Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (5)

4

Прекосявам паркинга, горещите лъчи на слънцето парят лицето ми. Днес светлината е толкова силна, че не мога без тъмни очила.

Стигам до местоназначението си, оставям на земята гарафата и като сексуален маниак, на когото едва не текат лигите, дълго се взирам в любимката на Ронан. Онази, от която изпитва най-голямото удоволствие — след правенето на секс, разбира се.

Говоря за колата му.

Поршето е почти ново. То е първото реално доказателство за процъфтяващата зъболекарска практика на съпруга ми. В последния момент се обадих в автосалона и заявих, че сме размислили — не искаме кола в тъмнозелен цвят, а светложълта. Преди това с Ронан се скарахме; настоявах автомобилът да се води на името и на двама ни. За отмъщение той ме принуди да вложа хилядарка в покупката. Върнах му го, като поръчах кола в друг цвят. Вероятно се досещате каква беше реакцията му.

Така или иначе автомобилът е великолепен.

Започвам да удрям предното стъкло със запушалката на гарафата, като броя до дванайсет. След дванайсет секунди върху стъклото зейват дванайсет лунни кратера, обграждащи широката пукнатина в средата.

Ох, капнах! Не съм свикнала на тежка физическа работа.

Преустановявам ударите, впервам поглед в гарафата — блестящ монумент върху асфалта, скъпоценен камък, хвърлящ милиарди отблясъци под слънчевите лъчи. Пазя я за по-късно. За двамата ми приятели край басейна.

Сигурно вече чувате хрущенето.

Работя методично, започвайки от първото странично стъкло отляво. Не предполагах, че запушалките от кристални гарафи са толкова добри за разрушителни цели. Повярвайте, фантастични са. Препоръчвам ви ги.

Знаете ли, дразня се, като си помисля, че мъжете, склонни към насилие, са определяни като „агресивни“, а на жените със същите склонности неизменно лепват етикета „истерични“.

Да му се не види, ако реша, ще бъда агресивна!

А вие каква искате да бъда? Префинена дама ли? Моля ви! Нима трябва да сервирам закуска на съпруга ми и преспокойно да разисквам с него причините за сексуалните му забежки? Да избухна в сълзи ли? Да му простя прегрешенията, типични за пубертетче? Или да си събера багажа и с гръм и трясък да напусна жилището ни, да се приютя при мама, откъдето да пиша на Ронан, изпълнени с омраза, но сълзливи послания. Как не!

Предпочитам да бъда чудовището, което той никога няма да забрави.

След три силни удара второто стъкло отляво изчезва. Същата съдба сполетява и стъклата от другата страна. Дори най-дебелото стъкло на света не може да устои на необичайната сила, която ме изпълва. Още един удар и подвижният покрив от прозрачна пластмаса също се пропуква.

Позволявам си едносекундна почивка, после като разгневен тигър се нахвърлям върху предния капак. Нанасям удар след удар върху мекия метал, докато ме обгръща жълтеникав облак от боя в прахообразно състояние.

Страничното огледало пада на асфалта.

Смятам, че е достатъчно. Пък и ако продължа, има опасност да ме забележат. Изтупвам праха от панталона си, поглеждам отражението си в страничното огледалце на друга кола — поршето вече не разполага с подобни екстри.

Как се чувствам?

На седмото небе! Жива.

Грабвам гарафата, отново прекосявам паркинга, за да тръгна по тясната пътека, която заобикаля жилищната сграда и води към басейна. Давам си сметка, че изглеждам, меко казано, странно, както размахвам гарафата и се хиля като плашило, но е невъзможно винаги да изглеждаш добре, нали?

От този момент започва майтапът.

Тъкмо да стъпя на пътеката и изскърцват спирачки. На сантиметри от мен спира яркочервено БМВ 318i и препречва пътя ми. Опушеното стъкло плавно се спуска надолу. Силвана е.

Тя е внушителна по размери жена, безцеремонна, раздразнителна. Тя е стилна, богата и самоуверена. Тя е невероятно щедра към хората, които обича — например с баща си, който е инвалид, се държи като същински ангел. (За онези, които мрази, е истински кошмар.)

Освен това е откровена до болка. Ще ти каже в очите, че изглеждаш ужасно, или че гримът ти е като оборски тор, замаскирана с боя за афиши.

Има само една слабост, която е генетично заложена в нея — не понася да я правят на идиот. Особено мъжете, което е една от причините да ми допада толкова много.

Теорията й за мъжете е, че трябва да бъдат зарязвани. Без да им се дава втори шанс, защото никому не е необходим дори първи шанс да се докаже. Твърди, че предоставянето на втора възможност е чисто и просто нещо като разрешително за причиняване на допълнителни неприятности. Сдъвчи зърната грозде, но изплюй семките. После изплакни устата си. Правило номер едно — не се обвързвай, ако искаш да водиш разнообразен и вълнуващ живот, изпълнен с приятни изненади и миризми. Често Силвана казва, че е крайно време да се откажем от копнежа си да изживеем дните си, направлявани от малки тирани.

Хората казват, че е надута и проклета.

Ах, какво тежко бреме е ревността!

Речникът ми е прекалено беден да опиша тази странна и прекрасна жена, която е най-добрата ми приятелка и която обожавам още от времето, когато задигахме червилото и лака за нокти на майка й, за да се „разкрасяваме“.

Силвана все едно е родена с кучешки фъшкии в устата, ала за близките й приятели дъхът й ухае на рози.

Винаги е готова да ме подкрепи.

Поне така си мислех.

* * *

— Реших да си имам дете — заявих й по-рано днес, като очаквах да прегърне идеята.

Седяхме в дневната (помещение, обзаведено в готически стил) на хотела, в който Ронан ме прокуди, за да се позабавлява на воля с приятелката си.

Свирех на пианото, което е толкова раздрънкано, че сигурно е от осемнайсети век, докато госпожица Безразличие седеше на старинно кресло и се беше задълбочила в любимия си роман „Интервю с вампир“, за който твърди, че е най-великото литературно произведение на двайсети век, зачерквайки с лека ръка цяла плеяда забележителни автори, между които Джеймс Джойс и Салман Рушди, както и куп носители на Нобеловата награда… но вие не й връзвайте кусур — тя си е такава.

— Чу ли какво казах?

Тя само изсумтя.

— Ще се прибера вкъщи още днес вместо в събота.

— Шшшт! Наближавам един от любимите епизоди.

— Вече три пъти си чела тази книга.

— Три пъти по две.

Отново я бомбардирах с гениалното си хрумване:

— Реших да си родя дете, Силвана.

Този път ме чу — разбрах го, защото отмести очи от книгата.

Престанах да свиря, за да дам знак, че искам да разговарям. След няколко секунди тя вдигна глава, смръщи вежди и благоволи да проговори:

— Шегата си я бива, Джули.

— Не се шегувам.

Насилих се да говоря спокойно, въпреки че кръвта ми закипя от гняв. Почти бях сигурна, че ще ме поздрави за решението, ще се зарадва на новината. Обаче тя се държеше така, все едно съм я предала.

Погледът й сякаш изгаряше лицето ми като жарките лъчи на слънцето. Отново подхванах нескопосаното си изпълнение на „Патетичната соната“ от Бетовен. След известно време гласът на Силвана се извиси над акордите. Тя най-учтиво ме попита дали наистина ще имам бебе или съм решила, че някой ден ще си родя дете.

Престанах да свиря:

— Наистина реших да забременея. Още тази вечер ще предприема решителни действия в тази посока. Сега е най-подходящото време в месеца. Ронан няма да заподозре абсолютно нищо.

Пръстите ми, застинали върху замлъкналите клавиши, се овлажниха от пот.

Силвана отново сведе поглед към книгата и преспокойно заяви, че минавам през съвсем нормален етап.

Отново засвирих, но обърках акордите в началото на бързата част.

— Този „съвсем нормален етап“, както го наричаш, може да се появи на бял свят след девет месеца.

Гробно мълчание.

— Разрешаваш ли да ти напомня няколко факта? — най-сетне попита Силвана, без да вдигне поглед.

— Моля — изсъсках и обърках такта.

Имах усещането, че се повтаря разговорът със съпруга ми.

Не познавам хора, които да се намразят от пръв поглед като Ронан и Силвана. Взаимната им антипатия е толкова силна, че само едно може да ги обедини — схващанията им по отношение на създаването на поколение.

И за двамата мисълта за бебета е равнозначна на поглъщане на цианкалий. Само един час в тяхната компания е достатъчен да откаже всяка жена от създаване на поколение.

Силвана започна да ме поучава по въпроса още когато бяхме на единайсет. Продължава и до днес.

Реших да я оставя да си дърдори, без да й се връзвам.

— Сигурно си въобразяваш, Джули, че да имаш дете е фасулска работа.

— Наистина е така — отговорих невъзмутимо, като се стараех да избегна погледа й, който явно е заимствала от „Интервю с вампир“. — Детето ще придаде нов смисъл на живота ми.

С крайчеца на окото си забелязах как приятелката ми се приведе и остави книгата си на масата.

— Има само една трудност, Джули — първо трябва да го родиш. Което изобщо не е „фасулска работа“, а истинска агония. Да ти напомня ли подробностите?

Не желаех да ми ги напомня, само да ме остави на мира.

— Вече ги знам — промърморих.

— Това е един от най-ужасните моменти в живота на жените.

— Достатъчно!

— Джули, слушаш ли?

— Да, Бетовен — отговорих, изведнъж ме обзе чувство за deja-vu.

Продължих да мародерствам „Патетичната соната“, Силвана продължи да обяснява, че бременността е като в корема ти да расте нажежено гюлле, което обаче отказва да се смили над теб, да се взриви и да сложи край на мъките ти. Обичайната „антибебе“ лекция съдържаше страховити примери като разширени вени, контракции, кръвоизлив, разкъсвания, раждане с форцепс, задушаване на бебето от пъпната връв. Силвана изтъкна, че раждането ти осигурява два дни нетърпими болки, последвани от две седмици на радост, последвани от две десетилетия робство, неудовлетвореност, разочарование… и провиснал корем.

— Все едно слушам Ронан — отвърнах, като се стараех да прикрия раздразнението си, удряйки по клавишите.

— Наистина ли вярваш в добронамерените лъжи от рода на: „Ще излезе, докато се усетиш“, „Контролираното дишане изцяло премахва болката“ или „Дневно се раждат повече от десет хиляди бебета — значи не е толкова страшно.“ — Силвана спря да си поеме дъх, после продължи с пълна пара: — Познай защо са измислени лъжите за безболезненото раждане. За да не се паникьосаш, ето защо. Лъжат те, защото „държат“ на теб. Но ако е така, поради каква причина те оставят да се гърчиш на болничното легло и да молиш да ти дадат последно причастие?

Силвана има право.

— Имаш право, Силвана — отговорих между два акорда.

— Скъпа Джули, поне размисли, преди да вземеш решение. Не бързай като глупачка, без изобщо да…

Изтъкнах, че ако бях глупачка, нямаше да издържа дългогодишното приятелство с добронамерен дракон като нея.

Тя рязко смени тона — заговори по-тихо, почти печално:

— Съобщавам на всеослушание, че съм бездетна и се гордея с този факт. Не защото не мога да имам деца, а защото не ги желая. Когато не искаш да създадеш поколение, хората си мислят, че имаш здравословни проблеми или че ти хлопа дъската. Казват, че е проява на егоизъм, но как е възможно да постъпваш егоистично към създания, които дори не съществуват?

Зачака да обмисля думите й и да отговоря.

— Силвана, вече го реших и туй то! Давам си сметка, че ми предстои най-ужасното изпитание в живота…

Тя зяпна от изумление:

— И мисълта за това те изпълва с радост, така ли?

— Именно.

Силвана отново грабна романа на Ан Райс, облегна се назад и промърмори:

— Вече не те разбирам.

Престанах да свиря.

Казах й, че съм й благодарна за загрижеността, обаче съм решена да се откажа от безгрижния живот в полза на залата за изтезания, каквато е майката природа. Казах още, че болката идва, но и си отива.

И още, че ще родя дете, защото по отношение на кариерата ми сега е най-подходящият момент — и без това вече съм почти на трийсет и косата ми започва да оредява. Не ти трябват бебета, когато остарееш и побелееш.

Съгласих се, че на онтологично ниво бебето представлява високотехнологична ревяща машина за преработване на храна, повръщане и изпражнения. Настоях обаче, че въпросната машина е единственият обект, който по някакъв необясним начин ще осмисли живота ми, ще ме накара да изпитам удовлетворение и любов.

Изявлението ми втрещи Силвана. Вероятно тя осъзна колко сериозни са намеренията ми. Помъчи се да възрази, че го правя само заради майка ми, която умира за внуче.

Преспокойно поклатих глава и хвърлих бомбата — казах й, че го правя в името на брака си. В името на любовта. В името на прекрасно ново семейство.

— Но Ронан не иска деца — възрази тя.

Колко е проницателна… и жестока!

— Всички мъже казват едно и също — промърморих. След което без грешка довърших сонатата.

* * *

Каква ирония, нали?

Господи, аз съм невероятна глупачка!