Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (42)

41

Защо се подлагам на това изтезание?

Едно обаждане на Никол и знаете ли какво правя? Хуквам към нея, като че ли ме привлича с магнит.

Уговорихме се да се срещнем на кея; сядам на скамейка, откъдето се вижда синкавата подкова на залива Сандикоув; чувствам полъха на лекия ветрец, слънцето е като топла кърпа, разстлана върху лицето ми.

Както обикновено тя закъснява. Този път с половин час. Това подсилва агонията ми. Държа се така, сякаш страдам за Ронан. Копнея за него. Жадувам го. Не мога да живея без него.

Което е самата истина. Толкова е жалко, че дори е смешно.

Вместо да си уговарям среща с Никол, трябваше да й изпратя в колет тленните останки на Макс (правилникът на пансиона не забранява в стаите да се държат умрели котки), придружени с кратка извинителна бележка. И да сменя номера на мобилния си телефон. (Освен това трябва да намеря начин да се отърва от животното. Завих клетката с брезент, но миризмата започва да се усеща. Силно се надявам мама да не излезе на терасата, за да провери дали е преодоляла страха си от височини.)

Никол най-сетне пристига.

Носи светлосиня блуза, бял панталон, тъмни очила. Устните й са разтегнати в плахата усмивка, която е неин патент. Косата й сякаш е още по-златиста. Изглежда спокойна, в отлично настроение.

Сяда до мен, кръстосва крак върху крак така, че сплетените й длани остават между колената й. Извинява се, задето е закъсняла. Усмихва се сърдечно и ми благодари, че съм се съгласила да се срещнем, въпреки че сигурно съм много заета. След като приключваме с ненужните формалности, без да усуквам, я питам как е протекла парижката авантюра.

— Всъщност… — тя се поколебава, взира се в океана, сякаш се пита дали да бъде откровена. — Първо се случи нещо много неприятно.

— Продължавай!

— Вчера Люсиен Морел ни покани на вечеря в дома си, който се намира близо до Люксембургската градина. Морел е преподавал на Ронан в Сорбоната — това е университет в центъра на Париж…

Тази жена за идиотка ли ме мисли? Много добре знам какво е Сорбоната и къде се намира. Знам също, че съпругът ми е следвал там две години, което му дава повод да се представя като ценител на изкуството, да позира и да философства. И е оставило пагубен отпечатък върху личността му.

— Хванах го да флиртува с приятелката на Люсиен Морел — тя работи в културния отдел на вестник „Паризиен“.

— Какъв ужас!

— Наистина се почувствах ужасно. С Люсиен бяхме в трапезарията, той обясняваше какви богати възможности за творческа изява предлага Париж — разбира се, не събрах смелост да му кажа какво се е случило с „Чи“… тогава го потърсиха по мобилния телефон, а пък аз отидох в кухнята… и видях Ронан с онази жена… дори не помня името й.

— Бъди сигурна, че и той не го помни.

— Стояха до прозореца, Ронан беше пъхнал ръка под презрамката на сутиена й.

— Може да я е стягала.

Никол изумено ме поглежда — вероятно очаква да бъда потресена от преживяването й.

— Обърнах им гръб и се върнах в трапезарията, Джулиан. Беше толкова унизително!

— Зарежи го!

— После обаче се сдобрихме.

Осведомява ме, че от единайсет вечерта до десет часа на другия ден са се „любили“ три пъти.

Представям си ги в два сутринта на леглото в скъпия хотел в центъра на Париж — изпробват различни сексуални пози, докато накрая съпругът ми избира онази, която е най-съвместима с оцеляването на видовете.

— Никол, не се обиждай, но нямам особено желание да слушам за сексуалните ви подвизи. Да сменим темата, ако обичаш. Какво е мнението на Морел за другите ти картини?

— Ами… не искам да се хваля, но…

— О, похвали се!

— Как да ти кажа… той заяви, че много ги харесва.

— Проявил е учтивост.

— Джулиан…

— Или е искал да те изчука.

След тази забележка в разговора настъпва дълга пауза. Нарушавам мълчанието, питам какво мисли за творбите й критичката от „Паризиен“.

— Тя е само бездарна драскачка — мръщи се Никол. — Понятие си няма от изкуство.

— Боже, колко си скромна!

Разбира се, виновен е Ронан, задето е натрапил в мозъчето й подобни претенциозни идеи.

— Не исках да прозвучи по този начин — започва да се оправдава тя. — Обаче Люсиен каза, че може би е намерил купувач за картината „Ембрион“.

Изявлението й ми действа като удар по главата.

— Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно.

— Невъзможно е!

Никол озадачено ме поглежда:

— Извини ме, ако съм те разгневила с нещо…

Млъквам и я оставям да хленчи. Не бивало да намеквам, че никой няма да купи картините й, защото се отразявало пагубно на самочувствието й.

Виж ти — за пръв път в живота си оказва съпротива, отстоява правата си. Промяната е положителна, въпреки че е само по отношение на така наречените й „картини“ в сравнение, с които дори драсканиците на тригодишно хлапе ще изглеждат като творби на Пикасо. Да му се не види, нали видях тези платна. Не носят дори бегла прилика с произведения на изкуството. Аз ли съм превъртяла или разните там френски галеристи?

— Въпросът е — след малко добавя тя, — че не им вярвам. Едва ли са искрени. Не допускам, че съм толкова добра художничка.

„Господи, помогни да се махна от тук!“ — мисля си. Ставам, двете тръгваме по кея, мълчим. Водата в пристанището блещука под отразената светлина на слънцето. Яхти осейват залива — същите, които се виждат и чуват през прозореца на нашия апартамент, ярки триъгълници, чиито мачти се полюшват и мелодично звънят под лекия ветрец.

След малко Никол заявява, че в Париж е взела три важни решения. Първото е, че иска да живее в този прекрасен град. Ронан казал, че също се изкушава от тази мисъл. Сегашното посещение му напомнило за нещо.

— За какво?

— За първата му любов.

— Жена му, предполагам.

— Не — тя въздиша. — Някаква французойка.

Аз съм безнадеждна романтичка, кръгла глупачка. Искрено вярвах, че съм първата любов на Ронан. Но защо го вярвах? Защото той ми го каза.

Трябва да се прибера в убежището си. Ще пропълзя до частното си кошче за смет и сама ще се хвърля вътре.

Обаче Никол продължава да дърдори:

— Второто ми решение е да стана консултант по фън шуй.

Обръщам глава, впервам поглед в яхтите с разноцветни платна.

— В свободното си време, разбира се — уточнява тя.

— Смяташ, че ще се издържаш с това ли?

— Много е модно в Париж. Ронан ме заведе в една книжарница. Беше претъпкана с книги за фън шуй. Той ми преведе няколко предговора, защото не владея добре този език. Купих си една книжка, озаглавена „Feng Shui et le Bonheur“^[1]. Означава…

— Знам какво означава.

— Френският му е фантастичен.

— Да, бива го.

— Моля?

— Интересен език е френският.

— Според Ронан на фън шуй може да се гледа като на естетически етап от сближаването на великата хегелианска диалектика с абсолютното.

Взирам се в нея, търся признаци за пълно обезумяване. Тя ненадейно прихва:

— Понякога е такъв глупчо!

— Според мен е абсолютен олигофрен! — заявявам.

— Напълно подкрепя идеята ми да стана консултант. Посъветва ме, ако наистина се захвана, да подам обяви във вестници и списания. Вече е възможно, защото имам мобилен телефон. Ще посещавам домовете на желаещите и срещу скромна такса ще им помагам да…

— Какво е третото ти решение? — прекъсвам я грубо.

Въпросът ми я изтръгва от фантазния й свят. Тя възстановява изместения си център на тежестта и казва, че е решила отново да нарисува „Чи“.

Извръщам очи.

Отново я поглеждам:

— Какви ги дрънкаш?

— Възнамерявам да…

— Смятах, че с „Чи“ е свършено. Finito! Невъзможно е да възкресиш нещо, което е мъртво.

— Ще я прерисувам от снимката, която един фотограф направи за каталога. Разбираш ли, това е идеалното разрешение. Сигурна, съм, че Ронан ще ме подкрепи, като разбере какво е станало с картината.

— Ясно — ще пробуташ копие вместо оригинала.

Тя се намръщва:

— Не съм съгласна с теб. Ще нарисувам друг оригинал.

— Друг оригинал ли? Никол, даваш ли си сметка, че това е парадокс? Понятие, познато още от времето на древните гърци.

— Идеята беше твоя.

— Моля?

— Каза, че ако пожелая, мога отново да нарисувам „Чи“.

— Не е вярно!

— Цитирам те почти дословно.

Преглъщам с усилие, идва ми да се напляскам.

Ако проговоря, ще се издам, затова упорито стискам устни. Мълчаливо изминаваме разстоянието до улицата. Казвам на Никол, че бързам да се върна у дома и че ще й се обадя някой ден, което означава „никога“.

— Сигурна ли си… — колебливо подхваща тя.

— За кое?

— Не искаш ли… например да пием кафе?

Обръщам се към океана, преструвам се, че се възхищавам от живописния залив Сандикоув. Какво ми става, да му се не види? Толкова ли съм загубена, че се трогвам от печалната й физиономия и тъжния й гласец? Ама че гадост! Всеки път, като го направи, ми се иска да престана да я мразя.

— Защо? Кафе ли ти се пие?

— А, не… просто ми хрумна…

Театрално поглеждам часовника си.

— Сигурно имаш много работа, Джулиан.

Не се сърдя… Мразя да се колебая. Защо си губя времето с тази жена, как е възможно да я съжалявам?

Ала сърцето ми се къса, като гледам изражението й на тъжно, изгубено и плахо дете — иска й се да отидем на кафе и да си побъбрим, същевременно се страхува да не я помисля за нахална. Сдържаността й е едно от нещата, които харесвам у нея. Не е настойчива, дава ти свобода. Не се опитва да те манипулира.

Ето защо е много по-трудно да й откажеш.

— Ами… май имам малко време — промърморвам. — Къде предлагаш да отидем?

— Например в „Реналдо“.

— Пиша ти шестица за оригиналност.

Тя се засмива; не ми се ще да го призная, но чуя ли смеха й на безгрижно дете, на сърцето ми олеква, все едно са отместили от него тежък камък.

— Хайде да те изпратя до колата. Може пък да реша да отидем някъде.

Докато крачим по тротоара, за миг Никол слага ръка на рамото ми. Поглеждам изпод око жената с дълга златиста коса, мило лице и красиви очи, които в момента са скрити зад тъмните очила, и си мисля колко е странно, че докосването й ми се струва толкова познато и съвсем естествено.

— Тази сутрин отидох при баща ми — ни в клин, ни в ръкав изтърсва тя. — От четири години не съм стъпвала у дома.

— Толкова отдавна ли?

Никол кимва.

— Двамата с мащехата ми бяха в кухнята. Казах им, че съжалявам, задето се появявам без предупреждение, но моля да ме приютят за няколко дни, защото с Хари сме се разделили и нямам къде да отида, освен в частен пансион. Мащехата ми подхвърли, че, доколкото й е известно, в тези пансиони се предлага закуска и са доста луксозни. Отговорих, че не мога да си го позволя, тъй като не разполагам с много средства. Баща ми се нахвърли върху мен, обвини ме, че съм тръгнала на просия. Докато говореше, ме лъхна миризмата на алкохол. Жена му наля масло в огъня, като каза, че съм същата като майка ми. Как съм имала нахалството да им искам пари след случилото се…

Вървим по крайбрежното шосе, за миг слънцето се е скрило зад пухкав облак, топлият въздух милва лицето ми. Никол без никакви задръжки ми разказва интимни подробности за семейството си. Какво ги е настроило срещу нея?

— Преди няколко години завариха Хари в стаята ми. Не е каквото предполагаш. Беше пил много, не можех да го оставя да шофира в такова състояние. Казах му да легне на пода, защото знаех, че мащехата ми ще побеснее, ако му предложа да спи на канапето в дневната. На другата сутрин още преди седем тя цъфна в стаята ми. Вероятно беше видяла сакото му на закачалката в антрето. Изкара нещата така, сякаш съм искала да го скрия, което изобщо не беше вярно. Събуди баща ми, каза му, че ни е заварила в леглото. Опитах се да се защитя, но той ни изгони. Предупреди ме повече да не стъпвам в къщата му. Така се изпълни най-съкровеното желание на втората му съпруга.

Никол замълчава, после добавя, че преди да си тръгнат, се разиграла грозна сцена, която още повече влошила положението — Хари нарекъл баща й „пиян дъртофелник“ само секунди след като последният я бил обидил с „малка пачавра“.

— Очевидно наистина ме смяташе за лека жена… — тя не довършва изречението, само печално се засмива.

Оставам с впечатлението, че очаква да възразя. Упорито мълча.

— Мисля, че пак е започнал да пие — промърморва тя. — Кой знае, може би е много нещастен, затова толкова се е озлобил.

— Някои хора са лоши по рождение — изтъквам.

— Това не се отнася за него. Откакто мама почина, не е същият.

— Никол, признай, че винаги е бил лош баща. Ще броя до три. Едно, две…

— Добре, може би имаш право.

— Как така „може би“? Тормозил те е, накрая те е изгонил от собствения ти дом. Този човек е зъл и долен мръсник. Признай го и ще ти олекне. Хайде, кажи го!

Тя се засмива, колебае се.

— Кажи го!

— Зъл и долен мръсник. Е, доволна ли си?

— Никол, наистина ли си неспособна да се разгневиш на някого, да го намразиш?

След няколко минути тя продължава да разказва:

— Честно казано, Хари беше много мил. Ако не беше той, нямаше да оцелея в онези трудни мигове. Взехме апартамент под наем и заживяхме заедно, скоро след това започнах работа в туристическото бюро. Давам си сметка, че не е най-престижната професия на света. Предимно изпълнявах задълженията на секретарка… — за миг млъква, изглежда ужасно уязвима. — За такава работа не е нужно умът ти да сече като бръснач, нали?

— Ами… не знам.

Приближаваме се до фиатчето й, тя ме кани да се кача за малко. Тъй като нямам какво друго да правя, се настанявам на предната седалка.

— Познай как си купих тази кола.

— Как?

Никол маха устройството за заключване на волана и отговаря:

— Давах уроци по пиано.

— Свириш ни пиано ли? — питам, усещам, че се изчервявам.

— Обожавам да свиря. Вкъщи имахме пиано, през годините на „изгнание“ то най-много ми липсваше. След като с Хари се преместихме на „Чербъри Корт“, купихме малко пиано и отново можех да свиря… до насита. Само че преди две седмици той подари инструмента на някаква благотворителна организация, защото с моето „дрънкане“ съм му лазела по нервите.

Виж ти — на мен Хари каза, че е продал пианото!

— Шумът го дразнел — добавя тя. — Представи си! Според него произведенията на Шопен са шум! Не отричам, че е прекрасен човек, но по отношение на култура, музика, изкуство е кръгла нула…

— Наистина ли свириш пиеси на Шопен? — прекъсвам я.

— Опитвам се. Започнах от скоро.

Разбира се — наскоро се е запознала с Ронан.

— Този композитор ме подлудява — отсичам.

— Така ли?

— Точно така — отговарям, отново ми става гадно. — Всичко се свежда до линии, криви, ъгли и разстояния.

Тя колебливо кима, опитва се да проумее смисъла на думите ми.

— Свириш ли на пиано, Джулиан?

Спомням си онзи не толкова далечен ден в хотел „Клиф Касъл“, когато се мъчех да свиря „Патетичната симфония“ от Бетовен, а Силвана четеше книгата за вампири.

— Да. Обаче не ме бива.

— Сигурна съм, че скромничиш. Свириш ли по слух?

— Обикновено използвам пръстите си.

— Свиренето на пиано успокоява. Музиката олицетворява хармонията в света. Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Смятам, че хармонията е ключът към щастието.

— Аз също — промърморвам. И съм искрена.

— И все пак е толкова трудно да я постигнеш — въздиша Никол. Особено ако си тропическа рибка.

Или котарак.

— В съзнанията ни цари хаос — обяснява тя. — От всички страни ни „бомбардират“ с информация, ограничени сме от планове и крайни срокове. Всичко се свежда до властта. Контролираме времето и хората, всеки аспект от живота ни е под контрол, затова получаваме толкова малко, въпреки че светът е пълен с прекрасни възможности за всекиго.

— Имаш право — съгласявам се и сама не си вярвам.

— Непрекъснато ни внушават, че щастието ще дойде в необозримото бъдеще, едва когато постигнем целите, които сме си поставили… — Никол млъква за миг, опитва се да подреди мислите си. Очевидно много държи да разбера мирогледа й. — Но това е нелепо — добавя и се засмива. — Сякаш, докато правим усилия да постигнем щастието, забравяме как да бъдем щастливи.

Спомням си колко щастлива бях с Ронан.

— Мисълта ми е, че хармонията е нещо много простичко — продължава тя. — Всичко се свежда до освобождаване на енергията, необходима за живота. Не си ли чувала за теорията за необвързването? Според будизма хармонията се постига, когато се отречеш от всичко материално, от всичко земно. Тогава изпадаш в състояние на нирвана.

Ронан и Никол заедно ще открият нирваната. А когато очакванията им не се оправдаят, по инициатива на Ронан на бърза ръка ще прекратят „обвързването“. Разбира се, моето щастие отдавна ще бъде безвъзвратно разрушено.

Никол обръща глава, взира се през страничното стъкло.

— Любовта е най-великото нещо на света — прошепва с глас, изпълнен с необяснима печал.

Любовта!

И аз се обръщам, взирам се в кръглата кула на полуострова, в която някога е живял Джеймс Джойс.

Времето неусетно минава, разговаряме на абсолютно всякакви теми — холивудски звезди, лотария, козметични маски, сексскандали в политиката, мъже, туристическия бизнес и дали в момента на остров Фиджи се предлагат евтини мезонети.

Макс съумява да се промъкне в разговора. Дори и мъртво, проклетото животно се появява в най-неподходящото време. Никол се интересува за здравето му. Вместо да й кажа, че такова не му е останало, отговарям, че котаракът не ми създава грижи, което е самата истина — след като хвърлят топа, котараците не създават грижи. Тя предлага да плати храната му. Твърдо отказвам.

Разговорът сякаш се проточва до безкрайност — обсъждаме семейството й (отново), войната, пътуванията, дали киселото мляко с ниска масленост не причинява напълняване, филм по телевизията за човек, който не иска да бъде нито от женски, нито от мъжки или от среден род, а трите едновременно, за забраната на дискриминацията по отношение на пол, религиозна принадлежност, раса, цвят на кожата — моя любима тема.

Скоро Никол започва да се досеща, че съм адвокат.

Но както обикновено е дискретна и не проявява досадно любопитство — качество, което много ми допада. С лекота отклонявам разговора в друга посока. Като се замисля, единственото, което тя знае за мен, е, че се казвам Джулиан, а адресът ми е „на една пряка от теб“. Обаче това явно не я притеснява.

Казвам, че вече наистина е време да се прибера у дома. Никол предлага да ме закара. Отклонявам поканата под предлог, че колата ми е наблизо.

Тя се колебае, усещам, че нещо я гризе.

— Какво има, Никол?

— Нищо.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ами… хрумна ми нещо.

— Слушам те.

— Искаш ли да дойдеш с мен в пансиона, да изпием по чаша кафе?

— Виж… много мило, че ме каниш, но…

— Знам, че обстановката не е много луксозна.

— Не е това. Просто…

— Ела, Джулиан! — настоява тя, защото е усетила колебанието ми. — Ще се поразходим по брега, вечер гледката е прекрасна. Знаеш ли колко хора се събират там сега, когато нощите са толкова горещи? — говори така, сякаш сме добри приятелки от колежа. Наивността и чистосърдечието й са пленителни.

— Ами Ронан? — подхвърлям.

— Днес не сме си уговорили среща. Освен това той винаги се обажда предварително.

Гледай ти, познава го по-добре от мен!

Отново ми докривява, усещането е, сякаш съм погребана под купчина тор.

— Извинявай, но си тръгвам — мърморя.

— Няма нищо — сигурно имаш други планове за вечерта. Там е работата, че нямам!

— Може би някой друг път… — прекъсвам я:

— Знаеш ли какво, може би ще намина по-късно, става ли?

Никол кимва, но не успява да прикрие разочарованието си.

Очевидно се страхува да остане сама, затова иска да й правя компания.

Слизам от колата, затварям вратата, навеждам се през спуснатото стъкло, насилвам се да се усмихна, но не мога. Обръщам се и се отдалечавам.