Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (40)

39

Колко необичайна е тишината!

Минава десет вечерта, капнала съм от умора. Светът сякаш е неподвижен и безмълвен като мъртвец, само откъм парка се долавя лекият полъх на вятъра.

Силвана си отиде. Не ми се щеше да остана сама, но не желая да бъда бреме за никого, затова настоях да си тръгне. Отново се качвам на покрива, който благодарение на растенията в саксии наистина е заприличал на градина, заставам до перилото, взирам се в дърветата около езерото. Струва ми се, че си шепнат безспир; сред падащия мрак цветовете изчезват, всичко наоколо изглежда сивкаво зеленикаво.

Сама съм.

Постепенно застудява. Потрепервам.

Слизам по спираловидната стълба, без да включа осветлението, влизам в спалнята, дрехите ми прошумоляват при допира с голите стени. Сядам на леглото, през прозореца виждам притъмняващото небе над дърветата в парка.

Обичам да наблюдавам падането на нощта. Избледняващата дневна светлина нахлува в стаята, запълва пространството с естествения си ритъм. Затова не включвам осветлението. Помещението изглежда много по-самотно и пусто под светлината на една електрическа крушка.

През открехнатия прозорец чувам съненото чуруликане на птиците; те не подозират, че и аз като тях искам мъничко щастие — щастието, към което се стреми всяко живо същество.

Отпускам се на възглавницата. Главата ми хлътва в пухената мекота. Нова завивка, миризмата на чаршафи и калъфки, които още не са познали праха за пране.

Чувам само дишането си.

Какво ще правя оттук насетне?

Сега двамата са в Париж. Представям си как седят в ресторант с приглушена светлина. Никол носи рокля с дълбоко деколте, куп подрънкващи гривни и обици като висулки, при всяко нейно движение разпуснатата й коса докосва масата; тя пърха с мигли, кикоти се, попива всяка дума на Ронан.

Той, елегантен както винаги във вечерното си облекло, не се страхува да цитира Кант и Хайдегер пред безмозъчната Никол, защото знае, че тя няма да го съди строго, няма да му противоречи, няма да му откаже ласките си.

След около час (Ронан обича да си ляга рано) ще се върнат с такси в хотела. Не, след два часа — забравих за разликата във времето. Ще си легнат заедно без капчица угризения, защитени от анонимността на чуждестранния град. Ще се любят, после Никол ще положи глава на гърдите на Ронан, ще се унесат в сън.

Може би тогава и аз ще заспя.

Захвърлям обувките си, пъхвам крака под завивката. Изведнъж ме втриса. Завивам се до брадичката, лягам по гръб, свивам юмруци, ледените ми пръсти се вкопчват в топлите ми длани. След малко свалям венчалната си халка, оставям я на нощното шкафче. Мисля си дали да не я изхвърля в тоалетната, обаче съм прекалено уморена, за да стана отново.

Любов!

Още ли вярвам в съществуването й.

Доскоро си мислех, че тя е като тайна градина сред големия град, която остава скрита до часа на срещата с любимия. Прекрасно местенце, където има щастие и смях, доверие и приятелство, уважение и утеха… и още какво ли не. Намерила си тази градина, принадлежаща ти по рождение, защото си повярвала в съществуването й, защото някой е бил там и ти е разказал за чудесата й, защото си убедена, че в нея ще откриеш не само нещичко необходимо, а всичко, към което се стремиш, защото си повярвала, че когато я откриеш и се отпуснеш в прегръдките й, ерозиралите парчета от живота ти ще се слеят и ще заблестят с мека светлина, ореол, който озарява всичко наоколо, а ти, обзета от неописуемо блаженство, ще бъдеш като изчезващите празни полета на кръстословица.

Толкова ли е наивна тази мечта?