Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (38)

37

Със Силвана лежим на шезлонги на покрива на новия ми мезонет, небето над нас е кристалносиньо.

Носим оскъдни бикини, намазали сме се обилно с лосион против изгаряне, сложили сме си скъпите тъмни очила, предпазващи от ултравиолетовите лъчи, за да обезсилим слънцето, изпратено ни от Бог като ослепително послание, което въздейства смазващо като оглушително биене на чинели.

Няма нито едно облаче, палещата лятна жега, макар и някак отмъстителна, е прекрасна.

Да сме наясно — това съвсем не означава, че не ми се иска да сложа край на живота си.

От друга страна, нямам намерение веднага да сляза по спираловидната вътрешна стълба, да легна във ваната и да си прережа вените. Смятам да се възползвам от прекрасното време и да добия що-годе свестен тен.

— Пийни още шампанско — Силвана ми подава бутилката.

— Не, благодаря. Предпочитам банановия шейк — по-разхлаждащ е.

Отказвам шампанското, защото в тази жега има вкус на пенлива вода, източена от радиатор. Скъпо шампанско.

Приятелката ми го купи специално за мен. За да отпразнувам свободата, която наскоро си възвърнах. Смята, че твърдо съм решила да зачеркна Ронан от живота си. Иначе защо ще си правя труда да се преместя в нов апартамент, който наех с парите от продажбата на поршето? Не проумява защо съпруга, скроила подобен гаден номер на мъжа си, след време може да реши да се върне у дома.

Разбира се, попита дали преместването в друго жилище е отчаян опит да си върна Ронан. Разбира се, отрекох. Тя заяви, че е облекчение посреща решението ми завинаги да се отърва от брачните окови.

Със сламката изсмуквам шейка, без да се притеснявам от неприятните звуци, съпровождащи заниманието ми. Трябва да забравя Ронан. Ще лежа под прекрасното слънце в прекрасната компания на Силвана, ще се преструвам, че той не съществува.

Приятелката ми префърцунено отбелязва:

— Дамите не изсмукват млечния шейк.

— Не желая да ме учиш какво да смуча и какво — не.

За беда тя се хваща за думите ми, за да подхване разговор на любимата си тема:

— Известно ли ти е, че на полинезийките е забранено да похапват банани поради разбираеми причини?

— Извинявай, но какво ме засяга този крайно любопитен факт?

— Щом не разбираш от намеци, ще ти го кажа направо — след като вече нямаш съпруг, който да те задоволява, трябва да насочиш вниманието си към нещо по… по-механично.

— Че какво е по-механично от един мъж?

— Знаеш за какво говоря.

Силвана буквално е вманиачена по механизираните пластмасови банани, които работят на батерии. Често ми е предлагала да ми заеме бръмчащото устройство, ако се почувствам самотна. Винаги отговарям, че ми е достатъчна електрическата четка за зъби.

— Твоят малък механик без работен гащеризон има сериозни недостатъци — отбелязвам.

— Любопитна съм да ги чуя.

— Не може да ти подарява цветя, да те поздравява по случай рождения ден, да ти се обяснява в любов.

— Онзи, който миналата година намерих в Ню Орлиънс, каза, че е луд по мен.

— Именно затова го купи.

— Реших, че сигурно предлага и други екстри, защото на кутията пишеше, че честотата на вибрациите му е петстотин мегахерца.

— Знаеш ли какво е моето мнение? Ако мъжете наистина са излишни, въпросното устройство е два пъти по-безполезно от тях — прозявам се лениво, примижавам срещу абсурдно горещото слънце.

— Виж какво, скъпа — тя плъзва надолу тъмните си очила, за да ме погледне. — Говоря за мъж без интелект, без потни подмишници, микроби, неприятни миризми. Без топки. Мъж, който безпомощно се гърчи в дланта ти.

— Брей! Трябва да участваш в телевизионните реклами.

— Благодаря.

Силвана отново нагласява очилата си, просва се на шезлонга. За да я вбеся, продължавам шумно да изсмуквам банановия шейк.

— Джули, разбирам, че за теб тази напитка е като леден фалос, но ако може, намали звука.

Взимам шишенцето с лосиона против изгаряне фактор 20, който е фотостабилизиран, хипоалергенен, водоустойчив, хидратиращ, намалява остаряването на клетките и предпазва от вредното въздействие на ултравиолетовите лъчи (създателите на рекламата на „Лаборатоар Гарние“ са се поизхвърлили); изсипвам в дланта си малко от бялата кремообразна течност, намазвам рамото си.

— Джули?

— Какво?

— Не предполагах, че ще го направиш.

— Кое?

— Да напуснеш дома си.

— И аз не предполагах.

— И то завинаги.

— Именно.

Намазвам с лосион другото си рамо, после шията и гърдите, корема, бедрата, стъпалата, пръстите на краката. За четири минути покривам с мазната течност цялото си тяло и лицето и се превръщам в капчица сочна смола. Като свършвам, Силвана взима шишенцето и започва да втрива течността в раменете и ръцете си. Отпускам се назад, затварям очи, отново се опитвам да забравя.

Шезлонгът на Силвана проскърцва, тя се присяга към фруктиерата, в която има череши, грозде, домати, изсушени на слънце, както и белгийски бонбони, които още одеве се бяха разтопили в хартиените си кошнички.

За пореден път отварям очи:

— Запомни, Силвана, никой не бива да знае за този апартамент. Ще бъде ужасно унизително да се разбере, че съм се изнесла, ако реша да направя обратен завой и да се върна в семейното огнище.

— Добре. Все пак възнамеряваш да останеш тук, нали?

— Засега не искам хората да научат — отвръщам уклончиво.

Хората!

Изтръпвам при мисълта, че утре ще отида на работа. Ще ми се наложи да изтърпя озадачените физиономии на колегите, любопитните погледи на колежките, въпросите относно здравословното ми състояние. Заклевам се, че ако някой ме попита дали съм добре, ще го убия с чукчето на съдията.

Едно му е хубавото на „новия ми апартамент“ — тук поне мога да сложа в скоби хорското мнение. Аз съм инкогнито. В безопасност. Никой няма да открие убежището ми. Няма опасност да срещна на улицата или в супермаркета познати, които любопитно да ме разпитват за брака ми. Никой няма с щипци да измъква парченца от наранената ми душа. Мога да размишлявам на спокойствие, да се помъча да възвърна душевното си равновесие. Да се подготвя за неизбежния сблъсък с Ронан.

За войната с него.

Втриса ме, като си помисля за мама. Толкова е любопитна, че заслужава да я заключат в единична килия. Не получи ли веднага отговор на уж дискретните си въпроси, те подлага на убийствен разпит. Как да се справя с нея?

— Добре, нека засега постъпката ти остане тайна за „хората“ — мърмори Силвана. — За нищо на света повече не се срещай с онази жена, чуваш ли?

— Да.

— Забрави всичко, радвай се на слънцето.

— Силвана!

— Какво?

— Обичам те.

Отново стисвам клепачи.

Обаче знам, че дори тя не разбира. Никой не проумява какво се случва с мен. Може би само Никол познава чувствата, които ме измъчват. Каква ирония, нали?

Самотна съм. Довечера Силвана ще си отиде — да, ще си отиде, ако ще и насила, тогава ще бъда още по-самотна.

Всичко ми се струва безсмислено. Животът е като безплодна пустош. Дълбока воняща яма. Безбрежен океан.

Ако Бог съществува, защо е създал любовта, която причинява такава мъка?