Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (32)

31

Седя пред кафене „Реналдо“, намиращо се само на пет минути пеш от дома ми.

Светлозелените листа на лимоновите дръвчета тихо шумолят от живителния полъх на лекия ветрец, яркото слънце се процежда върху тротоара, все едно го обсипва с безброй златисти конфети. Вдигам очи — небето, което ту се показва, ту се скрива измежду листата, е синьо-зелено. Отсреща е станцията на ферибота — ослепително бяла постройка, пред която са наредени палми, засадени в грамадни саксии. Вълноломът се простира навътре в искрящата вода, искрящото слънце го обагря в бананово жълто. На около два километра е фарът — изглежда така, сякаш плува сред синкавата вода.

В ден като този ми се иска да възкликна: „Ех, ако можеше и Ронан да е до мен, за да сподели изживяването!“

Вместо това съм принудена да го споделя с Никол.

Вероятно ще попитате как се стигна до тук.

* * *

Тя ми телефонира по обяд, когато бях в кафенето до кантората; пиех еспресо след еспресо и се тъпчех с торта, сърцето ми биеше радостно, като си представях как Ронан влиза в кабинета си и открива прясно изпечената картина, окачена на стената да изстине.

„Сигурно е побеснял. Няма начин!“ — мислех си.

Приятните ми мисли бяха прекъснати от пронизителното иззвъняване на мобилния ми телефон, което се вряза досущ като копие в тишината на малкото заведение. Естествено всички посетители се обърнаха да ме изгледат на кръв, все едно живеем в зона, забранена за мобилни телефони.

Обадих се. Търсеше ме Никол.

Равнодушно я попитах как е. И моментално съжалих, защото тя възкликна:

— Здравей, Джулиан! На седмото небе съм! Животът е прекрасен! Толкова съм щастлива! Неврозата постепенно ме напуска, започвам да се отърсвам от чувството за несигурност, и то благодарение на най-прекрасния човек на земята, о, толкова съм щастлива… знам, че не искаш да говоря по този въпрос, но трябва да споделя с някого радостта си — може ли днес да се срещнем? Моля те!

Ужасно се изкушавах да подхвърля поне една от дългия списък с иронични забележки, задължително включваща фразата „Ах, ти, плъхова фъшкия!“ Обаче реших, че няма смисъл. И без това събитията се развиваха в моя полза — защо да си хабя силите?

— Добре, няма какво да загубя — отвърнах многозначително.

— Прекрасно!

Уговорихме се да се срещнем в пет часа, аз посочих мястото на срещата.

И ето, че седя на неколкостотин метра от сградата, в която живеем с Ронан. Отпивам от кафето си, доставено от Чили — толкова черно и силно, че сигурно причинява рак, именно заради това толкова ми харесва.

Пустите му южноамериканци имат толкова хубаво кафе, че би трябвало да са най-бодрите хора на света. Обаче не смея да мисля какви са представителите на силния пол — мъжете от латинската раса са достатъчно страстни и без кофеинът да ги превърне в разгонени самци.

Поръчвам си и парче чийзкейк. За мен консумирането на сладкиши е като оргазъм. Полюшвам се на задните крака на белия пластмасов стол, вслушвам се в шума на вълните, които идват и си отиват, отнасяйки минута след минута, радвам се на отлитащите секунди от моето безкрайно лято, преди Никол да се появи и каже нещо, което ще развали настроението ми.

Тя закъснява с цял час; появява се тъкмо когато се каня да си поръчам още едно парче чийзкейк. До гърдите си притиска нещо обемисто. Малко ми напомня на Ронан, когато донесе новия аквариум. Устните й са разтегнати в типичната за нея глуповата усмивка, предизвикваща у мен желанието да я откъсна от лицето й като лепенка на бронята на кола.

Стрясва ме със спонтанна прегръдка, обсипва ме с извинения за закъснението си. Оставя онова, което носи — отблизо виждам, че е клетка, от която враждебно ме наблюдава космато черно животинче със зли очи.

— Никол, защо си помъкнала това… това нещо!

Тя сяда:

— Искам… да те помоля за малка услуга.

— Не!

— Още не си чула молбата ми.

— Появяваш се с котарак в клетка, молиш за услуга. Не съм толкова глупава, че да не се досетя какво искаш.

— Добре — разочаровано мърмори тя. — Няма да те моля.

За да преодолее огорчението си, поръчва на сервитьорката две чаши капучино. Изобщо не й хрумва да попита дали не предпочитам примерно… нес кафе. Ама че е проста!

Навежда се, отваря клетката, измъква котарака, който прилича на мокър черен пуловер, започва да се лигави:

— Горкичкият Макс! Ела да седнеш при нас, миличко.

Не желая Макс да пие капучино с нас. Котараците и капучиното взаимно се изключват. Освен това черната гадина ме изнервя. Знае прекалено много за мен.

— Много е сладък, нали? — Никол слага на скута си миниатюрната пантера, все едно е бебе.

— Не. Макс е грозен и злобен, не го понасям.

Тя смаяно ме поглежда, после се засмива, като че ли съм се пошегувала. Смята, че маниернича, че се придържам към образа, който съм си изградила.

— Не си грозен, нали, миличък Макс?

— Грозен е и още как! Освен това е зъл, смрадлив и отвратителен!

— Не е вярно. Ти си ми добричък, бебчо.

Макс доволно мърка — и аз бих мъркала при такава реклама.

— Миличкото ми! — продължава да се лигави тя, целува грозната му муцуна.

— Всичко е относително, Никол. Ако беше по-голям, нямаше да го гушкаш като бебе. Най-вероятно щеше да е прегризал вратната ти вена.

Проклетият котарак мяука в потвърждение на думите ми.

— Ето, виждаш ли? Той е убиец по природа. Трябва да го прекръстиш Саддам.

— Бедничкият! — съчувствено мърмори Никол.

— Въобще защо си го помъкнала?

Тя продължава да милва косматата злобна гадина, внезапно изтърсва:

— Послушах съвета ти.

— Моля!

— Напуснах Хари.

Преставам да се люлея на стола:

— Не съм ти казала да го напуснеш.

— Посъветва ме да бъда по-самостоятелна. Много мислих върху думите ти.

— Не съм те съветвала да го изоставиш.

— Джулиан, той ме смаза от бой!

— Да, обаче… Това не е причина да се разделиш с някого.

— Все едно, направих го. Изчаках Хари да отиде на работа, събрах си нещата, взех и всички картини, които се побраха във фиатчето.

— В колата ли ще живееш?

— Не съм решила какво ще правя — през сълзи мърмори тя.

— Ами работата ти? — питам; страхувам се да не поиска временно да я приютя.

— Повече няма да стъпя в агенцията. Хари е много отмъстителен. Ако ме намери, ще ме убие.

— Бас държа, че идеята ти е подсказана от Ронан.

— Не е вярно. Той каза, че каквото и да реша, ще ме подкрепи.

— Материално ли?

Никол гузно клати глава:

— И без това е прекалено щедър към мен. Подари ми кредитна карта на мое име.

— Нима? Каква сума си похарчила досега?

— Само няколко хиляди паунда.

— Само? — задъхвам се като риба на сухо. Спомням си посещението й в бижутерийния магазин. Интересно как ще реагира Ронан, ако разбере, че с неговите пари е купила на Хари часовник, който струва почти хилядарка.

— Любопитно ми е какво ще ти каже, когато разбере — подхвърлям.

— Признавам, че се поизхвърлих — унило шепне тя.

Сервитьорката донася поръчката. Никол мълчаливо изкачва жената да пъхне под пепелника листчето със сметката. После отново се привежда над масата:

— Възнамерявам да му върна всяко пени. Стига в Париж да харесат картините ми.

— По-точно картината „Чи“.

— Именно.

Избухвам в смях.

— Защо се смееш?

— Мечтай си на воля — избърборвам, отпивам от капучиното.

Тя също взима чашата си:

— Има нещо, което не знаеш — Ронан се е срещнал с изкуствоведа, който пише за „Айриш Таймс“.

— Така ли? — мърморя и се прозявам.

— Да. Тази сутрин имаха среща в кафене „Рио“.

Обзема ме паника.

— Че той не е ли на работа?

— Взе си отпуска до четвъртък, за да се подготви за пътуването до Париж.

Изгорялата картина сякаш зове като сирена, иска да бъде забелязана. А Ронан ще я види чак в четвъртък!

Няколко пъти дълбоко си поемам дъх, поуспокоявам се. Планът се променя.

— Знаеш ли, Никол, толкова много си ми говорила за тази картина, че възбуди любопитството ми.

— Така ли?

— Някой път трябва да ми я покажеш.

— С удоволствие.

— Явно е предизвикала сензация.

— Надявам се — тя стеснително се усмихва.

— Затова държа да я видя.

— Добре.

— Още сега — добавям.

Никол изненадано ме поглежда:

— Сега ли?

Отпивам от капучиното, което почти е изстинало:

— Защо не?

— Но… тя е в кабинета на Ронан.

— Е, и?

— Аз…

— Ще те затрудни ли?

— Ами… той ми даде ключ…

— Да вървим тогава.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

След три минути тримата (ако се брои котаракът) се напъхваме във фиатчето, претъпкано до дупка с куфари и картини. Свободни са само предните седалки. На мен се пада честта да държа на коленете си клетката с Макс. Насилвам се да не обръщам внимание на гнусния котарак, но очите му, намиращи се на сантиметри от гърлото ми, сякаш ме пронизват. Няма ми доверие. Напълно основателно.

Никол е възвърнала доброто си настроение — очевидно е поласкана от неочаквания ми интерес към „шедьовъра“ й.

— „Чи“ е любимата ми творба. Означава много за мен, защото е единствената ми символична картина. Мисля, че направи силно впечатление на Ронан, въпреки че той е доста пестелив на похвали. Ето защо държа да разбера какво е твоето мнение.

— Бъди спокойна, ще бъда откровена.

— Нали не ти е неприятно, че ще те заведа в кабинета му?

— Защо да ми е неприятно?

— Ами… защото не одобряваш връзката ми с него.

Мълча.

Никол ме поглежда, изпълнена със съчувствие:

— Каза, че напоследък със съпруга ти не се разбирате…

— Няма значение.

— Искаш ли да споделиш нещо с мен?

— Не.

— С удоволствие ще те изслушам — настоява тя и едва не блъсва колата в тротоара.

— Никол, можеш ли да шофираш, без да ни пребиеш?

— Извинявай. Няма повече да те разпитвам. Но знай, че ако мога да помогна с нещо… Познавам мъжете. Имала съм много връзки — изведнъж плахо се усмихва. — Вероятно си мислиш, че именно затова нямам право да давам съвети.

— Без коментар.

— Все пак ще споделя едно мое откритие. Дори да си се посветила на един мъж, трябва да имаш любимо занимание. Така притежаваш нещо, което е само твое и никой не може да ти се бърка. Дори не се налага да казваш какво правиш. Освен това мъжете харесват жени, които най-малкото се преструват на независими…

— Никол, да сменим темата, а?

— Извинявай, май прекалих — тя въздиша, блъсва се в една кола, докато на заден ход влиза в паркинга близо до работното място на Ронан.

Минава шест часът, следователно секретарката, която ме познава, вече си е отишла. Оставяме Макс в колата, подлите му очички проблясват като камъчета под светлината на залязващото слънце.