Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (30)

29

Ето ни в „Ла Боем“.

Ронан е сдържан, хладен, резервиран. За ордьовър си поръчва панирани гъби с млечен сос — според мен отвратителна комбинация. Пъхам в главното си отвърстие парченца пушена сьомга, полята с лимонов сок, което неизбежно ме навежда на мисълта за рибения „мус“ в хладилника.

И двамата мълчим като риби.

Когато вечеряме в ресторант, Ронан не продумва, докато не изконсумира поне една трета от храната. Твърди, че храненето е един вид работа, а той не може да прави две неща едновременно. Истината обаче е, че в неговите очи само разговорът със съпругата се смята за тежка работа. Съвсем друго е, когато контактува с любовницата си.

Поднасят escalopes de veau^[1] (за Ронан) и печена патица с портокали (pour moi)^[2]. Едва след осмата хапка съпругът ми е готов за онова, което умее най-добре — общуването.

— И така… — подхваща.

Триеточие.

— Как е патицата?

— Истерична.

Той учтиво се засмива.

— Ронан?

— Да?

— Кога ще си вземеш отпуска?

Той сдъвква хапката си, отпива от виното, оставя обратно чашата, покашля.

— Ами… в периода между петнайсети август и средата на септември.

— Може би в началото на септември, а?

— Да. Защо питаш?

— Ей така. Хрумна ми, че може пак да отидем на Корфу.

— Хм, защо не? На острова е прекрасно през август.

— Спомняш ли си колко хубаво изкарахме?

Известно време разговаряме за горещината, за пътеките, виещи се към плажа, където местни хора, яхнали мулета, продаваха евтино вино, за романтичните залези, ресторанта на Сотирис, екзотичната музика и танците, особено танца на един сервитьор, който се въртеше като дервиш, стиснал поднос между зъбите си.

— Подобни танци са опасни за пломбите — подхвърля Ронан.

Спомняме си жените, от глава до пети облечени в черно, варосаните къщички и тесните улички, странния език и как беряхме плодове от финиковите палми край брега.

Въздишам:

— Беше толкова… автентично.

— Да, ако не броиш „Сънди Таймс“.

Неволно се засмивам.

Ронан отчупва парче от франзелата, намазва го с масло и отбелязва:

— Бих отишъл там дори само заради прекрасното сирене.

— И баклавата.

— Ами рибата меч, червеното вино…

— Беше прекалено силно — прекъсвам го.

— Какво, виното ли? — той широко се усмихва. — Спомни си портокаловото бренди.

— Честно казано, след като пихме узо, останалото ми се губи.

— Печеното сирене тип „грюер“… прекрасно, като си има предвид, че не беше френско.

— Помниш ли омарите?

— Ами мозъка — много рядък деликатес.

— Само в твоята глава мозъкът е рядък деликатес, Ронан.

— Браво, Джули.

— Комарите…

Той бърчи чело:

— С какъв сос ги поднасяха?

— От човешка кръв. Честно, буквално ме подлудяваха.

Съпругът ми отрязва поредното парченце от телешкото си и подхваща с поучителен тон:

— Известно е, че тези насекоми притежават нещо като телепатични способности. Въобразяваме си, че ни хапят само когато изключим осветлението, обаче не е вярно. Комарите изчакват, докато престанеш да мислиш за тях, тогава се нахвърлят върху теб. По-хитри са дори от паяците.

— Бяха грамадни. Като водни кончета, които са застинали във въздуха.

— И те като теб, Джули, си падат по големи запои.

Преструвам се, че не съм чула злобната забележка, и му напомням:

— В крайна сметка им отмъстихме, нали?

— Да, въпреки че хазяинът не остана очарован от многобройните червени точици по тапетите.

— И аз не бях очарована, когато проклетниците ме хапеха навсякъде.

— Той протестираше и срещу скърцането на леглото ни.

— Откъде да знаем, че спи в стаята под нас?

— Хъркаше като дъскорезница.

— Вярно е. Но ние не правихме нищо, докато той започна да хърка.

— Забравяш, че и той имаше съпруга.

— Да, онази мустаката дебелана.

— Спомняш ли си въпросното легло?

— Как не! Толкова беше твърдо!

— Едва не получих дископатия.

— Знаем защо — усмихвам се дяволито.

Ронан се засмива:

— Веднъж си заклещих крака в таблата от ковано желязо.

Да му се не види, умът му е все в нестандартния секс!

— Гърците изповядват православно християнство, Ронан. Леглата им са пригодени за тази цел, ако разбираш намека ми.

За пръв път от месеци насам той се засмива така, че едва не се задавя с храната си. Добра поличба за бъдещите ни взаимоотношения.

— Ронан, искам отново да отидем на Корфу.

— С най-голямо удоволствие.

— Нека бъде през първата седмица на септември.

— Защо не през август? — подхвърля той, но не ме поглежда, а отново взима чашата си.

— Приятел на Силвана има апартамент в Пелекас, но жилището е заето до края на август. Освен това най-късно на осми септември трябва да бъда на работа.

— Ще измислим друг вариант.

— Не. Не бива да пропускаме тази златна възможност. Настоявам да заминем в началото на септември.

Той се намръщва:

— Може би ще съм зает тъкмо тогава.

— Така ли? С какво?

— Още не знам, ще се уточним допълнително.

Отпивам от виното си и подхвърлям:

— Между другото, взех билети за театър.

— Какво дават?

— „Саломе“. Знам, че обожаваш Оскар Уайлд.

— Прекрасно! За кой ден са билетите?

— Вторник.

Взимам си от патицата, с крайчеца на окото си виждам как чашата на Ронан застива във въздуха.

— Защо не отидем в събота? — пита той.

Логичен въпрос, след като обикновено ходим на театър именно в съботните дни.

— С момичетата сме се уговорили да излезем по женски.

— Ами да беше взела билети за по-другата седмица — кисело мърмори той.

— Тогава ще дават друга постановка — не се страхувам, че ще ме хване в лъжа, защото проверих. Злорадо наблюдавам как едва прикрива раздразнението си. — Какво толкова, че веднъж ще отидем на театър във вторник?

— Всъщност има проблем…

— Така ли?

— Във вторник трябва да бъда на конференция в Париж.

— Така ли им казвате на тези пътувания?

— Да. Има конференция на стоматолозите. Забравих да ти кажа.

— Аха!

— Посветена е на превенцията и лечението на пародонтозата… няма начин да я пропусна.

Прииска ли ти се да чукаш нещо чуждо, измисли си конференция в чужбина. Бедата е там, че той е бил на какви ли не конференции в цяла Европа — на стоматолозите, на ценителите на изкуството, както и на колоквиуми по философия и естетика. Страхувам се да мисля какво означава това.

— Да заминем двамата, а?

Той поклаща глава.

— Защо не? Докато си зает с научните си работи, аз ще обикалям магазините.

— Неудобно е, Джули. Приятел французин ми предложи да ме приюти.

— Сигурна съм, че в леглото ти ще се намери местенце за мен.

— Каза, че ще ми предостави само канапе.

— Нямам нищо против.

— Доколкото си спомням, въпросното канапе е прекалено тясно дори за един човек.

— Тогава ще си вземем стая в „Пиер“. Можем да си го позволим. В края на краищата не сме бедни, нали?

— Известно време трябва да внимавам с разноските — Ронан оставя чашата си. — Ремонтът на поршето понамали грамадното ми състояние.

— Да, въздържай се от излишни разходи. Когато купуваш за двама души, може да ти излезе доста солено — струва ми се, че чувам как в съзнанието му се срутва грамадно скеле. Придавам си възможно най-невинното изражение, спокойно отпивам от виното си. Наблюдавам как гъста червенина облива страните му. Дяволито се усмихвам и добавям: — За мен и за теб, де.

Той се засмива, налива вино в чашата ми:

— Помислих, че си ме разкрила.

Идва ми за пръв и последен път да му се разкрещя. Да освободя организма си, защото „тайната“ започва да ме подлудява. Не зная докога ще мога да играя ролята си в тази злощастна комедия.

Най-важното е да запазя спокойствие.

Също като него.

Отпускам брадичка на преплетените си пръсти, носталгично наблюдавам през витрината поруменялата вечер. От нашата маса се вижда реката, в далечината се издигат дървета, строени като войници. Върховете им пронизват притъмняващото златисто небе като хиляди остриета на ножици.

Отпивам от чашата с минерална вода, привеждам се:

— Какво мислиш за изневярата, Ронан?

Той стреснато мълчи, после промърморва:

— Откъде ти хрумна тъкмо този въпрос?

— Интересувам се от мнението ти във връзка с едно мое изследване.

Ронан широко се усмихва:

— Според мен изневярата е подценявана.

— Ясно.

— Пошегувах се. Ще ти кажа какво мисля… — той избърсва със салфетка устните си. — За повечето семейни мъже любовницата е само средство за удоволствие, снабдено с дистанционно управление.

Крадешком поглеждам съседната маса да проверя дали ни подслушват и изтърсвам:

— Имаш предвид, че съпругата не е в състояние да осигурява достатъчно сексуално удоволствие ли?

— Не, Джули. Никой никога няма да проумее сложния свят на мъжката сексуалност — взима от кошничката франзелка, счупва я наполовина и започва да дъвче, въпреки че е приключил с вечерята. — Любовницата е чисто и просто проекция на въображението на мъжа.

— Признавам, че никога не ми е хрумвало.

— По рождение мъжете са склонни към изневери. Вероятно е свързано с генетиката — мъжът ловец, воин, авантюрист, защитник на жената.

— Честно казано, доста странен мироглед…

— Опитвам се да обясня, че изневярата е състояние на духа.

— Въпреки че не може без легло.

— Леглата са надценявани — заявява той, без да престава да дъвче.

— Значи предпочиташ бюра.

— Бюра, маси, столове… За мозъка — посочва главата си, където си въобразява, че се намира мозъкът му, — всяка поза е възможна. Въпрос на въображение. Поетиката на възможното. Главното е, че мъжът е виновен още преди да има така наречената „извънбрачна връзка“.

— Така наречената, а?

— Ами да — въпрос на семантика.

С цялото си сърце искам той да престане да се преструва. Жадувам да бъде естествен, да не крие нищо, да признае вината си. Ако го стори, ще бъда най-образцовата съпруга на света. Никога повече няма да го тормозя. Няма да го подлагам на разпити. Дори вродената ми страст към заяждането ще се съсухри и ще умре.

Сервитьорка ни поднася менюто с десертите. Ронан го отказва, поръчва две кафета. Жената дискретно се отдалечава.

Импулсивно сграбчвам ръката му, притискам я към масата:

— Ронан, нещо те измъчва. Сигурна съм. Погледни ме, на теб говоря! Знаеш, че те обичам. Още щом те видях, разбрах, че ще се оженим. Пасваме си идеално, всичко върви като по мед и масло — имаме престижни професии и прекрасен дом, хубаво ни е заедно… бъдещето е пред нас. Искам само… само…

Той ме поглежда така, сякаш съм прокажена:

— Какво те прихваща?

Моля го. Умолявам го. Отправям призив към всяко нервно влакно в организма му, което откликва на уязвимостта, съжалението и унижението. Ала той е като леден блок.

— Моля те, Ронан, кажи какво става с теб, какво те измъчва.

— Нищо ми няма. Що за абсурден разговор е това?

— Не ми го причинявай!

— Да говорим като разумни същества. Обясни какво си наумила.

Ясно — опипва почвата.

Не мога да бъда откровена с него. Няма да го моля да не ме мами, да ми бъде верен, да ми каже истината в очите. Да ме обича. Ако не желае да ме дари с чувствата, които заслужавам, няма да го принуждавам. Той трябва да поеме инициативата.

— Ронан, каквото и да си направил, вече няма значение. Важното е, че пак сме само двамата.

— Смяташ, че имам любовница, нали?

— Моля те само за едно — не ме лъжи. Ако ме измамиш, всичко ще се промени. И връщане назад няма да има. Говоря сериозно.

— Смяташ, че имам любовница — повтаря той и се засмива, като че ли съм ненормална.

— Не съм го казала.

— Все едно го каза. Убедена си — говори като човек, засегнат до дъното на сърцето си от несправедливо обвинение.

Не е за вярване, че постъпва така с мен. Не е за вярване!

— Не съм го казала — повтарям.

— Намекна го.

— Е, вярно ли е?

— Пак започваш!

— Вярно ли е?

Ронан свива рамене, произнася равнодушно:

— И у теб се проявява чувството за несигурност, типично за всички жени.

Непоносимо е!

— Моля те!

— Джули…

— Моля те, Ронан!

— Престани да се заяждаш!

Млъквам, настъпва мъртвешка тишина.

Ронан оправя салфетката, която е разстлал на скута си. Сервитьорката донася кафетата. Преди да постави чашата пред мен, ставам и прекосявам ресторанта.

Съпругът ми не си прави труда да ме последва. На вратата се обръщам — той преспокойно пие кафето си.

Излизам и веднага се обаждам да предупредя Силвана, че ще нощувам при нея.