Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Feng-Shui Junkie, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Брайън Галахър. Фън шуй откачалки
ИК „Фокус“ ООД, София, 2004
Редактор: Гергана Рачева
ISBN: 954–783–026–0
История
- —Добавяне
26
Веднага разбирам защо тя го е харесала.
Хари е набит и доста привлекателен, с квадратна челюст и широко чело. В горната си част правилният му нос се слива с веждите. Той тръгва право към шкафа с напитките. Движи се с дебнещата походка на леопард. По-нисък е от Ронан, но от него се излъчва примитивна физическа сила — личи си, че е човек, който обича да се налага, не прави компромиси, готов е с нокти и зъби да защитава територията си. Почти сигурна съм, че не се отличава с висок интелект.
Пускам най-очарователната си усмивка, която пазя за запознанства.
Безизразните му студени очи отскачат от мен като куршум от гранит и се забиват в старинния шкаф, към който той се е устремил. Ама че поглед! Неволно потръпвам.
С Никол го гледаме как си налива водка „Борзой“.
Сега е моментът да „пусна бомбата“ — всичко ще свърши само за секунди.
Новата ми приятелка навежда глава — олицетворение е на уязвимост и покорство. Способна ли съм да й причиня толкова болка и скръб?
Да.
Та нали ме заклейми като крадлива хулиганка. Каза още, че съм от ревнивите жени, които не позволяват на мъжете си да имат собствен живот. Нарече ме „ревнива невротичка и недостойна съпруга“.
И още нещо, което според мен е най-непростимо — опитва се да ми открадне брачния партньор.
Трябва ли да проявя съчувствие към нея?
Мога да го направя — ще я поваля на земята, с ритници ще избия зъбите й, ще я изритам в канавката и ще оставя на Хари да я довърши. Заслужава го.
Хари се обръща, намръщено се взира в нея. Тя прави жалък опит да ме представи:
— Това е Джулиан…
— Здравейте — промърморва той, без да си направи труда да ме погледне.
— Здравейте — произнасям с възможно най-голямо отегчение.
Хари отпива от чашата, обръща се към Никол:
— Доста мислих за случилото се.
— Хари… може ли да го обсъдим по-късно?
Той се киска, върти чашата в ръката си, наблюдава как водката се плиска в стъклото:
— Никол разказа ли ви за любовника си?
Тя навежда глава.
— На мен ли говорите? — питам.
— Не, на стената.
— Има малък проблем.
— Какъв?
— Стената не отговаря… Но щом искате да знаете…
— Хари! — умолява го тя. — Вече разговаряхме по въпроса.
— Така ли? — той не откъсва поглед от мен.
— Казах ти самата истина — настоява Никол.
— Която гласи? — господинът най-сетне благоволява да я погледне.
Използва доста засуканата дума „гласи“ — може би не е толкова прост.
— В живота ми няма друг мъж — тонът й е почти умоляващ.
Хари отново завърта чашата, намръщено се взира в нея, сякаш съзира петна от пръсти.
— Честна дума.
Боже, боже, тази жена не умее да лъже — също като мен. Сърцето ми като маймуна подскача в гърдите. Дава ли ми сърце да сторя каквото съм намислила?
Да.
Стига съм се церемонила. Понечвам да заговоря. Поколебавам се.
Поглеждам Хари, който продължава да се взира в чашата. Отново обръщам очи към Никол — тя гузно отпива от коантрото си, все едно го е откраднала, от време на време боязливо поглежда набития мъжага, изящните й пръсти нервно стискат столчето на чашата.
Не мога да реша.
Изведнъж човекът-вълк се обръща към мен:
— Познаваме ли се?
Изчервявам се:
— За пръв път ви виждам. Защо питате?
— Гласът ви ми се струва познат.
— Казвали са ми, че говоря като Деми Мур — изтърсвам първото, което ми идва на ум. Сърцето ми е отишло в петите.
— Ако обичаш, напусни дома ми — тъй като той говори на пода, не е ясно дали поканата е отправена към мен или към Никол.
Тя стреснато пита:
— Защо го казваш?
— Много мислих по въпроса — невъзмутимо продължава Хари. — Искам да напуснеш дома ми.
— Кой да напусне?
— Ти.
— Аз ли?
— Вече ти нямам доверие.
— Но…
— Веднага!
Играта загрубя. Беше ми толкова приятно, преди той да прекъсне разговора ни за осмоъгълни огледалца, кучета фу рододендрони, масички, четирите елемента, рибни палачинки и жалката съпруга на Ронан.
Хари посочва вратата:
— Вън, долна мръсница такава!
Никол се разридава.
— Не бива да й говорите по този начин — намесвам се.
— Ще говоря на уличницата, както искам.
— Тя не е уличница — прехапвам устни. Не е за вярване, че я защитавам.
Този път кръвнишкият му поглед е отправен към мен:
— Не е, така ли?
Очевидно самата Никол няма думата по този важен въпрос.
— Защо мислите, я ударих? — вбесено изкрещява той. — Задето е загубила ключа от колата ли?
— Ако го е загубила, наистина заслужава пердах.
— Джулиан, недей… — изплаква Никол.
Хари почервенява като рак:
— Да ви няма и двете! Ти, дето й се пишеш приятелка, ще й помогнеш да си събере партакешите.
Ще го оставя да дърдори каквото си иска — само този път. Той отново напълва с водка чашата си.
— След половин час да сте напуснали къщата ми! Гледай да разкараш от ваната смрадливите риби!
— Нямам в какво да ги сложа.
— Иначе ще ги хвърля в тоалетната.
Този човек започва да ми допада.
— Ама те ще загинат…
— Пет пари не давам. И да освободиш тавана ми от тъпите си картини!
Странно как понякога получаваме морална подкрепа от съвсем неочакван източник. Хари подигравателно се изкисква.
— Защо се смееш? — обидено пита Никол.
— Да не мислиш, че ще държа в къщата си тези боклуци?
Изкушавам се да му кажа, че сме на едно мнение относно художествената стойност на творбите й.
— Добре — тя стисва устни. — Ще си отида, щом настояваш.
— Вземи и скапания котарак, че ми действа на нервите. Непрекъснато ме дебне, все едно съм извършил престъпление.
Невероятно! Хари е параноик като мен! С него сме сродни души. Някой път трябва да се срещнем на кафе, да обменим мисли. И с двама ни са се отнесли като с непотребни парцали. Толкова общо има помежду ни, че ще бъде жалко да не продължим да си общуваме, да се посмеем на неочакваните обрати в живота, на невероятните иронии на съдбата.
Изведнъж ми хрумва нещо, от което сърцето ми се свива.
Какво ще прави Никол, ако този тип я изрита? Къде ще отиде? В приют за бездомни ли? Съмнявам се.
Ще иска да бъде с Ронан.
Обзема ме паника.
— Хари… — подхващам.
— Ти пък какво искаш?
— Да изясним някои подробности. Смятам, че ще ви бъде от помощ.
— Помощ, а? Разбира се, ти си прочутата Флорънс Найтингейл!
— Моля?
Той подигравателно се кикоти на учтивостта ми:
— Наела си се прибираш от улицата мръсниците и да ги водиш в болницата.
Не ми се ще да се отклонявам от темата, ала в случая това е неизбежно.
— Ако искаш да знаеш — казвам с най-чаровната си усмивка, — вчера случайно минах край вашата къща и видях Никол, обляна в кръв…
— Времето ти изтече! — прекъсва ме грубиянът, посочва вратата зад мен.
— … затова спрях да я попитам иска ли помощ.
— И сама може да се оправя.
— Беше в почти безпомощно състояние, затова реших, че не е благоразумно да я изоставя.
— Виж ти, майка Тереза била сред нас! — ухилва се той.
— Въпрос на елементарно възпитание и съчувствие към ближния — възразявам.
— Джулиан! — прошепва Никол.
Тук е мястото да призная, че имам непоправим вроден дефект — също като Силвана не търпя разни мухльовци да ме водят за носа.
Хари отново ме поглежда на кръв, машинално поглажда брадичката си, но жестът не е изискан както когато го виждам у Ронан. Тъкмо напротив — в момента Хари изглежда доста глуповат и невъзпитан, липсва му онова savoir faire[1], типично за съпруга ми.
— Как трябваше да постъпя? Да я отмина, като подхвърля: „Кръв ли се стича по лицето ти? Това синини ли са? Колко интересно! Довиждане, всичко хубаво.“ — въпреки недоверчивия му поглед продължавам с пълна пара: — Хари, заслужаваш да научиш истината за Никол — тонът ми е безкрайно снизходителен, но той е прекалено дебелокож да забележи.
Никол се отпуска на канапето — изглежда безпомощна като ранена сърна. Вдига към мен насълзените си очи, апокалиптичното й лице е бяло като платно.
— Познавам я едва от вчера — добавям. — В интерес на истината с нея дори не сме приятелки — за миг я поглеждам — така се е превила, че прилича на жалка купчинка. Позата й издава пълно отчаяние. — Моят съпруг ми изневери. Усещането ми е познато. Сякаш те режат на парчета. Не изпитвам съчувствие към неверните жени, за нищо на света не бих ги защитила.
Никол трепери като лист.
— Заведох я в болницата, защото нараняванията й бяха доста сериозни. Освен това беше объркана, изпаднала в паника. Все повтаряше, че не разбира защо някой би опитал да ви раздели. Настояваше, че в живота й няма друг мъж. Всъщност беше в такъв шок, че едва говореше. Когато са в подобно състояние, хората не лъжат. Знам, че не ми вярваш, но е самата истина.
Той отпива от чашата си.
Господи, невероятно е какво съм принудена да правя!
— Питаше се защо си я смазал от бой, след като си любимият й човек. Точно така — каза, че много те обича.
И двамата озадачено се взират в мен — явно са изненадани, дори смаяни.
— Лъжеш — процежда той.
Толкова е забавно да лъжеш. Като адвокат имам богат опит. Една от ключовите фрази е: „Знам, че не ми вярваш, но е самата истина.“ После си устройваш истинска оргия от изкривяване на фактите и масово лъжесвидетелство. Удоволствието е неописуемо, честна дума.
— Хари, кълна се в гроба на майка ми… (която още е жива и здрава)… и пред Бог (не помня откога не съм стъпвала в църква), че това е самата истина.
Ненадейно атмосферата се нагнетява с мъчително усещане за неловкост.
— Никол, нали вчера в болницата ми каза, че обичаш Хари?
Тя навежда глава.
— Каза го, нали?
Тя кимва. Няма избор. Хари й се тросва:
— Не ти вярвам!
— Хайде, Никол, кажи му, че е вярно — насърчавам я. За миг се възцарява тишина.
Тя го поглежда в жестоките очи, едва забележимо кимва, потвърждава, че ми е казала именно това.
Хари изсумтява, при което от носа му се разхвърчава сивкава плътна материя. По неговия си начин показва, че е готов да преосмисли случилото се.
В дневната е тихо като в морга.
Отварям външната врата, измъквам се на пръсти.
Да му се не види, полага ми се най-високият хонорар за брачен консултант.