Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. —Добавяне

23

— Или тя ще напусне, или аз.

Ронан е цъфнал в кухнята да закуси. Въпреки че изявлението му е заплашително, тонът му е любезен. Докато говори, изсипва мюсли в купичката си. Фразата увисва във въздуха, все едно от мен се иска безмълвно да й се възхищавам.

Смотаният боклук сяда срещу мен, налива мляко върху мюслите, взима лъжица и започва да загребва от сместа. Наблюдавам го, изведнъж ме връхлетява еретична мисъл — как съм могла да го харесвам?

Преспокойно намазвам с нискокалоричен маргарин филийката черен хляб:

— В такъв случай ме предупреди кога ще се изнесеш.

Ронан се вцепенява, взира се в купичката, накрая изтърсва:

— Няма да се опиташ да ме спреш, така ли?

— Защо?

— Виж ти! Промяна в тактиката, а? Хм, много оригинално — той отново загребва от мюслите. — Допада ми.

— Какво ти допада? Че мога да живея без теб ли?

— С майка ти няма опасност да загинеш — безучастно мърмори Ронан и се съсредоточава върху закуската си. — Тя е по-жилава от мнозина мъже — отпива глътка кафе, взима от шкафа вестника. Сигурно докато съм спала на канапето, е отишъл да напазарува.

— И къде ще отидеш? — питам.

— Ммм.

Според интонацията това може да означава всичко. Хвана ме натясно.

Той се задълбочава във вестника. Ами да, сигурно е пропуснал сума ти новини — чукането с разни фльорци отнема ценно време. Чувствам се изолирана, забравена, което още повече ме вбесява. За Ронан четенето на утринния вестник е важен ритуал. Ако в този момент започна да раждам, познайте какво ще каже „скъпоценният“ ми съпруг. „Ако обичаш, не викай. Пречиш ми да чета.“

Ето защо от време на време чупя чинии. Открила съм, че той обръща повече внимание на трясъка на порцелановите съдове, които се разбиват на пода. Според мен този трясък е примитивна музикална форма. Доставя на съпруга ми същата наслада като хубавата музика. Но в момента положението е прекалено сериозно, за да се захвана с намаляване на колекцията ни от скъпи керамични изделия.

— Къде ще спиш, Ронан? В зъболекарския кабинет ли? Ами да, спокойно можеш да спиш на бюрото. Много е удобно, както установих вчера.

— Все ще измисля нещо — отговаря той, като се преструва, че не е разбрал намека за секса.

— Какво ще правиш, ако ти се прииска да правиш секс, а пък мен ме няма?

Той понижава глас:

— Мога и без секс.

— Аха, сигурно затова от шест месеца насам не проявяваш особен интерес към тази дейност.

— Съжалявам, ако те разочаровам, скъпа — любезно казва той, — обаче не съм в настроение.

В настроение за какво?

Гад такъв, наглостта му е невероятна!

Ставам, изтръгвам от ръцете му вестника, смачквам го на топка, натъпквам го в улея за смет.

— Да му се не види, защо си в толкова особено настроение?

Нанесла съм съкрушаващ удар на идентичността му.

— Причината е в хормоните, скъпи — отговарям и напъхвам в устата си половин банан.

Той демонстративно излиза от кухнята, лицето му е като буреносен облак. Няма да се отърве толкова лесно! Тръгвам след него, влизам в дневната, за да го нападна отново. Той сяда на канапето. Този път не разполага с вестник, зад който да се скрие.

Заставам до прозореца, за миг поглеждам навън. Неголеми вълни пробягват по синята водна повърхност, блестящи бели облаци пътуват на автостоп по синьото небе.

Няколко минути мълча, за да дам възможност на Ронан да възвърне равновесието си.

После подхващам поредната атака:

— Вадя ли ти душата, Ронан?

Мълчание.

— Тормозя ли те?

Той завърта глава:

— Какво ти става днес?

— Отговори ми.

— Взаимно се тормозим, ако питаш мен — заявява преспокойно.

Господи, какъв нахал!

— Я обясни как ти досаждам.

Господинът се навежда, взима от масичката някаква книга. „Поетика“ от Аристотел, представете си!

— Не ми досаждаш, Джули — отваря книгата, започва да чете.

— Аха!

— Не повече, от която и да е жена.

— Виж ти! Значи съм, която и да е!

— Не, Джули. Определено не приличаш на другите жени.

— Явно имаш опит с други жени.

— Не.

— В такъв случай нямаш база за сравнение. Може би те тормозя повече, от която и да е друга жена.

— Може би… — промърморва той след няколкото секунди, които са му необходими да осмисли предположението ми.

„Топло, топло“, както се казва в онази игра на криеница. Невъзможно е да преценя дали наистина чете „Поетиката“, или само гледа страницата.

— Например неприятно ли ти е да те прекъсвам, докато четеш?

Ронан вдига очи, изражението му е на търпелив мъченик:

— Щом питаш, ще ти отговоря — да, обичам да чета на спокойствие.

— Дразниш ли се, когато ти телефонирам в работата?

— Само когато съм зает.

— Например, когато вадиш зъби през горещите летни следобеди ли?

Той не отговаря веднага. Отново забожда нос в книгата, промърморва:

— Именно.

— Дразниш се, значи.

— Джули, ще ме оставиш ли…

— Признаваш, че те дразни, така ли?

Ронан ме поглежда:

— Добре. Ти победи. Дразни ме.

— Яд ли те е, когато майка ми ни гостува?

Той тежко въздиша:

— Ами… това наистина ме вбесява.

— Най-сетне задълбахме в проблемите, Ронан. Според мен е много полезно.

Той оставя книгата на масичката:

— Мислех, че цикълът ти е чак след две седмици.

— На твое място не бих подхващал тази тема.

Този път господинът взима списание „Таим“.

— Мислиш ли, че съм ревнива, че ти забранявам да имаш собствен живот?

Ронан хвърля на масичката списанието, става, излиза на терасата.

Незабавно се озовавам до него, за да продължа следващата фаза на тормоза:

— Е?

— Какво?

— Смяташ ли ме за ревнива?

— Ами… искаш ли да съм искрен? Отговорът е „да“.

— Така ли? — впервам поглед в синята подкова на дъблинския залив. Прекрасно е да живееш на брега на океана. От нашата тераса се чува шумът на прибоя. — Обясни, ако обичаш.

— Джули, откакто се върна от почивка, ме караш да се чувствам като… като плъх.

Обръщам се към него, притискам гръб към перилата на терасата:

— И как се чувства един плъх?

— В капан — отговаря той, но избягва погледа ми. — При всяка крачка в апартамента се чувствам като представител на застрашен вид.

— Плъховете не спадат към застрашените…

— В това жилище са застрашени.

— Не подозирах, че се чувстваш по този начин. Много извинявай. Само че не те питах за последните няколко дни, а по принцип.

— По принцип те харесвам.

— Дори в леглото ли?

— Моля?

— Харесва ли ти да правиш секс с мен, Ронан?

— По-тихо, че ще те чуят съседите на долния етаж.

— Харесва ли ти да правиш секс с мен? — повтарям още по-гръмогласно.

— Ами… хубаво е — през зъби процежда той.

— Само дето напоследък изобщо не го правим.

— Какво искаш да ти кажа?

— Защо изведнъж се изпоти?

Ронан дълбоко си поема въздух. Знам, че прекалявам с тормоза. Защо не? Нали именно в това ме обвинява? Нали му забранявам да има собствен живот?

— Знам защо го правиш — отсича той, стиска устни, изражението му става враждебно. — Заради фиксидеята да имаме деца, нали?

— Фиксидея ли?

— Държиш се странно, откакто се върна от провинцията. Вчера сама го призна.

Отново му обръщам гръб, взирам се в океана. В небето кръжат две чайки — надават писъци и се кискат, широките им крила са като сърфове, понесени от ветреца.

— Навила си си на пръста да родиш, нали? — повтаря той.

Всъщност причината е съвсем различна. Но не отричам, че дълбоко в сърцето си жадувам да имам дете. Не отричам, че това е и копнеж, и празнота, унищожителна болка в гърдите, задръстване, препречващо пътя на течението, което трябва да премахна. Толкова ми е писнало от всичко!

— Смяташ, че е заради желанието ми да си имаме деца, а?

— Определено.

— Мръсник такъв! — погледът ми е като смъртоносен лъч.

— Виж какво, не съм казал, че по принцип не искам деца. Някой ден ще имаме голямо домочадие.

— Лъжец!

Той внезапно се усмихва:

— Я ми дъхни! Май долавям миризма на алкохол.

Опитва се да ме прегърне. Отблъсквам го, втурвам се в дневната и с цялата си тежест блъсвам аквариума.

Той се разбива, разхвърчават се парченца стъкло, мраморният под е залят от вода, сред която се мятат разноцветни рибки.

Скръствам ръце.

Постепенно ставам специалистка по чупене на аквариуми. Което е далеч по-удовлетворяващо от чупенето на скъпи чинии.

Ронан, който ме е последвал, буквално превърта. За секунди се озовава в кухнята, донася кофа и половин дузина кърпи. Коленичи на пода, търси оцелели рибки, пуска ги в празната кофа. Междувременно ме пита какво ми става — от паниката гласът му е станал писклив. Хич да не си въобразява, че тъкмо сега ще му отговоря.

— Погледни какво направи! — възкликва.

— И какво от това? — преспокойно заставам до френския прозорец, за пореден път се наслаждавам на приказната гледка към залива.

Ронан отново изтичва в кухнята, връща се с бърсалка с дръжка, започва да попива водата, с ръце изстисква бърсалката. Изкрещява ми да взема кърпа и да му помогна.

Усмихвам се — това не е женска работа.

Тръгвам съм кухнята, бодро джапам във водата, като минавам край Ронан, грабвам кофата. Той отново закрещява, пита ме какво, по дяволите, правя. Преспокойно отговарям, че мръсната вода, счупените стъкла и рибките не бива да се смесват. Че сигурно не държи на обитателките на аквариума, щом е готов да ги остави да се задушат сред опасните отломки в плитката вода, защото хрилете им ще се запушат от мръсотията.

На дъното на кофата безпомощно се мятат десетина рибки. Горкичките! Като ги хващам за опашките, изваждам само онези, които Ронан донесе вчера, една по една ги запращам в умивалника, където те глухо тупват. Ще ви ги съобщя по реда на явяването им на сцената — една коралова рибка, която прилича на зебра, зелено-черен барбус с опашка на тигрови шарки и една с ивици като на скункс. Май са се преселили в отвъдното, само кораловата рибка проявява слаби признаци на живот, но аз се преструвам, че не ги забелязвам. Бързам да напълня с вода кофата, преди останалите да се споминат. Събирам в найлоново пликче натрапниците, умъртвени в умивалника, и ги пъхам във фризера.

Ронан крещи да му дам кофата. Какво облекчение е да видя, че той все пак е човек, не божество. Вместо кофата му подавам кръглата кутия за хляб — няма начин водата да се задържи вътре. Той продължава да се мята по пода като давещ се плъх (явно този животински вид не е на изчезване в луксозните апартаменти), вика, оплаква се, пъхти като куче. Накратко, рискува да загуби достойнството си, да се превърне в развенчано божество.

Ето как се отразява на мъжете домакинската работа.

На сцената се появява мама. По кремава нощница.

Застава на прага на вратата към коридора.

Приближавам се до нея, скръствам ръце. Мама ме поглежда, ала аз само свивам рамене, при което тя извръща очи.

Наблюдаваме как Ронан събира последните мятащи се рибки и ги пуска в кутията за хляб, от която се процежда вода. Опитва се да попие останалата вода с бърсалката и с подгизналите кърпи. След малко се отказва и се обръща.

Вижда мама, която му се усмихва от високо.

— А, ти ли си — той се изчервява.

— Не подозирах, че си от мъжете, които мият пода, Ронан.

Той мълчи.

— Какво се е случило? — настоява мама.

— Джули избра този драматичен начин да покаже, че иска бебе — изсумтява Ронан.

Тя ме поглежда да разбере дали е вярно.

— Лъже! — възкликвам.

— Обаче аз съм й свикнал — добавя той и отново се захваща с поливането на водата. — Винаги си е падала по демонстрациите.

Хвърлям му най-убийствения поглед, на който съм способна, напускам жилището, като желая на съпруга си всичкото зло, на което е способно малкото ми ранимо сърце.