Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (18)

17

След половин час свалям ризата, вратовръзката и колана на Ронан, докато страстно го целувам по шията. Намираме се в канцеларията до зъболекарския му кабинет. Беше най-близкият „терен за спешни случаи“, за който ни хрумна.

Естествено и Ронан прави нещо подобно с мен.

— Невероятно е! — възкликва, прокарва езика си по гърдите ми, които преливат от сутиена.

— Май си загубил форма — прошепвам, нежно гризвам ухото му.

— Толкова си… язвителна — влажните му устни обхождат рамото ми.

— Да, същинска отрова.

— Възбуждащо е.

— Много си мил.

— Честна дума.

Протягам ръка да проверя — искрен е.

— Не преставай! — стене Ронан.

Подчинявам се. Той ме подпира на бюрото. Безпомощно се вкопчвам в раменете му.

Обичам миризмата му. Неповторима е. Действа ми като успокояващ еликсир. Замъглява съзнанието ми. Последните двайсет и четири часа бяха истински кошмар, който за щастие свърши.

Наболата му брада боцка врата ми, горещият му дъх ме пари. Не ми се ще да бърза толкова. Хващам го за косата, леко го побутвам назад, за да позабави темпото. Той вдига глава да си поеме въздух, впива устни в моите.

В мига, в който отново отварям очи, погледът ми попада на картината на отсрещната стена. Не съм я виждала преди — вероятно я е купил наскоро. На нея са изобразени осем декоративни рибки, които плуват в аквариум. Някои са червени, други — зелени, трети — златисти. Комбинацията на цветовете е изключително сполучлива. Фонът е от цветя и трева, която не е зелена, както бихте предположили, а тъмносиня.

Сърцето ми се свива — платното е дело на Никол!

— Ронан, чакай!

Но той с въртеливи движения притиска слабините си към мен. Струйки пот се стичат по челото му. Затворил е очи, стиснатите му устни са разтегнати в подобие на пресилена усмивка. Ръцете му шарят по тялото ми, дишането му се учестява. Съсредоточава се.

Може да съм всякоя.

Например Никол.

Аз съм Никол.

— Ронан…

— Какво има? — той ускорява темпото, сякаш се страхува, че ненадейно ще се откажа.

— Откъде се взе тази картина?

— Моля?

— Питам за картината!

Ронан не отговаря, само още повече забързва.

— Спри! — викът се изтръгва от дълбините на сърцето ми. — Почакай!

Той не ми обръща внимание. Напряга се и пуфти — белите му дробове изтласкват въздуха като бутала. Погълнат е от онова, което е моята същност. Продължава да стиска клепачи. Аз съм само средство за доставяне на удоволствие. Нищо повече.

Мобилният ми телефон иззвънява.

Ронан отваря очи, вцепенява се.

— Не се обаждай! — изръмжава.

Но аз посягам за сакото си. Той подновява тласъците. Изваждам телефона, който продължава пронизително да звъни.

— За Бога! — Ронан ускорява ритъма.

Натискам зеления бутон:

— Ало?

— Току-що изслушах съобщението ти.

Мама е! По тона и разбирам, че е в отвратително настроение.

— Моментът не е подходящ — произнасям, като се старая да не се задъхвам.

— Изобщо има ли подходящ момент за разговор с мен?

— Не се заяждай.

— Вие, младите хора, сте страхотни егоисти. Въобразявате си, че сте били родени на вълшебно килимче. За твое сведение не е така! Не забравяй, че някой е трябвало да изтърпи нечовешки болки, за да дойдеш на този свят.

Междувременно Ронан ме консумира като хамбургер — не мога да ви опиша колко ужасно се чувствам.

— Ще ти се обадя по-късно.

— И още нещо, Джули. Запълнила си повече от половината лента. От мен да знаеш, че телефонните секретари не са предназначени за дълги монолози.

— Налага се да прекъсна…

— Да не си посмяла да затвориш!

— Дочуване.

— Довечера се пренасям у вас.

Отново притискам до ухото си телефона:

— Какво?

— Дочуване, Джули — тя затваря.

Ронан се е възползвал от моментното ми разсейване. Отново е затворил очи, тласъците му се ускоряват, лицето му е напрегнато.

— Ронан, спри!

— Ей сега! — изпъшква той.

— Обади се майка ми.

Ронан потръпва, но не престава.

Отмествам ръцете му от гърдите ми. Той се подпира на бедрата ми, пръстите му се вкопчват в плътта ми като нокти на граблива птица. Упорито преследва целта си, безмилостно прониква в мен. Разгневила съм го. Не ме люби, а ме чука, все едно е разгонен пес.

Ощипвам страната му:

— Ронан…

— Чух! — изпъшква, клепачите му са стиснати, от челото му капе пот.

— Довечера мама се пренася при нас — изтърсвам.

Той отмята глава, за да престана да го щипя, и продължава чукането.

— Ронан, майка ми…

— Престани да говориш за тази тъпа… — не довършва изречението.

Което е най-мъдрата му постъпка, откакто се познаваме.

— Ще я настаним в стаята за гости — провиквам се.

Ронан най-сетне спира.

Гневно се взира в мен. Развалила съм удоволствието му. Изругава. Отдръпва се от мен, нахлузва панталона си.

— Майка ти! — процежда. — Само това липсваше!

Оправям дрехите си, с длани приглаждам гънките на полата. Той се обръща към прозореца. Чувствам се омърсена. Използвана. Съпоставена. Отхвърлена.

Гневно бръсвам сълзите си, преди да ги е видял.

Излизам от канцеларията, затръшвам вратата. Минавам край секретарката, която записва и приема пациентите, като се преструвам, че не я забелязвам. Тичешком слизам по стъпалата пред сградата. Някак си се добирам до колата, където ме чака друга „приятна изненада“ — жълт камион на общинската служба е паркирал неправилно и ми пречи да изляза. Започвам да ругая, защото от виновниците няма и следа. Никой не ги е виждал. Гневът ми постепенно се разпалва. Прекосявам улицата, позвънявам на десет врати. Вбесяват ме дори хората, които отварят… но не ми пука.

Изглежда, общинските работници са се изпарили яко дим — никой не ги е виждал.

Плувнала в пот, тръгвам обратно към колата… и едва не падам в шахта, чийто капак е отворен насред улицата.

Навеждам се, закрещявам цинизми в тъмното пространство.

Появява се глава.

Човек с идиотски жълт гащеризон се измъква от дупката, сякаш е извънземно от „Досиетата Х“. Ухилва се и започва да философства за симпатичните момичета с хубави коли, на които не подхожда да говорят мръсотии.

Разбира се, не му оставам длъжна — изнасям му цяла лекция за тъпите общински работници, които би трябвало да изкарат курс по връзки с обществеността.

Той злобно ме поглежда, все едно съм го нарекла в лицето „тъп задник“, което всъщност направих.

— Не се мотай, а разкарай скапания си камион!

— Запомнете, госпожо…

— Не съм дошла да ми изнасяш проповеди! — прекъсвам го. — Затова са измислени литургиите. Разкарай си трошката, и то по-живо!

Човекът сяда зад волана, като мърмори, че май аз трябва по-честичко да посещавам литургиите, след като съм такава злобарка.

Преструвам се, че не съм го чула. Не нося отговорност за гаднярите.

Не мога да забравя картината с рибките — изображението сякаш е жигосано в съзнанието ми; сядам в колата, с трясък затварям вратата, включвам двигателя, до дупка натискам газта, излизам на платното, като едва не отнасям задницата на камиона. На първото кръстовище завивам наляво към „Чербъри Корт“.

Мисля само как да изкормя Никол.