Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (16)

15

Седя в колата, паркирана срещу туристическата агенция, и чакам Никол да излезе — наближава време за обяд.

Предположението ми се оказва правилно — в дванайсет и половина тя се появява откъм страничната уличка — висока и стройна жена с кафяво велурено сако и бежова пола; въпреки че е облачно, пак носи тъмни очила. Пъхнала е под мишница виненочервената чанта плик, високите й токчета потракват по тротоара, напомня ми на предрешена счетоводителка.

Не бързайте да ми цитирате поговорката за киселото грозде. Не се страхувам да призная положителните качества на тази жена. Например, че има хубави дълги крака, разкошна коса, освен това е доста симпатична за уличница.

Слизам от автомобила, тръгвам по петите й.

Тя влиза в павилион за вестници и списания.

Спирам пред някаква витрина, преструвам се, че разглеждам изложените стоки.

След няколко минути Никол излиза, купила си е списание „Имидж“; от устата й стърчи близалка — леле, колко е смешна! Отново тръгвам след нея, прекосяваме центъра на града, тръгваме по О’Конъл Стрийт^[1] към черната статуя на Даниел О’Конъл^[2], оцвъкана от птиците.

Движа се на трийсетина сантиметра зад нея, като се опитвам да разбера какъв парфюм използва. Подобни подробности разкриват много особености на характера.

Тя внезапно спира, при което едва не се сблъсквам с нея. Отминавам я, скривам се в съседния вход. Никол разглежда плакатите на витрината на друга туристическа агенция. Маркетингово проучване, а? Колко впечатляващо! Едва ли влиза в задълженията на секретарката, отговаряща за поднасянето на кафето.

След няколко минути госпожата отново тръгва по улицата, аз подновявам преследването. Умирам да разбера какъв е парфюмът й, затова рискувам и скъсявам дистанцията помежду ни. Хм, май е „Уайт Лайнън“. Не, „Чарли“. Трудно ми е да преценя, защото не съм специалистка по евтините парфюми.

Божичко, как се изкушавам да я блъсна под колелата на някой автобус! Ще изненадам Ронан, като се появя на погребението й — ще побутна надолу тъмните си очила „Калвин Клайн“, ще го изгледам многозначително, престорено печалното ми изражение, прикриващо доволната ми усмивка, ще казва: „Това е само предупреждение.“

Никол обръща глава надясно, мълниеносно отскачам в обратната посока. Опасна е тази детективска професия! Нарочно изоставам. Прекосяваме моста О’Конъл, бъкащ от туристи, майки с колички, дъблинчани с изпити лица. Жената пред мен с усилие си пробива път през човешката виелица — спира и се оглежда, избягва сблъсъка със забързани минувачи и се колебае, придвижва се на етапи.

След няколко минути се озоваваме на оживената Графтън стрийт, която е забранена за превозни моторни средства. Вече допушвам втората си цигара. Никол ме води към грамадния вход на търговския център „Стивън Грийн“ — внушителна правоъгълна сграда, чиито три етажа с абсурдно бели галерии, колони и арки, завършващи със стъклен покрив, напомнят сватбена торта. Вървя по петите й, докато тя посещава няколко магазина за дрехи. В първия започва да рови в коша с бельо, но предлаганите артикули са прекалено евтини за нейния вкус (в преносен и в буквален смисъл), което ме изненадва. Във втория подхваща разговор с продавачката за обривите, предизвиквани от презрамките на сутиените, докато аз се крия зад една колона и се преструвам, че разглеждам нощниците. В третия купува черни чорапи, колан с жартиери, бикини и няколко сутиена „Уондърбра“ — нито един артикул не е лимоненожълт.

Проследявам я в друг магазин, в който тя избира тъмночервена рокля на ромбчета, избродирани със златна нишка. От съседния си купува високи светлокафяви ботуши (любимият цвят на Ронан).

Влизаме в отдела със стоки за обзавеждане на дома. Никол плаща в брой за бяла покривка, средно голямо огледало, няколко вази и часовник, който се поставя на полицата над камината. Нямах представа, че съм унищожила и часовника й.

В малък магазин за мебели тя разглежда масичките, после прекарва минимум десет минути в магазин за телевизори. Става ми все по-забавно. От ателие за художествени занаяти Никол купува ръчно боядисан зелен копринен шал. Ако не ме лъже паметта, на снимката в дома й видях, че очите й са зелени.

Следващата ни спирка е в книжарницата. Мръсницата явно знае какво търси. В отдела за научно-популярна литература избира книга, озаглавена: „Грижи за стайните растения“.

Преминава в секцията за бестселъри, взима по един роман от Катрин Елиът и Джаки Колинс, както и джобна книжка от американец, който обещава да ни научи как да осъзнаем скритите си способности. Накрая взима книга, чието заглавие, написано с големи розови букви, гласи: „Фън шуй и свещеното пространство“.

Плаща на касата с кредитна карта, после хлътва в мъничък магазин, ориентиран към ароматерапията. Разбира се, следвам я неотлъчно. Вътре е толкова тясно, че на излизане тя неволно докосва гърба ми, което предизвиква у мен неудържимото желание да се обърна и да се вкопча в гърлото й.

Една след друга се качваме с ескалатора до последния етаж на търговския център. Госпожата влачи куп найлонови пликове. Прилича на вехтошарка, само че по-млада и модно облечена. Както е натоварена, влиза право в бижутерийния магазин.

Влизам след нея. В шикозното помещение с червен мокет има десетина клиента. С физиономията на човек, който се извинява за поведението си, Никол оставя пликовете на пода близо до вратата. Ама че е недодялана! Приближава се до стъклен шкаф с табелката на „Раймон Уейл“. Пристъпвам до нея. Краката й са толкова дълги, че сигурно е поне с пет сантиметра по-висока от мен.

Обаче какъв е смисълът да си висок, когато си инвалид?

Отново започвам да душа. В затвореното пространство по-добре долавям миризмата й. Ммм, парфюмът не е долнопробен. Май е „Хепи“. Преструвам се, че гледам същата витрина, в която блещукат швейцарските мъжки часовници — най-скъпият струва почти хиляда паунда.

Никол едва ли може да си ги позволи.

Тя се навежда да ги разгледа по-добре. Наблюдавам я изпод око.

Като се навежда, от шията й провисва скъпа златна верижка. Дългият й орлов нос е досущ като носа на Ронан. Около очите й няма нито бръчица — чак да те хване яд. Страните й са осеяни с лунички. Устните й… Ах, тези устни! Следващия път, като се целувам с Ронан, ще целувам и тях. Следващия път, като се целувам с Ронан, ще участвам в шведска тройка на микроби.

Ненадейно Никол вдига глава, усмихва се на една продавачка, посочва с пръст витринката, при което забелязвам колко добре оформен е маникюрът й.

— Ако обичате, покажете ми този модел.

Лигави се като момиченце, от тона й ми се повдига.

Слага часовника на китката си, оглежда го от разстояние, сваля го и пак го слага, аз пък се преструвам, че вниманието ми е погълнато от годежните пръстени.

— Ще го опаковате ли като за подарък? — пита тя.

Купува часовник на Хари.

Купува часовник на Хари!

Имах право. Връзката й с Ронан е била мимолетна.

Отдръпвам се. Сякаш камък пада от сърцето ми — толкова силно е облекчението ми. Дори се чувствам малко глупаво.

Минавам край купчината найлонови пликове на Никол, излизам от магазина.

Стъпвам на ескалатора, изваждам мобилния телефон, набирам номера на Ронан.

Трябва да го видя. Веднага! Ще отида в кабинета му, ще докажа на себе си, че всичко е наред. Ще му докажа с дела, не с думи, че му прощавам за забежката. Че още го обичам. Ще му напомня, че аз съм онази, в която е влюбен.

— Джули, свободна ли си да обядваме заедно? — казва той, щом чува гласа ми.

Не е за вярване! Току-що ме покани на обяд. Говори мило, кротко и любезно, не сприхаво като преди. Изпитва угризения. Опитва да се сдобрим.

Добре, имал е сексуална забежка.

Но трябва ли да му се сърдя, задето не е устоял на нагона? Уговаряме се да се срещнем в Далки в ресторант „Кингс“.

— Как ще стигнеш до там, Ронан, след като колата ти… не е в движение?

— Ще взема такси.

Слънце огрява душата ми, толкова съм щастлива; с танцови стъпки изминавам разстоянието до колата, подскачам като момиченце по прекрасния тротоар, осеян с боклуци.