Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (12)

11

Къде съм?

Пред мен се е ширнала ултрамариново синя стена, на която виси позната картина. Изобразени са няколко голи жени с дълги коси и полупрозрачни синкави лица. Телата им са розови, оранжеви и жълти, имат пищни задници. Може би са русалки, които са били изтръгнати от подводното им убежище и прибоят ги е изхвърлил на брега. Знам как се чувстват.

Знам, че картината е от Сезан. Но чия е стената? Чий е паркетът? Чии тънки завеси леко се издуват от полъха на ветреца?

Потърквам очи.

В съседното помещение подрънкват чаши. Опитвам се да стана от удобния диван, на който съм се проснала, ала силите ми изневеряват.

Със сигурност и друг път съм била тук.

На махагоновата полица над камината вляво стои гравюра, която също ми е позната — бледа жена, седнала на стол, милва черепа на човек, който вероятно е мъртвият й съпруг.

Всекиму заслуженото.

Внезапно ме осенява, че не може да съм другаде, освен у Силвана.

Поглеждам часовника си и ахвам — минава полунощ.

В този момент възкръсват и спомените, и страданието, отново безпомощно се просвам на канапето. Все едно току-що съм претърпяла операция за отстраняване на сърцето. Само че то не е било извадено чрез хирургическа намеса — Ронан го е изтръгнал без разрешение от гърдите ми и сега с любовницата си го подритват като топка; увлекли са се в играта и са забравили, че то е част от мен.

Опитвам се да извикам.

Откъм кухнята се чува познат глас:

— Върна ли се сред живите, Джули?

Да, сега май си спомням, че бях пияна до козирката, докато се блъсках във вратата на моето жилище и леех кървави сълзи.

— Как попаднах тук?

— Докарах те с моята кола. Обади ми се по телефона, не помниш ли?

— Не.

— Беше в ужасно състояние.

Искам да умра. Писна ми от този скапан живот.

Първо, се родих.

После пораснах. Пораснах в сянката на скандалите между родителите ми, през юношеските си години се опитвах да измъкна мама от емоционалната пропаст, в която попадна, след като най-сетне събра смелост да изгони баща ми. Бях нейна опора, без да й се натрапвам, без да получа признание — безмълвният глас на страданието.

И по-късно животът ми си остана все същото безпощадно изтезание. Намирах временна утеха само в компанията на Силвана и в пазаруването. В уискито. И в шоколада. И в лицето на мама… разбира се, когато не е в настроение да ме поучава и да ми досажда.

Ами картичката, която Ронан ми подари преди година и половина в деня на Свети Валентин? Написал беше:

„Не забравяй, че откакто те срещнах, не съм престанал да те обичам.“

Какво означава това?

Докато ме гледаше как чета текста, той се просълзи, въпреки че се опита да го обърне на смях. Което означава, че е бил искрен, когато е надписал картичката. Ами красивите неща, с които ме обсипва? Например двайсет и четирикаратовата гривна, която ми подари по случай рождения ми ден. Със сигурност означават, че държи на мен, нали?

Тънки токчета потракват по дървения под.

Появява се Силвана с поднос с каничка с димящо кафе и любимата й закуска — филийки ръжен хляб, върху които с майонеза са залепени парченца сирене и фъстъци. Сяда на канапето, бедрото й се притиска в моето.

— Е? — подхвърля и ме поглежда, сякаш иска да каже: „Изплюй камъчето, няма начин да ме преметнеш.“

Знам какво си мисли.

— Какво? — питам.

— Как мина акцията на „Чербъри Корт“?

Хм, много странен начин на изразяване. Все едно да попита: „Как мина прането на пари?“ или „Как мина данъчната измама?“. Говори така, сякаш всеки ден „акция на «Чербъри Корт»“ е ежедневното ми рутинно занимание. Мамка му, за каква ме мисли?

— Нормално.

— Тоест?

— Беше грандиозно.

— Как влезе в къщата?

— Ами… просто влязох.

— Това вече го разбрахме. Въпросът е как.

Като зъболекар-садист, който изпитва удоволствие да вади зъби, Силвана се кефи, когато изтръгва от мен поверителна информация, при това колкото по-болезнена е процедурата, тя й се наслаждава повече.

— Няма от какво да се срамуваш — ухилва се до уши, дъвче фъстъци — накратко, държи се като непукистка, което ме влудява.

— Не се срамувам.

Знам, че умира да чуе клюката, която ще разнообрази деня й. Бас държа, че ще й се стопли сърцето, ако разбере, че посветих вчерашния следобед на унищожаването на дневната на една непозната, като стигнах до там, че изхвърлих на пода рибките от аквариума. Само че не възнамерявам да се впусна в подробности, за да задоволя любопитството й.

— Заобиколила си къщата, без никой да те види, така ли? Задната врата е била отключена, като крадла си се промъкнала в дома на онази жена.

— Говориш така, сякаш съм извършила престъпление.

— Престъпление ли? — тя презрително изсумтява. — Как не! Не ти стиска!

— Всъщност — добавям, като едва сдържам раздразнението си — отстраних част от прозорчето на входната врата.

Силвана се усмихва още по-широко, многозначително ме поглежда и възкликва:

— Отстрани го, така ли?

— Да… с помощта на остър инструмент. Само за да пъхна ръка и да отключа.

— Разбира се — кима тя. — Съвсем нормално е.

Постепенно ме обзема чувство за вина, студените му пръсти пропълзяват по гърба ми.

— Признавам, че не всеки ден извършвам подобно деяние — промърморвам гузно.

— Да уточним — под деяние разбираш разбиването на чужди врати.

— Да.

— Даваш ли си сметка, че това е влизане с взлом?

— Фактът, че съм го извършила, не означава, че не изпитвам угризения.

— Така ли?

— Вече не — уточнявам.

Силвана накланя глава и ме оглежда, все едно съм симпатично новородено кученце.

— Госпожата изпитва угризения — изрича, провлачвайки думите. — Леле, колко ми е мъчно за теб!

— Бях… бях се нацепила — промърморвам. Като юристка знам, че в съда злоупотребата с алкохол не се приема за облекчаващо вината обстоятелство.

— Искаш да кажеш, че си нацепила чуждата врата.

— Не използвах брадва, а шило за лед.

Тя се ококорва:

— Разбила си стъклото с шило за лед ли?

Започвам да губя търпение.

— Я престани! — прекъсвам я. — Според теб как трябваше да вляза в къщата й, след като я хванах да се чука със съпруга ми?

Силвана изчовърква още от фъстъците, които покриват филийките, изсипва ги в устата си, замислено дъвче, след малко отговаря:

— Например можеше да позвъниш. И това ми било приятелка!

— Джули, постъпката ти е типична за индианците от Дивия запад.

Въздишам:

— Пак обърка понятията. Те са действали с томахавки, не с шила за лед. Не са живеели в луксозни апартаменти, през топлите летни дни не са си устройвали пикници, като са натоварвали в автомобилите си кошници с храна и хладилни чанти. Най-близката аналогия е с ескимосите, обаче те живеят в иглута, не в големи градове, освен това…

— Унищожила си всичко, което ти е попаднало пред очите, а? — преспокойно пита Силвана, без да престава да дъвче.

— Моля?

— С шилото за лед — добавя, поглежда ме лукаво.

Засмивам се:

— Откъде ти хрумна?

— Признай си.

— Няма да призная нещо, което не съм сторила.

Не ме бива да лъжа. Трябва да поработя по въпроса, да се усъвършенствам.

— Известно ми е колко лесно избухваш, Джули.

— Стига глупости!

— Ами колата на Ронан?

— Той си го заслужаваше.

— Безспорно. Скъпа, на мен можеш да разкажеш всичко.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма нищо за разказване.

Силвана се изправя.

— Къде отиваш?

— Ясно ми е какво се е случило — подхвърля тя и тръгва към кухнята.

— Нищо не ти е ясно!

— Проникнала си в къщата й с намерението да отмъстиш на Ронан. Имала си оригинални идеи относно промяната на обстановката с помощта на шилото за лед. В крайна сметка обаче смелостта ти е изневерила; разгледала си картините, след което ми се обади, защото си се панирала.

Защо имам усещането, че ме манипулира?

— Смяташ, че съм се панирала, а?

— Ясно е като бял ден — гласът й кънти в кухнята, сякаш преминава през усилвател. — Напуснала си къщата незабелязано, но през цялото време си мислила: „Божичко, ако ме пипнат, това ще означава край на адвокатската ми кариера.“

— Брей, много знаеш!

— Вероятно си си казвала, че за всичко е виновен Ронан, не тя, затова ще бъде несправедливо да унищожиш имуществото й. Изнизала си се като мокра връв, така да се каже.

Чувам шумолене на целофан — Силвана отстранява опаковката на кутия с цигари.

— Очевидно ме мислиш за светица — провиквам се. Тази жена, която ми се пише първа приятелка, започва да ме вбесява.

— Побягнала си от там, трепереща от страх, оставила си жилището като същински дворец.

Тя щраква запалката. Настъпва тишина, после я чувам да затваря металното капаче. Отново застава на прага, взира се в снимката на баща си на съседната стена, пристъпва по-близо и с нокът изстъргва някакво петънце на стъклото.

— Така ли мислиш?

— Да.

— За твое сведение, злобарко, след посещението ми дневната на онази жена заприлича на центъра на Багдад след ожесточена бомбардировка.

Силвана пристъпва към друга снимка на баща си — на тази той е млад и е фотографиран с първата си съпруга.

— Да бе, да — подхвърля иронично, — вярвам ти.

Обяснявам й, че съм се държала като Терминатора в магазин за порцелан, чиито врати са били зазидани.

Силвана ме измерва с поглед, после моли да й обясня какво имам пред вид.

Тя не разбира нито от завоалирани намеци, нито от метафори. Чуе ли някакво абстрактно понятие, неизменно забелва очи. Пада си по ясните формулировки и ярките описания. Накратко, обожава конкретното.

— Например — обяснявам, като отново отпускам глава на страничната облегалка — така изритах телевизора, че пробих дупка в екрана.

Този път приятелката ми е толкова сащисана, че си глътва езика. Използвам прекъсването в диалога ни, за да се изфукам с другите си подвизи в дневната на Никол. Чувам стъпките на Силвана, която прекосява стаята. Отново сме очи в очи.

— Не е вярно — казва тя, в гласа й долавям неприкрито възхищение.

— Вярно е — отвръщам с неприкрита гордост. — Направих го.

В стаята се възцарява мъртвешка тишина, нарушавана само от звуците, които Силвана издава, когато всмуква дима. Тя стои неподвижно и се взира в мен. За да я шокирам още повече, признавам, че съм счупила и аквариума.

Срам ме е да го кажа, но започва да ми става забавно.

— Заради това може да попаднеш в затвора — казва приятелката ми, недоверчивото й изражение се завръща.

— Не преувеличавай — казвам аз, макар да подозирам, че именно там попадат хора като мен. — Престани да ме зяпаш! Бях се натряскала. Не възнамерявах да го направя, само дето…

— Ясно — подчинила си се, защото някой те е заплашил с оръжие.

— Не бъди язвителна…

— А ти престани да дрънкаш врели-некипели! Отишла си там с намерението да си отмъстиш. Освен това ти е било хубаво. Забавлявала си се страхотно.

Това е истинска инквизиция. Силвана ме подлага на разпит. Защо е такава злобарка?

— Като заговори по въпроса, наистина ми беше хубаво.

Лицето на приятелката ми е като паметник на недоверчивостта.

— Джули, посред бял ден проникваш с взлом в къщата на напълно непозната жена, унищожаваш всичко, което ти попадне пред очите… и най-безочливо заявяваш, че си се забавлявала, така ли?

Да му се не види, защо да лъжа? Не съм длъжна да търпя този разпит.

— Да, беше ми хубаво. Мехлем за душата! Бях неописуемо щастлива през тези няколко минути от живота си.

Силвана самодоволно се усмихва:

— Преди малко твърдеше, че изпитваш угризения.

Ставам от канапето. Излизам в осмоъгълното фоайе, боядисано в тюркоазен цвят, напомнящо помещение в сграда от времето на Отоманската империя:

— Отивам си у дома. Ще ти се обадя утре.

Заставам пред грамадното огледало с масивна метална рамка, до което стои стъклена ваза с яркочервени лалета. Взирам се в отражението си.

Предполагам, че именно така изглеждат жените, изоставени от съпрузите си — като плашила.

Никой не разбира какво преживявам. Очаквах, че поне Силвана ще прояви мъничко съчувствие, но се оказа, че надеждите ми са били напразни.

Отварям външната врата, изведнъж чувам някакво пъхтене.

Обръщам се.

Силвана се превива на канапето. Отначало ми хрумва, че може би има някакво тежко заболяване, което е скрила от мен, след миг разбирам, че се превива от смях. Надсмива ми се.

Опитва се да стане. Подпира се на облегалката за ръцете, залитайки, прекосява дневната, приближава се до мен.

— Възхищавам се от теб! — възкликва.

— М-моля?

— Не предполагах, че имаш смелостта да направиш нещо подобно.

— Така ли? — питам, колкото да кажа нещо — прекалено съм объркана.

Ненадейно Силвана ме прегръща. Киска се толкова силно, че едва не ме оглушава, все едно до ухото ми е допрян високоговорител. Странно, но изпитвам абсурдно облекчение; въздишката ми напомня свистенето на спукан балон.

— Само да се беше видяла — добавя тя. — Изглеждаше готова да убиеш някого.

Не се изтръгвам от прегръдката й, въпреки че съм вбесена от идиотското й поведение.

— И аз щях да сторя същото — произнася през смях, — ако не и по-лошо.

— Много си гадна, Силвана.

— Знам. Знаеш ли какво, да им изпратим извинително писмо, а? Аз ще го съчиня.

„Уважаема госпожо, по погрешка съсипахме жилището Ви, за което искрено съжаляваме. Най-смирено Ви молим за извинение… най-вече задето унищожихме прекрасния Ви аквариум, но предвид сериозната опасност, която представлява Вашето поведение на хищно животно, нямахме избор.“

Силвана напълно се вживява в ролята си. Скръствам ръце и се взирам в резето на вратата. Отказвам да се усмихна, въпреки че гневът ми постепенно се стопява.

„Независимо от това безкрайно съжаляваме, че на мястото на някогашното Ви барче с напитки сега се издига само купчина от натрошени стъкла.“

— Да не пропуснеш колекцията й от бутилки с различни видове джин — прекъсвам я.

„Накрая изразяваме нашите съболезнования по повод гибелта на колекцията Ви от различни видове джин. Тъй като ни е невъзможно да Ви предложим компенсация за гореспоменатите вреди, няма да Ви съобщим нашия адрес, но винаги ще Ви споменаваме в молитвите си.“

Сега и двете се смеем толкова лудешки, че ни потичат сълзи и мокрят косите ни.

Най-сетне пристъпът преминава, настаняваме се на канапето, приятелката ми слага на скута си чинията със сандвичи, нахвърляме се върху храната. Тъпчем се като обезумели, по едно време тя се извръща и се втренчва в прозореца. От опит знам, че постъпва така, когато нещо я гризе отвътре. След известно време заявява:

— Не можеш да се върнеш при него.

Безмълвно свеждам поглед.

— Съгласна ли си?

— Може би.

— Защо не се преместиш при мен?

— Сега не мога да реша. Ще видим…

— Няма да си пречим, гарантирам ти.

— Благодаря за предложението. Ще си помисля.

Силвана гневно се взира в мен — явно ме смята за прекалено загубена, щом възнамерявам да се върна при Ронан след онова, което ми причини. Само че аз не желая да бъда нейна марионетка. Няма да стоя безучастно и да я оставя да преобрази живота ми. От нея искам само малко съчувствие, нищо повече.

— И така, какво ще правиш? — пита тя, без да престава да дъвче любимите си фъстъци.

— Да сменим темата, а?

— Няма да позволя да се самоунищожиш.

— Бъди спокойна, нищо ми няма.

— Не уважавам жени, които приемат ролята на жертви.

— По начало не харесваш Ронан, нали?

Силвана иронично вдига вежди:

— Ама че абсурд! Оставаше да го харесвам, след като ти сложи рога.

— По една случайност той е мой съпруг.

— Не за дълго, ако питаш мен.

— Точка по въпроса, ясно!

Навеждам се, лицето ми е толкова близо до нейното, че усещам дъха й. Гневът ме гризе отвътре, като че ли у мен се е вселило животинче с остри зъби.

Тя затваря очи и се извръща, сякаш не съществувам.

— Добре — промърморва с подчертано безразличие, издухва дима от цигарата.

По-инатлива е и от магаре. Ненавижда Ронан с цялата си душа. Смята го за претенциозен и твърдоглав. Човек с привидна шлифовка, който всъщност е пълен боклук. Никога няма да забравя как на някакво празненство, докато небрежно хрускаше солети, му каза:

— В теб има нещо изключително неприятно.

Единственото, което ще й достави неописуемо удоволствие (а на мен неописуема болка), е да му тегля такъв силен шут, че да се озове в Антарктика и да пукне от премръзване. Винаги е искала той да ми изневери. Защо? Защото е сигурна, че тогава ще го изритам.

Смята, че сега й се предоставя златна възможност да ми повлияе.

— Обичам да казвам истината, колкото и да е болезнена, Джули — промърморва след малко. — Познавам този тип мъже. Прекалено много мои приятелки си изпатиха, задето не ме послушаха. А когато се оказах права, за благодарност ми обърнаха гръб. Искаш ли цигара?

Безмълвно посягам към кутията, Силвана запалва цигарата ми.

— Не ме притискай — промърморвам. — Ще изчакам, нищо повече.

— Защо ще чакаш?

— За да разбера как ще се развият събитията.

— О, да, чакай, докато откриеш, че той притежава неподозирани добродетели!

— Да ме изгониш ли искаш? Ако те е писнало от мен, веднага изчезвам — отново се навеждам към нея, хвърлям й убийствен поглед.

— Щом си решила, троши си главата — тя свива рамене.

— Ако искаш да знаеш, обичам този човек.

— Хубаво.

Дръпвам от цигарата, издухвам кълбо дим право в очите на Силвана и добавям:

— Държа на брака ни.

— Браво на теб!

— Всъщност — продължавам, докато зверчето, наречено „гняв“, отново впива зъби във вътрешностите ми — държа толкова много, че съм готова да забравя малката забежка на Ронан.

Този път Силвана си прави труда да ме погледне:

— Знам, че само се шегуваш.

— Напротив — изправям се. — Достатъчно по този въпрос, прибирам се у дома.

— Джули, не прибързвай, моля те! Обмисли нещата.

Няма начин да ме разубеди. Чувствам, че имам надмощие.

— И двете знаем какви са мъжете — заявявам. — Слаб им е ангелът.

— Но…

— Ронан се е възползвал от отсъствието ми, за да пофлиртува.

Силвана ме зяпва, сякаш съм обезумяла:

— Нали не го вярваш?

— Защо не? — обръщам й гръб, тръгвам към коридора, тя върви по петите ми, наблюдава как обличам сакото си.

— Джули, забрави ли какво правеха край басейна?

— И какво от това?

— Тя го е рисувала… гол.

— Казват, че да си модел на художник е изключително еротично преживяване — отварям външната врата.

— Скъпа, не става въпрос за обикновено изчукване, за връзка, която трае само три дни. Спали са в леглото ти, да му се не види!

— Хора, които имат връзка, спят заедно. Забрави ли собствената си философия? Та нали именно ти твърдиш, че ако си го наумят, жените превръщат в сексуални инвалиди представителите на силния пол. Че ако мъжете не са били програмирани да мислят с долните си глави, човечеството е щяло да загине. Колко пъти си казвала, че сексът не означава любов, само физическо удоволствие, че мъжете гледат на него като на мастурбация чрез дистанционно управление, необвързана с чувства. И още, че секс правят и крале, и просяци, дори американските президенти.

— Така е, обаче…

— Ронан е правил секс с друга жена, но това не означава, че вече не ме обича…

— За Бога, Джули, съзнанието ти е замъглено. Върни се…

— Довиждане.

Бързо прекосявам фоайето на сградата, отварям входната врата. Силвана понечва да излезе с мен.

— Ще останеш на улицата — предупреждавам я. — Без ключ си.

— Слушай, да пийнем нещо, преди да си тръгнеш…

— Благодаря, обаче за днес пих достатъчно. Довиждане. Ще ти се обадя.

Затръшвам масивната врата. Ах, какво удоволствие е веднъж и аз да й смачкам фасона!

Тя е невероятна жена. Мъдра, умна, волева, красива, предана приятелка.

Обаче това не означава, че е права относно Ронан.

Едно уточнение — има право, като казва, че той е надут, двуличен, самонадеян мръсник със самомнение, непоклатимо като вековен дъб, поради което не е чудно, че най-голямата й мечта е собственоръчно да го удави в септична яма.

Ала означава ли това, че трябва да гледам на него като на токсичен отпадък?