Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (8)

7

Ще ви излъжа, ако кажа, че лицето ми не беше обляно със сълзи, които се стичаха като мътни ручейчета и размазваха грима ми.

Но, честно казано, скъпи мои, на кого му пука?

Вцепенена съм, не усещам нищо, все едно съм се натряскала до козирката. Повдига ми се. Светът около мен приема странни форми. Къщите край пътя ми се зъбят. Заклевам се, че онази разкривена пощенска кутия ми показа среден пръст. А това дърво ми се изплези. Колата профучава край телефонни кабини и паркирани коли, които се размиват пред погледа ми, край живи плетове, които се огъват, все едно са еластични. Автомобили с формата на обувки в различни цветове се приближават към мен, движейки се с различни скорости.

Разбира се, твърде възможно е да халюцинирам.

Леко отпускам педала за газта, намалявам скоростта на седемдесет километра в час — съвсем приемлива скорост за населено място, нали?

Ненадейно ме обсебва мисълта за Ронан и Джуди — дъщеричката, която никога няма да имаме, бъдещия нов член на прекрасното ни семейство. Представям си я как върви между нас, смее се, хванала ни е за ръце.

Отново се просълзявам.

Къде сгреших?

Не съм добра в леглото ли?

Или пък имам някакъв друг недостатък. Може би съм прекалено досадна… прекалено взискателна.

Дразня ли го? Може би подсилвам чувството му за малоценност, защото той е адски суетен, за сметка, на което не може да се похвали с висок интелект.

Да не би да го отблъскват пъпките, които понякога избиват по лицето ми?

Или че вече наближавам трийсетте?

Унесена в мисли, дори не забелязвам как стигам Блакрок. Когато шофираш безразсъдно, бързо стигаш до местоназначението си. Отново карам със сто километра в час. Светофарът до „Блакрок колидж“ изведнъж дава на червено. Удрям спирачки и едва не смазвам задницата на сребрист мерцедес 200D, чийто собственик — четиридесетгодишен тип, през последната минута блокираше пътя ми в лявото платно, като шофираше с жалките сто километра в час.

Каква наивна глупачка съм била!

Смятах, че Ронан е различен. Смятах, че имаме еднакъв мироглед, споделяме едни и същи убеждения. Въобразявах си, че е изтънчен. Почтен. Заслужаващ доверие.

Никога няма да забравя как се запознахме.

* * *

Беше на един купон. Със Силвана приехме поканата с единственото желание да си намерим мъже, с които да се изчукаме — поне така заявихме. Бях двайсет и шестгодишна. Откакто напуснах голямата зоологическа градина, която хората наричат „университет“, не бях изпитвала онова първично удоволствие, типично за човекоподобните маймуни, и бях, образно казано, зажадняла за пресен банан. Горкичката аз — през безплодния период от пет години единственото, което бях получила (с изключение на обичайните оскърбления, завоалирани като прояви на известен интерес), беше половин нощ сластни целувки с мускулест, но безмозъчен тип, последвана от наранени устни.

Щом зърнах Ронан, прошепнах:

— Божичко, Силвана, погледни го!

— Предпочитам по-зрели мъже — пренебрежително промърмори тя.

Докато се усетя, Ронан се лепна за мен — мъж с големи кафяви очи, сериозно изражение, добре облечен; накратко, изглеждаше така, както очакваш да изглеждат преуспелите мъже. Заговори ме, държеше се почтително, само дето почти не погледна Силвана — лошо начало за бъдещите им взаимоотношения.

Веднага ми се прииска да легна с него.

Музиката ни обгръщаше в топлите си прегръдки, докато танцувахме, заобиколени от други двойки, гласове, приглушено осветление, сенки.

Слушах го как говори за любовта си към изкуството и музиката, към всичко френско, за това, че е принуден да работи като зъболекар, взирах се в красивото му лице, сякаш създадено от прочут дизайнер, наслаждавах се на кадифения му глас.

Паднах си по него и туй то. Преди уж по погрешка да го отведа в една от стаите на горния етаж, му разказах няколко важни подробности от биографията ми, включително как ме скъсаха на изпита по математика, което до голяма степен се дължеше на оригиналните, макар и неподписани рисунки на мексиканци-ездачи с големи сомбрера, изпълващи страниците на тетрадката ми.

За да не остане с погрешно впечатление за мен, му разказах и за следването в юридическия факултет, за двете години стаж в „Кингс Инс“, когато добивах представа за професията на юриста, след което станах младши адвокат, и за борбата ми да се добера до парче от голямата баница, наречена „дела за телесни повреди“, към което се стремяха мнозина мои колеги. С присъщата си скромност осведомих Ронан как за две години съм спечелила толкова много дела, че съм си купила разкошния мезонет в Темпъл Бар, където живея в момента.

След два часа се озовахме върху купчина палта, захвърлени на леглото в една от стаите на горния етаж; устните ни поведоха ожесточена битка, докато той напразно се опитваше да ме съблече, а пък аз успешно го освобождавах от дрехите му.

Силвана стоеше на пост пред вратата.

Не подозирах, че невинното приключение ще бъде последвано от сватба, състояла се преди две години.

* * *

Най-сетне задминавам сребристия мерцедес. Така съм вбесена на шофьора, задето нарочно ме задържаше в лявото платно, че си отмъщавам с неприличен жест.

Завивам вдясно, преминавам железопътната линия, отново натискам газта и потеглям по крайбрежното шосе към „Сандимаунт“, като поддържам сравнително умерената скорост от сто и десет километра в час.

* * *

След няколко седмици запознах Ронан с мама. Колосална грешка. Родителката ми веднага обяви, че на този човек „не му е чиста работата“.

— Само това ли ще кажеш? — промърморих.

Тя отвърна, че Ронан е и надут, тесногръд и неискрен. Както и безотговорен. За което свидетелствал фактът, че е зарязал зъболекарството и е хукнал в Париж да си губи времето с изучаване на разни там философии и истории на изкуството.

От този ден нататък непрекъснато чувствах, че трябва да й доказвам качествата му. За мен Ронан се превърна в нещо като кръстоносен поход.

Оженихме се. Прекарахме медения месец в Париж, града на нашите мечти. Хванати за ръка, кръстосвахме улици с жълтеникав паваж и къщи като старинни бижута, слънчеви булеварди, от двете страни, на които се издигаха вековни дървета и почти на всеки ъгъл имаше кафене с червен сенник; изкачвахме се по стръмни и тесни улички, край сгради с полегати покриви и разкривени дървени кепенци, вдъхвахме аромата на прясно изпечен хляб, гофрети и кафе.

Смеехме се, шегувахме се, разговаряхме, планирахме бъдещия си съвместен живот, докато седяхме в претъпканите кафенета, в шикозните ресторанти, докато се препъвахме по калдъръмените улички, докато обикаляхме музеите и многобройните паркове. Останахме ли сами в апартамента за младоженци, споделяхме интимните тайни на живота и любовта.

За пръв път в живота си започвах да вярвам нещо, което дотогава смятах, че не съществува.

Доверието.

* * *

Отминавам кулата Мартело, издигаща се край широкия бряг, посипан с белезникав пясък, на следващата пресечка завивам вляво. Отминавам „Чербъри Корт“, паркирам на съседната улица. Слизам, но загубвам равновесие и не падам само защото в последния момент се подпирам на колата. Явно страдам от посттравматично разстройство, причинено от уискито.

Отварям багажника, изваждам от кошницата за пикник шилото за лед, пъхвам го в джоба си, тръгвам обратно.

Доверие.

Защо се доверих на Ронан? Само защото се влюбих в него ли? Защото с него ми беше приятно? Или защото се омъжих за него. Що за причини са това — да се довериш на някого?

Стисвам дръжката на шилото. Болка прорязва дланта ми, ала аз не разхлабвам хватката си. „Чербъри Корт“ представлява редица от двуетажни тухлени къщи, чиито входни врати са боядисани в наситено синьо, червено и зелено. Малките градини отпред са идеално поддържани, както и живите плетове. На алеите за коли има нови скъпи автомобили. Накратко, класическа територия на средната класа.

Залитайки, приближавам до номер две. Стълбовете на портата са украсени със скулптури на кучешки глави. Тясната алея за коли, посипана с чакъл, е празна. И тук градинката отпред е обградена от грижливо подрязан жив плет, пред къщичката са засадени няколко иглолистни дървета. Лехите за цветя са оформени като окръжности, има езерце с фонтан по средата и красива дървена стойка за птици, достатъчно голяма примерно два коса да си устроят вечеря.

Заставам пред входната врата. От двете й страни са поставени вечнозелени растения в керамични саксии. Над нея е окачен малък червен осмоъгълен диск с кръгло огледалце в средата, обкръжено със символи, които глухонемите използват да контактуват помежду си. Вероятно предназначението му е да пропъжда зли духове като мен.

Прозорчето на вратата е със стъклопис — червена платноходка плува в синьо море под жълто небе. Натискам звънеца няколко пъти. Вкъщи няма никого. Отново стисвам дръжката на шилото.

Обръщам се да проверя дали ме наблюдават, изваждам от джоба си оръжието и се заемам с разрушаването.