Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (63)

62

Най-сетне съм у дома — в истинския ми дом; безшумно затварям вратата, оставям саксията с жасмин на един стол в антрето.

Подарък за Никол е. Спомням си какво каза тя за жасмина — че е растението на приятелството. Помислих си: „Има ли причина да не й го подаря? Разбира се, че няма.“ Затова го купих.

Заслушвам се, но не чувам нито звук. Тя вероятно си почива в спалнята. Часът е два без петнайсет, веднага трябва да тръгнем за летището.

Никол ще разбере как се чувствам в момента. Животът й не е бил лек, напротив — бил е низ от страдания. Само тя знае какво е да обичаш Ронан. И да се разделиш с него. Ще бъде като лъч светлина в мрака от скръб, който ме обгръща.

Зървам отражението си в огледалото в антрето. Приличам на мръсно стъкло на прозорец, набраздено от дъждовни капки. Не бива да се появя пред нея в този вид. Ще започне да се кахъри за мен, ще ми съчувства. Убедена съм, че това ще ме довърши.

Измивам се надве-натри, влизам в дневната. На масата за хранене се мъдрят двете порцеланови патици, до тях намирам писмо.

„Скъпа Джули,

Съжалявам, че не те дочаках, но реших да повикам такси в случай, че разговорът ти с Ронан продължи по-дълго.

Чувствам се ужасно, задето ти причиних толкова страдания. Винаги съм искала хората около мен да са щастливи, но на практика се получаваше тъкмо обратното. Трябваше да приключа с Ронан още щом разбрах, че си негова съпруга. Само че не ми стигна смелост… заради Деби. След това той ме заряза — така ми се пада. Знам какво е усещането. Бях забравила колко силна е болката.

Исках да ти го кажа днес, но с писмо е по-лесно. Отнех ти любимия човек, онзи, който те обича. Принудих те да напуснеш дома си. Толкова се натъжих, като те видях сам-самичка в новия ти апартамент. Не е редно да живееш така.

Ето защо много се радвам, че се съгласи да се срещнеш с Ронан. Може би ще ти се стори невероятно, но много искам да се сдобрите. Надявам се да изляза права, не ми остава друго, освен да се моля за вас. Познавам и двама ви (поне така си мисля) и смятам, че сте създадени един за друг.

Не се надявам да ми простиш. Навярно искаш да ме заличиш от живота си, което е съвсем логично. Не те обвинявам за нищичко, Джули. Не повярвах на Ронан, когато те обвиняваше, че постъпваш непочтено. Ти само се опитваше да спасиш брака си, който аз разрушавах.

Знай, че каквото и да се случи, за мен винаги ще си останеш приятелка. Съжалявам, че не се запознахме при други обстоятелства, защото, честно казано, винаги ми е приятно да разговарям с теб.

Повече няма да те безпокоя.

С много обич:

Никол и Деби“

Напъхвам писмото в джоба си, изтичвам в кухнята, грабвам найлонов плик, връщам се в антрето, внимателно поставям в плика саксията с жасмина. Ридаейки, затръшвам външната врата.

* * *

Минавам по всички преки пътища, които са ми известни, в два и половина вече съм на летището. Оставям колата в многоетажния паркинг — грамадно студено гробище, грабвам плика със саксията, хуквам към сградата на аерогарата. Прекосявам платното, вратите от опушено стъкло плавно се отварят пред мен.

Човек от охраната пъха в якето ми предмет, наподобяващ вибратор, после ми кимва, сякаш съм преминала дезинфекция. В грамадната зала гъмжи от пътници — забързано крачат към изходите, качват се и слизат от ескалаторите, влачат куфари, гледат светлинните табла, бутат колички, редят се пред бюрата за коли под наем и пред гишетата за чекиране на багажа. На всяка крачка отскачам встрани, за да не ме пометат.

В единия ъгъл се издига петнайсетметрова коледна елха, украсена с червени, зелени, сини и златни топки и примигващи електрически лампички, на стената отзад е изрисуван Дядо Коледа, чиято шейна, теглена от елени, е натоварена с красиво опаковани подаръци. От тавана са провесени клончета имел с прикрепени към тях коледни картички. Над бюрата на „Алиталия“ и „Луфтханза“ има цяла изложба от фигурки — жълта курабийка с червени крака се пързаля по ски писта, оркестър от пингвини свири джаз, коледни елхи се кълчат в ритъма на джайв, портокали с къси крачета подскачат като луди, банани танцуват валс.

Мощни прожектори превръщат залата в огромна сцена. Накъдето и да се обърнеш, виждаш жълти табели с надписи, електронни реклами, монитори, на които се изписват номерата на пристигащите и заминаващи полети. Самолетът за Амстердам излита в три часа, пътниците трябва да заемат местата си в два и половина.

Сега е два и трийсет и пет.

От Никол и бебето няма следа.

Заобикалям ескалаторите, изтичвам към бариерата за заминаващите пътници. Надничам в закусвалнята, в магазина за сувенири, поглеждам към павилиона за вестници.

Господи, къде са се дянали?

Служителят на бариерата! Сигурно ще си спомни Никол и бебето, ако е проверил документите й.

Изтичвам покрай опашката от заминаващи пътници, описвам я на униформения — млада жена с дълга руса коса, носи бебе в чанта легло…

Човекът отговаря, че не помни да я е виждал, добавя да не приемам думите му с абсолютна сигурност.

Отново прекосявам залата за заминаващи пътници. Влизам в тоалетните, в стаите за преобличане на бебета, в „Бъргър Кинг“, в бара и в ресторанта.

Тъкмо когато ме обзема пълно отчаяние, изведнъж виждам Никол. Спирам за миг, докато преставам да се задъхвам, изчаквам пулсът ми да се нормализира. Тя е в книжарницата, стои през въртележката с бестселърите, чете книга, на която с големи алени букви е написано името на авторката — Кати Кели. На гърба си е преметнала червената раничка, Деби е в чантата — гука и сякаш бърбори нещо на уникалния език на новородените.

Приближавам се до Никол. Като ме вижда, лицето й засиява като запален фенер. От радост, но и от удивление.

— Джули! Какво търсиш тук?

— Не знам.

Тя връща книгата на мястото й, поглежда ме в очите, докосва рамото ми:

— Изяснихте ли се с Ронан?

— Да.

— Радвам се. Наистина се радвам.

— Развеждаме се.

Никол грабва чантата с бебето, прегръща ме и ме повежда към грамадния прозорец, обърнат към пистата, недалеч от бариерата, където изпращачите и пътниците за последен път се сбогуват и прегръщат. Гледам самолетите, които се подготвят за излитане, минибусовете, камионетките, количките за багаж.

— Но защо? Вие се обичате, Джули! — развълнувано възкликна Никол.

Не отговарям, продължавам да се взирам през грамадния прозорец. Тя ми подава носна кърпичка. Взимам я, ненадейно думите бликват от устата ми като порой.

Разказвам на Никол всичко от игла до конец. За мен, за Ронан, как се запознахме и се влюбихме, за съвместния ни живот. Как вярвах в него, в нас, в нашето бъдеще, но същевременно колко далечно ми се струваше това бъдеще, защото то като змиорка непрекъснато се изплъзваше между пръстите ми. Обяснявам й колко различни сме били с Ронан. Той ме смяташе за… даденост, нещо като вградена мебел. Вече не ме желаеше, защото за него смисълът на живота беше в непрекъснатата промяна. Неговият живот беше летище, моят повече приличаше на тайна градини.

Разказвам й колко страдах за него, признавам, че още ми липсва. Спомням си и хубавите мигове от брака ни, колко мил, забавен и сърдечен може да бъде Ронан, когато пожелае. Подлец такъв, как можа да унищожи всичко?

Казвам й, че не мога да го забравя. Не съм сигурна, че някога ще го залича от съзнанието си — това обаче премълчавам.

— Никой не разбира какво изпитвам.

— Аз разбирам, Джули.

Някакъв самолет се подготвя за приземяване. Струва ми се, че се рее във въздуха като птица, понесена от вятъра. Никол намества козирката над очите на Деби, за да я предпази от силния блясък.

Дълго оставаме до прозореца, мълчим, но не се чувствам неловко. Жената, която доскоро смятах за съперница, ми действа успокояващо. Мога с часове да разговарям със Силвана, приятно ми е да съм с нея, но когато съм с Никол, изпитвам нещо повече. Все едно се озовавам на безопасно място, където няма значение какво говоря, защото тя не дава съвети, не осъжда, не преуспява. Просто е до мен. Дори не изглежда разтревожена, че ще изпусне самолета.

За пръв път, откакто започна тази история, изливам душата си пред някого. Толкова е странно — тя ме слуша, сякаш се познаваме открай време, а в действителност знам за нея само, че е нещастна и объркана млада жена, която търси щастие в бурния океан на живота, опитва това и онова, включително да се влюби в мъжа, без когото някога смятах, че ще умра.

С оглушителен рев самолетът се приземява, преминава край терминала — прилича на блестящ сребърен куршум, който бавно се плъзга по пистата, окъпана в мека розова светлина.

— Искрено съжалявам, Джули — мълви Никол, красивите й очи не се откъсват от прозореца.

— Не ти се сърдя.

Тя поклаща глава, сякаш да ме обори:

— И без това ми е мъчно, че си тръгвам така…

— Защо с Деби не останете известно време у дома? — прекъсвам я.

Никол ме поглежда изпитателно. Сигурно смята, че й го предлагам от учтивост. Или че я съжалявам.

— Говоря сериозно. Ще ми бъде много приятно с Деби да ми погостувате.

Тя поклаща глава, заявява, че не заслужава да бъда толкова мила с нея. Получила си е каквото й се полага — загубила е Ронан и надеждата да стане прочута художничка, загубила е любимите си рибки, заради връзките си с различни мъже е загубила обичта на баща си и втората му съпруга. Добавя, че май се е отървала леко, като се има пред вид и всичко, което е причинила на мен, че дори не заслужава Деби.

— Ако обичаш, престани да се самобичуваш! — сопвам се. — Заслужаваш да бъдеш много щастлива. Каня те у дома, защото те смятам за приятелка. Говоря съвсем сериозно. Не можеш да отведеш Деби в Амстердам. Мислиш ли, че на брат ти ще му е приятно да има ревящо бебе в къщата си? Искаш ли дъщеря ти да стане като холандките, да продава цветя или да реже сирене? Не си холандка. Тук ти е мястото.

Иска ми се да й кажа: „Харесвам те, наистина те харесвам. Забавна си, нежна, мила, добродушна, хубаво ми е с теб.“

Ала лицето й помръква, като че ли нещастието хвърля сянката си върху него. Копнея отново да видя как от очите й блика слънчева светлина, да чуя кръшния й смях.

Тишината ни обгръща. Шумът на летището избледнява като стихваща музика. Като просъница чувам съобщение по високоговорителя и името Амстердам, но не ме е грижа. Единственото, което ме интересува, е Никол да се върне с мен у дома, за да поговорим на спокойствие.

Ала тя няма да се съгласи. Предчувствам го.

— Погостувайте ми с Деби, Никол. Остани колкото искаш. Имам две свободни стаи — настанете се в едната, другата превърни в ателие. Още пазя статива ти — малко е поочукан, но ще свърши работа. Само си помисли — ако искаш, всеки ден ще рисуваш парка. Няма нищо против да използваш и по малко зелена боя. И още нещо, което е много важно. Въпреки че в Париж ти наговорих какви ли не глупости, в действителност смятам, че си много добра художничка…

— Благодаря, Джули — тя смутено поклаща глава.

— … освен това няма да плащаш наем. Апартаментът е достатъчно голям за трима души. Да знаеш само каква градина имам на покрива! Идеална е за слънчеви бани през пролетта и лятото — само за десет часа ще добиеш прекрасен тен… Не се смей, говоря съвсем сериозно! Е, какво ще кажеш? Престани да повтаряш едно и също! Разбира се, че го заслужаваш. Освен това престоят ви няма да е съвсем безплатен, ще поискам нещо в замяна. Възнамерявам изцяло да променя обзавеждането, а ти като специалистка по фън шуй ще ми бъдеш консултантка…

Тя отново се засмива.

— От време на време прочитам нещичко от книжката за фън шуй — продължавам. — Иска ми се да науча повече за енергийните потоци и разположението на мебелите. Между другото, забрави какво ти наговорих в Париж по отношение на увлечението ти. Казах го напук. Знам, че ще ме разбереш, тогава бях доста… разстроена…

— Понякога си мисля, че приемам фън шуй прекалено насериозно — мърмори Никол.

— Освен това съм луда по тропическите рибки. Откровено казано, аквариумът ми липсва — мама настоя да задържи нашия; не знам откъде й е щукнала шантавата идея, че с мен рибките не са в безопасност…

Никол избухва в смях, който прозвучава като звън на камбанки.

— … та мислех да си купя аквариум. Като компенсация за злините, които причиних на едни рибки. Хрумна ми нещо — можем да го изберем заедно.

Тя се съгласява, че ще бъде чудесно да си имам аквариум.

— От теб знам, че златните рибки подобряват финансовото състояние — продължавам. — Не се оплаквам, но някой и друг милион в повече ще ни дойде добре.

Отново надниквам в очите й, тя надниква в моите, смее се през сълзи, казва, че не разбира защо съм толкова добра с нея. По ми приличало да изскубя косата й. Отговарям, че и през ум не ми минава да постъпя така, защото я смятам за прекрасен човек; в сравнение с мен е понесла много повече страдания, ала в нея няма дори капчица злост или цинизъм. Неспособна е да мрази, да бъде безцеремонна и груба.

Да я сравним с мен, а?

Признавам безсрамно, че унищожих всичко, което тя обича. Като прероден вандал съсипах мебелировката на дневната й, смлях рибките й (слава Богу, че поне бяха умрели), изгорих картината й, откраднах книгите й, провалих връзката й с Ронан, който само по ирония на съдбата беше мой съпруг. (Нямам смелост да й призная какво се случи с Макс.)

Е, що за човек съм?

Да не говорим, че освен вандалските постъпки непрекъснато твърдях, че тя е кръгла глупачка, взимах я на подбив заради любимите й четива, измамих я, бях лукава и отмъстителна, накратко — злобна и отвратителна.

Никол ме прекъсва, забранява ми да говоря така за себе си. Опитва се да ми внуши, че съм порядъчна и добросърдечна. Как е възможно всички да имат толкова погрешно мнение за мен? Как е възможно да не забелязват очевидните доказателства?

Никол ме умолява да не се самобичувам. Изведнъж забелязвам, че плаче. Оставям на пода найлоновия плик, изваждам от джоба си кърпичка, избърсвам сълзите й, окуражаващо я стискам за рамото. А тя, наивницата, добрата душа, не се съпротивлява, въпреки злините, които й причиних. Въпреки всичко проявява към мен доброта, погледът й красноречиво говори, че ми прощава… ако изобщо ме е обвинявала за ужасното ми поведение.

Тя е като сън, като мираж. Съществуват ли хора като нея? Илюзия ли стои пред мен? Също както Ронан се оказа само илюзия…

— Ела да живееш с мен, Никол. Двете с Деби. Силвана — това е моята приятелка, която ти познаваш под името Имелда, също смята, че ще е хубаво да бъдем заедно. Каза, че си върхът. А пък майка ми с нетърпение чака да се запознаете. Сигурно ще я харесаш. Тя е пълна откачалка, голям чешит. Освен това е луда по бебетата. А, и още нещо — тя свири на пиано. Можете да свирите на четири ръце. Мисля да купя роял. Ще го поставим в градината на покрива и двете ще изнасяте концерти на хората в парка. Защо не? Ако искаш, по цял ден ще свириш пиеси на Шопен. Прудънс… Макс много си пада по роялите, честна дума. Виждала съм го да сяда върху струните и да се мие с лапички.

— Как е бедничкият ми Макс? — пита тя.

— В отлична форма — бързам да отговоря. — Тъгува за теб. Та както казвах, ако купя пиано, ти ще ми даваш уроци. Жилището е идеално и за Деби — може да си играе навсякъде, стига френските прозорци винаги да са затворени, иначе ще падне… Е, това не трябваше да го казвам. Ако искаш да излезеш сама, спокойно можеш да я оставиш на мен. Всъщност много обичам да гледам деца — докато бях в колежа, така припечелвах по нещо. Пък и две години бях омъжена, а както знаеш, мъжете са пораснали деца, значи имам известен опит. Във всеки случай умея да общувам с бебетата. Забеляза ли колко хубаво си говорехме с нея преди малко?

Навеждам се, здрависвам се с мъничката Деби, казвам „Здравей“, а тя изгуква нещо непреводимо. Отново ме обзема желанието да я гушкам, да я обсипя с толкова любов, че да не иска да се откъсне от прегръдката ми.

Сърцето ми се къса, като я гледам.

Никол пак окуражаващо стиска рамото ми.

— Ако приемаш предложението, да тръгваме веднага — докато говоря, не откъсвам поглед от прекрасното създание, което е заспало в преносимото си легълце. Вдигам очи — Никол безмълвно се взира в мен, изглежда съкрушена.

— Добре съм — уверявам я. Хрумва ми, че е много тъпо да казвам, че съм добре, след като лицето ми е мокро от сълзи. — Опитвам се да кажа, че можем да загърбим миналото. Да направим така, че да не усетим липсата на човека, който играеше толкова важна роля в живота и на двете ни. Без значение е, че вече нямам съпруг, че Ронан те напусна, че Деби ще израсне без баща. Искам да кажа, че… че…

Никол ще откаже. Предчувствам го.

Не довършвам изречението. Обръщам се към прозореца, за да скрия сълзите си. Някакъв самолет профучава по пистата, колесникът се прибира, машината се стрелва към небето…

— Побързай, Никол, че ще изпуснеш полета. Не ми обръщай внимание — държа се като глупачка. Хайде, тръгвай.

Лицето й се озарява от ангелската й усмивка, тя пристъпва до мен, прегръща ме, притиска ме към себе си. Отпускам глава на рамото й. Усещам, че носът ми тече върху пухкавата й коса, ухаеща на праскова; вкопчила съм се в нея, но не ме е грижа какво ще си помисли, пък и тя май няма нищо против. От цялото й същество се излъчва нежност, която ме обгръща като меко ватирано одеяло… Боже, каква глупачка е тази Никол! Защо ми позволява да лея сълзи на рамото й? Гримът ми изцапа кремавия й пуловер, сега ще трябва да го даде за химическо чистене няма що, хубаво начало на новия й живот в Холандия. Обаче на нея сякаш й е все едно; продължава да ме потупва по гърба, шепне ми да престана да плача, защото всичко ще се оправи, а на мен ми е толкова хубаво, защото, както казах, само тя разбира какво ми е.

Най-сетне се отдръпвам от нея и забелязвам, че по страните й се стичат тънки вадички; спонтанно я целувам по челото, пак я прегръщам, прехапвам устни, за да не се разридая отново, пожелавам да й провърви в Амстердам, казвам да не се тревожи за мен, защото всичко ще бъде наред, да си гледа детето и новата работа и да ми пише по някой ред, ако понякога се чувства самотна или нещата не вървят.

Никол се изтръгва от прегръдките ми, грабва чантата с бебето, не ме пита за новия номер на мобилния ми телефон, аз така се обърквам, че забравям да й го продиктувам, само й подавам найлоновия плик с жасмина, тя изглежда трогната от подаръка, въпреки че не знае какъв е, след миг вече тича, тича, тича към бариерата, в едната си ръка държи чантата с Деби, в другата — плика с растението. На бегом изважда бордната си карта, пристъпва към детектора за метални предмети, хвърля на лентата на конвейера червената си раничка, после внимателно поставя и плика, все едно вътре има бомба, въпреки че съдържанието му е символ на приятелството, не на тероризма…

Изтичвам до остъклената стена да махна за последно на Никол, но тя не се обръща; минава през електронната бариера, взима от конвейера раничката си и плика с растението, аз притискам длан до стъклото. Единственото ми желание е и Никол да ми махне, но тя не се обръща. Нито веднъж. Гледам я как препуска през безмитната зона, където са магазините с неоновите реклами на Ралф Лорен, Армани и Живанши, тича, тича с всичка сила, когато по високоговорителя съобщават името й и предупреждават, че всеки момент вратите ще се затворят, питам се дали ще изпусне самолета… вече не я виждам.

Взирам се през стъклото към мястото, на което до преди миг беше Никол — една изчезнала илюзия, сърцето ми натежава и се изпълва с копнеж, жестока болка стяга гърдите ми.

Дълго време не помръдвам, накрая дланта ми се плъзва надолу по стъклото. Бавно отново прекосявам терминала и макар залата все така да гъмжи от хора, празничната възбуда сякаш витае в друго измерение на пространството и времето, в които не мога да проникна, които не са в състояние да ми въздействат.

В мен нещо се пречупва, усещането за поражение е смазващо.

Спирам за миг пред грамадната елха, украсена с разноцветни топки и весело примигващи лампички. Под нея са натрупани големи кутии, увити в шарена хартия и завързани с панделки. На стената отзад Дядо Коледа лети в небето с вълшебната си шейна. Отнякъде звучи песента „Иска ми се на Коледа да си бъда у дома“, ехтят тромпети във възхвала на радостта. Светът около мен сякаш е озарен от усмивки.

Излизам сред здрача на студения следобед.