Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (47)

46

Ронан е с гръб към мен, облегнал се е на умивалника, гледа през прозореца отсрещната жилищна сграда.

— И на двете ви хлопа дъската!

— Мама имаше право, когато ме предупреждаваше за теб! — процеждам.

— Вероятно сте генетично увредени.

— Кой си ти, че да критикуваш почтените жени?

— Почтени ли? Вие сте откачалки! Иначе нямаше да постъпите така с рибките.

— И без това бяха умрели.

— Почтените хора разбиват ли коли и…

— Почтените хора имат ли извънбрачни връзки?

— О, значи не отричаш, така ли?

— Значи ти не отричаш, а?

— Признавам, че… — той млъква.

— Продължавай.

— … имах любовница… Каза го!

— Коя е тя?!

— Вече е в миналото.

— Мъртва ли е?

— Не, доколкото ми е известно.

— Как се казва?

Той се обръща:

— Променила си се, Джули. Мълчеше си, вместо да изкажеш съмненията си, да поискаш обяснение. Станала си потайна, дори лукава. Шпионирала си ме. Накратко, превърнала си се в типична кучка.

— О, да, ако мъж постъпеше като мен, сигурно щеше да го наречеш „хитър като лисица“.

— Как можа да унищожиш и оборудването на кабинета ми?

— Не бях аз, кълна се!

— Разбира се, не си! Досещам се какво си направила и с колата ми. Отново си се опитала да я унищожиш, после си я закарала някъде. Изгорила си картината… да продължавам ли?

— Виж ти! Още малко, ще се изкараш мъченик. Ти ми изневери, не аз на теб!

— Кажи къде си скрила колата!

Сядам, понечвам да си налея още чай, но откривам, че чайникът е почти празен. Поглеждам Ронан в очите:

— Честна дума, нямам представа къде е автомобилът.

— Не мога да живея така! — избухва той.

— Как?

— По този начин.

— Като прелюбодеец ли? Радвам се, че си се осъзнал.

— Как да го обясня… — той се почесва по главата. — Мисля, че съм…

— Какво?

Ронан мълчи.

— Какво си?

— Нищо — той крачи напред-назад в малкото пространство пред умивалника.

— Влюбил си се, това ли искаше да кажеш?

Ронан спира:

— Не.

— Аха, ясно. Смяташ, че си престанал да ме обичаш.

Той отново започва да снове нагоре-надолу:

— Ти го каза!

— Стиска ли ти поне малко?

— Щом настояваш, ще ти отговоря. Да!

— Какво „да“? Имаш кураж ли?

Той въздиша.

— Разбирам — Ронан е престанал да обича. Странно за човек, който не знае какво означава думата „любов“. За теб тя е като джоб на маса за билярд. Ако извадиш късмет, топката ти попада вътре. Но също като джоба за билярд и преди, и след това оставаш празен.

— Прекрасна метафора.

— За теб понятията доверие и преданост не съществуват. Нямаш представа какво е да обичаш. Да се жертваш заради някого…

— Знам какво обичам — прекъсва ме той.

— Цици — размер 72D ли?

Той млъква, сякаш съм го простреляла.

— Откъде знаеш? — пита, сякаш въпросните цици са негова собственост.

Пита ме откъде знам, че любовницата му носи сутиен 72D. Логичен въпрос. Има право на отговор. Затова му разказвам всичко от игла до конец, пропускам само познанството си с Никол. Описвам как миналия четвъртък съм се върнала от почивка и съм намерила дрехите им, разхвърляни на пода в кухнята. Как съм се натъкнала на лимоненожълтия сутиен, окачен от вътрешната страна на входната врата. Мимоходом отбелязвам, че само един кръгъл глупак може да се остави да го спипат по такъв левашки начин.

Той снове пред умивалника, опипва носа си, размишлява.

— Как направи връзка между нея и картината?

— Изглежда, искаш да ме принудиш да призная, че аз съм изгорила безценната ти картина.

— Не си ли?

— Разбира се, че бях аз, тъпако!

— Откъде разбра, че тя е художничката?

Хвана ме натясно! Бързо съобразявам какво да отговоря:

— Не го знаех. Просто исках да унищожа нещо, което ти харесва.

— Ясно — той с облекчение въздиша.

О, не! Толкова лесно няма да се откачи от въдицата!

— Преди малко каза, че съм изгорила произведение на изкуството — подхвърлям присмехулно. — Според мен платното беше пълен боклук.

Ронан заявява, че нищо не разбирам от изкуство. Не му оставам длъжна, съветвам го да не бъде такъв надут пуяк. Той обяснява, че само констатира неоспорим факт — хора, които изгарят картини, нямат отношение към изкуството. Обвинявам го, че поставя каруцата пред коня, той отговаря, че поне не поставя изкуството преди коня, аз пък му връщам топката с изявлението, че му липсват не само характер, коса и щастие в брака, ами и чувство за хумор.

— Все пак най-сетне разговаряме — добавям.

— И за пръв път сме откровени.

— Изпеченият лъжец говори за откровеност! Сега разбирам защо толкова се беше разбързал да ме изпратиш на почивка. Искал си да изпробваш в леглото ни „дамата на сърцето си“.

— Не сме го правили в нашето легло.

— Знаеш ли, толкова си се сраснал с лъжата, че трябва да ви разделят по оперативен начин. Напушва ме смях, като си спомня жалките ти опити да ме отпратиш в ресторант „Ла Боем“! Знаеш ли къде бях? На паркинга! Наблюдавах как се въртиш около смазаното порше. Голям наивник си бил!

Той безмълвно се взира в мен.

— Ами цирка, дето разигра, като те попитах за прането? Как можа да ми го причиниш, Ронан? Хубаво ли ти беше? Случайно да ти хрумна, че постъпваш ужасно гадно?

Той свива рамене:

— Всички допускаме грешки.

— Как не!

— Смятам, че унищожаването на коли и изгарянето на картини е по-голямо прегрешение от изневярата.

— За разнообразие господинът ми чете морал!

— Да не говорим, че си съсипала оборудването на кабинета, с което си изкарвам прехраната.

— Повтарям, че не съм го направила. Предполагам, че е бил приятелят на онази жена.

— Джули.

— Какво?

— С теб… допуснахме грешка.

— О, разбирам. Бракът ни е бил една голяма грешка.

Ронан извръща поглед.

Пристъпвам до него:

— Отговори, ако обичаш. Кажи, че бракът ни е бил грешка.

Да не си помислите, че съм се вкопчила за него. Изобщо не е вярно. Искам да страда, нищо повече.

— Хайде, кажи го!

— Няма смисъл. Ще побеснееш.

— Кажи го, кретен такъв!

Той пак започва да крачи нагоре-надолу — почервенял е като домат, навел е глава, мърмори под нос, сякаш пита пода дали искам майка ми да чуе разправията ни.

— Кажи го!

— Може би. Доволна ли си?

Чувам тиктакането на часовника. Гневно посочвам спалнята:

— Щом смяташ така, защо не си събереш багажа? Говоря сериозно. Няма да те спра.

— Искаш да си стегна багажа, така ли?

Виж го ти, има нахалството да ме предизвиква!

— Щом смяташ, че не е трябвало да се оженим.

— Чакай малко. Каза ли току-що да си събера багажа?

— Отпуши си ушите, боклук такъв. Въпросът е имаш ли смелост да вземеш решение относно бъдещето си.

— Което зависи и от теб — казва страхливецът.

— Колко мило от твоя страна! Трогната съм.

— Ще си отида, ако го желаеш.

Изправям се на пръсти и му зашивам силен шамар. Той е потресен. Две плесници в разстояние на пет минути. Този път зорките му очи на зъболекар гневно проблясват.

Врътва се и си излиза. Трясвам вратата след него, изкрещявам „Много ти здраве!“ Започвам да обикалям из кухнята като гладна тигрица, ръцете ме сърбят да грабна чиния или тенджера и да я запратя в умивалника.

Някой звъни на вратата.

Сигурно е таксиметровият шофьор. Изтичвам в коридора, отминавам банята, където се е укрила мама, втурвам се в спалнята. Ронан се е навел над грамадния куфар, отворен на леглото, пълни го с дрехи.

— Отпрати шофьора. Мама няма да ходи никъде.

— Да, няма.

— Какво означава това?

— Аз напускам — Ронан затваря ципа, оставя куфара на пода.

— Къде отиваш? — питам колебливо.

— Няма значение. Довиждане, Джули — той излиза в коридора, отваря външната врата, затръшва я след себе си.

Разридавам се, крещя му да не бърза, хуквам надолу по стълбището, ала когато най-сетне се озовавам на паркинга, таксито вече го няма.

Това е последната капка.

Повече не издържам!

Ще им устроя среща и ще ги заловя на местопрестъплението.

Връщам се в апартамента, грабвам клетката с тленните останки на Макс, напъхвам я в черен найлонов чувал за смет. Отново се втурвам надолу по стълбите, хвърлям чувала в багажника на колата, сядам зад волана и отпрашвам към пансиона на Никол.

По пътя й се обаждам. Тя буквално зачуруликва — много се радвала да ме чуе.

— Ронан обаждал ли ти се е днес? — питам припряно.

— Още не. Защо питаш?

— Искам да се срещнем, Никол. Спешно е. Не си уговаряй други срещи. Трябва да се видим, ясно ли е? Къде си в момента?

— Излизам от пансиона. Извинявай, да го отложим за друг път, а?

— Не мърдай от там! След десет минути съм при теб.