Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (46)

45

Обляга се на стената, скръства ръце, присвива очи, хвърля ми злобен поглед.

Знам защо е вбесен. Заради „Чи“.

— Стигна се дотук, а, Джули?

— Какво има? Случило ли се е нещо? — питам, докато мажа с масло препечената филийка.

— Много бързо се върна, Ронан — изчуруликва мама. — Днес нямаш ли пациенти?

— Помолих секретарката да отмени ангажиментите ми.

— Зле ли ти е? — загрижено пита тя.

Ронан се обръща към мен:

— Джули, да поговорим насаме.

— Не обръщайте внимание на възрастната жена — все едно, че ме няма — казва мама — за нищо на света няма да пропусне подобно представление.

— Не ни пречиш, Гъртруд, но се налага да…

— Добре, ще остана — прекъсва го тя, налива чай в друга чаша.

— Седни при нас, пийни чай.

— Не, благодаря.

Тя подава чашата на мен.

— Благодаря, мамо.

— Няма защо, скъпа.

— Джули, поршето ми е изчезнало! — сопва се Ронан. — Къде е?

— Защо мислиш, че съм го взела?

— Поради няколко причини — млъква, изпод око поглежда мама. — Първо, очевидно си си въобразила, че имам любовница.

— Което е мотив за извършване на престъпно деяние — подхвърлям.

Майка ми тихичко се киска, разбърква захарта в чашата си. Който добре я познава, знае, че кискането й е като предупредителен сигнал. Не желая Ронан да я види в друга, освен в познатата му светлина. Той дори не подозира на какво е способна понякога.

— Ронан, очевидно колата ти е открадната.

— Очевидно.

— Според мен трябва да се обадиш в полицията — добавям лукаво.

— За да арестуват жена ми ли?

Поглеждам го, преструвам се на изумена:

— Шегуваш се, нали? Не вярвам да мислиш, че съм откраднала скъпоценното ти порше.

— Конфискувала, взела на заем, скрила… все същото е.

— Личи, че не си адвокат, иначе нямаше да го кажеш.

— Отговори на въпроса.

— Определено не съм откраднала колата ти — „Продадох я добавям на ум. — От юридическа гледна точка разликата е много важна.“

— Ронан, не се нахвърляй върху Джули — намесва се мама. — През тази седмица имаше доста неприятности.

Той издава звук, който е нещо средно между присмехулно кискане и въздишка.

— Нямаше да я заподозра, ако не бях открил нещо.

— Какво?

Любопитството ми е възбудено — набързо преглеждам файловете в паметта си, сигурна съм, че не съм оставила абсолютно никакво доказателство за ужасното си деяние.

— Вчера търсех нещо в кухненския шкаф… — започва той.

— Както правят всички съпрузи — вмятам аз.

— … и намерих запушалката на гарафата за вино.

Господи, гарафата за вино! Понякога умът ми работи по-бързо от очакваното. С мълниеносна скорост.

— Така ли? — подхвърлям, като се преструвам, че не ми пука.

— По нея бяха залепнали люспици от жълта боя.

Преглъщам.

Ронан изпитателно се взира в мен, като чудовищен октопод засмуква съпротивата ми.

— Как са попаднали там? — питам невинно.

— Ще ти кажа — миналия четвъртък някой е използвал запушалката, за да унищожи колата ми.

— Мислиш, че съм била аз? — възкликвам.

Не вярвам на ушите си; озадачено бърча чело, поглеждам мама, свивам рамене, поведението ми е благочестив дар пред олтара на почтеността, безсрамна пародия на висока морална нравственост. С други думи, преструвам се на ни лук яла, ни лук мирисала. Отчаяно ми се иска в очите на мама да остана добре възпитаната й дъщеричка.

И Ронан го знае.

— Защо се изненадваш, Джули? — подхвърля, студено се усмихва.

Мразя го. Той чете мислите ми, знае какво става в душата ми.

— Нали спомена, че някакви хулигани са разбили колата ти.

— Наистина са хулигани, но не онези, които предполагах.

— Ще ти бъда задължена, ако не наричаш дъщеря ми „хулиганка“. Смятам, че съм й дала прекрасно възпитание.

— Вярно е, мамо — промърморвам, същевременно се питам какво ще си помисли за мен, ако знае какво направих с разни поршета, книги, посветени на изкуството, помещения, картини и котараци, като междувременно уморих и няколко тропически рибки.

— Има и още нещо — продължава Ронан, машинално поглажда брадичката си, гледа ме изпод око.

Така ме гледаше директорката на училището, докато преглеждаше оценките ми за годината.

— Сега пък какво?

— Наскоро някой е проникнал в стоматологичния кабинет.

— Проникнал — повтарям, отхапвам от филийката, за да прикрия паниката си. — Много уместна дума.

— Ти ли го направи?

— От къде на къде?

— Лъжеш — презрително процежда той.

— Имаш право — не е хубаво да се лъже.

— Деца, деца, не се горещете толкова! Какво се е случило, Ронан? Обир ли е имало?

Наливам си още чай, но ръката ми така трепери, че повечето течност се изплисква.

— Лицето, което е влязло с взлом, си е изпекло филийки със сирене в микровълновата фурна — победоносно обявява съпругът ми.

Наблюдава ме внимателно. Лукаво се подсмихва.

Обзема ме неконтролируема паника. Намерили са в кухничката остатъците от сандвичите. Но защо подозират мен? Може да е бил Хари!

Поглеждам мама, безпомощно свивам рамене.

— Според мен това не е углавно престъпление, Ронан — намесва се тя.

Аз пък събирам смелост да подхвърля:

— Може би крадецът е бил гладен.

Съпругът ми се изпъва, като че ли е глътнал бастун, отново започва да прокарва длан по брадичката си.

— Някои хора не обичат сандвичи с печено сирене… подхвърля загадъчно.

— Вярно е — отбелязвам.

— Но някой са луди по тях — добавя той.

Аха, ясно. Вероятно намеква за Хари. Хари сигурно мрази сиренето. Следователно отпада от списъка на заподозрените. Аз — не, защото обожавам тези сандвичи.

Надушили са следите ми.

— Престани да говориш със загадки, Ронан.

Обаче той се преструва, че не ме е чул.

— И още нещо — лицето, което е влязло с взлом, не е изпекло единствено сиренето.

За какво ли намеква?

Отново озадачено поглеждам мама.

— Помниш ли картината в кабинета ми, Джули?

— Коя?

— Имаше само една.

— А, онази, интересната… с рибките ли?

— Смяташ, че беше интересна, така ли?

Не отговарям веднага, все едно размишлявам върху въпроса му, след малко подхвърлям:

— Най-малкото беше интересна. Вероятно съдържа някакво скрито послание, което не успях да разгадая.

— Интересува ли те какво се е случило с картината?

— Цялата съм слух.

— Тъй нареченият „крадец“ я е изпекъл в микровълновата фурна.

Ставам да налея още чай на мама, въпреки че чашата й е пълна. По закон Божи винаги, когато си притиснат натясно, възможностите за измъкване са крайно ограничени.

— Изпекъл я е! — повтарям. Поглеждам мама, тя също ме поглежда.

— Картината беше много ценна, Джули.

— Може би това е било скритото й послание.

— Не ти ли се струва повече от странно, че на някакъв крадец ще му хрумне да пъхне картината във фурната?

— Какви ли не откачалки се срещат напоследък.

— А може би въпросният хулиган е свършил хляба — услужливо предполага мама.

Не успявам да се сдържа, избухвам в смях. Бързам да се извиня за неуместната си реакция, изказвам съболезнования по повод загубата на непрежалимото произведение на изкуството.

— Вече сякаш не те познавам, Джули — намръщено промърморва Ронан.

— Ако прекарваше повече време вкъщи, може би нямаше да ти се струвам непозната — отсичам.

Той не се усмихва.

— Не бъди толкова консервативен — шеговито подхвърля мама. — Ти от шега не разбираш ли?

— Унищожила е произведение на изкуството! — изкрещява той.

— Очевидно си разстроен, но това не е причина да обвиняваш дъщеря ми във вандализъм.

— Благодаря, мамо — обвинението наистина е скандално.

— Освен това е унищожила всичко останало в кабинета — Ронан се преструва, че се взира през прозореца, търпеливо очаква реакцията ми.

Мама ме поглежда. Поглеждам Ронан:

— Какво каза?

Той подробно описва пораженията — порцелановият плювалник бил преобърнат на пода и станал на парчета, също и остъкленият шкаф. Подвижната лампа била изтръгната от стената, тапицерията на зъболекарския стол била нарязана, картоните от картотеката — накъсани на парчета. По негови изчисления загубата възлизала на повече от петнайсет хиляди паунда.

— Да продължавам ли, Джули?

Пламвам от гняв, изправям се, мъча се да проговоря, но съм толкова потресена, че отначало от гърлото ми не излиза нито звук.

— Лъжеш! — изкрещявам, след като си възвръщам способността да говоря.

— Не лъжа.

Хари!!!

Няма друго обяснение. Вероятно е проследил Никол до кабинета на Ронан. Или пък случайно е открил адреса. Влязъл е през задната врата, чието стъкло счупих.

Кой друг би могъл да бъде? Обяснението е съвсем логично. Но не и за тях. За тях е важно, че Хари не близва сирене.

Ама и аз съм голяма късметлийка!

— Заклевам се в най-скъпото си, Ронан. Не съм виновна за пораженията в кабинета ти. Кълна се в паметта на баба ми, в…

— Успокой се, Джули! Седни! — прекъсва ме мама.

Подчинявам се като робот.

— Вярвам ти — добавя тя.

— Гарван гарвану око не вади — процежда той.

— Мери си думите, господинчо. Няма да позволя да тормозиш дъщеря ми.

— Да я тормозя ли? — той горчиво се усмихва. — Известно ли ти е какво е направила с рибките скъпата ти дъщеря, Гъртруд?

Мама пребледнява от гняв:

— Не ме наричай Гъртруд!

— Госпожо О’Конър.

— Вече знае — обаждам се, поглеждам я изпод око, за да видя реакцията й.

— Добре възпитаната ти дъщеря съобщи ли ти, че е изхвърлила рибките в тоалетната?

— Достатъчно! Иначе ще съжаляваш — предупреждава го тя.

— Точно това е направила. Сама ми каза.

— Не ги е изхвърлила — тя пребледнява още повече.

— Добре.

— Ти ги изгълта.

— Не виждам смисъл да задълбаваме на тази тема — намесвам се.

Ронан се намръщва:

— Не, Гъртруд… госпожо О’Конър. Продължавай, ако обичаш.

— Мамо…

— Не забеляза ли нещо необичайно в соса, който ти поднесох със спагетите?

Протягам ръце да я спра, но е прекалено късно.

Настъпва мъртвешка тишина. Лицето на Ронан е като надгробен паметник. Пребледнял е като платно, прилича на войник с психично разстройство, получено след кръвопролитна битка. Безмълвен е като мумия със запушена уста. Започва да проумява истината за двете ни с мама, досеща се за страни от характера ни, за които не е подозирал.

Господи!

Тя се изправя, застава до умивалника, изсипва препарат, започва да мие съдовете, шумно ги тръсва на плота за изцеждане.

— Ронан, те вече бяха умрели — шепна умоляващо. — Самият ти ги остави в кофата, но загинаха без вода. Поне ги използвах за нещо.

По изражението му разбирам, че смисълът на думите му убягва.

— Приготвени бяха по рецептата на Дилия Смит — добавям.

Той кима като автомат:

— Започвам да разбирам.

— Сега на мода са екзотичните ястия…

— С тропически вкус — обажда се мама, започва да бърше съдовете с кърпата с щампа на Айфеловата кула.

Ронан продължава да се преструва на мъченик, лицето му е като влажна Торинска плащаница, символизираща злочестие. Обръща се към мама, стисва устни, отново кима:

— Разбрах какво се е случило.

— Ронан…

— Една от вас е смляла с миксера рибките… сега ми е ясно защо стана дума за „Мулинекс“…

— Аз бях — промърморвам.

— Не, аз! — бърза да ме опровергае мама — явно иска да ме защити.

— Мамо, аз смлях рибките, ясно ли е?

Тонът ми е заповеднически. Няма да й позволя да се жертва заради мен.

— След което майка ти „гарнира“ спагетите ми — процежда Ронан.

— Брей, много си бил схватлив — учудва се тя.

— Не е за вярване!

— Не ти се отразиха зле на стомаха, нали?

— Това е постъпка на хора с болни мозъци.

— Глупости. Ежедневно се ловят и убиват тонове риба. Няколко повече едва ли имат значение.

— В психиатрията има термин за подобно поведение.

— Не обвинявай Джули. Тя има златно сърце, на мравката път прави.

— Така ли мислиш?

Тя се изпъчва:

— Точно така!

— Може би не знаеш какво е сторила с котарака на Силвана.

Тишина. Струва ми се, че умирам.

Тъкмо когато щях да изхвърля проклетото животно. Господи, сигурно е видял какво има под брезента!

— Какъв котарак? — пита мама.

— Умрелият, дето е на терасата.

— За Прудънс ли говориш?

— Да.

Сега наистина се изплашвам. Тя обичаше Макс.

— Не ме разбирай погрешно — продължава подлецът. — Изобщо не ми е мъчно за него — мразя котките. Но миризмата е ужасна.

Разридавам се.

Мама заситня към Ронан, повдига се на пръсти, удря му силен шамар.

Той ахва, хваща се за страната, като че ли са го жигосали. Опитва се да каже нещо, но от гърлото му не излиза нито звук. Пот избива по челото чу.

— Жалък червей такъв! — просъсква тя.

Мълчание.

— Махай се от очите ми! — мама го гледа на кръв, лицето й е посивяло като стомана. — Ти си зъл човек.

— Добре — Ронан свива рамене.

— Ти си чекиджия!

— Както кажеш.

Странното е, че макар цели шейсет години да живее на тази планета, тя така и не е разбрала буквалното значение на думата „чекиджия“. Какво да я правя? Няма къде да я заведа. Вече дори няма собствен дом, в който да я върна.

— Похотлив котарак неден! — продължава тя с пълна пара. — Не можеш да останеш верен на жена си, а? Знам, че имаш любовница. Проклет прелюбодеец!

Чакайте малко. Откъде има тази информация? Силвана ли й е казала?

Изведнъж парченцата от мозайката си идват на местата. Специалният сос за спагети! При нормални обстоятелства постъпката й щеше да изглежда, меко казано, странна дори за човек като нея. Не и ако го е направила, за да му отмъсти, задето ми изневерява.

— Джули ли ти каза, че й изневерявам? — сопва се Ронан.

Тя почервенява от гняв.

— Не му обръщай внимание, мамо. Не го заслужава.

— Един Бог знае какви срамни болести ще лепнеш на дъщеря ми! Не съм светица, но още щом те видях, разбрах, че си боклук.

— Гъртруд, чашата на търпението ми преля. Напусни дома ми — от портфейла си изважда картичка с номера на фирма за таксиметрови услуги, по мобилния телефон поръчва да изпратят кола.

— Мама ще остане тук, Ронан!

— Тръгвам си, Джули. Бърди ще ме приюти, докато вие двамата изгладите разногласията си.

— Няма да отидеш при Бърди! — ставам, хващам я под ръка, повеждам я към вратата на кухнята. Ще ми се да не беше подхващала този разговор, в края на краищата изневярата на Ронан не я засяга.

Тя се изтръгва от хватката ми, сваля престилката си и я запраща към мен (все едно съм я обидила), хвърля към Ронан поглед, който сякаш го приковава към стената. С маршова стъпка излиза от кухнята, затръшва вратата, двамата с него оставаме да се взираме в празното пространство.

Отпечатъкът от дланта й червенее на страната му.