Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Feng-Shui Junkie, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Брайън Галахър. Фън шуй откачалки
ИК „Фокус“ ООД, София, 2004
Редактор: Гергана Рачева
ISBN: 954–783–026–0
История
- —Добавяне
40
Намирам се в библиотеката към съда. От бюрото ми се вижда грамадното квадратно помещение, чиито високи стени са заети от полици, натъпкани със сборници със съдебни решения, датиращи от памтивека, където са подредени бюра, отрупани с документация, където баристри[1] по костюми или с мантии и перуки крещят по мобилните си телефони, прелистват книжа на бюрата си, влизат, излизат или се събират на групички, чува се приглушеното мърморене на изискани учтиви хора или на хора, стараещи се да изглеждат изискани и учтиви, което от време на време е заглушавано от отривисто изреждане на имена по високоговорителя.
Мъча се да се съсредоточа върху иск срещу „Дъблин Корпорейшън“; тъжителят (местен пияница според служебния защитник) декларира под клетва, че е паднал в дупка близо до Сандимаунт Грийн, която не е била съответно обозначена. Ако спечели делото, до края на живота си ще има пари за алкохол. Направо невероятно, като се замисли човек.
Изобщо не ми се мисли, но ако карам така, ще остана без клиенти.
Потисната съм.
Поради ред причини, за които предполагам, вече се досещате. Но има още един повод да бъда в депресия — направих невероятно глупав гаф. Като се прибрах в апартамента, който засега споделям с Ронан, Макс още беше в клетката си на терасата.
Само дето беше умрял.
Изпод око наблюдавам неколцина по-млади баристри, които се перчат, сякаш получават главозамайващи хонорари; всъщност обаче получават по-малко от мияч на чинии. Те компенсират ниското заплащане чрез разнообразни механизми за самоизтъкване — позиране, маниерничене, говорене с префинен акцент, двусмислени намеци, прически, облекло, по време на разговор подхвърлят, че са богати наследници или имат роднини в коридорите на властта. Друго ефикасно средство да не висят тук като добре облечени безработни, очакващи помощи под формата на дела, които няма да получат, ако защитниците с по-нисък ранг решат да ги пренебрегнат.
Главата ми пулсира от болка, изпитвам усещането, че в сърцето ми се е забил нож, който не мога извадя. Искаше ми се да си остана в леглото, но съм затрупана с работа. Трябва да се подготвя за делото за шофиране в нетрезво състояние, да запиша на диктофона възражение срещу обвинението по друго дело, да прегледам пощата…
Днес целият свят ми е крив.
Бас държа, че всеки момент някой ще ме заговори. Тук бъка от общителни хора, които ще ме принудят да се пенсионирам преждевременно.
Подчинявам се на внезапния безумен импулс, изваждам мобилния телефон, натискам бутона за бързо избиране. След секунди чувам гласа на Ронан, придружаван от силен стържещ звук.
— Къде си? — питам.
— Пристигнах преди малко, сега ще взема такси. Извинявай, но едва те чувам, някакъв самолет се готви за излитане и…
— Сам ли си?
— Моля?
Разбира се, че не е сам.
— Боклук! — изкрещявам.
— Джули, говори по-високо.
— Реши да се прибереш у дома, а? Защо смяташ, че съм преодоляла кризата?
— О, говориш за писмото — промърморва Ронан след кратко мълчание. Пронизителният звук затихва. — Как си? — от немай-къде добавя той. Тонът му е на човек, смазан от умора.
— Страхотно — отговарям. — Току-що уредих апартамент под наем.
— Не знаех, че се занимаваш и с недвижими имущества.
— Не се занимавам, възползвам се.
Чувам как се затръшва врата. Сигурно е на таксито. Звукът се повтаря още два пъти. Шофьорът и Никол затварят вратите.
— Възползваш се, така ли?
— В момента живея в друг апартамент.
— В момента — като папагал повтаря той.
— Изнесох се! — сопвам се.
В ухото ми отеква ръмжене като онова, което се чува при спирането на автобус.
— Интересно — най-сетне изтърсва Ронан.
— Така ли мислиш?
— Радвам се за теб, Джули. Поздравявам те.
Така стисвам зъби, че вратът ми се схваща. Вдигам поглед, забелязвам, че една колежка, седяща през три бюра, е наострила уши; преструва се, че чете някакви документи, но е наклонила глава към мен, за да не изпусне нито дума.
— Само това ли ще кажеш? — прошепвам.
— А ти какво очакваш?
Прекъсвам връзката, ставам, излизам от библиотеката, по криволичещите коридори напускам съда, прекосявам улицата, заставам на брега на река Лифи, дълбоко си поемам въздух, без да ме е грижа за отблъскващата воня. Сядам на ниската каменна стена, взирам се в грамадната зелена змия, виеща се между двата бряга.
Телефонът ми иззвънява. Обажда се Силвана. Интересува се как съм.
— Прекрасно, много благодаря. Честна дума.
— Хубаво.
— Само дето се разтревожих заради нещо.
— Какво?
— Котаракът.
— Моля?
— Котаракът Макс.
— А, говориш за Прудънс.
— Не, за Макс.
— Какво му е на Макс, Джули?
— Умря.
Тя явно си глътва езика.
— Знаех, че ще реагираш така.
— Реагирах ли? Как се случи?
Разказвам й всичко от игла до конец.
* * *
На обяд се върнах вкъщи да освободя Макс от клетката. Купих му няколко от най-хубавите котешки консерви. Бях го оставила близо трийсет часа без храна и вода, заслужил беше да му устроя малък банкет.
Честно казано, чувствах се гузна. Отворих френския прозорец, излязох на терасата, но като тръгнах към клетката, ме обзе тревожно предчувствие — отвътре не се чуваше нито звук.
Отворих я.
Веднага разбрах какво се е случило — Макс беше умрял от топлинен удар, след като се беше пържил на слънцето през целия вчерашен ден и днес сутринта.
Бях съкрушена.
Същевременно се разтревожих — не стига другото, ами сега трябваше да се отърва и от труп.
* * *
— Тя си го заслужаваше! — отсича Силвана след кратко мълчание.
— Кой? Никол ли?
— Котката.
— Не е котка, а котарак.
— Добре, той си го заслужаваше.
— Котаракът не е виновен, Силвана.
— Виновен е, защото беше на Никол.
— Намекваш, че Никол си го е изпросила, така ли?
— Тълкувай го както искаш — въздиша тя.
— Ето как виждам нещата — Никол си го заслужаваше, обаче котаракът не ми беше виновен, та да го оставя да умре от топлинен удар.
Силвана отново въздиша:
— Какво очакваш да кажа? Че си зла и кръвожадна убийца на животни ли?
Замислям се — приятелката ми има право.
— Да, именно такава съм. Радвам се, че го каза.
— Между другото, къде е онова?
— Имаше си име.
— Прудънс.
— Не, Макс.
— Добре, къде е Макс?
— Още е в клетката си на моята тераса.
— Какво ще го правиш?
— Не говори като за неодушевено същество, чуваш ли?
— Не, ти ме чуй! Животното е умряло! Какво ще предприемеш?
— Смятах, че ще предложиш някакво разрешение.
— Искаш аз да изхвърля трупа, така ли?
— Ще го направиш ли?
— Кога изпразват кофите със смет?
— Не вярвам на ушите си! Май наистина смяташ Макс за боклук.
— Точно така.
— Какво ще кажа на Никол?
— Съветвам те да не увърташ. Кажи й, че си удушила животното. Че си го уморила от глад и жажда. За да си отмъстиш.
— Ама ти май наистина вярваш, че съм го направила нарочно.
— Джули, престани да се тръшкаш заради някаква глупава котка.
Отмествам очи от зеленикавите води на реката, погледът ми се спира на моста Хафпени, който досущ тънка фунийка за сладолед обгръща водното корито.
— Смяташ, че нарочно съм убила котарака, а? — повтарям, усещам как сълзите ми напират.
— Джули, не си на себе си. Хайде да се срещнем някъде.
— Не съм на себе си! — изкрещявам. — Страхувам се, че полудявам. Защо се смееш?
— Глупости! Не полудяваш. Ти си най-уравновесеният човек, когото познавам.
— Явно на теб ти хлопа дъската.
— Говоря съвсем сериозно.
Ако някой я слуша, ще ме помисли за светица, сбъркала призванието си. Да, светица, която чупи, унищожава, краде, убива животни и рибки, но си остава светица.
Работата е там, че Силвана никога не е унищожавала аквариуми, мебели, картини и всичко, което й попадне пред очите в дневната на съперницата си. Никога не е обезобразявала порше, не е разкъсвала скъпа книга за изкуство, не е смилала с миксер куп тропически рибки, не е крала кола, нито е убивала котарак, като го е оставила два дни под палещото слънце.
От което следва, че тя не е в състояние да разбере, ако някой е покварен, дори извратен.
Затова прекъсвам разговора, като й казвам да не се безпокои, да не се чувства отговорна за мен и че спокойно ще се справя сама, без някой да ме утешава.
Пускам телефона в джоба си, навеждам глава, тръгвам по кея, обгърнат от изгорелите газове на преминаващите коли, към статуята на Великия освободител. След малко, без да спирам, натискам бутона за прослушване на съобщенията. Божичко, цели шест! Изглежда, необходима съм на целия свят.
Аз съм най-търсената откачалка.
Адвокатът, с когото работя, ми предлага ново дело; колега от съда е оставил уж важно съобщение; агентът по недвижими имущества съобщава радостната новина, че отоплителната система в новия ми апартамент се е повредила, но да не се безпокоя, защото „не е проблем“.
Мама. Заповядва незабавно да й се обадя, безпокояла се за мен. И „поне веднъж в живота си да се съобразя с една болна възрастна жена.“ Край на цитата.
Ронан ме информира, че току-що се е прибрал и се чуди къде е поршето му.
Познайте от кого е последното съобщение. Което, не мога да си кривя душата, е изречено с прекрасен, мелодичен, закачлив глас:
„Джулиан… ъъъ… не се обаждаш, затова ти оставям съобщение. Питам се дали… ъъъ… дали връзката прекъсна вчера, когато ми се обади в Париж. Стори ми се доста разтревожена… сега ти звъня да ти съобщя, че вече съм в Дъблин и ще се радвам, ако някой път ми се обадиш… ъъъ… може да се срещнем, да си поговорим. Сега затварям, Джулиан. Доскоро.“