Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. —Добавяне

38

През последните тринайсет часа в живота ми се случиха събития, които добродетелните хора биха нарекли „скандални“. Събития, от които мъжете биха се разтреперили като лист. Събития, които при други обстоятелства биха накарали и мен да треперя като лист.

Но чакайте първо да ви разкажа за новия ми апартамент. От пръв поглед се влюбих в него, макар да се предполагаше, че за мен това ще бъде нещо като затворническа килия.

Великолепен мезонет, напълно обзаведен, с кабелна телевизия и прекрасна градина на покрива. Две тераси с южно изложение, от които се разкрива незабравима гледка към съседния парк. Жилището е с обща площ 360 кв. метра, с подово отопление, във фоайето на сградата са монтирани охранителни камери. Удобен паркинг, близост до търговски обекти, училища и църкви, както и до спирки на градския транспорт…

Агентът по недвижимо имущество, когото така омагьосах, че едва ли не се превърна в мой роб, ме въведе в малко антре с врати, които водеха към кухнята, трите спални и банята и към всекидневната — просторно помещение със задължителните френски прозорци, закрити с щори. Излязохме на терасата.

Паркът е като оазис на спокойствието, в езерцето плуват лебеди, околовръст се издигат дървета от редки видове — испански кестени, африкански кипариси, гигантски секвои, грамадни борове и дъбови дървета… и фантастични рододендрони…

Никол май беше казала, че рододендроните съдържат наркотично вещество. Нищо чудно. Бях вбесена. Ето какво се случи.

Щом разбрах, че Ронан заминава за Париж, още същата вечер отидох у Силвана; пет минути крещях като обезумяла, после телефонирах в пансиона. Собственичката ме осведоми, че Никол заминала за два дни, но не казала къде отива. Беснях още няколко минути, после Силвана ме накара да изпия чаша топло мляко с мед, настани ме на двойното легло. Сега си давам сметка, че сигурно е прибавила към млякото и приспивателно.

Тази сутрин, преди да изляза от дома й, отново телефонирах на Никол.

Тя заяви, че много се радва, задето съм й се обадила. Стори ми се искрена.

— Познай къде съм! — добави.

— Нямам представа.

— Джулиан, в Париж сме! — възкликна възбудено.

— Блазе ти.

— Ронан е в другата стая. Искаш ли да ви запозная по телефона?

— Не, благодаря.

Сновях като обезумяла из дневната на Силвана, все едно бях омар, който е прекалил със силно еспресо и е загубил ориентация.

— Късно снощи Ронан дойде в пансиона, каза ми да стегна багажа си, като взема само най-необходимото, правихме любов, после той плати на собственичката и…

— Тя скъпо ли взима за услугата?

Никол смаяно помълча, после каза:

— Около двайсет паунда. Скъпо е, но пансионът е много хубав, пък и Ронан може да си го позволи. О, Джулиан, обожавам Париж! През прозореца отвъд „Рю дьо Риволи“ се виждат градините на Тюйлери…

— „Рю дьо Риволи“!?

— Спомняш ли си сребърните ми обици? Ронан ми ги е купил от магазин на тази улица. И река Сена е съвсем близо — струва ми се, че ако протегна ръка, ще докосна каменните стени от двете й страни. Оттук се вижда дори мост Александър III. Светлината е толкова ярка, че изглежда почти бяла, представяш ли си? Само като обърна глава надясно, пред погледа ми се извисява Айфеловата кула — прилича на ствол на грамадно дърво. Ръцете ме сърбят да пресъздам тази гледка върху платното, но не нося дори скицник. Ронан още е в отвратително настроение. Мисля, че жена му го е вбесила.

— Каза ли му за „Чи“?

— Не, обаче двамата са се скарали. За пръв път той си позволи да я обиди пред мен. Нарече я „откачена вещица“. Отначало не повярвах на ушите си. Вече съм абсолютно сигурна, че не я обича, Джулиан. Казах му, че искам да заживея в Париж. Толкова съм щастлива! Струва ми се, че…

Прекъснах връзката, опитах се да позвъня на Ронан. Както обикновено той не можеше да го вдигне — думата ми е за мобилния телефон.

Върнах се вкъщи.

Майка ми още не беше станала. Тръгнах към кухнята да си приготвя кафе, но като отворих вратата, тя се блъсна в нещо меко. Макс се беше навел над паничка с любимата му храна. Този път проклетият котешки лешояд благоволи да ме забележи. Замърка страховито, подигравателно ме изгледа, сякаш беше готов да ми извади очите и да си играе с тях на топчета.

Спуснах се към него.

Черньото се пъхна под масата, направи обратен завой, шмугна се между краката ми и се изниза през отворената врата. Незабавно предприех издирване. Проклетникът се беше скрил под банановото канапе в антрето. Грабнах една възглавница, изтиках го от скривалището му. Той се втурна в дневната — зъбеше се като изгладнял плъх, вкопчил се беше в ръба на аквариума, с едната си лапа пляскаше във водата. Рибките буквално пощуряха.

Притекох им се на помощ, в главата ми се въртеше една и съща мисъл: „Как смееш да нападаш горкичките рибки!“

Цапардосах го с една от кожените възглавници, от удара в аквариума се образуваха високи вълни. Макс се пусна и изчезна. След като преброих рибките и установих, че всички са налице, отново затърсих котарака. Погледнах навсякъде — под канапето и под креслата, дори в камината. Знаех, че е в стаята, защото вратите към кухнята и към терасата бяха затворени.

Но къде?

Накрая го видях — с царствено безразличие се беше разположил върху рояла. По-скоро седеше вътре, облизваше мократа си лапа, а струните проскърцваха под тежестта му. Капакът се извисяваше над него като гилотина.

Гилотина, която се държеше на тънка пръчица.

Казах си, че само леко да я побутна, капакът ще се стовари върху ехидно ухиления дребен проклетник и ще го разсече на две. Силен трясък, последван от безмълвно стелещо се облаче прах, може би заглъхващ писък от гърлото на косматия ни приятел, накрая галещи слуха фалшиви акорди.

Посегнах към пръчицата, в този момент се появи мама, издокарана с карираната ми пижама.

Поинтересува се какво правя. Вместо да отговоря, попитах:

— Защо си с моята пижама?

— Не се преструвай, знам, че не я харесваш.

— Глупости! Нося си я.

— Какво ти е, Джули? Пребледняла си като платно.

— А, нищо ми няма. Разглеждах този прекрасен инструмент…

Тя седна на столчето пред рояла, но не забеляза котарака — нямаше начин да го види от мястото си. Засвири (по-скоро започна да мародерства) произведение на горкия Шуберт, без да подозира, че чукчетата ще смажат лапите на Макс.

Той ловко скочи на пода, няколко пъти се завъртя, седна и отново започва да ближе лапата си, явно щастлив, че отново е стъпил на здрава почва; от цялото му същество се излъчваше задоволството, типично за котките, което ненавиждам от дъното на душата си.

Издебнах момент, в който мама беше изцяло погълната от изпълнението си, сграбчих Макс за козината, изнесох го на терасата, заключих го в клетката, за да не падне, отново затворих френските прозорци. И доволно потрих ръце.

Изтичах в спалнята, за пет минути стегнах един малък куфар, откраднах таблетка валиум от частната колекция на мама, засмуках я и почти веднага се поуспокоих, тихо излязох от апартамента, тичешком слязох по стълбището, отидох на паркинга, приватизирах поршето на Ронан и, устремена към целта си — агента по недвижими имоти — като жълта мълния профучах през града.

* * *

След шест часа връчих на агента чек за три хиляди паунда — стойността на едномесечен депозит и наема за два месеца. Сигурно ви е любопитно да разберете откъде намерих парите — от продажбата на поршето, разбира се. Пласирах го на мошеника от сервиза, когото познавам добре, защото беше обвиняем по едно дело, гледано от пътуващия съд.

С остатъка от парите си устроих истинска фиеста по магазините.

* * *

— Необходима ти е промяна на външността, на цялостния облик — заяви Силвана, докато чакахме в „приемната“ на „Тони&Гай“.

— Нямам облик, който да променя — отвърнах. — Какво търся тук?

— Глупости! Ти си истинска сексбомба, Джули.

— Знам — експлодирам, щом мъж мине край мен.

Тя ми препоръча да се подстрижа късо — напоследък мъжете били луди по жени с къси коси. Отвърнах, че на този етап предпочитам косата ми да не разпалва въображението на противоположния пол.

— В никакъв случай не променяй цвета й. Черното е прелъстително, загадъчно и… опасно.

— О, да! Така съвсем ще заприличам на сексбомба.

— Именно. И то настроена да избухва, щом я приближи жесток пич.

Седнах на стола, стиснах клепачи, оставих се в ръцете на стилиста, който подстрига и потъмни косата ми (сякаш можеш да потъмниш черното). Като отворих очи, с ужас установих, че съм остригана като овца.

Силвана едва не се пръсна от смях. Заведе ме в един от нейните магазини, от който по-късно излязохме с голям плик, пълен със сапуни, шампоани, балсами за коса и уханни масажни масла. Всички — предназначени за мен.

От друг магазин купих осем големи свещи, каквито се препоръчваха в книжката за фън шуй, която откраднах от къщата на Никол. Силвана се поинтересува дали се подготвям за дълготрайно спиране на електричеството; отговорих утвърдително, само и само да я накарам да млъкне.

Накрая направихме съвсем стандартна покупка — червило, туш за мигли, фон дьо тен. Признавам, че Силвана направи всичко възможно и ми вдъхна известен ентусиазъм.

И така, бях снабдена с всичко необходимо за новия ми облик.

На връщане се отбихме в кварталния супермаркет и купихме провизии — мляко, кафе, хляб, масло, конфитюр, минерална вода и цяла камара банани, достатъчни за изхранването на малко стадо маймуни. Взехме и бутилка бренди, задължителна за всяко домакинство, Силвана настоя да купи шампанско. И то най-скъпото.

Върнахме се в новото ми жилище тъкмо навреме за доставката на растения в саксии. Според приятелката ми те са абсолютно задължителни за моята градина на покрива. Доставчикът на фирмата — едър грубоват мъжага, удари в стената една от правоъгълните керамични саксии, но въобще не благоволи да се извини. Не е за вярване — видях го само за няколко минути, ала отпечатъкът от личността му остана на стената. Всеки път, когато погледна вдлъбнатината, до мен ще застава едър несръчен мъжага.

За мое утешение нескопосаният смотаняк удари главата си, докато се промъкваше през тесния отвор, водещ към покрива — вероятно защото голямата бегония в прегръдките му ограничаваше полезрението му. Изръмжа гневно, после, ако щете вярвайте, се извини. Не знам дали на бегонията или на себе си, но така или иначе се извини.

След като терминаторът си отиде, оставяйки след себе си вонята на дъха си и на тялото си, с приятелката ми извадихме от багажника на колата покупките, подредихме ги в кухненските шкафове, застлахме леглото с парфюмираните чаршафи, които Силвана предвидливо беше купила заедно със завивката и възглавниците.

Ето че новият ми „дом“ беше напълно обзаведен.

Сложихме си бикините, взехме лосиона против изгаряне, шампанското, списания, тъмните очила, радиото, новите шезлонги и фруктиерата, в която освен плодове имаше белгийски бонбони.

И се качихме на покрива да правим слънчеви бани.

* * *

Седем и половина вечерта е, но не сме помръднали. Жегата още е непосилна, като киселина разяжда кожата ни. Струва ми се, че съм хляб, който се пече в силна фурна. Затворила съм очи, лежа неподвижно, потънала в забрава, ленивото ми съзнание е позамъглено — прекрасно усещане, което засега успешно се съпротивлява срещу натрапващото се отчаяние.

Поглеждам Силвана.

Лицето на жената, която е олицетворение на непукизма, на приятелката, която може би ме спаси от смърт, е скрито зад грамадни тъмни очила, напомнящи съединени ракети за бадминтон, пищната й плът прелива от оскъдния бански костюм, все едно е кошница със сочни есенни плодове, покрита с мъничка салфетка.

Изпитвах необходимост тя да ми каже, че съм млада и красива. Интелигентна и умна. Сексапилна, добросърдечна и широко скроена. Исках да ми каже, че съм силна, независима, самоуверена. Че съм талантлива, обичана, приятна за компания. Че ме очаква щастливо бъдеще. Изпитвах необходимост дори да ми каже, че един ден мечтата ми да имам дъщеря ще се сбъдне.

И знаете ли какво?

Днес Силвана ми каза всичко, за което мечтаех. Дори, че съм красива.

— Силвана?

— Да.

— Нищо.

Замълчавам.

— Силвана?

— Кажи.

— Какво да обясня на майка ми?

Тя се замисля, после отсича:

— Засега нищо. Кажи й, че известно време ще си при мен, тъй като с Ронан имате известни разногласия. В момента най-важното е да имаш тайно убежище. Когато вземеш окончателно решение, ще й го съобщиш… по заобиколен път.

Мамка му, какво търся тук?

Признавам на Силвана, че се страхувам. Тя казва, че ме разбира и че каквото и да се случи, мога да разчитам на подкрепата й.

Толкова е искрена, че за пръв път си казвам: „Може би ще преживея този кошмар.“