Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (37)

36

След десет минути отивам в дневната. Предполагам, че Ронан е в отвратително настроение, след като го подложихме на такъв тормоз.

Очакванията ми се потвърждават.

Съпругът ми стои до френския прозорец, скръстил е ръце, взира се в буреносните облаци, набраздени с червени ивици; струва ми се, че виждам черния дим, който изригва от тялото му.

За пръв път забелязвам, че носи виненочервено сако в комбинация с риза и панталон с цвят на горчица. Гаф, необичаен за него — виното и горчицата не си подхождат.

— Да му се не види, какво целеше? — пита спокойно, без да си направи труда да се обърне.

За да избегна отговора на въпроса какво, да му се не види, целях, прекосявам помещението, заставам до аквариума. Навеждам се да инспектирам рибешкия ни контингент, който е с намалена численост. Размечтаваш се, само като гледаш тези мили създания. Скъпите ми рибки — оригиналните (от първия аквариум) — плуват напред-назад, блещукат като скъпоценни камъни под пулсиращата подводна светлина.

Съпругът ми повтаря въпроса — дума по дума.

— За какво говориш, Ронан? — питам невинно. Чувам го как обикаля помещението, все едно е разярен звяр в клетка.

— Каква беше тази гадост, Джули?

— Мислех, че е рибен мус.

— Не се прави на ударена. Не ми е до шеги. Продължаваш да мислиш, че имам любовница, така ли? Като адвокат знаеш, че когато предявиш обвинение, трябва да представиш доказателства. Къде са доказателствата ти?

Нима очаква да кажа, че знам всичко? Нима си въобразява, че ще разкрия картите си? Ще му представя доказателствата, което означава да призная победата му. И да направя първата крачка към самоунищожението си.

Ще има да взима!

— Въобразяваш си, скъпи — казвам на рибките в аквариума.

— Тогава какво те мъчи?

— Наистина ли те интересува?

Той мълчаливо чака. Обръщам се:

— Добре, ще ти кажа.

Той престава да се разхожда, навежда глава, пъха ръце в джобовете си. Слуша ме. За пръв път в живота си.

— Тези цветове не си пасват — заявявам, тръгвам към френските прозорци.

— Моля?

— Много добре знаеш, че виненочервеното и бежовото не си подхождат. Приличаш на цирков клоун, Ронан… — мога да се закълна, че от кухнята долита приглушен смях. — … а пък аз не желая да съм омъжена за клоун.

— Що за идиотско обяснение?

— Усмихни се, скъпи! Извади бастуна от задника си. Помайтапихме се с теб заради глупавата касета. Не го взимай толкова навътре.

— Знаеш ли как се държахте, а? Като вещици, надвесени над бълбукащ казан, в който варят какви ли не гадини.

Неволно се засмивам — каква ирония! Той не подозира колко точна е метафората му. Как да не ти се подобри настроението? С нетърпение чакам да видя изражението му, като след посещението в зъболечебницата му кажа какво се е случило с „Чи“.

Ронан е пламнал от гняв; отива до аквариума, навежда се, известно време се взира в него. Охо! Май е забелязал нещо. Интуицията ми подсказва, че ще заговори за обектите, за които не подозира, че тъкмо в този момент преминават през храносмилателната му система.

Почесва брадичката си, изправя се.

— Джули!

— Какво?

— Къде са рибките?

— В аквариума.

— Знаеш за какво питам.

— Не, не знам. Рибките са в аквариума. Виждам ги с очите си.

— Говоря за онези, които купих в петък.

— Купил си риба в петък ли? — възкликвам ужасено. — Даваш ли си сметка, че църковните закони забраняват да се купува риба в петък? Или пък ставаше въпрос за месо…

— Джули — подхваща той с тон на безкрайно търпелив учител, — какво направи с тях?

— Вече ги няма.

— Къде са?

— Ами… по-добре да не знаеш.

— В магазина ли ги върна?

— Да. Останаха само три.

— Само три.

— Точно така.

След като се съвзема от потреса, той прокарва длан по шията си:

— Къде са те?

— Изхвърлих ги в тоалетната.

Ронан отново започва да кръстосва дневната. Машинално поглажда брадичката си, размишлява.

— Изхвърлила си ги… в тоалетната ли?

— Именно!

— Логично — кимва той, все едно съм открила изключително практичен метод за отпушване на тръби.

— Не ги мисли. Уверявам те, че им беше приятно да поплуват на свобода.

— Сред екскрементите ли?

— Рано или късно ще стигнат до чиста вода.

Ронан отново кимва, навежда глава. Съсредоточено хапе кокалчето на показалеца си, накрая заявява:

— Струва ми се, че е предменструален синдром.

— Стегни се, скъпи, рибите нямат менструален цикъл.

— Говоря за теб, Джули. За теб. Вече изцяло си подвластна на… хормоните си.

Аз? На хормоните си? Едва ли! Онова, което сторих, беше гадничко, но не беше под влияние на цикъла ми. Може би беше постъпка на социопат, не и на жена, подвластна на хормоните си. Време е да защитя малкото здрав разум, който ми е останал.

— И двамата знаем, че рибките, които донесе в петък, заплашваха „старите“ обитатели на аквариума.

— Наистина ли ги пусна в тоалетната?

— Да.

— Мога ли да знам защо? На мен ми харесваха.

— Доставяха ти удоволствие, нали?

— Всъщност да.

— Радвам се да го чуя.

— Убила си естетически обекти, Джули. Ей така, без причина.

— Не бяха обекти, глупако, а живи същества.

— Толкова бяха красиви.

— Не е за вярване. Само за три дни така ги обикна, че остро чувства липсата им.

— Разбира се, няма да ме разбереш, защото си лишена от чувство за естетика — добавя той.

Позамислям се, после кимвам:

— Съгласна съм.

Ронан има право. В областта на естетиката съм кръгла нула. Ще ми повярвате, ако си спомните какво направих с книгата за изкуство, която му бях купила.

Той опира длани на аквариума, отново се навежда, занича вътре. Внезапно забелязвам какво се подава изпод ръкава на сакото му. Призлява ми. Виждам онзи златен часовник „Раймон Уейл“, който струваше почти хиляда паунда!

Спускам се към него, издърпвам нагоре ръкава му:

— Ронан, откъде имаш този часовник?

Той се вцепенява. Поглежда го, сякаш го вижда за пръв път. Каква изящна вещ. Златна, с елегантен циферблат.

— Купих си го.

— Така ли?

— Да. Втора употреба е. Взех го много изгодно.

Оглеждам го с омерзение.

Взирам се в очите на човека, който само преди две години ми се обясни в любов, помоли ме да се омъжа за него, пред олтара се закле да ми бъде верен, купи прекрасен апартамент, в който да започнем съвместния ни живот.

Взирам се в разложената душа на човека, който наскоро се е обяснил в любов на Никол, заявил е, че го тормозя, че с брака ни е свършено. Човекът, който е завъртял главата й, за да продаде картините й в Париж.

Взирам се в сърцето на човека, на когото трябва да имам най-голямо доверие. Ала какво направи той? Опита се да ме впримчи в мрежа от лъжи.

А сега?

С цялото си нахалство носи часовника, подарен от нея, без да го е грижа, че ще го забележа.

Парадира с Никол пред мен, което е нагло. Спа с нея в брачното ни легло, което е още по-ужасно, въпреки че тогава не съм била у дома.

Но това минава всички граници.

Все едно ми се присмива в лицето.

Какво ли още ме чака?

Изтичвам в кухнята, хващам под ръка Силвана, принуждавам я да се качи с мен в колата ми, завеждам я в кабинета на Ронан.

 

 

Очакванията ми се оправдават — картината „Чи“ й прави силно впечатление. Толкова силно, че веднага предлага да я купи. Аз обаче отказвам, защото сумата е прекалено малка, дори смешна. Напомням на Силвана, че стойността на едно произведение на изкуството се определя от неговата уникалност. Изтъквам, че овъгленият шедьовър на стената няма равен на себе си като артистично изживяване, защото съдържа важно послание за нихилизма в постмодернистичната епоха.

Силвана поглажда брадичката си, сякаш аргументите ми са много убедителни.

— Къде да я окачим? — кискам се.

Тя предлага моя килер.

Аз предлагам нейната тоалетна, и то поради особени съображения.

По отношение на изкуството вкусовете на двете ни са абсолютно несъвместими. Тя харесва цветовете, които не си подхождат, но не си пада по завоалираните послания на художествената творба. Например, ако в едно живописно платно и в дадено помещение преобладава червеният цвят, значи картината е подходяща за въпросното помещение. Не искам от нея да бъде „културтрегерка“ като Ронан, но ако се ръководиш от теорията й, ще окачиш над леглото си да речем „Последната вечеря“ от Караваджо, защото подхожда на завесите, но това няма да ти попречи съвсем нерелигиозно да духаш на партньора си.

Напускаме зъболечебницата. На сбогуване Силвана ми заповядва да й се обадя, след като съобщя на Ронан благата вест.

* * *

Няма го вкъщи. Казвам си, че сигурно изпуска парата, като се разхожда по брега, озарен от лунната светлина, както е обичай на женените мъже; нали се сещате — крачат като смахнати напред-назад, за да изкарат яда си, задето несправедливо са ги обвинили.

На масата в кухнята намирам писмо, адресирано до мен. Доброто ми настроение изчезва като призрак. Скъсвам плика, изваждам листа. Чета:

„Джули, промених плановете си. Още тази вечер заминавам за Париж. Дано докато ме няма, преодолееш кризата, в която очевидно си изпаднала.

Р.“

Набирам номера на мобилния му телефон. Изключен е. Обаждам се на Никол. И нейният телефон е изключен.

Това вече е прекалено! Изтичвам обратно на паркинга, сядам зад волана на моята кола. Силвана ще ме посъветва как да постъпя. Ще ми каже завинаги да изгоня нахалника.

Знаете ли, може би този път ще я послушам.