Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (3)

2

И така, Джули, успокой топката.

Запази достойнството си. Запази благоприличие. Имаш репутация, която не бива да опетняваш. Имаш самоуважение. И гордост. Имаш… Може би имаш високо кръвно.

Затова, макар и с риск да припадна от бързата загуба на въглероден двуокис, няколко пъти дълбоко си поемам въздух.

Разбирате ли, потресена съм не само от кремавите обувки с висок ток, поставени на масата като музейни експонати — едната предизвикателно вирнала нос, другата сломено полегнала до чиния с парчета тортиля с пикантна подправка, два грозно нахапани кроасана, три празни бутилки от „Шатоньоф дьо Пап“ и две чаши за шампанско от скъпия сервиз, който ни е подарък за сватбата.

Потресът ми е предизвикан не само от елегантното кремаво дамско сако, преметнато на облегалката на стола, от копринената блуза в същия цвят плюс пола, които са захвърлени под кухненската маса. Не само от светлия чорапогащник във фруктиерата — пухкава найлонова топка, аранжирана до два портокала, три ябълки и едно презряло манго.

Всъщност само тези фактори са достатъчни да загубиш присъствие на духа. Обаче ужасните изненади продължават — боксерките на Ронан са нахлузени на чайника, все едно са модернистично похлупаче за запарване на чая; черен панталон и черно поло са захвърлени до вратата, сякаш са за пране, черният кожен колан на Ронан се е сгърчил като змия на пода до хладилника, металната тока е щръкнала като нещо, което съм твърде възпитана да изговоря, виненочервеното сако на съпруга ми се валя на пода на половин метър от мястото, на което стоя, коприненият му хастар се е издул като нещо друго, което съм твърде възпитана да изговоря.

Цялата се треса, все едно забиват в гръбнака ми пневматична бормашина. Мислите ми се носят шеметно, сякаш умът ми е на ски пистата на Матерхорн и му предстои да направи скок от тристаметров праг. Гласове в дъното на съзнанието ми нашепват най-циничните ругатни, които съм чувала.

Дадена ми е способността да говоря на други езици. От устата ми се леят трибуквени думи — цветисти и отвратителни. И думи с повече букви, но също тъй непристойни. Стените около мен като че ли потреперват и се смаляват, изплашени от гнева ми. Аз съм човекоподобна маймуна, бълваща огън и жулел, която пет пари не дава за доброто възпитание и сипе грозни ругатни, отекващи в уютната кухня… не си отивайте, моля ви.

Представете си, че случващото се е леко вълнение в океана на здравия разум.

Това е кошмар! Все едно е епизод от филм на ужасите. Само дето героите от въпросните филми (колкото и да се опитват) по принцип не слизат от екрана, за да ти забият юмрук право в зъбите.

Очевидно е, че са обядвали заедно. Откровено казано, смятам извънбрачните връзки за здравословни — те доказват, че бракът още съществува.

Но вместо да стисне ръка за сбогом на… „познатата“ и да се раздели приятелски с нея, Ронан се е поддал на изкушението (като повечето мъже, между впрочем) и я е разсъблякъл, преди да довършат обяда. След което е разчитал на Нютоновия закон за земното притегляне да свърши останалото.

Но сутиенът на дръжката на вратата? Какво е посланието, естетическото предназначение на тази… вещ? Ами бикините на дамата? Къде са пък те?

Сестра му!

Ронан се среща зад гърба ми с някаква мръсница.

Къде е ножицата? Вероятно ще ме обявите за жестоко чудовище, но ми се иска да изтръгна топките на Ронан и под заплахата да наръгам с ножицата влюбените, да ги накарам да гледат как тъпча топките, а мръсницата, задъхваща се от ужас, безпомощно да наблюдава как надеждата да има деца от съпруга ми умира, безмилостно смазана от металното ми токче.

Подчертавам обаче, че по природа изобщо не съм кротка и ведра персона.

Безшумно пристъпвам по коридора, отварям вратата вдясно, влизам в спалнята — тънките щори на големия прозорец са спуснати, бледата светлина, проникваща през тях, очертава блед правоъгълник върху паркета.

Бялата завивка е небрежно захвърлена върху ниското легло. Под едната възглавница са пъхнати прилежно сгънатите боксерки и тениска на Ронан. Под другата откривам сексапилна жълта нощничка. Не е моя, разбира се. Внимателно поставям обратно възглавницата.

На облегалката на стола в стил „арт деко“ е преметнато пухкаво бяло поло от ангорска вълна. И то не е мое. На самия стол се мъдри малък светлокафяв куфар, съдържащ дамски дрехи и аксесоари. Липсва табелка с името и адреса на собственичката.

Няма и следа от лимоненожълти бикини.

Отварям един след друг дрешниците. До костюмите на съпруга ми е окачена дълга светлобежова рокля и елегантно жълтеникаво сако, които не съм виждала през живота си.

Върху шкафа виждам синьо шишенце от лосион фактор 15 против слънчево изгаряне. Вътре има някаква мазна течност. На пода до леглото се въргалят обувките на Ронан. Нещо ми подсказва отново да отворя дрешника. Едва сега забелязвам, че джапанките на съпруга ми липсват. Няма ги и банските му. Както и хавлията на зелени и сини райета, която забравих да взема, докато стягах багажа си за почивката.

Надничам през прозореца на спалнята към малкия басейн, който се ползва от всички обитатели на сградата. Водата блещука, сякаш е Земята, наблюдавана от космоса, околовръст се издигат жив плет и дървена ограда.

Ето къде са!

Сложили са си слънчеви очила и са се настанили край басейна, все едно са собственици на сградата. Ронан носи банските си „Адидас“ и се е навел над вестник, разгърнат на тревата; забелязвам, че със стъпалото си небрежно почесва прасеца на другия си крак. До него на моята небесносиня плажна кърпа се е изтегнала по гръб някаква блондинка, свитите й колене се извисяват като върхове близнаци. Положила е главата си на моята раирана хавлия, навита на руло. Държи книга с меки корици — дори от това разстояние виждам на корицата името на Джаки Колинс, написано с разкривени червени букви. Непознатата носи оскъден бански костюм от две части, този път в тъмножълто. Тялото й е фантастично.

Как не му е жал за мен?

Не му ли пука, че ще го познаят? В крайна сметка с него живеем в тази сграда. Плуваме в този басейн, правим слънчеви бани. Съседите ни познават… поне по лице. Всички са ме виждали как се прибирам от работа с дипломатическото си куфарче или от пазар, натоварена с покупки. Или заедно с мама. Моят дом е центърът на живота ми. Моето убежище, моят подслон от жестокия свят. Моята репутация, гордост, достойнство — ако въобще съществуват, са съсредоточени тук.

И какво прави Ронан? Все едно навира в лицата на съседите мръсницата със стегнатото дупе.

Разбира се, дори някой да го познае, почти нямам шанс да разбера за изневярата му — по отношение на общуването и дружелюбните съседски взаимоотношения нашата луксозна жилищна сграда е като подземна тъмница.

Гневно изваждам от чантата си мобилния телефон, набирам номера на Ронан. Чувам сигнала за свободна линия, зазвънява и телефон до басейна. Съпругът ми рязко посяга към плажната чанта, изважда телефона, натиска бутон, хвърля обратно апарата.

„Свързали сте се с гласовата поща на Ронан Фицджералд. Моля, след сигнала оставете съобщение.“

Боклук такъв! Изгарям от желание да му кажа какво мисля за него, но с усилие на волята се въздържам. Подобни въпроси се уреждат само лично.

— Здрасти, Ронан — изчуруликвам. — Джули е. Ако е възможно, обади ми се.

Нахлувам в банята. Джакузито! Блондинката е осквернила и нашето джакузи. Сладникавата миризма на лимон става непоносима. Забелязвам източника — шишенце с етикет „Бергамотово масажно масло“. Взимам го, прочитам рекламата на етикета, като си представям чувствената наслада, която пачаврата е изпитала в моята баня: „Продуктът е получен от кората на цитрусовия плод. Притежава приятна миризма с освежително въздействие, може да се използва като масажно масло или при къпане.“

Какво да правя?

Умирам за чаша алкохол.

Тичешком прекосявам коридора, втурвам се в дневната. Тук е толкова светло, че неволно присвивам очи. Помещението е окъпано в лъчите на лятното слънце, нахлуващи през четирите грамадни прозореца, образуващи голямо платно на маринист, обрамчено с тъмносин корниз и завеси в същия цвят.

Отварям широко високите прозорци, за да прогоня противната миризма, свидетелстваща за половия акт между съпруга ми и любовницата му, тръгвам към барчето. Ето я и бутилката „Джеймисън“ — основен елемент при справянето с трудни ситуации. Взимам чаша и си наливам, изведнъж забелязвам, че още нещо не е наред. Сватбената ни снимка не е на обичайното си място на масичката. Къде ли е?

Отговорът не ме затруднява — подлецът я е скрил. За да не помрачи романтиката на любовната му връзка.

Чашата ми прелива, локвичка от уиски блещука като желе на пода. Отпивам една глътка, гневно стъпвам в локвичката, разхвърчават се капки кехлибарена течност.

Нашият прекрасен дом.

Бяло барче и библиотека, под от бял мрамор със сивкави жилки, бели стени, една, от които е заета от грамаден телевизор, масичка в стил „арт деко“, маса от опушено стъкло до аквариума в дъното на помещението, картини на Пол Клее^[1]…

Олицетворението на мечтите ни.

Излизам на терасата, облягам се на парапета. Вие ми се свят, съзнанието ми още стремително се носи по стръмната ски писта. Знам, че гримът се стича по лицето ми, защото едри капки попиват в черното ми поло и падат по терасата, сякаш вали мръсен дъжд.

Бутилката, която държа, е като алкохолопровод, свързан с вените ми. Постепенно започвам да се чувствам значително по-добре.

Разкъсвам опаковката на пакет цигари, запалвам и жадно вдъхвам дима.

Какво да предприема?

Усещам върху лицето си похотливата топлина на мъглявото слънце, донесена от ленив полъх на горещия ветрец. Светлосинята вода контрастира с необятното небе в тъмносиньо, по което непрестанно се надпреварват пухкави облачета. Дъблинският залив гъмжи от пристигащи и заминаващи кораби. Ако се приближиш, ще чуеш как вълните, напомнящи бели пръсти, тихо се плискат в брега, а шумът на прибоя приглася на звънците на корабните мачти — музика, понесена от лекия юнски ветрец.

Вдясно е станцията на ферибота. Един от грамадните салове потегли за Холихед^[2] преди няколко минути. Отдалечава се бързо — сега е само тъмен правоъгълник на хоризонта. Ще се върне след около четири часа.

Още по-вдясно е позлатеният от слънцето вълнолом, напомняш съчленен крайник на омар, разпрострял се на около два километра във водата, който се съединява с брега само на около двеста метра от нашия апартамент.

Каква красота!

Вдъхваше ми толкова щастие. Не само на мен, на двама ни с Ронан. А сега?

Устроили са си тайна среща в моето жилище. Съблекли са се в моята кухня. Правили са секс в моята спалня. В моето легло.

Съсипали са моя брак. Въпреки че като всичко тук само половината ми принадлежи. Ала това не дава право на Ронан дори наполовина правото да се чука с друга, доставяйки си мимолетно удоволствие. Животът си е мой, той заплашва напълно да го съсипе, а няма право.

Не и преди да ме попита.