Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (26)

25

Вървя по алеята, посипана с белезникав чакъл, която води към входната врата на къщата на „Чербъри Корт“ №2, натискам звънеца. Прозорчето на вратата вече е с червено рисувано стъкло — не е лошо, въпреки че стъклописът с платноходката ми харесваше повече. След секунда Никол отваря. Носи червената рокля на ромбове, извезани със златна нишка, която вчера купи от търговския център.

Усмихва ми се толкова любезно, че ми идва да я удуша.

Срамежливо докосва рамото ми — плах жест, с който показва колко се радва да ме види. Усещам как гневът ме напуска, както въздухът излиза от спукан балон. Странно колко трудно е да мразиш някого, който се държи мило с теб.

Още по-трудно е, когато лицето на въпросния някой е така обезобразено, че Франкенщайн трябва да се смята за късметлия. Вижте я само! Лявото й око наднича изпод подпухнал и посинял клепач. Дори тежкият й грим не може да прикрие нараняванията по лицето й.

Въпреки това не изглежда нещастна. Напротив — макар и пребита, ми се струва доста весела, даже щастлива. Изражението й ме вбесява. Мисля си: „Има ли нещо, което трябва да споделиш с мен, скъпа?“

— Радвам се, че прие поканата ми, Джулиан.

— Как си след побоя, Никол?

За миг тя се сепва, после свива рамене:

— Ами… животът продължава.

Тази жена има необичаен мироглед, особено като се има пред вид, че само преди няколко часа лицето й не беше за гледане.

— Никол, трябва да поговорим за нещо — давам си сметка, че тонът ми е почти враждебен.

— Така ли?

— Да, за Ронан.

Тя замечтано се усмихва. Хваща ме под ръка, опитва се да ме въведе в къщата. Рязко се дръпвам назад.

— Джулиан, какво има?

— Къде е Хари?

Тя озадачено бърчи чело — объркана е като бобър, заседнал в плитчина.

— Няма го. Излезе.

— Кога ще се върне?

— След трийсетина минути. Защо питаш?

— Трийсетина минути, така ли? Ще го почакам.

— Джулиан, добре ли…

— Нищо ми няма.

— Изглеждаш…

— Колко пъти да повторя, че ми няма нищо?

Продължавам да се взирам в живия плет, а когато отново поглеждам Никол, тя наднича в дълбините на душата ми, отгоре на всичко изглежда искрено разтревожена.

— Неприятности със съпруга ли?

— Какво казах току-що?

— Не биваше да питам — тя се отдръпва, клати глава.

— О, не се притеснявай. Нямам нищо против да говориш за мъжа ми.

— Извинявай.

За разлика от Силвана Никол не се опитва с цената на всичко да се добере до някаква клюка. Нито пък е от хората, които с нокти и зъби се борят да постигнат целта си.

— Как се казва? — пита учтиво.

Да му се не види, тази жена е вманиачена на темата имена и адреси!

— Боклук.

Тя недоумяващо се взира в мен.

— В момента не ми е особено симпатичен — пояснявам. — Разбираш ли?

— Да, да — тя усърдно кима.

Разбира се, „не ми е особено симпатичен“ е прекалено меко казано. Идва ми да го смажа от бой, обаче подобни признания ме са приети в доброто общество.

— Иначе той е много добре.

— Радвам се — облекчението й е очевидно.

— Как да не е добре, като активно чука любовницата си!

Физиономията й мигом става печална:

— О, Джулиан!

Не е за вярване — май наистина й е мъчно за мен, съчувства ми искрено. Изпълнена с доброта, наднича в душата ми, докато аз се пека на бавен огън в ада, в който се е превърнал бракът ми.

Идва ми да ревна. Колко съм жалка!

— Стига сме говорили за мен — подсмърчам, оглеждам се за нещо, което да отвлече вниманието ми. Погледът ми попада на осмоъгълния диск над входната врата:

— Какво е това?

— Огледалце багуа. Предпазва от отрицателно въздействие.

Само че не беше достатъчно ефективно да предпази къщата от моето въздействие.

— Преди да го окача — продължава Никол, — всяка сутрин имах неприятности…

— Със съседите ли?

— По-точно — имах неприятно усещане, някакво лошо предчувствие. Казвали са ми, че съм нещо като медиум — прекалено съм чувствителна към психичните явления. Реших, че болницата, която е зад онези къщи, ми оказва отрицателно въздействие. Щом окачих огледалцето, тревожното усещане изчезна.

— Ясно.

— От болниците се излъчва силна отрицателна енергия, защото са пълни със страдание. Също и затворите. Кучета фу донякъде помагат.

— Кучета ли имаш?

Тя се изкисква:

— Говоря за кучета от двете страни на портата.

— Онези, каменните ли?

— Точно така. Те прогонват натрапниците.

Как не! Нещастните каменни псета трябва да бъдат наказани за неизпълнение на задълженията.

— Освен това не позволяват на енергията да напусне къщата.

— Щом казваш.

Никол широко отваря вратата, за да вляза. За втори път в живота си пристъпвам в коридора; слънцето, което прониква през прозорците, превръща завесата зад вратата в ярък оранжев пламък. Изпитвам усещане за топлина и уют, долавям миризмата на запалена ароматизирана свещ — Никол ме осведомява, че уханието е смес от миризмите на роза и гардения.

Счупеното дървено перило е заменено с ново, на мястото на рисунката, на която отбелязах хеттрик с моето шило, виси картината, наречена „Ембрион“. Ама че простотия — да закачиш подобно платно на място, на което ще се набива в очите на всекиго! Навеждам се към масичката под картината, вдъхвам уханието на ново жасминово клонче с мънички жълти листенца.

— Много е красиво.

— Това е растението на приятелството — обяснява Никол, гледа ме почти умоляващо.

— О, колко интересно!

Тя ме кани в дневната. Заковавам се на прага, не вярвам на очите си.

Помещението изглежда също както преди да се развихря с шилото за лед — елегантно, чисто, спретнато. Оглеждам се за признаци на терминаторската ми дейност.

Обаче не ги виждам. Нима съм халюцинирала?

Влизам в дневната. Не след дълго в очите ми се набиват почти незабележими различия. Старинният шкаф с барче, който направих на трески, е заменен от друг, малко по-различен. Телевизорът е нов. От двете му страни стоят тъмнозелените рододендрони в тъмножълти саксии. Да му се не види — смятах, че съм ги обезглавила.

Разбира се, че ги унищожих. Тези са други. Заменени са за рекордно бързо време. Никол ме осведомява, че в листата им се съдържат наркотични вещества — хм, интересно. Посочва още, че до известна степен поглъщат онази чи, която причинява ревматизъм. Защо приема за дадено, че разбирам за какво дърдори?

— Каква прекрасна стая — фразата засяда в гърлото ми като пилешка кост.

— Хари направи всичко, аз само дадох идеята за цветовата гама. Цветовете са много важни. Влияят на начина, по който човек… на духовната страна на живота.

— Значи разбираш от бои — подхвърлям и забивам поглед в паркета, който отново е лакиран.

— Старая се.

— Не подценявай таланта си. Навремето и аз имах слабост към подобни занимания. Няколко пъти пребоядисах апартамента си.

Тя втрещено ме зяпва:

— Май не ме разбра. Аз рисувам.

— Използваш ли валяци?

— Рисувам картини, Джули.

— Картини ли? — недоверчиво се взирам в нея, все едно не вярвам, че има подобно хоби.

— Изглежда, получи се недоразумение. Помисли си, че се занимавам с бояджийство, а? — тя се засмива. — Това е работа на Хари. Аз рисувам картини. Ателието ми е на тавана.

— „Лудата на тавана“ — май имаше такава книга… или беше филм…

— Рисувам в свободното си време.

Пристъпвам към камината, над полицата забелязвам още една разлика — ново огледало.

— Значи си художничка — промърморвам.

— Ще бъде прекалено нескромно да се нарека така. Картините ми са много аматьорски. Ако искаш, някой ден ще ти ги покажа.

Спомням си скиците й на голия Ронан, поклащам глава:

— Не, вярвам ти.

Продължавам огледа на дневната. Голямата маса е застлана с нова бяла покривка. За миг се изкушавам да повдигна меката тъкан, за да видя дали дървената плоскост отдолу е надупчена. На масата стои книгата, която Никол купи вчера — „Фън шуй и свещеното пространство“.

Свещено пространство! Ега ти щуротията!

Масичката със стъклен плот също е нова, но за разлика от предишната не е толкова изящно изработена. Отгоре са натрупани същите книги и глупави списания, които за последно видях във вторник вечерта.

Къде е аквариумът? И следа няма от него. На мястото му стои голяма хризантема в бяло квадратно сандъче.

Човек не би предположил, че доскоро на това място имаше аквариум. Да му се не види, как са успели за толкова кратко време да ликвидират катастрофалните последствия от посещението ми? Два дни — истински рекорд! Дневната е съвършена. Струва ми се, че още се долавя мирис на алкохол — та нали причиних истински мусон около камината, но острата миризма на бъчва за вино изобщо не се усеща.

— На канапето имаше петна от кръв. Помъчих се да ги изчистя, обаче останаха следи.

— Да не си намушкала с нож Хари?

Никол се засмива, поклаща глава, обяснява, че в четвъртък вечерта къщата била нападната от вандали.

— Шегуваш се! — възкликвам. Леле, колко умело се преструвам!

Тя въздиша, обяснява как се е прибрала у дома и е заварила всичко в руини. Представям си как се е почувствала — като Анибал при завръщането си в унищожения Картаген.

— Почувствах се ужасно — добавя Никол. — Най-странното е, че не липсваше нищо ценно. Бяха взели само наръчник за отглеждане на бебета и една книжка за фън шуй.

Обръщам се към прозореца, за да се насладя на гледката към градината откъм улицата.

— Счупили бяха стъклената масичка, нацепили бяха старинния шкаф, в който държим напитките. Подът беше осеян със счупени стъкла, вонеше на алкохол.

— Коктейли „Молотов“, а?

Никол не отговаря. Въобразява си, че тъпото осмоъгълно огледалце и тъпите каменни кучета ще я предпазят от злото.

Според статистиката всяка минута някъде в света се ражда един наивник.

— В днешно време обирите по домовете са част от живота — отбелязвам, без да откъсвам поглед от червеношийката, която е кацнала на стойката за птици в градината. — Предпазните мерки са задължителни. Външната врата трябва да е със специална ключалка, прозорците — да се затварят добре отвътре, хубаво е и стъклата да бъдат защитени.

— Имаш право.

— Градината ви е прекрасна — отбелязвам, ала Никол сякаш не ме чува, защото продължава да разсъждава на глас:

— Вероятно са били младежи-безделници…

Въпреки че депресията ме притиска като оловна топка, ми идва да прихна. Едва се въздържам да не избухна в смях. Все едно слушам Ронан, който е предубеден към определени професии; например според него пътуващите търговски представители задължително са клептомани, изнасилвани и убийци. Толкова е абсурдно!

— Наистина се възхищавам от градината — повтарям.

— Създадена е по японски образец — прошепва Никол.

— Така ли? Разкажи ми нещо повече.

— Първата градина в света, създадена не за стопански цели, а да доставя естетическо удоволствие, е дело на японците.

Естетика — откъде ли ми е позната тази дума?

— Не го знаех.

— Според тях градините били свещени места за медитиране и освобождаване от стреса. Ето защо, като се преместихме тук, се постарах да бъдат представени и четирите елемента — огън, вода, метал, дърво. Фенерът отвън е огънят, фонтанът — водата, статуята е метална, има много дървета. Всичко, което виждаш, е мое дело — Хари не се интересува от градините. Спазих принципа да има повече криви линии. Къщичката за птици е много сладка, нали? За щастие живият плет е от вечнозелени храсти. Онези, които периодично си сменят листата, са неблагоприятни, не представляват надеждна преграда.

Чувам стъпки зад мен, Никол отваря шкафа с барчето, предлага ми напитка. Обръщам се. Черен котарак грациозно се плъзга по паркета, заплашително ме фиксира с очи, все едно ме е видял при предишното ми посещение. Лукавият му поглед ме изнервя.

— Макс, кажи „здравей“ на Джулиан.

— Той не ме познава — казвам.

Животното ме поглежда с укор.

Никол си налива коантро. Казвам й, че и аз ще пия от същото. Тя ми подава чашата, поклаща глава, въздиша:

— Горкичкият Макс! И той пострада от нашествието. Алкохолът от счупените бутилки намокри бисквитите му.

— А той сигурно ги е излапал. Не е чудно, че се държи толкова странно.

Тя се засмива:

— Унищожиха храната ти, миличък Макс! Не са ли животни? Той би трябвало да знае отговора.

Никол се навежда да го погали, но Черньото се изплъзва изпод дългите й пръсти и се изнизва от дневната, като оставя след себе си атмосфера, наситена с отрицателни емоции.

Отново се обръщам към прозореца и градината. Градини. Какъв друг въпрос да й задам за градините? Отчаяно търся тема за разговор, но тя ме изпреварва:

— Близо до мястото, на което стоиш, имаше аквариум.

— Сериозно? Голям аквариум, така ли?

— Беше много красив. Вандалите го бяха унищожили. Подът беше осеян с парчета стъкло.

— Как е възможно хората да са толкова зли?

— И аз си задавам същия въпрос.

— Вече никой не зачита частната собственост.

— Имахме най-различни екзотични тропически рибки. Когато се върнах от работа, ги намерих на пода…

Никол млъква. Обръщам се отново. Изглежда толкова тъжна. Мразя я, но не мога да отрека, че въпреки всичко е добра по душа.

— Знаеш ли какво направи Хари?

— Не. Какво?

— Стъпка-две от тях. Заприличаха на палачинки.

— Палачинки с плънка от риба, а? — подхвърлям, само след миг съжалявам за неуместната шега. Известно ви е какво сторих с рибките й, поради което едва ли ще ме изберат за почетен член на Международното дружество на акваристите, но не съм толкова жестока, че да ги стъпча. Хари си е изкарал яда на същества, които са сто пъти по-малки от него. Представете си как ще се почувствате, ако Кинг Конг ви размаже насред Пето авеню с грамадното си потно стъпало. Какъв противен грубиян е този Хари!

— Знаеш ли какво направи с рибките, след като ги сплеска на пихтия?

— Не.

— Побеснявам само като си го спомня, но ще ти кажа. Пусна ги във вряща вода!

Очите й яростно проблясват.

Избухвам в смях. Знам, че ще ме помисли за безсърдечна и жестока, но не мога да се въздържа. Бързам да се извиня, обяснявам, че ме е досмешало, защото като дете съм направила нещо подобно.

Никол явно мисли, че й се подигравам.

— Не се смей, Джулиан — прошепва умоляващо. — Да ги беше видяла как се подуха като желе във врялата вода! Гледката беше кошмарна! Хари заяви, че тъкмо си бил спестил ходенето до магазина за риба.

— Има хора, които изпитват удоволствие, когато причиняват болка на безпомощни създания.

— Отказа да купи друг аквариум. Отгоре на всичко се държи така, сякаш случилото се е по моя вина — тя грабва един парцал, машинално започва да търка полицата над камината. — Любимото му занимание е да ме изкарва кръгла глупачка.

Според мен тя е всичко друго, но не и глупава.

— Ще ми се да се запознаеш с него, за да ме разбереш.

Е, това вече е прекалено. Успя да ме убеди, че този Хари е мръсник, но пред нея има и други възможности, освен да се опитва да хване Ронан за съпруг — например да се изнесе от тук, да заживее самостоятелно, да постъпва като много нормални жени — например да се среща с необвързани мъже.

— Скоро ли ще се върне?

Тя поглежда часовника си и кимва. Оставя парцала, сяда на края на канапето, сякаш се бои да не се изцапа от петното кръв, обронва глава, печално промърморва:

— Ронан е съвсем различен.

— Моля?

— Много харесва тропическите рибки.

Боже, как й е завъртял главата! Познавам Ронан. Декоративните рибки го отегчават до смърт. Познавам и стратегията му — решил е, че като прояви интерес към рибките й, по-лесно ще се добере до катеричката й.

— Дадох му оцелелите — добавя тя.

— Смяташ ли, че е честно?

Никол се замисля и отговаря:

— Беше единственият начин да останат живи.

— Нямам предвид рибките. Попитах дали е честно по отношение на съпругата му.

— Ама тя обича тропическите рибки.

— Откъде знаеш? — престорено се засмивам.

— Ронан ми каза.

— Дано да е така. Иначе един бог знае какво ще им се случи.

— Не ме плаши!

Изкушавам се да я осведомя, че скъпоценните й рибки са в безопасност. В стъклената кана в хладилника. Вместо това казвам:

— Тя е истинска светица, щом се е съгласила да „приюти“ рибките ти — тъй като Никол се въздържа от коментар, добавям: — Изглежда, има златно сърце.

— Ронан пак ми се обясни в любов — ни в клин, ни в ръкав изтърсва новата ми приятелка.

— Нима?

Тя кимва.

— Кога ти го каза?

— Снощи. Дойде в болницата малко след като ти си тръгна.

— И ти се обясни в любов.

— Точно така — тя умоляващо се втренчва в мен. — Не е свързано със секса. Каза, че ме обича, въпреки че изглеждах като плашило. Разбираш ли?

Да, разбирам. Положението е още по-сериозно, отколкото предполагах.

Никол става, отново си налива коантро. И то конска доза. Очевидно е пристрастена към това питие. Напълва и моята чаша почти догоре, отново се тръсва на канапето, машинално прокарва пръсти през буйната си коса.

Изведнъж се вцепенява, заприличва на подплашен заек.

Чула е нещо.

Вратата се отваря.

Никол, която тъкмо е отпила от чашата, се задавя — кашля толкова силно, че ликьорът сякаш ще излезе през очите й. Прави опит да се овладее, свежда очи.

Преспокойно обръщам глава, за да застана лице срещу лице с побойника Хари.