Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (21)

20

Чувствам се като кръгла глупачка.

Нагазила съм в лехата с цветя пред апартамента на Силвана, който е на партера; мисля, че стъпках някакъв храст и със сигурност прекърших една хортензия. През отворения прозорец виждам картината със сините русалки и виненочервеното канапе. В стаята няма никого.

Чувам обаче пращене и миризмата на онова, което пращи — бекон и наденички се пекат на скара. Очевидно Силвана е в кухнята.

Подпирам гръб на стената, плъзвам се надолу, сядам на влажната пръст, прекършена съм като цветята. Много по-трудно е да прекършиш упорито същество като мен, затова представителите на флората ще трябва да се примирят със съдбата си.

Влагата сякаш прониква в мен, разпространява се. Чувствам се ужасно, но изобщо не ми пука.

Трябва да говоря със Силвана, да й кажа, че антипатията й към Ронан е била оправдана, че положението е много по-сериозно, отколкото предполагах. Само че не ми стига смелост да позвъня на вратата — толкова се срамувам. Боя се, че ако се появя пред очите й като някакъв нещастен страдащ клоун, тя лаконично ще заяви:

— Казах ти!

Все пак рано или късно ще се наложи да го споделя с нея. Тя ще го изтръгне от мен също както изтръгна самопризнанието ми за вандализма на „Чербъри Корт“. Трябвало е да стане зъболекарска като Ронан — много щеше да я бива с клещите.

Изваждам от джоба на влажната си дреха мобилния телефон, набирам номера й. През отворения прозорец чувам пронизителното пищене на нейния телефон. След секунди в стаята отекват стъпки.

— Да? — казва тя.

— Аз съм.

— Нещо ново?

— Запознах се с нея.

— С кого?

— Никол. Този следобед.

— Не може да бъде! — изкрещява Силвана и през прозореца, и в ухото ми. Обикновено да възбудиш интереса й е като да се опитваш с един грам взривно вещество да изтръгнеш петвековен дъб. Но случилото се напоследък явно я е изкарало от обичайната й флегматична неподвижност.

— Сблъсках се с нея пред дома й, цялата беше в кръв.

— Ясно. Това е алегория, че си я смазала от бой.

— Грешиш. Хари я е натупал вместо мен. Всъщност се беше справил толкова добре, че се наложи да я заведа в болницата.

— Джули, престани да говориш чрез гатанки. Какво става?

Подробно й описвам случилото се. По едно време чувам как тя придърпва стол и сяда. Браво на мен — разнообразих скучната й вечер.

— Освен всичко друго тя ми обясни каква съм — добавям.

— Какво каза?

Запалвам цигара, за да се поуспокоя, и отговарям:

— Че съм била истинска напаст.

Тя замълчава за миг, после се опитва да ме успокои:

— Това са нейни думи, не на Ронан.

— Ласкаеш я, като предполагаш, че има мозък. Освен това непрекъснато съм му била вадила душата.

— Аха.

— И съм била неуравновесена.

Мълчание.

Неволно се засмивам:

— Какво нахалство, а?

Силвана обаче не се засмива, а процежда през зъби:

— Върхът на наглостта!

— Била съм се заяждала с него, ревнувала съм го, не съм му позволявала да има свой живот… — не издържам и се разплаквам.

— Джули, чуй ме, скъпа! Обвиненията са абсурдни. Нито едно не отговаря на истината! Няма човек, който да те познава по-добре от мен, и…

— Ронан ме познава по-добре и вярва в онова, което й е наговорил.

— Глупости! Къде си, скъпа?

— Не е важно.

— За мен е важно. Ти си най-добрата ми приятелка. Откъде се обаждаш?

— Местонахождението ми е забулено в тайна.

— Тревожа се за теб. Ще дойдеш ли у нас? Не, остави, аз ще дойда.

Подсмърчам:

— Сигурно се страхуваш да не катастрофирам…

Силвана започва да ме убеждава да не правя глупости, да разсъждавам като разумно човешко същество, междувременно през прозореца започвам да усещам задушливата миризма на прегоряло. Още малко и беконът и наденичките ще се овъглят на грила. Тя изобщо не усеща миризмите — дори да пъхнеш главата й във фурната, ще заяви, че вътре ухае на рози.

— Джули, не бива да оставаш сама!

Да му се не види — приятелката ми май започва да се вживява в ролята на добрата самарянка!

— Защо смяташ, че съм сама?

— Слушай, поне ми обещай да…

— Изключи скарата, Силвана.

— Моля?

— Искаш ли наденичките да изгорят?

Тя стреснато млъква, после възкликва:

— Откъде знаеш, че съм включила скарата?

Уместен въпрос.

— Чух цвъртенето на печено месо.

— Не е вярно. Телефонът не е в кухнята. — Поколебава се и добавя: — Джули, къде си?

Изведнъж бясно започва да чука по стъклото на отворения прозорец. Видяла ме е! С усилие се изправям, смачквам цигарата си в красивата бяла стена, хвърлям фаса в храста, който беше красив, преди да седна върху него. Изтичвам на улицата и едва не се сблъсквам с две жени на моята възраст, които стреснато ме поглеждат. Хуквам по тротоара. Силвана изскача от къщата — така крещи по мобилния телефон, че ще я чуе целият квартал.

— Престани да ме излагаш пред хората — казвам в слушалката и се впускам в галоп.

— Джули — пъхти тя в апарата, — върни се!

— Няма!

Краката ми натежават, сякаш са натъпкани с олово. Постепенно забавям темпото, после преставам да тичам. Силвана, която се намира на около два метра зад мен, продължава да ми говори по телефона — уверява ме, че няма защо да се тревожа, че всичко ще се оправи… и че съжалява, задето е говорила презрително по адрес на Ронан.

Спирам.

Стърча на тротоара като малоумна. Тя се приближава до мен. Предполагам, че като ме види толкова нещастна и безпомощна, ще започне да ме поучава и да ме командва. Оказва се, че изобщо не я познавам. Приятелки сме от близо седемнайсет години, но за мен тя си остава загадъчна като примерно зелените човечета с изпъкнали очи.

Изражението й е съвсем различно от онова, което очаквах. Изглежда напрегната и притеснена, сякаш отчаяно желае да ми каже нещо, което досега е премълчавала, защото не е знаела как да го изрази.

Моли ме да й простя, че се е държала като безчувствена кучка, че се е опитвала да ме учи как да живея — чувствам, че е искрена. Просълзява се, от което наистина се шашвам — никога не съм я виждала да плаче. Ето защо не оказвам съпротива, когато ме грабва в прегръдките си. Разридавам се истерично, отпускам глава на рамото й.

Оставаме така цели пет минути — никога досега не съм я чувствала толкова близка.

Връщаме се в жилището й, от кухнята излизат кълба мазен дим. Силвана наистина е страхотна приятелка — не й пука, че можеше да причини пожар, за нея аз съм по-важна от всичко. Тя започва да мърмори за парчетата бекон и наденичките, които са се овъглили върху скарата. Мърмори, че стените са се опушили. Мрънка, че ще й се наложи дълго да почиства грила. Че ще умре от глад, след като цял ден се е претрепвала от работа.

Но нито веднъж не се оплаква от противната миризма, която се е просмукала навсякъде.

В крайна сметка решаваме да вечеряме навън.