Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (2)

1

Четвъртък следобед, 16 юни

Разбирате ли, той твърди, че по природа съм докачлива, песимистка, празноглава, опърничава (така ли се пише?), дори неуравновесена… но според мен греши.

Мисълта ми е, че няма начин да направиш шеметна кариера като мен, ако по природа си раздразнителна и опърничава. Няма начин да станеш уважавана юристка, която носи шикозни костюми и кара MGF 1.81^[1], ако се ръководиш от биоритмите си и настроенията ти непрекъснато се променят, докато конкурентите неумолимо вървят напред. Смятам, че съм образец на сдържаност, търпеливост и достойнство в свят, в който на жените се гледа като на близалки за окото. Имам добър характер. Не, всъщност съм истинска светица. Досега въздействах омиротворяващо и въздържащо, накратко — положително — на китовата фъшкия, наречена „мой съпруг“. Какво по-категорично доказателство, че съм уравновесена и здравомислеща, че умея да запазвам хладнокръвие и присъствие на духа? Съгласни сте с мен, нали?

Обаче…

Никой не е съвършен. Случва се да излезеш от релси. Например, когато се върнеш от почивка два дни по-рано и намериш на дръжката на вратата лимоненожълт сутиен на друга жена, а жилището мирише на публичен дом — нормално е да загубиш спокойствието, принципите, достойнството, самообладанието си. Накратко — всичко.

Затръшвам вратата, взирам се в противния дамски аксесоар, сякаш е току-що излюпило се змийче и всеки миг може да се стрелне към мен и да ме ухапе. В него има нещо оскърбително. Предизвикателно. Все едно е надарено с разум. Или пък са го окачили да прогонва злите духове. Дълбоко си поемам въздух.

— Ронан?

Давам си сметка, че заради тона ми думата е прозвучала по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.

Няма отговор. Само тишина. Тишина, примесена със странно приглушено бучене, което в никакъв случай не е познатото мъркане на хладилника или безгрижното бълбукане на аквариума в дневната. Гузна тишина. Все едно потта на Ронан и любовницата му, обладани от чувство за вина, е изместила чистия въздух в апартамента ни, полепнала е като боя по стените.

— Ронан!

Отново никой не отговаря.

Вероятно е излязъл. Та нали ме очаква едва в събота! Започвам да душа като куче.

Миризмата е необичайна, някак горчиво-сладка. Ако не е парфюм, то е мехлем, използван в ароматерапията, или билков чай, какъвто Ронан не би докоснал. Натрапчивият аромат изпълва тъмния коридор. Някак топъл и влажен е. Изглежда, идва от банята.

А, сетих се — мирише на лимон!

Мирише на мръсница. Мръсница, която ми отнема съпруга, после се опитва да изчисти опетнената си душа с уханието на лимон. Мръсницата е окачила на дръжката лимоненожълтия сутиен. Да му се не види, какво им е лошото на белите сутиени?

Коя е тази персона?

Навеждам се да погледна етикета. Размер 72D. Тук е мястото да изтъкна, че не пестя похвалите, когато са заслужени. Ала след като знам със сигурност, че големите цици са сред приоритетите на Ронан, не е толкова лесно да проявя благородство.

Всъщност ръцете ме сърбят да грабна нож и да накълцам всичко, което се изпречи пред очите ми.

Лимон, представяте ли си?!

„Успокой се, Джули!“

Може би напразно се паникьосвам. Не бива да се тревожа, че отвътре на входната ни врата се мъдри лимоненожълт сутиен, размер 72D. Никак даже.

В края на краищата може би е на… примерно на сестрата на Ронан.

Да, ама не.

Знам, че не е на проклетата му сестра. Изрично съм наредила кракът й да не стъпва в нашето жилище. Въпросната дама е трийсетгодишна и където и да отиде, мъкне котката си Джинджър. Обичам живота. Мразя котките. Представете си фабрика за косми, бълваща продукция във време, в което производството на прахосмукачки е в рецесия, и ще добиете съвършено ясна представа за Джинджър. Проклетото скубещо се животно така ме влудява, че заплаших, ако го видя още веднъж, да го изкормя, да изпържа вътрешностите му в новата ни тенджера за китайска храна и да ги поднеса със соев сос.

Втресе ли ви от мен?

И така, сутиенът със сигурност не е на скъпата ми зълва.

Запращам черната си чанта „Джорджо Армани“ върху канапето с тапицерия в бананов цвят — единственото ми отстъпление от минималистичния лукс на апартамента.

Завивам вляво, озовавам се в кухнята. Давам си сметка, че приличам на кръвожадна хрътка, надушила миризмата на преследваното животно. Виждам какво се въргаля на пода и залитам, в последния момент се хващам за плота.

„Силна си. Ще го преодолееш. Сигурно има логично обяснение. Не бъди глупачка. Успокой се. Адвокат си, да му се не види — хладнокръвието е задължително за професията ти. Не прави от мухата слон.“

Мисълта ми е, че няма нужда да превъртам, ако на пода на кухнята са захвърлени интимни дамски аксесоари.

Никак даже.