Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (10)

9

Главната трибуна на хиподрума до Голдън Гейт беше огромна, на много нива, като най-долу имаше само зали за правостоящи, а по-нагоре бяха евтините места, изложени на слънцето, и най-накрая се намираха клубните секции за изискани обеди и вечери и стаи за частни залагания. Като решиха, че по всяка вероятност ще открият човек с прозвище Лъки Седмицата някъде около трибуната, си купиха евтини билети и сега обикаляха зоната за залагания, където комарджиите се подпираха до прозорците или регистрираха залозите си в апарати, подобни на онези в казината.

Излязоха навън и видяха как жокеите възсядат конете. Хората се трупаха покрай загражденията. Някои си отбелязваха нещо в програмата. Други вдигаха децата си, за да видят конете. Чуваше се музика. Гледката беше весела, изпълнена с енергия и възбуда.

Кайла се приближи до перилата, за да вижда по-добре. Беше хубав пролетен ден, подухваше слаб ветрец. Косата й се вееше пред лицето. Опита се да я прибере зад ушите. Срещна погледа на Ник и тъкмо щеше да каже, че дългата коса е голяма беля, но желанието в очите му я спря. Усети лека тръпка в слабините. Искаше да се извърне, но не можа да си го наложи.

Той се пресегна и приглади настрана косата й, после се наведе и я целуна по устните. Беше само докосване, въздушна милувка, която възбуди копнеж за още, но тя знаеше, че не бива. „Не го гледай — заповяда си тя. — Мисли за нещо друго.“ С усилие насочи вниманието си отново към конете. Беше благодарна, че Ник се отмести и остави известно пространство помежду им, сякаш и той съжаляваше за тази целувка. „Много добре.“ И той трябваше да се противопостави на тяхното привличане — сама нямаше сили да се справи.

Изминалата нощ беше грешка. Отидоха много далеч, при това много бързо. Не можеше да се преструва, че той я е придумал. Сама пожела да прави любов с него. Само че сега, в деня, последвал нощта, трябваше да приеме факта, че взаимоотношенията им станаха съвсем неясни.

Каза си да не го прави, да престане с прекалените самоанализи и да не се вманиачава. Нямаше нужда от много умуване. Изминалата нощ си беше изминала. Нека така да си останеше.

Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и се загледа в конете, които обикаляха, за да загреят. Трябваше да признае, че чистокръвните създания бяха изключително красиви. Някои изглеждаха нервни. Въртяха се и се дърпаха от дресьорите, други пък бяха спокойни, дори отегчени, като че ли стотици пъти бяха правили едно и също.

— Кой ти харесва? — попита я Ник.

— Не зная какво да гледам. А ти?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа. Предполагам, че има начин да избереш победителя, но на мен ми се струва много рисковано. Залагам на неща, които мога да контролирам.

Разбра го. Той не обичаше да оставя живота си в чужди ръце.

— Според мен няма да е хазарт, ако можеш да го контролираш — отбеляза тя. — Елементът на риск възбужда.

— Значи идеята да залагаме те възбужда? — изрече провлечено той.

Порочният блясък в очите му я възбуждаше несравнимо повече от конете, но нямаше намерение да го признава.

— Може да се окаже забавно — отвърна весело.

— Кой си избираш?

Докато конете минаваха като на парад пред тълпата, тя реши, че й харесва осми номер.

— Онзи — посочи единствения сив кон в надбягването. — Защото е кобила и защото не е особено красива.

— Може би не е и особено бърза — той взе от земята една захвърлена програма и я разлисти. — А освен това не е и тя — разсмя се той. — Конят, който избра, се нарича Господин Безпогрешен.

— Не ти вярвам — грабна програмата от ръцете му. По дяволите, вярно е! — Подменям коня. Виж онзи — Визонът на Пат. Харесва ми. Звучи ми като силна, независима жена.

Ник се усмихна развеселен.

— Колко си готова да рискуваш?

Тя взе да рови в портмонето си.

— Пет долара.

— О, страшно залагане ще падне.

Тя му направи гримаса и отиде до един от апаратите. След минута се снабди с квитанция.

— Предчувствам, че ще имам късмет — каза тя. Беше трудно да останеш равнодушен. Въздухът трептеше от надеждите и мечтите на хиляди хора, които вярваха, че днес е щастливият им ден. Може би и нейният.

— Много добре, дано твоят късмет проработи, за да научим нещо за старото приятелче на Евън.

Отидоха на бара и изчакаха жена на средна възраст да изпълни поръчката. Беше яка на вид, около петдесетте, с набръчкано лице, на двете й китки имаше татуирани котви. На табелката пишеше: „Кае.“

— Здрасти — усмихна й се обезоръжаващо Ник. — Търсим някой познавач на коне. От онези, които се мотаят тук всеки ден, в дъжд и пек и като че ли не печелят толкова, колкото губят.

— Сладур, ти току-що описа половината от мъжете по надбягванията — каза тя засмяно.

— Един такъв се подвизава под името Лъки Седмицата. Това говори ли ти нещо?

— Как не. Знам го Лъки. От известно време не съм го виждала. Питайте Роджър. Той и Лъки вечно се влачат заедно. Кълнат се, че си имат таен метод за избор на кон. Твърдят, че жокеите им подавали знак преди началото на надбягването — тя посочи с глава към двама мъже, седнали на една близка маса. — Онзи с каскета е Роджър. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — каза той и плъзна десетачка през бара.

— Заповядай по всяко време.

Ник се усмихваше на Кайла, докато се отдалечаваха от бара.

— Като че ли късметът ти работи.

— Или твоят.

Тя погледна към мъжете, които Кае посочи. Роджър явно беше над шейсетте, носеше каскет на плешивата си глава. Другарят му беше по-възрастен, със съсипано лице и треперещи ръце. Пред тях бяха пръснати вестници, а те имаха вид на хора, потънали в много сериозна дейност.

— Извинете, вие ли сте Роджър? — попита Ник, когато застанаха до масата им.

Двамата ги погледнаха предпазливо.

— Кой каза, че съм аз?

— Барманката Кае.

— О, добре, щом сте приятели на тази кукличка, сядайте — той подритна стола до неговия.

— Чудесно. Надявам се да ми помогнете да открия един човек — каза Ник, а в това време Кайла седна. — Казва се Уил по прякор Лъки Седмицата. Познавате ли го?

Роджър и другият мъж се спогледаха.

— Разбира се, че познавам Лъки. Всички го познават. Тук той е легенда. Печели винаги на седем. Понякога си мисля, че крие жокея в джоба си, кълна се.

— Днес тук ли е? — попита Кайла.

— Няма го. От няколко месеца не се е мяркал, тъй ми се струва — отговори той. — Получи удар, късметът нещо му избяга.

Сърцето на Кайла се сви. Страхотно, тъкмо когато си мислеше, че са се добрали до нещо.

— Знаете ли къде да го намерим? — попита Ник. — Къде живее?

— Как му се викаше на оня хотел? — попита Роджър другаря си. — Лъки къде е?

Другият мъж се замисли.

— С някаква птица беше името.

— С пеликан, тъй беше — каза Роджър и щракна с пръсти. — Около Шеста улица в Сан Франциско. Каква работа имате със стария Лъки?

— Искаме да го питаме за един от неговите приятели.

Роджър гръмко се разкикоти.

— Лъки няма приятели. Лош човек и винаги си е бил такъв. Обрал е собствената си майка, нали разбирате?

Съвсем подходящ за приятел на Евън, помисли си Кайла. Може би бяха на вярна следа.

— Не му вярвам на нито една дума — продължи Роджър. — Лъки не знае кое е лъжа и кое истина.

— Благодаря, ще го запомним — каза Ник и стана. — А случайно да познавате един приятел на Лъки, казва се Евън… висок рус тип?

Роджър сви рамене.

— Не, не го знам.

— А как е истинското име на Лъки? — попита Кайла.

— Уил Джейкъбсън — отговори Лъки.

Кайла също стана.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — когато се отдалечиха, попита Ник: — Какво мислиш?

— Мисля си, че трябва да потърсим хотел около Шеста улица с пеликан в името.

— Още едно залагане с малки изгледи за успех.

— Дотук добре. Ей, твоят кон се състезава.

Хукнаха към пистата. Кайла затаи дъх от великолепната гледка на летящи лъскави хълбоци, на жокеи, борещи се за позиция, на превъзбудената тълпа, насърчаваща своите фаворити. Сивият кон водеше… Господин Райт. Да не би, след като не заложи на него, той да спечели?

— Вижда ми се, че нямаме изгледи за успех — промърмори Ник.

— Къде е Визонът на Пат.

— На опашката.

Тя се изправи на пръсти, за да вижда по-далечния край на пистата.

— Мисля, че напредва.

Коментаторът потвърди същото:

— Ето, на втора позиция излиза Визонът на Пат.

Кайла се вкопчи в оградата, докато конете правеха финалната обиколка. Копитата блъскаха земята, жокеите размахваха камшици. Изведнъж Визонът на Пат стремително зае челна позиция.

— Давай — крещеше Кайла. Визонът на Пат пръв пресече финала. — Спечелихме! Спечелихме!

Тя подскачаше и изведнъж се озова в прегръдките на Ник. Не разбра кой кого целуна, но тлеещата искра от предишната нощ пламна. Едната целувка беше последвана от втора, после от трета. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх, да си оправи косата, да си събере ума.

— Да вървим за печалбата — каза Ник със странен глас. — После ще решим какво да правим по-нататък.

Думите му прозвучаха някак заплашително. „Но той не говори за намеренията си в личен план“, помисли си тя. По-нататък им предстоеше да открият Уил, после Евън. След това… щяха да приключат.

 

 

Нервите на Ник бяха изопнати, когато излязоха от хиподрума. Опасяваше се, че този път приливът на адреналин няма нищо общо с информацията, която изровиха, или пък с печелившия кон на Кайла. Сърцето му се разтуптя заради Кайла, заради това, че не му излизаше от ума, че не преставаше да я желае. Ужасяваше се, че може да потъне в големите й кафяви очи, в чувственото й нежно тяло и никога повече да не изплува на повърхността.

Трябваше да се концентрира. Да спре да я докосва.

Преди всичко… трябваше да намери Евън. Нищо друго не беше важно. Беше наясно с този факт. За съжаление тялото му настояваше за друг обезпокоителен приоритет.

Не си бяха казали нито дума, откакто тръгнаха по магистралата. Кайла безкрайно дълго чопли нещо от джинсите си. Разбира се, беглият поглед към нейните джинси му напомняше едно-единствено нещо — страхотното й дупе. Изкашля се и включи климатика. Имаше нужда от бързо охлаждане.

Натисна газта до дупка, нетърпелив да стигнат до тяхната цел.

— По дяволите това движение — измърмори той. — Нима крайбрежието е станало по-пренаселено, докато ме е нямало? Неделя е. Тези хора нямат ли си къщи?

— Денят е много хубав, за да си стоят вкъщи. А и зимата беше дълга. Обхванати са от пролетна треска.

„Може би аз не съм наред“ — помисли си той и погледна деликатните й сладки, фини устни.

— Ник, не бива да ме гледаш така — прошепна тя.

Ръцете му трепнаха и колата закриволичи. Незабавно се стегна и загледа пътя пред себе си. Кайла беше права: трябваше да престане да я гледа така. Трябваше да открие Евън и да продължи живота си. И за нея важеше същото. А от какво друго имаха нужда те двамата, нямаше да мисли.

 

 

Докато прекосяваха Бей Бридж на път към Сан Франциско, Кайла почувства облекчение, тъй като имаше за какво друго да мисли, освен за Ник. Щяха да търсят хотела и като го намерят, дано да открият и старото приятелче на Евън. Шеста улица беше доста дълга и колкото повече навлизаха в квартала, известен с публични и игрални домове, ставаше все по-занемарена. Бездомници и дрипави просяци висяха на всяка крачка. На някакво кръстовище един със знаци умоляваше за храна, други лежаха пред входовете, а на тротоара, почти изпаднал от бордюра, се беше изпънал човек. Кайла не беше сигурна жив ли е или мъртъв.

— Не съм идвала тук — обади се тя. — Ужасно е.

— Може би трябваше да те оставя вкъщи.

— Не се вманиачавай. Голямо момиче съм, посред бял ден е.

— Тук не е твоят изящен свят на стъклописи.

— И твоят не е, Ник, но съществува и не ме плаши. Ще направя всичко възможно, за да помогна. Толкова бях вглъбена в собствените си преживявания напоследък, че бях като сляпа.

Внезапно осъзна колко дълбоко е била погълната от въображаемия свят, измислен от нея заради Евън. Като че ли бе навлязла в здрачна зона, в друго измерение, където нищо не беше реално. Но сега се завърна.

— Мисля, че пристигнахме.

Ник посочи към четириетажна окаяна сграда, с едва крепяща се табела, която претендираше, че това е „Грандхотел Пеликан“. Нищо грандиозно нямаше в този хотел или пък в статуята на пеликан пред входа, използвана очевидно за писоар.

Кайла се погнуси, когато забеляза мъж да вдига ципа на панталоните си и да залита по пътя си.

Ник паркира наблизо. Хвана я за ръка, когато тръгнаха по тротоара. Няколко безделници ги сподириха, просейки, но Ник ги прогони. За да успокои съвестта си, щеше да направи дарение на някой приют за бездомни, си каза Кайла. „Грандхотел Пеликан“ беше подслон за бедняци, както стана ясно веднага щом прекрачиха в тъмното мрачно фоайе, просмукано с воня на алкохол и на какво ли още не, но останалите миризми Кайла нямаше особено желание да разпознава. След като попитаха за Уил Джейкъбсън, отегченият служител на рецепцията, който гледаше някаква игра по телевизията, измърмори:

— Шейсет и втора, шести етаж.

Изпитаха задоволство, че все пак се добраха до нещо, взеха асансьора и се изкачиха на шестия етаж. Вратата с номер шейсет и две се отвори при първото почукване и те се озоваха пред разрошен мъж, преминал шейсетте. Бялата му коса стърчеше на сплъстени кичури. Беше небръснат с посивели мустаци. Имаше нос, приличащ на патладжан, червено лице и замъглени сини очи. Носеше износена фланелка и долнище на пижама.

— Кои сте вие? — попита той с объркано изражение. — Не е Кенди. Кенди рече, че ще ми донесе обеда. Къде ми е обедът?

Кайла не знаеше как да отговори. Пристъпи по-близо до Ник, без да си даде сметка защо се чувства заплашена. Този мъж нямаше да й посегне, но в цялата сграда като че ли витаеха призраци.

— Кенди идва след малко — каза Ник. — Искаме да говорим с теб. На теб ли ти викат Лъки Седмицата?

Устата на мъжа изведнъж се разшири в нещо като усмивка, погледът му се проясни.

— На мене. Кой ви каза? Носите ли почерпка на стария Лъки?

— Приятелят ти Роджър ни обясни къде живееш — рече му Ник. — Да влезем ли?

Уил се отмести и ги покани в разхвърляната стая, претъпкана със стари мебели и камари вестници. Изключи шумния телевизор, грабна куп дрехи и ги хвърли на земята, за да им направи място на продънения диван.

Кайла никога не беше виждала подобна дупка. Всичко беше извехтяло, счупено, нащърбено или избеляло. С изключение на… Внезапно се досети, че телевизорът е нов и че Уил има DVD. Цялостната картина обикновено й убягваше, докато детайлите веднага й правеха впечатление. И в този момент погледът й веднага ги улови — мобилен телефон на масичката, ново одеяло, преметнато върху облегалката на разнебитения диван.

Уил не беше съвсем изпаднал. Все отнякъде взимаше пари. От Евън ли? Сърцето й се разтуптя. Може би бяха близо до целта си.

— Я кажете пак кои сте? — рече Уил. — Да не сте пак от онези… журналистите? Думичка няма да кажа, докато някой не ми плати разказа.

— И какъв е твоят разказ, Уил? — попита Ник меко, докато сядаше.

— Как да се намерят парите — каза той, като се приведе напред, сякаш се страхуваше, че някой ще го подслушва в собствения му апартамент.

Развълнуваният му глас жегна Кайла. За какви пари бръщолевеше той? Ако знаеше откъде да изкопае пари, нямаше да живее в тази дупка.

Старецът се облегна и ги погледна захилен.

— Ама аз не ща да ви казвам. Не съм глупак, нали виждате? Вас не ви познавам. А пък Ерик рече повече с журналисти да не се разправям. Ерик е умен. — Той се потупа по главата. — Умен е за сто души. Вижда всичко.

Ерик ли? Името започваше с „Е“, но все пак не беше Евън. Да не би това да беше истинското му име… Ерик… или един от многото му псевдоними?

— Не бих искал да ми кажеш къде са парите — каза Ник равнодушно. — Другите журналисти също ли питаха за парите?

— Аха, питаха за острова — махна той с ръка. — Старият Джоуел написа книга, дето разказва за всички бягства. Ама мен не почерпи, че всичко му снесох. Сега се фука като специалист по телевизията и между нас да си остане, той нищичко не знае. По онуй време беше нищо и никакъв пазач.

— Кой остров имаш предвид? — попита Кайла.

— Алкатраз, че кой друг.

— Алкатраз ли? — повториха Кайла и Ник в един глас. Спогледаха се бързо. Бяха дошли заради Евън, но Уил като че ли отново ги тласкаше към Алкатраз.

Старецът се обърна към нея и изведнъж погледът му стана объркан.

— Ти не си Кенди. Кенди има червена коса. Винаги съм си падал по червенокосите. Роза беше червенокоса. Моята червена, червена Роза — очите му се насълзиха.

Кайла се зачуди дали е пил, или просто е стар и болен. Изглеждаше някак объркан.

— Много си падам по истории за острова — заяви тя. — Обзалагам се, че ги знаеш до една.

Той кимна и видимо се успокои.

— Тъй е. Бях там почти две години. На по-студено място не съм живял. Момчетата там бяха много лоши. Най-злите копелдаци, които съм срещал през живота си. Аз бях невинен. Само карах колата. Не знаех, че ще ограбват банка.

— Познаваш ли Джони Бландино? — попита тя. Ако Уил и гаджето на баба й са били по едно и също време в затвора, може би там беше началото на всичко.

— Познавах го. Ама той много не говореше. По-добър приятел ми беше Нейт. Беше страхотно бъбрив — Уил се разкашля до задушаване. — Нейт ми каза всичко за техните планове, нали разбираш? Не можеше да си затвори устата и за две секунди. Тъй разбрах за парите. Тези момчета ги чакаше голямо богатство, когато излязат. И други мангизи също, мангизи, за които никой не знае. Знам повече, отколкото много хора си мислят — той отново се потупа по главата. — Що нещо има тук. Много мангизи. По някой път им изпускам дирите, това е.

— Значи Ерик търси парите — попита Ник. — Било е много отдавна. Досега някой може да ги е прибрал.

— Все щеше да се разчуе, ако бяха намерени — той се смръщи и се почеса по брадата. — Първо на първо момчетата може и да са си ги прибрали, разбираш ли? Бяха умни и силни. Нейт беше добър плувец. Като дете плувал в залива. Знаеше теченията. После вълните изхвърлиха на брега тялото на нещастния стар Франки. Сложиха го на двора да го гледаме и да си опичаме акъла — той въздъхна. — Ама Джони и Нейт може и да са успели.

Кайла също се питаше дали мъжете не са оцелели. В такъв случай Джони никога не се е опитвал да намери баба й, за да й каже, че е жив. И защо не е потърсил часовника си, щом е бил толкова важен? Ако е останал жив, прибрал ли си е съкровището? Въпросите идваха един през друг. И необходимостта от отговори растеше.

Уил се огледа.

— Ерик обеща да се обади. Знаете ли къде е той?

— Надяваме се, че ти знаеш — отговори Кайла.

— Ерик е добро момче. Идва, грижи се за мен. Роза все казваше, че е специален и много умен.

— Говориш, сякаш скоро не си виждал Ерик — каза тя. — Ами ако е ранен или болен? Да го потърсим вместо теб, какво ще кажеш? — допълни, като се чувстваше най-голямата лъжкиня на света.

За щастие старецът като че ли съвсем изключи и нищо не забеляза.

— Ерик е добро момче — повтори той. — Само трябва да свие и другите часовници и ще дойде. Къде е Кенди? Ще повикате ли Кенди?

Кайла се стъписа, когато думата стигна до съзнанието й — „часовници“. Повече от един ли бяха? За какво ставаше въпрос?

— Часовници ли? — попита рязко тя. — Повече от един часовник ли има?

Той изведнъж се вдърви и стисна устни.

— И дума не казвам. Хайде, вън. Да ви няма — той стана и отиде до входната врата, повтаряйки непрекъснато: — Вън, да ви няма.

Ставаше все по-неспокоен. Кайла съжали за въпроса си, но беше шокирана, че съществуват повече от един часовници.

— Всичко е наред — каза му Ник. — Успокой се. Тръгваме си, Уил. Всичко е наред. Кенди ей сега ще дойде.

— Кенди идва — каза Уил, като си тресеше главата. Щом излязоха, затръшна вратата.

Кайла си отдъхна и стисна Ник за ръката.

— О, боже! Имало повече от един часовник. Какво означава това?

— Означава още една нишка — отвърна той със светнали очи. — И още една следа. Евън сигурно търси останалите часовници.

— Сигурно са на другите мъже, които са били пратени в затвора заедно с Джони — досети се тя.

— И аз мисля същото — Ник натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори веднага и те влязоха. — Знаех, че часовникът на баба ти е свързан с нещо. Знаех си.

— Не се увличай. Не знаем повече, отколкото досега.

— Знаем достатъчно.

— А аз си мислих, че си песимист.

— Не и днес — усмихна се той. Наведе се към нея и я целуна по устните.

Подът под краката й се разтресе. В първия миг си помисли, че това е от целувката на Ник, и тогава подът пак се раздруса. Тя се задъха. Ник я стисна в прегръдките си и в това време асансьорът със скърцане спря.

— Какво става?

— Мисля, че заседнахме — каза той, а усмивката му помръкна.

— Не може да бъде.

Усети пристъп на паника. Не обичаше асансьори, особено стари, смърдящи, тесни асансьори в запуснати сгради.

— Поеми дълбоко дъх, Кайла. Добре сме. Сигурен съм, че асансьорът след минута ще тръгне.

— Сигурен ли си? — повтори тя. — Видя ли тази сграда, когато влизахме? Не мога да си представя, че през последните десет години до този асансьор е припарвал техник. Ами ако никой не разбере, че се е повредил?

— Наемателите ще забележат, че не работи, и служителят на рецепцията ще повика помощ — отсъди той съвсем логично. Ник я погали и й се усмихна успокоително. — Нищо няма да ни се случи.

— Имам лошо предчувствие. — Тя се огледа. Имаше червен бутон за аларма, телефон нямаше. Натисна червения бутон, но не чу никакъв звук. — И той ли е развален?

— Не зная.

Тя го погледна раздразнено.

— Бих предпочела утешителна лъжа.

Той се усмихна.

— Страдаш от клаустрофобия.

— Нима? Мислиш ли? Притеснява ме не толкова тясното пространство, колкото представата, че висим във въздуха на няколко въжета, които може да се скъсат и да полетим право надолу към смъртта си.

— Добре, но не това исках да чуя — той я привлече към себе си и силно я прегърна. — Няма да разреша нищо лошо да ти се случи, Кайла.

Тя зарови лице в гърдите му и въздъхна дълбоко. До него се чувстваше по-добре, силата му я загръщаше, подкрепяше. Знаеше, че ще направи всичко, за да я защити, но не беше Супермен… или поне сръчен асансьорен техник.

Асансьорът отново се затресе и пропадна още. Тя се вкопчи в Ник.

— О, Господи! — шепнеше тя. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Мисли за нещо друго.

— За какво например?

Той повдигна брадичката й и я целуна отново.

— Не ми действа — избъбри тя още по-напрегната.

— Дай ми шанс — прошепна той, усмихвайки се, преди да я целуне още по-страстно.

С ласките си той постепенно прогони паниката от тялото й. Завладя я желанието. Усещаше само една миризма — неговото ухание на мускус. Долавяше само един звук — неговото дишане. Чувстваше само неговата топлина.

И тогава асансьорът започна отново да пропада, този път стремително. Тя закрещя и се вкопчи в Ник.