Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (6)

5

Шарлот Хърш беше доста разтревожена, когато паркира на Бродуей, между Калъмбъс и Монтгомъри Стрийт, недалеч от стриптийз клуба, където бе работила някога. Застана на ъгъла, загледана в неоновите светлини и в билбордовете, рекламиращи агресивно долнопробни среднощни зрелища, и се зачуди защо тогава не й се струваха толкова съмнителни. Сега беше възрастна, по-зряла и по-консервативна. През петдесетте години беше млада жена, на прага на живота, и искаше да граби от него с пълни шепи.

В момента дори не си спомняше това „да граби с пълни шепи“ какви права й даваше тогава. Знаеше само, че искаше нещо повече от ролята на фермерска съпруга в затънтената провинция, която майка й бе приела. На осемнайсет години бе напуснала отглеждащия чесън градец Гилрой и се бе запътила на север към Сан Франциско, твърдо решена да стане или танцьорка, или актриса. Заредиха се прослушвания, междувременно работеше в ресторанти и магазини и мечтаеше за бъдещето си на звезда.

Когато парите й се стопиха, една приятелка я убеди да танцува в малък клуб на Бродуей. Заплащането беше страхотно. Посетителите бяха богати мъже, интересни, дори понякога опасни. Преди да се усети, танцуваше по масите под името „Сладката Шърли“. След края на програмата с приятелките си пиеха евтино вино, пушеха трева и слушаха джаз. Беше от битническото поколение, прославено от Джак Керуак, не че го знаеше по онова време. Просто живееше безразсъдно и весело до краен предел.

Направи грешки, при това много, и една от тях бе фатална. Той се казваше Джони Бландино. Веднага се влюби безумно в него. Една съблазнителна усмивка и тя му се отдаде без всякакви въпроси. Джони промени живота й — според някои за лошо, според други за добро. Кой би могъл да каже какъв път щеше да поеме, ако не беше срещнала Джони? Самата тя не знаеше. А връщането към миналото никога не й носеше нещо добро.

Въздъхна унило, тъй като би предпочела Джони да си беше останал в миналото, където му беше мястото. Но когато даде часовника му на Кайла, часовника, който по никакъв начин не биваше да изпуска от поглед, разруши прикритието, което петдесет години я обграждаше и криеше тайните й от света. Беше длъжна да измисли как да оправи нещата… или да възпре онова, което можеше да се случи. Ето защо бе дошла на това място, което бе избягвала десетилетия наред.

С нежелание тръгна по улицата и влезе в клуба, наречен просто и ясно „Илюзия“. Беше тихо, посетители почти нямаше, което не беше изненадващо за събота сутрин. Спря се, за да се ориентира. Барът се намираше от лявата й страна. По-голямата част от помещението бе заета от подиум, заобиколен от маси, като в двата му предни края имаше по един златист пилон. В дъното на бара забеляза уединени сепарета. Зачуди се в днешно време докъде си позволяват танцьорките да стигнат. Предположи, че много по-далеч, отколкото тя е допускала.

— Какво желаете? — попита я млад мъж, който се появи зад нея.

— Търся Дейна — отговори тя, като внезапно я обхвана нервност. Много време бе изтекло, откакто не бе виждала жената, която я въведе в този бизнес, и не беше сигурна как ще я приеме. Бе обърнала гръб на Дейна и на всички други, когато се омъжи за Едуард.

— В кабинета си е. Като тръгнете по коридора, първата врата вляво — посочи й той.

Шарлот тръгна натам и мирисът на цигари и марихуана пробуди стари спомени. Спомените оживяха, когато пристъпи към фотографиите, накачени по стените. На една от тях с изумление видя себе си на коленете на някакъв мъж. Беше го прегърнала през раменете, гърдите й се изливаха от оскъдния костюм, носеше мрежести чорапи и обувки с високи тънки токчета. Мъжът не беше Джони, а един друг редовен посетител на клуба — Питър Харисън, местен журналист, който винаги бурно обясняваше, че прави проучване. Подобно на повечето мъже, посещаващи клуба, Питър имаше правдоподобно обяснение защо е тук. Не че на нея или на другите момичета им пукаше. Мъжете бяха клиенти. Харчеха пари. Тогава всичко изглеждаше толкова естествено.

Докосна засмяното си лице на снимката, едва спомняйки си момичето, което е била тогава. Смееше се от все сърце на нещо. Другите от компанията изглеждаха също в добро настроение. И Дейна беше там, зашеметяващо червенокоса жена с най-дългите крака и най-големите гърди, каквито Шарлот бе виждала. На масата имаше торта за рожден ден, празни бутилки и безброй чаши. Навярно доброто настроение се дължеше главно на алкохола.

— Търсите ли някого?

Шарлот се обърна, изненадана от женския глас. Стомахът й се сви, когато видя старата си приятелка Дейна. Сега беше на седемдесет и две, но изглеждаше на не повече от петдесет. Косата й бе все така червена, гримът — изкусно поставен, и докато самата тя се бе облякла с черни спортни панталони и строго сако, гърдите на Дейна все още бяха на показ, както я помнеше. Някогашната й приятелка Дейна също я огледа, изведнъж я позна и очите й просветнаха.

— Шърли! Ти ли си?

— Аз съм.

Дейна се засмя гърлено и заклати глава изумено.

— Не мога да повярвам. И през ум не ми е минавало, че някога ще те срещна отново, при това тук.

В тона й се долавяше упрек, който не убягна на Шарлот.

— Спомням си как заявих, че никога няма да се върна тук, но никога се оказа прекалено дълъг срок.

— Малко старичка си, за да търсиш работа в клуба, така че какво те води насам?

— Трябва да говоря с теб. Къде можем да разменим няколко думи на спокойствие?

След кратко колебание Дейна я покани в кабинета си. Беше малък — бюро, два стола и няколко претъпкани с документи и книги рафтове. Дейна седна зад бюрото. Шарлот приседна на ръба на единия стол.

— Значи ти управляваш сега — рече тя. — Все казваше, че един ден ти ще бъдеш босът.

— Трябваше да се занимавам с нещо, след като ми се натрупаха годинки, а за бизнес винаги ме е бивало.

— Вярно е. Изглеждаш добре — добави Шарлот.

— А ти изглеждаш като църковна настоятелка.

Шарлот се усмихна.

— Очаквах да ми кажеш нещо доста по-остро.

— Защо дойде, Шърли. Не изминаха година-две.

— Като че ли беше вчера. Изненадана съм, че още пазиш нашите снимки и си ги накачила по стените.

— Не всички се срамуват от миналото си — отговори Дейна. — И за някои от нас това е доброто старо време.

Шарлот пренебрегна забележката. Не беше дошла да се заяжда.

— Като говорим за миналото, имам нужда от твоята помощ.

— И какво те кара да мислиш, че след петдесет години мълчание имаш право да ме молиш за помощ? Ти ми обърна гръб, Шърли. Избяга, за да живееш в богаташката си къща с богатия си съпруг. Аз не бях подходяща компания за теб.

— Не, не беше така. Намерих начин да се измъкна и трябваше да се възползвам. Не можех да се върна, защото… Ами, не можех.

— О, да, зная. Разбирам те — каза другата жена с горчивина — Ние бяхме тайното ти минало. Срамуваше се от нас. Забрави, че беше една от нас.

— Никога не съм забравяла. Само че заживях различно. Поне така си въобразявах. Но сега съм ужасно изплашена, че тайните ми ще бъдат разкрити.

— А мен защо да ме е грижа?

— Защото това са и твои тайни.

Дейна присви очи.

— Имам ли вид на човек, който крие нещо? Управлявам стриптийз клуб. Всички знаят коя съм и каква съм била. Известна съм в моите среди и това ми харесва.

Шарлот поклати глава.

— Нямам предвид миналото ни като танцьорки или стриптийзьорки. Имам предвид Джони.

Дейна пое дълбоко дъх.

— Джони ли?

— Спомняш ли си часовника, който носеше?

Очите на Дейна проблеснаха.

— Разбира се, че си го спомням — каза тя с равен глас.

— Дадох го на внучката си и той изчезна. Някой го е откраднал преди две седмици — Шарлот забеляза как Дейна притвори очи и вената на шията й запулсира. — Само това е откраднато — прибави тя. — Крадецът не е бил случаен. Знаел е каква ценност представлява. Нуждая се от помощта ти, за да разбера кой е той.

Дейна погледна към Шарлот.

— Не мога да ти помогна.

Шарлот се втренчи в очите на старата си приятелка и видя страх.

— Чула си нещо. Какво? — тя се наведе към нея. — Трябва да разбера, Дейна, трябва да защитя семейството си.

— Аз също — каза Дейна. — Тръгвай си.

Шарлот я изгледа студено.

— Тръгвам си, но помисли малко. Ако са се добрали до мен, има много голяма вероятност да знаят и за теб.

— По-умна съм от теб, Шърли.

Шарлот се подсмихна.

— Не си, само че ти е приятно да го вярваш.

 

 

Кайла влезе в църквата „Свети, Свети Петър и Павел“ на Уошингтън Скуеър и веднага се почувства умиротворена. Обичаше църквите, а тази наистина беше великолепна — с олтар от италиански мрамор и северноафрикански оникс. Беше изваян от италиански майстор, после внимателно транспортиран на части до Сан Франциско и монтиран в църквата. Кайла застана притихнала, а красотата на катедралата и струящата през прекрасните витражи светлина попиваха в нея. Всичко в тази чудна църква сякаш бе съвършено. Почти забрави, че в живота й цареше пълен хаос. Почти…

Звук от стъпки я накара да настръхне, а спокойствието в душата й бе прогонено от уплаха. Рязко се обърна, готова да застане лице в лице с този, който бе зад нея. Беше монахиня, облечена според изискванията — черно расо, на главата бяло покривало, на врата кръст. На носа й се крепяха тъмни очила. Когато се приближи, Кайла я погледна и срещна острия поглед на две сини очи. Пое мъчително дъх. Внезапно я обхвана едно особено чувство, като че ли познаваше тези очи.

Монахинята се усмихна и промърмори: „Бог да те благослови“, когато мина покрай нея. После се насочи към олтара. Беше висока жена. Кайла се стегна. Усети, че нещо става. Монахинята изчезна в някаква странична врата. В катедралата сега нямаше никого и стана прекалено тихо. Тишината се изпълни с напрежение. Кайла се обърна, за да излезе; изпита желание да се махне от храма начаса. Изведнъж органът гръмна и тя замръзна на място. Погледна нагоре към галерията точно навреме, за да види, че нещо лети към главата й.

След миг падна по гръб с поглед, вперен в сводовете, а пред очите й заиграха звезди.

— Кайла! — Лицето на Ник се появи пред нея, когато той коленичи.

Опита се да го попита откъде е дошъл, но не успя. Гърдите ужасно я стягаха.

— Какво има? Какво се случи? — попита той разтревожен.

Тя отвори уста, но не издаде звук.

— Не бързай — каза той, като я галеше по челото. — Зашеметена си.

Зад Ник се появи един свещеник — възрастен човек с побеляла коса и тъмнокафяви очи.

— Зле ли ви е, мила? Да повикам ли линейка?

— Не, недейте. Нещо… нещо ме удари по главата.

Тя се посъвзе, седна и попипа главата си. Беше се образувала цицина.

Свещеникът вдигна една Библия от пода до нея и погледна нагоре към галерията.

— Това ли?

— Да, струва ми се.

— Чудя се как тази Библия се е стоварила отгоре ти — каза Ник. — Тук няма жива душа.

— Преди малко видях една монахиня. Мина покрай мен. След това засвири органът. Погледнах нагоре и се озовах на пода — каза тя.

— Монахиня ли? В църквата няма монахини — изненада се свещеникът.

— Но аз я видях.

— Може би само се е отбила. Ще огледам галерията.

— Благодаря.

Ник й помогна да се изправи. Изпитваше слабост и имаше нужда от неговата подкрепа.

— Как е? — попита той.

— Да се махаме. Малка злополука, но малко странна, нали?

— Нима искаш да кажеш, че е нещо друго? — попита той със замислено изражение.

Не й се искаше да произнесе и дума на глас. Онова, което се въртеше в главата й, й се струваше тъпо.

— Тази монахиня беше особена. Толкова висока, а очите й ми се сториха познати. — Тя внезапно замлъкна, тъй като си спомни още една странна подробност. — Обувките й. Носеше маратонки.

— Какво намекваш?

Как да отговори на този въпрос? Подозрението й бе нелепо.

— Нищо. Няма значение.

— Кажи… каквото и да е. Довери се на инстинкта си.

— Инстинктът ми вече ме подведе веднъж.

— Може би сега няма да те подведе.

— Добре. Монахинята имаше очите на Евън. На ръст също беше като него. Виждаш ли, тъпо е. Евън не би се маскирал като монахиня, за да ме преследва из града — почака да чуе потвърждение от Ник, но той мълчеше. — Какво мислиш? Възможно ли е?

— Евън обичаше да се маскира. Разказвах ти как навремето се направи на професор. Това е само един от случаите. Друг път си сложи перука, преоблече се като жена и отиде в момичешката съблекалня, за да снима момичетата голи. Винаги измисляше някоя подобна тъпотия.

— Да, но не ме успокои много. Хайде да излизаме.

— Готово.

Когато излязоха пред църквата, топлите слънчеви лъчи взеха да прогонват студа от тялото й. Денят наистина беше прекрасен. Нямаше от какво да се плаши, си каза тя твърдо. Някой в галерията е свирил на органа, а Библията е бутнал случайно. Сигурно е било дете. А монахинята само се е отбила в църквата.

— Къде е бижутерийният магазин? — попита тя, за да насочи вниманието към онова, за което бяха дошли.

— Надолу по улицата — отговори Ник, като се оглеждаше.

Тя проследи погледа му, но не забеляза нищо необичайно. Ако главата не я болеше, навярно щеше да си каже, че подобен инцидент е плод на въображението й. Опипа цицината и трепна от болка.

— Може би трябва да сложим лед — предложи Ник.

— Не, няма нужда. Не е нещо сериозно.

— Не и този път — каза той мрачно, а това никак не я разведри.

— Какво искаш да кажеш?

— Никак не ми харесва, че са те цапардосали с книгата.

— Не зная как е станало, но според мен — неволно. Била е на парапета. Някой я е закачил и тя е паднала.

— Точно на мястото, където си била.

— Все пак беше библия — възрази тя. — Никой не се е целил в мен.

— Не и този път — отново каза той.

— Престани да го повтаряш. Изнервяш ме. Да вървим в бижутерийния магазин и да видим какво можем да научим за часовника.

— Тръгваме.

Тръгнаха по улицата, но не бяха стигнали далеч, когато Ник каза:

— И така, какво си говорихте с баба ти? Тя каза ли ти кой е мъжът на снимката?

— Да, каза ми, че е първата й любов. Името му било Джони и се наложило да замине, но преди това й дал часовника. Повече никога не са се видели. Подозирам, че не е искала да се знае за него, затова е излъгала, че часовникът е бил на дядо ми.

— И защо според нея часовникът е бил краден?

— Не ми каза — отвърна Кайла, като си спомни как уклончиво отговаряше баба й. След като й каза, че часовникът може би е откраднат, приключи разговора. — Помоли ме да не се занимавам. Не искала да го издирвам, защото се страхувала крадецът да не започне да преследва нея, мен или някой друг. Не съм съвсем сигурна. Чувствах се до известна степен виновна, за да искам от нея обяснения.

— Добре, откраднат, но преди петдесет години, нали? — попита Ник. — Да имаш зъб на някого от толкова отдавна! Ако часовникът е принадлежал на друг човек, може би това ще ни даде ключ да разгадаем какво е намислил Евън.

— И аз така смятам, затова съм тук. Трябва да разбера какви са били преструвките и машинациите му. И трябва да намеря начин да оправя нещата, заради мен, и заради теб също.

— Благодарен съм ти за това.

— Много съжалявам, че съм участвала в ограбването ти.

— Теб не държа отговорна.

— Благодаря ти, но не бих си разрешила така лесно да се измъкна. — Тя замлъкна, щом забеляза табелата на бижутерия „Рики“. — Тук ли е?

Магазинчето се намираше между италианско кафене и магазин за карти, на крачка от стриптийз баровете по Бродуей, което й припомни за падението на баба й — нещо, за което предпочиташе да не мисли. Ник посочи към логото Д. Р. на витрината:

— Не ти ли изглежда познато?

— Да, инициалите са същите като на капака на часовника. — Обхвана я възбуда. Въпреки увереността на Ник, че часовникът ще ги отведе до Евън, според нея имаха изключително малки изгледи за успех, а може би грешаха. Може би щяха да разберат нещо повече за часовника и защо Евън би го взел.

Щом влязоха, някаква възрастна жена, застанала на щанда, ги погледна. Косата й беше прошарена, очите — почти черни. Изглеждаше около петдесет-шейсет годишна.

— Какво обичате? — попита тя.

— Търсим управителя — отвърна Ник. — Или някой, който отдавна работи тук.

Тя се усмихна.

— Значи търсите мен. Аз съм Делорес Рики. Дядо ми е отворил магазина в края на века. Баща ми Доминик го управлява дълго време, а сега го управлявам аз. С какво мога да ви бъда полезна?

— Опитваме се да разберем нещо за един часовник и за стойността му, ето като този. — Ник извади от плик оригиналната снимка, която Кайла му бе дала, както и увеличено изображение на часовника. Бутна през щанда увеличеното копие. — Часовникът е сребърен, има надпис, който не можем да разчетем, въпреки че изглежда като фронтон на някаква определена сграда. Има изписано изречение, по-точно 2–3 думи: „На рая ни очакват“.

Както взимаше увеличената снимка на часовника, ръката на Делорес трепна и тя се изкашля.

— Какво казахте, че е написано?

— На рая ни очакват — повтори Ник. — Познато ли ви е? Или нямате представа какъв е смисълът.

Жената потърка слепоочието си и погледна през рамо към канцеларията зад нея. После отново се обърна към тях:

— Мисля, че е цитат от Библията.

„Е, това не е кой знае какво“ — помисли си Кайла. Но Делорес знаеше нещо. Поведението й стана съвсем различно, след като видя снимката.

Делорес сложи очила и внимателно проучи снимката. Сънната й артерия видимо запулсира. Час по час поглеждаше през рамо, като че ли очакваше някой да се появи зад нея. Атмосферата се нажежи. Кайла си каза, че трябва да обуздае въображението си. Жената сигурно очакваше някой друг служител или просто се мъчеше да си припомни дали е виждала часовника.

— Споменахте, че часовникът е сребърен — уточни тя.

— Да, сребърен е.

— А у вас ли е? — Тя поглеждаше ту Кайла, ту Ник.

— Да, у мен е — излъга Кайла. Тази жена питаше повече, отколкото отговаряше. — Беше на баба ми. Тя наскоро ми го подари.

— О, така ли? А как се казва баба ви? Мога да проверя в нашите архиви. Пазим данни за всички стоки, които сме продавали, откакто имаме магазина, но някои от по-старите картотеки не са тук.

— Всъщност часовникът не е бил точно на баба ми, а на неин близък, на мъжа от тази снимка — обясни тя, а Ник подаде на Делорес снимката, на която бяха снимани Шарлот заедно с първата й любов. — Доколкото си спомням, се е казвал Джони.

Делорес пребледня.

— Досетихте ли се кой е? — попита Кайла.

— Джони Бландино — промърмори тя като на себе си. Сърцето на Кайла се разтуптя. Вече знаеше и презимето.

— С баща ви приятели ли са били или е бил само клиент?

Делорес се покашля.

— Дори не съм сигурна за същия мъж ли става въпрос, фотографията не е много ясна. Защо не ми кажете името и адреса си? Ще проверя какво има в нашите архиви.

Кайла ги записа на една бележка.

— Каквато и информация да откриете, ще ви бъда признателна. Много е важно.

— Красив часовник — каза Делорес, като попипа снимката. — Защо не го донесохте? — тя я загледа с черните си очи.

— Не ми се иска да го загубя — излъга младата жена. Имаше си причина да не разкрива пред Делорес нищо повече, преди да разбере дали баща й е изработил часовника.

— Джобните часовници като този ценни ли са? — попита Ник. — Ако се съобразява човек с днешния пазар.

— Едва ли струва повече от неколкостотин долара — отговори Делорес. — Кога можете да го донесете?

— А вие кога ще проверите в архивите? — на свой ред попита Кайла.

— Довечера бих могла.

— Чудесно! Обадете ми се и ако попаднете на някое сведение, ще донеса часовника.

Делорес кимна.

— Да, ще ви се обадя, а дотогава мога ли да задържа фотографията?

— Не, остава у нас, а вие можете да вземете увеличеното копие — Ник подаде снимката на Кайла. — Зная, че не ти се иска да я загубиш.

— Да, наистина — избъбри тя. После се сбогуваха и излязоха от магазина.

Ник се спря на тротоара пред магазина.

— Позна и часовника, и мъжа, който го носи.

— И аз мисля така. Каза ни презимето му — Бландино, което баба пропусна да ми съобщи.

— Не разбирам защо баба ти е толкова потайна. Съпругът й е покойник. На кого му пука кой й е бил гадже преди петдесет години?

Де да можеше Кайла да отговори.

— И аз не зная.

— Изглежда, че часовникът струва нещо — рече Ник. — Затова всички се държат странно, щом стане въпрос за него. Между другото, какво смяташ да кажеш на Делорес, когато ти се обади?

— За това ще се тревожа утре. Струва ми се, че ако тя знае, няма да проверява в архивите, но ние това няма как да разберем. Да видим дали ще предложи нещо. Тогава ще му мислим.

— Ще седна на задната седалка в колата ти. Бих искал да видя дали няма да открия в интернет нещо за този Бландино.

— Изглежда ми добра идея — но като тръгнаха, Кайла долови мирис на чесън. — Ей, Ник — рече тя и закова на място.

— Сега пък какво? — попита той, оглеждайки се.

— Умирам от глад, а оттам се носи божествен аромат — посочи към близкото ресторантче. — Обядвал ли си?

— Не, но…

— Но какво? Трябва да се храниш. Ще мислиш по-добре след една вкусна лазаня, сигурна съм.

Той едва се усмихна и тя бе поразена колко е привлекателен, когато не се мръщи и не гледа навъсено. Усети непреодолимо желание да се помъчи да задържи тази усмивка на лицето му.

— Добре, нави ме — каза той. — Да вървим да обядваме.

 

 

Италианският ресторант беше претъпкан, очевидно в квартала го предпочитаха. Едва когато Ник прочете в менюто, че има супа минестроне, осъзна колко е гладен. Беше доволен, че Кайла го убеди да дойдат тук. Можеха да похапнат нещо вкусно.

Той я наблюдаваше, докато прибираше и завързваше с панделка дългата си кестенява коса. Лицето й бе прекрасно, кожата много красива, с нежна естествена розовина. На ушите й се поклащаха големи халки. Носеше къса пола на цветя, от която се виждаха страхотните й крака, а розовата й блузка беше… ами, откровено предизвикателна. Не беше чудно, че Евън е решил покрай часовника да прави любов с нея. Ако беше някоя грозна вещица, подозираше, че щеше да грабне часовника и да побегне.

Никак не беше изненадан, че Евън я бе съблазнил, но все още не можеше да се отърси от изумлението си, че Кайла се е влюбила в него толкова бързо и толкова силно. А тя не беше празноглава кукличка. Беше умна. Едва ли са й липсвали ухажори. Защо тогава е била подмамена със светкавична сватба?

Може би никога нямаше да разбере жените. От разговора си с Джени днес остана озадачен.

Евън съсипа живота й, а тя като че ли още хранеше чувства към него. Защо?

Евън сигурно наистина беше проявил голям талант, след като е накарал и двете да вярват, че ще имат всичко, което са пожелали. Желанието е уязвимото място. След като веднъж човек пожелае нещо, става мишена за онзи, който би могъл да му го даде.

— Какво ще си поръчаш? — попита Кайла.

— Ами, снощи ядохме пица, така че сега бих хапнал канелони.

— Точно така. На италианска територия сме — усмихна се тя. — А Норт Бийч се слави с най-добрата италианска кухня извън Италия.

— Била ли си в Италия?

— Да, в Рим и Флоренция. Там се намират едни от най-великолепните църкви и витражи на света.

— След днешната случка ще продължиш ли да харесваш църквите?

— Според мен беше случаен инцидент. През последните няколко седмици моето въображение се развихри. Наистина имам нужда да го укротя.

— Но не пренебрегвай инстинктите и интуицията си — каза й той. — Ако ти нашепнат, че нещо е съмнително, вслушай се.

— Ще запомня съвета ти — замлъкна, докато сервитьорът взимаше поръчките им, после каза: — Ник, искам да те помоля да ми обещаеш нещо. Не бързай да ми отговаряш, помисли преди това.

Сериозният й тон го накара да се стегне. Дано да можеше да изпълни молбата й. Но ако възнамеряваше да го уговаря да се отнесе по-снизходително към Евън, за нищо на света не би се съгласил.

— Какво искаш да ти обещая?

— Да ми казваш истината… винаги, каквато и да е, без значение дали е неприятна или мъчителна. Повече лъжи не мога да понеса. Искам да зная, че мога напълно да ти се доверя — тя му подаде ръка. — Сключваме ли сделката?

Той взе ръката й, загледа се в прекрасните й кафяви очи и съвсем забрави, че трябва да отговори. От докосването между тях се породи влечение. Мамка му! Откъде, по дяволите, се появи? Първият му подтик бе да отдръпне ръката си, но същевременно не искаше да се държи като глупак.

— Сключваме я — каза той, като с усилие се овладя.

— Никакви лъжи помежду ни.

— Чудесно — тя отдръпна своята ръка и облиза устните си.

Едва забележимият жест почти го отрезви. Не биваше да се увлича по нея. Да му се не види, не трябваше да я пожелава. Беше се омъжила за Евън — негов враг, за бога! Не биваше дори да я харесва, камо ли нещо повече. Но проблемът бе, че я харесваше… при това прекалено много. Беше му влязла под кожата. По дяволите!

— Какво ти е? — попита тя.

— Нищо особено, всичко е наред — отпи от водата с лед, та дано се охлади.

— И за още нещо искам да поговорим — започна Кайла. „Господи! А сега пък какво й хрумна?“

— За нашия брак — продължи тя.

Във въображението му изникна образът на Кайла, която с бяло копринено бельо го подканва мълчаливо в леглото им. Ник се покашля и примигна. За бога, какво му ставаше?

— Нашият… нашият брак ли? — попита той.

— Не се паникьосвай. Имам предвид, че трябва да се консултираме с адвокат как да го разтрогнем. Сигурна съм, че за нищо на света не желаеш да си женен за мен — усмихна се тя.

Искаше му се да й каже, че е абсолютно съгласен, но не можеше и дума да отрони. Отново отпи от водата.

— Аз си мислех, че си човек, който от нищо не се плаши — погледна го замислено тя. — А загуби самообладание само при споменаването на думата „брак“. Ти си от онези мъже, които се страхуват да се обвържат, нали не греша?

— Ами не се виждам женен само след три седмици познанство — сопна се той.

— Ох!

— Сама си го изпроси. Трябва да ти е ясно, че наистина нищо не може да ме уплаши и на първо място да се обвържа. Но такъв ми е изборът — да живея сам. Отговорността към моето семейство ми стига за цял живот. Нямам нужда от още една капризна жена.

— Така ли виждаш бъдещата си съпруга? Като капризна глезла ли?

— Досега не съм срещал жена, която да не е капризна.

Тя сви вежди и се облегна назад.

— Струва ми се, че си доста недоверчив.

— Предпочитам да бъда реалист. Наричам нещата с истинските им имена.

— След като говорим откровено, ще кажа, че не познавам мъж, който да е готов да носи отговорност. Мъжкарското перчене наистина може да вбеси човек.

— Тогава защо избърза да се омъжиш, Кайла? Защо не си остана неомъжена, щеше сама да управляваш живота си, дома си, с кого да се срещаш и с кого не.

— Повярвай ми, идеята някак си се натрапи през последните две седмици — тя загледа халката си, измъкна я от пръста си и му я подаде. — Защо не провериш дали поне парите от нея не можеш да си върнеш?

Металът бе затоплен от нейната кожа. Дланите го засърбяха. Беше доволен, че отнема пръстена на Евън, но, от друга страна, се питаше няма ли да е по-леко тази златна халка да стои помежду им.

— Убедена ли си? — попита той.

Погледът й не трепна.

— Абсолютно. Оттук нататък никога няма да мисля за себе си като за госпожа Ник Гренвил.

— Чудесна идея — промълви той с чувство на неудобство при споменаването на дума като „госпожа“ пред името му.

— Отново ще бъда Кайла Шеридан — тя вдигна чашата си. — Нека да изхвърлим Евън Чедуик от живота си завинаги.

И Ник вдигна своята.

— Пия за това.