Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (5)

4

В събота сутрин Шарлот Хърш отвори вратата на Кайла и й се усмихна примирено.

— Предчувствах, че ще дойдеш пак.

— Искам да поговорим, бабо.

Кайла влезе и веднага й направи впечатление, че от снощната игра на покер няма и следа. Дневната и трапезарията бяха в безупречен ред. Шарлот беше с най-обикновени черни спортни панталони и морскосин пуловер. Приличаше си на баба, а не на гърла от ревю или на стриптийзьорка. Ако Кайла не бе прекарала почти цялата нощ в преглеждане на театрални програми и в четене на изрезки от вестници, налепени в албуми, щеше да намери начин да се убеди, че има някаква грешка. Но доказателствата бяха необорими.

— Снощи намерих на тавана стар фотоалбум с твои снимки — каза тя, докато се настаняваше на червения кожен диван във всекидневната. Хрумна й, че дядо й никога не би избрал това червено. Баба й се промени, откакто той почина. Или може би просто си възвръщаше образа, който някога е имала.

— О, миличка, струва ми се, че зная накъде биеш — рече Шарлот. — Искаш ли чай?

— Не, не искам чай, искам отговори. И без да ме лъжеш, бабо, или пък да ме отпращаш, както постъпи снощи.

— Имах гости.

— Не беше тази причината да се отървеш от мен. — Кайла потупа мястото до себе си. — Сядай.

Шарлот седна и скръсти ръце на скута си. Беше разтревожена и ядосана.

— Какво, за бога, си търсила на тавана?

— Търсих някаква снимка на часовника.

— И за какво ти е снимка? Много добре знаеш как изглежда.

— Ник държеше да го види. Иска да разбере нещо повече за часовника. Смята, че ще ни отведе до Евън.

— Казах ти да не се занимаваш с това.

— Не мога — Кайла замълча, след което добави: — Бабо, ти не беше искрена с мен снощи.

— Часовникът не е ценен, Кайла.

— Но също така не е бил и на дядо, нали? — забеляза как баба й трепна и разбра, че е на прав път. — Попадна ми фотография, на която ти си с друг мъж. Часовникът висеше от неговото джобче. Кой е той?

Шарлот не отговори веднага. Погледът й стана отнесен, сякаш се върна назад във времето. Усмихна се леко.

— Бабо — смушка я Кайла.

— Беше човек, когото обичах, много, много отдавна — бавно изрече Шарлот и въздъхна дълбоко. — Беше първата ми любов. И часовникът беше негов.

— Не разбирам мотивите ти да излъжеш.

— Не исках да обяснявам чий е бил този часовник и защо ми е бил скъп.

— Добре, съжалявам, но трябва да ми разкажеш. При това не само за часовника, но и за живота си. Била си танцьорка и… — тя се изкашля. — Понякога си правела и стриптийз, истина ли е?

Баба й сведе поглед и нервно сплете пръсти.

— Трябваше да прочистя този таван. Изобщо бях забравила какво има там. Толкова отдавна беше, преди толкова много години. Животът бе различен. Аз бях различна.

— Не те укорявам — каза нежно Кайла.

Шарлот я погледна, а в очите й се четеше облекчение.

— Не се ли срамуваш от мен?

— Как бих могла? Зная каква си днес и каква баба си за мен. Освен това нямам никакво основание да коря, когото и да било за избора му в живота. Само се чудя защо никога нищо не си споменавала.

— В годините на моята младост някои хора биха ме нарекли необуздана и разпусната. Обичах да танцувам и изразявах себе си с езика на тялото — тя отново въздъхна, сякаш със съжаление. — Сцената оживяваше за мен, говореше ми. Чувствах се у дома си под светлините, музиката ме понасяше, хората ме гледаха и ме аплодираха. Усещането бе великолепно, въодушевявах се. Никога не съм се чувствала толкова жива.

— Защо престана да танцуваш?

— По много причини. Дядо ти беше твърде консервативен и порядъчен. Дължах му уважение.

Това Кайла разбираше, но някак й се струваше, като че ли у баба й се криеха две съвсем различни жени, а може би когато се бе омъжила, драстично се бе променила.

— Дядо беше толкова сериозен и строг — промърмори тя. — Животът с него не те ли задушаваше малко?

— Той се грижеше за мен. Беше добър съпруг и прекрасен баща. Уважавах го много:

— Уважението не е любов.

— Щях да прибавя и че го обичах, защото наистина го обичах.

Въпреки разпаления тон на баба си Кайла не бе съвсем убедена.

— А мъжът от снимката? — Какви бяха чувствата ти към него? През разюздания период от живота си ли го срещна?

— Да — отговори тя след минута мълчание. — Тогава го срещнах и за мен той беше любимият. Беше чаровник, Кайла, толкова красив и добър, че бях запленена. Беше любов от пръв поглед. Влюбих се безумно, преди да зная как се казва. В негово присъствие не можех да разсъждавам — тя въздъхна. — Някои хора смятаха, че съм оглупяла, но той беше чудесен с мен. По-страстен мъж не съм срещала. Когато бях до него, въздухът се нажежаваше. Предполагам, че звучи наивно, но така ми се струваше. Бях млада. Нямах представа какво да правя с чувствата си.

Кайла се покашля, изпитвайки неудобство от откровената изповед на баба си. Малко в повече й дойде и някъде дълбоко в себе си копнееше да прекрати разговора, но това бе невъзможно. Ако сама не попиташе баба си, Ник щеше да се намеси, а ставаше въпрос за нейното семейство, не за неговото.

— Как се казваше?

— Джони. Казваше се Джони.

— Какво се случи с него? Защо се разделихте?

— Той замина — тъга изпълни очите й. — Още ме боли, дори сега, след петдесет години. Но той трябваше да си отиде, а аз трябваше да го пусна. И това беше краят на нашата любовна история.

— Защо не тръгна с него? А той защо не се върна? — заразпитва Кайла. Стори й се странно да говорят за друг мъж, а не за дядо й. Но никого нямаше да наскърбят. Дядо й си бе отишъл.

— Не било речено да стане. След като Джони си отиде, срещнах Едуард, оженихме се, роди се майка ти. И най-накрая дойде и ти, моята красива внучка — усмихна се тя. — Животът ми бе чудесен.

Въпреки веселия тон Кайла видя, че очите на баба й все така са тъжни. Винаги ли са били такива? Нима преди не го е забелязвала? Бяха много привързани една към друга, но всъщност досега не бяха споделяли така откровено.

— Но първата ти любов не е завършила добре — прошепна тя. — Сигурно ти е липсвал.

— Ужасяващо — Шарлот позамълча, преди да продължи: — Джони ми даде часовника, когато заминаваше. Каза ми, че ще се върне, за да си го вземе, а дотогава да ми напомня за него и за нашата любов. Затова го пазех толкова много. Трябваше да бъде символ за нашето общо бъдеще. Бях млада, само на двайсет и три години. Каза ми, че ще се върне, и аз му повярвах с цялата си душа. Мислех си, че е способен на всичко, дори да излъже очакванията ми — въздъхна. — Но годините минаваха, а той не се завръщаше. Скрих часовника в моя скрин. Не мога да кажа защо. От време на време го изваждах, гледах го и си спомнях за него. Когато дядо ти почина, реших да се преместя и да продължа наново, също така си помислих, че е време да се разделя и с часовника. Затова ти го дадох. Става въпрос за любов, Кайла, и исках да го дадеш на мъжа, когото обичаш.

— Ами не се получи много добре — младата жена се почувства още по-зле, след като научи цялата история. Не беше изгубила просто един часовник, беше изгубила единствения спомен на баба си от първата й любов. — Толкова съжалявам! Не трябваше да прибързвам, трябваше да се уверя, че Евън заслужава и че любовта ни е истинска. Допуснах куп грешки — тя се поколеба, но любопитството я глождеше. — Предполагам, че дядо не е знаел за твоята любов, след като си криела часовника.

— Знаеше, че преди да го срещна, е имало някой друг, но нищо повече. Едуард не ме е питал и аз не съм казвала — тя погледна Кайла право в очите. — Не ме разбирай криво, Кайла! Обичах дядо ти. Едуард беше прекрасен човек. Не искам да останеш с друго впечатление.

На Кайла й олекна. За нея бракът на баба й винаги е бил образец за брака, който самата тя искаше да има.

— Благодаря ти, че ми разказа.

— Разбирам какво означава да обичаш неподходящ човек. Трябва сама да си простиш — каза тя, потупвайки Кайла. — Вече е минало, мила. Остави го зад гърба си.

— Не мога така лесно като теб да продължа.

— Опитай. Не можеш да промениш случилото се.

— Но мога да открия Евън и да ти върна този часовник. Имаш ли някаква представа защо е толкова важен за него? Какво толкова специално има в него?

Баба й се поколеба само за част от секундата, после отвърна:

— Не зная.

Кайла не й повярва.

— Мисля, че знаеш. Откъде се появи часовникът?

— Подариха му го.

— Знаеш ли какъв е смисълът на посвещението?

— Джони не ми е казвал.

Кайла се намръщи. Отново стигна до задънена улица, при това много бързо.

— И така, нищо ли не знаеш за часовника и нищо ли не можеш да ми кажеш?

— Мисля, че вече говорихме по този въпрос, Кайла — отговори Шарлот доста раздразнено. — Не разбирам какво искаш от мен. Забрави за часовника. Не е важен.

— Важен е. Иначе нямаше да ми отговаряш така уклончиво. Трябва да ми кажеш какво криеш. Не само аз съм заинтересувана, бабо. Ник няма да забрави, че Евън му е откраднал парите, а аз съм му помогнала да ги похарчи. Искам да му помогна и му го дължа.

— Нищо не му дължиш. Ти също си жертва.

— И така да е, но вече съм вътре в играта. Ник няма да се откаже. Ще търси истината, докато не я открие. А часовникът е единствената следа, с която разполагаме.

— Не желая да те излагам на опасност — каза Шарлот.

Кайла се сепна от думите на баба си.

— По какъв начин би ме изложила на опасност?

— Като ти казвам повече, отколкото трябва. Смятам, че часовникът е краден, Кайла. Ето защо не искам да се занимаваш с него. Нямам представа кои са били истинските притежатели и какво би последвало, ако някой започне да издирва този часовник. Това достатъчно ли е, за да не се интересуваш повече? Ще престанеш ли заради мен?

 

 

Ник паркира зад фризьорския салон на Ное Вали, където работеше сестра му Джени, и изключи мотора. Беше обмислил въпроса, дали да въвлече сестра си в издирването на Евън. Най-накрая прецени, че ще бъде по-добре, ако я предупреди за повторното нахлуване на Евън в живота му, за да не бъде Джени толкова уязвима. Не му се искаше Евън да се появи ненадейно и да я свари съвсем неподготвена… ако вече не го беше направил.

Струваше му се необичайно, че докато бе в чужбина, Джени нито веднъж не му се обади. Винаги поддържаха връзка, макар и не редовно. Но това не биваше да го тревожи. Беше освободен от семейните грижи, за да се концентрира върху работата си. И сега не преставаше да се пита дали не бе пропуснал нещо. И дума не можеше да става, че Джени би помогнала на Евън да го ограби. Но не беше сигурен доколко тя бе в състояние да се противопостави на Евън. Или каква игра би разиграл той с нея. Тъй като, ако Евън за дванайсет години не бе забравил него, какво оставаше за сестра му.

Джени издухваше със сешоар косата на една жена, когато той влезе в салона. Тя веднага го забеляза и остана с отворена уста от изненада. Изключи сешоара.

— Ник, ти си се върнал! Защо си тук?

— Дойдох да се видим — каза той.

— Почти свърших, ако искаш, почакай ме.

Той кимна и седна на един стол. В салона работеха още две младички фризьорки. Те също имаха клиентки. Носеше се музика и беше много приятно. Беше му известно, че Джени иска да отвори един ден собствен салон. Дори го беше помолила да й помогне, но той й отказа. Все още се надяваше тя да постигне в живота нещо повече от подстригване на коси. Беше толкова интелигентно момиче, толкова добра студентка, докато Евън не бе прекършил увереността и амбициите й.

Джен приключи след няколко минути и бъбреше с клиентката, докато тя попълваше чек. Каза „довиждане“ и се обърна към него, за да го прегърне.

— Хей, ето те и теб. Доста време не сме се виждали.

Почувства се по-малка и по-безсилна, а той забеляза как ребрата й се четяха под тясната, къса тениска.

— Отслабнала си — рече.

— Охо, виж ти, знаеш точно какво да кажеш на едно момиче — пошегува се тя.

Той се взря в лешниковите й очи с надеждата да види как искрят, но те бяха помръкнали. Дори кестенявата й коса изглеждаше увиснала и отъняла.

— Какво става, Джен?

— Какво да става, нищо не става. Боже, няма и пет минути, откакто си се върнал, и вече разпитваш! — тя отстъпи и обви ръце около талията си, което още повече подчерта измършавялата й фигура. — Как мина пътешествието?

— Идеално, плодотворно, успешно, обичайното. Но не съм тук, за да говоря за себе си.

— Виж ти! И тогава защо си дошъл?

— Нека да отидем на някое по-спокойно място.

Тя присви очи.

— Това вече ми изглежда сериозно. Никой не е пострадал, нали? Мама и Ди заминаха за няколко дни за Кармел. Не са катастрофирали или…

— Не. Няма нищо подобно — бързо я прекъсна той. — Те са добре.

Току-що бе говорил с майка си и с облекчение разбра, че заедно с по-голямата му сестра Ди ще отсъстват няколко дни от града. Не желаеше Евън да се навърта около семейството му.

— Добре. Да отидем в парка. Следващата ми клиентка ще дойде след няколко минути.

Фризьорският салон се намираше на уличка с бутици и кафенета близо до малък парк. Щом седнаха на пейката, Джени каза:

— Е, какво се е случило?

Не знаеше откъде да започне, затова изрече направо:

— Евън.

Тя пребледня, в очите й проблесна някакво чувство, което той не можа напълно да определи.

— Евън ли? Боже мили, Ник! Защо след толкова години отново се занимаваш с него?

— Защото той се върна. Нахлул е в къщата ми, докато ме е нямало. Както изглежда, живял е там седмици наред, присвоил си е самоличността ми, харчил е парите ми, източил е кредитните ми карти.

Ник така внимателно я наблюдаваше, че веднага забеляза как вената на шията й запулсира, както и смутеното й и предпазливо изражение. Смущението бе разбираемо, но предпазливостта пробуди у него подозрения.

— За бога, Ник, това е ужасно. Сигурен ли си, че е бил Евън?

— Абсолютно — изчака малко, преди да добави: — Няма ли да ме попиташ откъде знам?

— Предполагам, че можеш да го докажеш. Изглеждаш сигурен.

— Сигурен съм. Запознах се с човек, който ми показа снимка на мъжа, живял в дома ми. Евън е.

— Не мога да повярвам. Защо ще го прави… след всичките тези години?

— Надявам се ти да ми подскажеш.

Тя избегна погледа му и се загледа в ръцете си.

— Защо аз?

— Защото щом Евън се е върнал за мен, не бих се изненадал, ако ти се е обаждал. Освен това ще ти кажа съвсем честно: изглеждаш ужасно. Очите ти са уморени. Отслабнала си. Ако причината за безсънните ти нощи не е Евън, тогава кой е?

— Никой. Имам много работа. Миналата седмица бях болна от грип. Още не съм се възстановила. Защо не ме оставиш на мира?

— А ти защо не ми отговаряш? Евън обаждал ли се е?

Макар и колебливо тя отговори:

— През последните няколко седмици получавах подаръци, изпратени анонимно цветя, свещи, една книга… ей такива неща.

— И си помисли, че са от него, нали?

— Е, не беше първият, за когото се сетих — сряза го тя. — И други гаджета съм имала, знаеш много добре. Но както и да е, повече не получавам подаръци и това е всичко.

— Трябваше да ми кажеш.

Побиха го тръпки при мисълта, че Евън е дебнел сестра му, докато той е отсъствал.

— Ти беше в Африка — отговори Джени. — И дори не знаем дали Евън ми е изпращал подаръците. И друг може да е.

— Трябваше да съобщиш в полицията.

— И да заявя, че съм се изплашила от няколко подаръка! Щяха да умрат от смях.

Навярно беше права, но не можеше да понесе мисълта, че Евън я дебне.

— Защо, по дяволите, се набърква в живота ни? — изропта той. Не очакваше отговор от нея. — Ако се появи, ако се обади, ако получиш каквито и да е подаръци, вземи телефона и ми се обади. Вече уведомих полицаите. Опитват се да го заловят. Дотогава трябва да измисля как да се измъкна от неприятностите, които той ми навлече. Нямаш представа какво ми причини.

— Вероятно е сметнал, че има да си връща — каза тя. В гласа й долови нотка, която не му се искаше да чува.

— Джен, не изпадай в заблуждения, че Евън има основателна причина да постъпва по този начин за каквото и да било, или пък че има добра страна, която само ти можеш да видиш. Той е крадец. Той е престъпник. Винаги е бил такъв и такъв ще си остане.

Очите й гневно заблестяха.

— Не съм глупачка, Ник.

Той вдигна вежда, като едва устоя да не й припомни, че в един период от живота си се е проявила като изключителна глупачка.

Тя вдигна ръка, тъй като се досети какво му мина през ума.

— Добре де, може би бях наивна едно време, но бях дете. Сега съм зряла и зная, че Евън е крадец. Също така зная, че той има странно схващане за чест, което ти едва ли би разбрал. И — добави тя с известно предизвикателство — светът не е само черен или само бял, както на теб ти се иска. Евън има и добри качества. Не е сатана. Тогава се държеше много добре с мен. Мисля, че нещастното му детство е изиграло голяма роля, за да стане човекът, който е. Не е негова вината, че е бил малтретиран, изоставен и е трябвало сам да расте в един враждебен свят.

— Нима знаеш какво детство в действителност е имал? — възрази Ник. — Всяка дума, която излиза от устата му, е лъжа. Откъде знаеш кое е истина? Внушавал ти е онова, което е искал.

— Не всичко е било лъжа. Познавах го по-добре от теб, Ник.

— Вярваш ли, че един мъж ще ти каже истината само защото прави секс с теб? Господи, Джен, точно тогава се изричат най-големите лъжи — видя болката в очите й и почти съжали за грубите думи, но тя го плашеше. Знаеше, че Евън отново се е вмъкнал в живота им. Навремето той едва не я унищожи и не би понесъл това отново да се случи. Евън знаеше слабите места на Джени. — За всичко друго си толкова интелигентна, защо не можеш да проумееш кой е Евън?

— Мисля, че разговорът ни приключи — ядоса се тя. — Изложи мнението си.

Преди да стане, той сложи ръка на рамото й.

— И още нещо, само за сведение, ако си въобразяваш, че това е някакъв опит от страна на Евън да се върне при теб. Оженил се е за друга, като се е представил за мен, използвайки моето име, преди две седмици, точно когато е започнал да ти изпраща подаръци.

— Какво? Какво каза?

Ник се намръщи. Сякаш Джени се изненада повече от тази новина, отколкото от факта, че Евън го е ограбил.

— Чу добре. Евън се е оженил, като е използвал моето име. Отвел я е на езерото Тахо и са се оженили в параклиса на едно казино. Казва се Кайла. Отначало я взех за съучастничка, но сега съм убеден, че тя е била пионка в играта на Евън за отмъщение.

— Възможно е да не е била пионка в играта му. Може би я е обичал — изрече бавно сестра му.

— Изчезнал е през първата им брачна нощ. Според теб това любов ли е?

— Според мен се е изплашил и е избягал.

— Или е имал друга причина да се ожени — замълча за малко, преди да продължи: — Да имаш някаква идея защо Евън би се заинтересувал от стар джобен часовник?

Тя примигна недоумяващо.

— Моля?

— Взел е от нея само един часовник и аз съм убеден, че е бил важен за него.

— Не зная. Нищо не зная, освен че трябва да се връщам на работа. Току-що видях следващата ми клиентка да влиза — тя кимна към салона.

— Добре, но бъди внимателна, Джен, разбрахме се, нали?

— Ще бъда, но ако Евън е искал да ме нарани, вече го е направил. Не смятам, че ще се появи отново.

— Само още нещо да те попитам, Джен. Каза, че Евън е споделял с теб повече, отколкото с всеки друг. Споменавал ли е роднини, приятели, някой тук в Сан Франциско, който би ми помогнал да го открия?

Тя се позамисли, после поклати глава.

— Съжалявам. Не се сещам.

— Ако си припомниш нещо, за което да се хвана, ще ми се обадиш, нали?

— Ще ти се обадя.

Ник загрижено я гледаше как прекосява улицата. Чувстваше, че ако Евън почука на вратата й, тя навярно веднага ще му отвори. Какво имаше у Евън, което караше нормални и интелигентни жени да се държат невероятно глупаво? Преди да си отговори, мобифонът му зазвъня.

— Ало!

— Ник, Кайла се обажда. Говорих с баба и научих нещо.

— Много добре — отговори той. — Аз също щях да те търся. Снощи се рових в интернет и открих един часовникар в града с инициали Д. Р. Тъкмо отивам да проверя. Искаш ли да се срещнем?

— Да. Къде живее?

— В Норт Бийч. Искаш ли да се срещнем пред онази църква на Уошингтън Скуеър? Знаеш ли я?

— Разбира се, че я знам. Аз съм художничка на витражи. Била съм във всяка църква тук, а „Петър и Павел“ е една от най-любимите ми.

— Добре. За двайсет минути ще стигна дотам.

— Разбрахме се. Има нещо, което трябва да знаеш, Ник. Според баба ми часовникът вероятно е краден.

Взе да изтръпва, щом подреди фактите. Ако часовникът преминаваше от ръцете на един крадец в ръцете на друг, това едва ли беше съвпадение. Този часовник сигурно беше ценен. За това би се хванал на бас и би заложил къщата си… та какво ли друго му бе останало.

 

 

Джени влезе в салона. Беше разстроена след разговора с Ник. Чувстваше се ужасно, че за случилото се е виновна тя. Извини се на клиентката си, взе мобилния телефон и се запъти към малката тоалетна в дъното на салона. Влезе и заключи вратата. Набра номера, който трябваше да бъде заличен. Навярно вече беше невалиден. Или е бил уличен телефон. Нямаше представа, но бе длъжна да опита.

— Ало, Джени — каза той.

Сърцето й замря. Гласът на Евън завинаги бе запечатан в ума й и в сърцето й. Ник никога нямаше да разбере, че любовта не е въпрос на избор. Случва се да е като примка на врата или като циментов блок, който те повлича към дълбините.

— Какво си направил на Ник? — попита рязко тя.

— Щом ми се обаждаш, значи вече знаеш, иначе нямаше да ми звъниш. Трогнат съм, че пазиш номера ми.

— Просто е останал, след като ми се обади — подпря се на стената разтреперана. — Откраднал си парите на Ник. Объркал си живота му. Защо?

— Имаме недовършена работа. Дойде време да я довършим.

— Защото ти казах, че Ник е преуспял — спомни си краткия им разговор преди два месеца, когато Евън най-неочаквано се обади, за да й честити рождения ден. — Ти искаш да го унищожиш.

— Винаги съм искал да го унищожа. Чаках само удобен момент.

— Защо? Защо не ни оставиш на мира? Толкова отдавна приключихме.

— Аз никога не прощавам. Никога не забравям.

От тона му я побиха ледени тръпки, припомни й двойствената му същност — светла и мрачна; добра и зла. Когато беше прекалено млада, безразсъдна и безумно влюбена в него, се надяваше, че може да го промени, да му повлияе, за да стане почтена и цялостна личност. Ник й отвори очите, показа й, че едва ли би успяла с човек като Евън. Беше ги разделил и бе пратил Евън в затвора. Предполагаше, че след дванайсет години Евън се е променил, но се е лъгала. Чакал е удобен момент, за да нападне.

— Остави Ник, Евън — каза тя. — Ако изобщо някога си имал чувства към мен, направи само това.

— Какво ли не съм правил заради теб, Джен. Ти никога не оцени колко ме бива, но ще ти го покажа. На всички ще го покажа. Най-добрият съм, като мен друг няма. Ще видиш.

— Моля те, Евън, чуй ме!

Но Евън беше затворил.

Ръцете й се разтрепериха, уплахата я заля като вълна, почувства се безпомощна. Евън търсеше отмъщение. Докъде би стигнал?