Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (4)

3

Евън Чедуик. Повтаряше си името с влудяваща натрапчивост като рефрен от добре позната песен. Не можеше да се отърси от досадното име, нито пък да прогони образа на Евън в деня на сватбата, докаран с черен смокинг и червена роза в бутониерата, с нахална усмивка, сякаш гореше от нетърпение Ник да разбере как се е развилнял. Проклет да е!

Ник едва се сдържаше да не изругае. Имаше желание да стовари юмрука си в нечие лице, за предпочитане в лицето на Евън, но освен да шофира разкошното порше, което Евън бе купил с неговите пари, друго не му оставаше. Проклет да е!

— Добре ли си? — попита Кайла загрижено. — Караш ужасно бързо.

Тя почти се залепи за страничната врата, когато Ник направи рязка маневра, за да задмине някакъв автобус, след което продължи да сменя платната, оставяйки след себе си по-бавно движещите се автомобили.

— Возим се в спортна кола. Би било смешно, ако не караме бързо — рязко отвърна той.

— Виж, разбирам, че си бесен…

— Дори не можеш да си представиш.

Спирачките изсвистяха, когато направи завой.

— Ако загинем при автомобилна катастрофа, Евън печели — каза Кайла. — Това ли искаш?

Думите й го отрезвиха и той намали. Нямаше да достави удоволствието на Евън да умре, преди да са си оправили сметките. Вместо да профучи на жълтия светофар, така закова колата, че щяха да изхвърчат от открития спортен автомобил.

— Извинявай — изрече той.

— Успокой се! Овладей се.

— Опитвам се.

— Опитай по-сериозно. В противен случай веднага слизам от колата — предизвика го тя, като посегна да отвори вратата.

— Добре съм. Остани! Моля те! — добави той.

Не биваше да отблъсква Кайла, нямаше за какво друго да се хване.

— Оставам, само че успокой топката.

— Ще се успокоя. Толкова се ядосах! — призна си той. — Не мога да повярвам, че Евън отново се вмъкна в живота ми и ме ограби. Трябваше да си отварям очите, да предвидя, че някой ден ще се случи. Наистина се отпуснах, но беше толкова отдавна. И през ум не ми минаваше, че отново ще го срещна.

— И колко отдавна по-точно? — попита Кайла.

— Преди дванайсет години. Запознахме се в предпоследния курс в университета. Познавахме се едва от месец-два, когато всичко се изясни — тя го погледна и той сви рамене. — Историята е дълга и объркана.

— Разкажи ми накратко.

Светофарът светна зелено, той натисна газта, но този път предпазливо пое през натоварения уличен трафик.

— Мислех си, че е като всички останали хлапаци в университета. Но много бързо стана ясно, че е далеч по-заинтересуван да измъква пари от своите състуденти, отколкото да получи образование. Да върши злини беше в кръвта му, Кайла. Игра на карти с белязани карти, проституция под формата на служба за почистване. Продаваше наркотици на колеги, на които по цели нощи им се налагаше да учат, и ако някой му поискаше екземпляр от задачите за изпитите, проникваше в университетската компютърна система и ги доставяше. Разбира се, не ми отне много време да разбера какво прави той. Но междувременно Евън оплете сестра ми Джени. Опитах се да я убедя, че е лош човек, но тя не искаше и да чуе. Реших да му смачкам фасона и да го разоблича пред нея. За съжаление нещата се развиха зле и… — Той се запъна, искаше му се да не беше връщал спомените за онези дни, но вече беше късно. Те оживяха у него и навярно това не беше чак толкова лошо. Очевидно имаше нужда да си припомни колко опасен може да бъде Евън.

— И после? — подкани го Кайла.

— Намушка с нож Джени. Прободе я и я захвърли кървяща на земята.

— О, боже! — прошепна тя.

— Аз бях виновен. Избухнах. Не я предпазих.

Още беше пред очите му пребледнялото лице на сестра му, безжизненото й тяло, кървавата рана в гърдите й. Беше се изплашил до смърт, че ще я загуби.

— Тя оправи ли се? — попита Кайла.

— Да, оправи се.

— А с Евън какво стана?

— Вкараха го в затвора, а той се закле, че ще ми отмъсти.

Ник се умълча, припомняйки си онзи ден в съда, когато Евън бе осъден главно въз основа на неговите свидетелски показания. Евън се бе обърнал към него и с усмивка, изразяваща огромната му ненавист, бе казал:

„Един ден, Ник, когато най-малко го очакваш, ще си разчистя сметките с теб.“ Както изглежда, този ден бе настъпил.

— Струва ми се, че знаем защо преследва теб — отбеляза мрачно тя. — И все пак било е толкова отдавна. Защо точно сега?

— Нямам представа.

— А по каква причина се е захванал с мен? Какво свързва мен и теб?

Ник нямаше отговор и на този въпрос.

— Ето това трябва да разберем — каза той. — Слава богу, баба ти ще ни разкаже нещо повече за часовника — той млъкна, щом пред тях се появи комплекс от двуетажни къщи близо до Ембаркадеро. — Тук ли е?

— Да, до смъртта й къщата е нейна собственост. Виж, има място за паркиране точно пред входа.

Ник паркира и изключи мотора. Слезе от колата и едва тогава видя, че Кайла не се е помръднала.

— Какво има? Защо не излизаш?

— Чудя се как да кажа на баба, без да получи инфаркт, че съм се омъжила за крадец. Възрастна жена е. Живее тихо и скромно. Подобна история ще я разтърси. Вчера вярвах, че съм се омъжила за един човек. Днес излиза, че съм омъжена за съвсем друг. Не е лесно за обяснение, нали?

Той се сепна. Евън се беше оженил за нея, като беше използвал неговото име. Вероятно с тази част от замисъла се беше забавлявал най-много.

— Не искам да кажа, че съм омъжена за теб — изрече бързо Кайла. — Всъщност бракът не е легитимен, понеже Евън се е представил с фалшива самоличност. Така е, нали?

— Точно така. Сигурен съм, че не е легитимен, но ще се оправяме с бюрокрацията после. Първо да говорим с баба ти. Трябва да открием Евън, преди да е нанесъл още някой удар.

— Нима е възможно? Та какво ли повече би могъл да измисли?

— Едва ли ще разберем, ако не вникнем в замисъла му.

Кайла неохотно слезе от колата. Ник беше хукнал да преследва истината. Щеше да я премаже, ако застанеше на пътя му. Но не се тревожеше толкова за себе си, колкото за баба си. Искаше да й поднесат историята по най-безболезнения начин. Задържа Ник за ръката.

— Почакай. Преди да влезем, те моля да ми обещаеш, че ще ме оставиш аз да говоря. Не желая да разстройвам баба прекалено и без друго ще трябва да понесе невероятната ми история.

В първия миг Ник сякаш щеше да се възпротиви, но после размисли.

— Добре. Само се постарай да ни каже каквото ни интересува и няма да си отварям устата.

Запътиха се към входната врата и когато Кайла посегна да позвъни, дочу смях и разговори на висок глас, които се носеха отвътре.

— Като че ли има гости — предположи Ник. — Останах с убеждението, че баба ти води тих живот.

— Да, наистина живее затворено — смръщи се тя. Доколкото знаеше, баба й вечер или четеше, или гледаше телевизия. — Може би е денят й за бридж — недоумяваше Кайла и позвъни още веднъж. И този път никой не се появи. Тогава натисна бравата и вратата се отвори. — Ами да влизаме.

Когато влезе с Ник след себе си, видя баба си с още три жени, разположени около масата в трапезарията. Играеха на карти, но ако се съдеше по внушителното количество разноцветни чипове, струпани в средата на зеленото сукно, не се занимаваха с безобиден бридж. Гъст цигарен дим се стелеше наоколо. Около полупразна бутилка бърбън имаше малки чашки. Като фон на оживения им разговор тихо се носеха старите бродуейски парчета. Кайла беше меко казано изненадана. Едва позна баба си, която раздаваше карти като изпечен комарджия.

Разговорът около масата секна внезапно, когато една от жените ги забеляза.

— Шарлот — каза тя, — имаш гости.

Баба й се обърна и ги погледна изумено, но сините й очи искряха. Имаше руж на страните, косата й сякаш беше по-руса и по-къса, което подсказваше, че наскоро е била на фризьор. Изглеждаше различно, мислеше си Кайла — по-млада, по-хубава и несъмнено изпълнена с живот, за разлика от последните две години. Защо не бе забелязала промените досега? Толкова ли е била заслепена от своите проблеми?

— Кайла — рече Шарлот, — не видях, че си дошла. Момичета, това е моята внучка — тя захлупи картите си на масата и стана. Беше по-висока от Кайла, над метър и седемдесет. Тръгна към тях енергично и грациозно. Прегърна и целуна Кайла, преди да погледне любопитно към Ник. — Познаваме ли се?

— Не, аз съм…

— Бабо, какви ги вършиш? — попита Кайла, за да го прекъсне. Искаше да подготви баба си, преди тя да чуе името му.

— Днес е петък, ден за покер — отговори Шарлот. — Всеки петък вечер пробваме късмета си с момичетата. Бяхме много добри в казиното „Тексас Холд“. Когато станем още по-добри, ще вземем автобус до езерото Тахо и ще спечелим малко пари.

— А с бриджа какво стана? — Кайла не беше съвсем сигурна дали харесва това неочаквано превъплъщение на баба си.

— Бриджът е игра за стари дами — презрително махна с ръка Шарлот. — Запознай се с приятелките ми. Тази с жълтия тоалет е Бърнис. Живее точно до мен.

— Да, спомням си. Здравей, Бърнис.

— До нея е Дона от църквата и Катлийн, която също живее съвсем наблизо.

— Здравейте — поздрави ги Кайла, а те й помахаха.

— След като Кайла не ни запозна, да ви се представя — аз съм Шарлот Хърш — обърна се тя към Ник. — А вие сте…

— Ник Гренвил — каза той, поглеждайки Кайла красноречиво, с което й намекна, че ако тя няма намерение да се заеме с обясненията, сам ще се оправя.

— Аз щях да й кажа — зае отбранителна позиция Кайла.

— Тя попита, аз отговорих — обясни накратко той.

— Нищо не разбирам. Какво става? — почуди се Шарлот. — Този човек не е Ник.

— В действителност е — Кайла търсеше най-подходящите думи, но как ли би могла да обясни толкова неловка ситуация? — Ще ми се да имаше по-деликатен начин да ти кажа, бабо, но не се сещам, затова ще говоря направо. Човекът, за когото се омъжих, не е онзи, за когото се представяше. За прикритие е използвал самоличността на Ник. Истинското му име е Евън Чедуик — млъкна за миг, после продължи: — Лъгал ме е за всичко и очевидно не е само лъжец, но е и крадец. Докато Евън е живял в къщата на Ник е откраднал парите му, вмъкнал се е в банковите му сметки и е съсипал труда на целия му живот.

Баба й зяпна смаяно.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— О, миличка, сигурно се чувстваш ужасно!

— Била съм и по-щастлива.

Шарлот кимна.

— Трябва да поговорим — тя се обърна към приятелките си, които слушаха с неприкрито любопитство. — Дами, моля да ме извините за няколко минути…

— Не се притеснявай — каза Бърнис. — Ще пийнем по чашка, докато те чакаме.

Баба й ги покани в малката дневна до гостната, където шиеше и четеше. Седна с внучката си на любимото си място, а Ник застана до вратата. Кайла имаше чувството, че никой няма да напусне стаята, докато той не получи отговори на въпросите си.

— А сега повтори още веднъж какво се е случило — каза Шарлот. — Струва ми се, че не съм те чула добре.

— Чу много добре. Сторило ти се е невероятно и наистина е невероятно — започна Кайла. — Привечер минах покрай къщата на Ник, за да проверя дали не се е върнал, както правех всеки ден през изминалите няколко седмици — тя посочи към мъжа до вратата. — Отвори ми този Ник. Много се изплаших, когато го видях, и не исках да повярвам, че е Ник Гренвил, но той ми го доказа и всъщност разбрахме какъв е случаят.

— О, боже! — промълви баба й с нарастващо смущение. — Убедена ли си? — тя погледна подозрително Ник.

— Да ви покажа ли документа си за самоличност? — попита той.

— Убедена съм — каза Кайла. — Проверих ги, бабо. Изрядни са.

— Ами тогава какво се е случило с твоя съпруг?

— Не зная. Точно това трябва да разбера.

— Каква потресаваща история! — каза Шарлот. — Не мога да повярвам.

— Аз също, но фактите са достоверни и няма как да бъдат пренебрегнати. Ник ми каза, че е познавал някога този, за когото съм се омъжила, и че са били състуденти. Истинското му име е Евън Чедуик. Бил страхотен играч, умеел да се превъплъщава както си поиска.

Шарлот насочи вниманието си към Ник:

— А вие как разбрахте за кого става въпрос?

— Познах Евън на сватбената снимка на Кайла — отговори той. — Нямам представа защо точно сега се появява или защо е избрал точно на вашата внучка да се представи с моето име.

— Изглеждаше толкова добро момче — прошепна Шарлот. — Имаше прекрасни маниери и беше толкова чаровен.

— И аз така мислех — каза Кайла, — но сгреших. Обърках всичко, бабо. Направих огромна грешка. Омъжих се за човек, когото изобщо не познавах, и виж какво стана.

— О, милата ми, нищо лошо не си направила, просто се влюби — усмихна й се възрастната жена със съчувствие.

— В един безобразник.

— Случва се понякога.

— И сега трябва да открия защо този Евън Чедуик се омъжи за мен и къде се намира — каза Кайла.

Баба й кимна одобрително.

— Мога ли по някакъв начин да помогна?

— Да, можете — намеси се Ник. — Кайла ми каза, че е подарила на Евън часовник, точно преди той да изчезне, стар джобен часовник, принадлежал на съпруга ви.

— Дала си му часовника на дядо си! — стъписа се Шарлот. — Защо? Как можа?

Кайла се стресна от бурната реакция на баба си. Като че ли този факт я разстрои повече от всичко останало.

— Ти… ти ми заръча да го подаря на мъжа, когото обичам. Не си ли спомняш?

— Да, но… — Шарлот не се доизказа. — Не съм разбрала, че си му го дала, а той веднага се е изпарил. Защо не си ми казала досега?

— Бях забравила, не мислех, че е нещо важно. Тревожех се за съпруга си. За часовника изобщо не съм се сещала. Извинявай — Кайла се умълча, преди да попита: — Ценен ли беше?

Шарлот се двоумеше и стисна устни.

— Не беше ценен. Само за мен имаше стойност. Вече няма значение. Бях ти го дала. Твоя работа какво си направила с него. Просто не знаех, че си го подарила.

— И през ум не ми минаваше, че ще го вземе и ще изчезне — каза Кайла.

— Зная, зная. Е, станалото станало — Шарлот се изправи. — Предполагам, че това е всичко. Трябва да се връщам при моите гостенки.

Кайла се притесни:

— Ами, добре.

— Не, това не е всичко — подхвърли Ник, като препречи вратата. — Щом Евън е искал този часовник, е имал причини. Според Кайла само тази вещ е задигнал от нея. Трябва да е ценен с нещо. Можете ли да ми го опишете? Златен ли беше или сребърен? Знаете ли някаква история, свързана с него?

— Беше най-обикновен сребърен джобен часовник. Нямам представа дали около него е имало нещо интересно, нито пък откъде съпругът ми се е сдобил с този часовник. Зная само, че му беше много скъп — Шарлот се обърна към внучката си: — Мисля, че ще постъпиш най-добре, ако продължиш да живееш както досега. Забрави часовника, забрави и човека, за когото се омъжи. Връзката ви е приключила. Време е да се отърсиш и да продължиш напред.

Кайла никога не би предположила, че нейната баба може да се държи толкова коравосърдечно, презрително и студено. Очевидно беше вбесена, че часовникът е загубен, но тя не знаеше защо.

— Изключено е да продължа напред, без да намеря Евън. На всяка цена трябва да разбера защо постъпи по този начин. Освен това искам да ти върна часовника. Явно за теб означава много повече, отколкото съм предполагала.

— Не, този часовник вече не ме интересува. Забрави за него — заяви Шарлот.

— Но той те интересува — каза Кайла. — Видях как се разстрои.

— Притеснявам се за теб — отвърна баба й. — Обясненията на Евън нищо няма да променят. Допусна грешка, Кайла. Повече не се занимавай с него и продължи напред. Повярвай ми! Да се ровиш в миналото не е най-добрата идея и никога не е била.

— Може би Кайла е в състояние да продължи напред, но аз не съм — обади се Ник, като ги прекъсна за пореден път. — Евън е взел от мен много повече от един часовник. Откраднал е хиляди долари и Бог знае още какво е направил, използвайки името ми.

— Съжалявам за щетите, които сте понесли, но това няма нищо общо с Кайла — каза остро Шарлот.

— През цялото време, докато Евън е живял, възползвайки се от моята самоличност, тя е била с него.

— Едва ли вярвате, че е откраднала от вас.

— В момента съм склонен да вярвам, че тя е неволна жертва, но смятам, че часовникът е ключът за разгадаване на играта, която е замислил Евън.

Шарлот погледна Ник право в очите.

— Повече нищо не мога да ви кажа. А сега моля да ме извините…

Той неохотно се отмести от вратата.

— И ако се сетите нещо, ще уведомите ли Кайла?

— Разбира се — отговори тя. — Ще ви изпратя.

Шарлот ги съпроводи до входната врата. От дома на баба си Кайла никога не бе отпращана по този начин. Беше необичайно и много странно. Щом споменаха часовника, поведението на баба й коренно се промени.

— Извинявай, че ти се натрапихме — каза стеснително тя.

— Всичко е наред, не се притеснявай. Само те моля да помислиш и да зарежеш тази работа — Шарлот я погледна изразително. — Наистина вярвам, че така ще бъде най-добре.

— Не мога нищо да зарежа — отговори младата жена, при което баба й видимо се разочарова.

— Да, добре. Ами тогава лека нощ.

Щом прекрачиха прага, Шарлот затръшна вратата и заключи.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита ядосано Ник.

— Кое?

— Баба ти сякаш обезумя, когато й казахме, че часовникът е изгубен. Не иска да ни помогне.

— Държа се доста особено — призна Кайла, като все още недоумяваше какви са причините за странното поведение на баба й. — И през ум не ми е минавало, че часовникът е нещо кой знае какво. Никога не е намеквала, че е ценен, освен като спомен.

— Тя премълчава някаква тайна — каза Ник. — Въпросът е каква.

— Не ставай смешен. Баба ми е най-почтеният човек, когото познавам — защити я Кайла, но дълбоко в себе си чувстваше, че баба й се държа подозрително. Изчезването на часовника я обезпокои, имаше нещо, което тя не пожела да им каже.

— Налага се да потърсим сведенията, които ни трябват от друго място — каза Ник, докато отиваха към колата. — Ти си видяла часовника. Как изглеждаше? Можеш ли да ми го опишеш?

Тя се спря до колата, като се опитваше да си представи как изглеждаше часовникът.

— На капака му беше гравирана сграда с островърхи кули, колони… ей такива неща. На задната му страна беше изписано: „На рая ни очакват.“

— Какво означава това?

— Не зная. Дядо ми беше религиозен човек.

— И друго? — попита Ник.

— Капачето му се отваряше с прещракване като всеки друг джобен часовник. Носеше се на сребърна верижка — прехапа долната си устна, очевидно замислена. — От вътрешната страна на капачето имаше инициали с много ситни букви. Май че бяха „Д“ и „Р“.

— Не са ли инициалите на дядо ти?

— Не, името му беше Едуард Хърш. Предполагам, че са на майстора, който е изработил часовника.

Очите му светнаха.

— Възможно е. Друго сещаш ли се? А дали няма да се намери снимка на часовника?

— Не зная. Би трябвало да има снимки на дядо ми с часовника.

— И къде са тези снимки? Моля те, не ми казвай, че са при баба ти.

— Не, не са. Баба ми се премести преди две години и нейната къща сега е моя. Остави повечето вещи при мен. Каза, че искала да започне нов живот на ново място.

— Значи, ако има снимки, биха могли да бъдат на…

— На тавана на моята къща.

— Да тръгваме.

Докато той държеше отворена вратата, за да влезе, Кайла погледна към къщата и с изненада забеляза, че пердетата на гостната потрепваха. Наблюдаваше ли ги баба й? Само разтревожена ли беше или имаше и нещо друго? Ако не вярваше на баба си, на кого да вярва?

 

 

Наближаваше десет часът, когато Кайла заведе Ник на тавана в своята къща. По пътя към дома й спряха да хапнат пица и да изпият по чаша вино и след кратко неловко мълчание подхванаха разговор на неутрални теми като кино, книги, времето, старателно избягвайки личните си преживявания от изминалия месец. Тази кратка почивка й помогна да си събере мислите. Макар и да не можеше да каже, че атмосферата помежду им е непринудена, напрежението й беше попреминало, въпреки че това по всяка вероятност се дължеше на виното.

Би отложила разглеждането на старите вещи за другия ден, за да обмисли онова, което научи, но Ник беше като потоп — невъзможно бе да го спре. Изглежда не разбираше нейната необходимост от малко повече време, за да капитулира пред факта, че мъжът, за когото се омъжи, я е лъгал. Ник имаше едно желание — чрез нея да открие Евън.

И тя повече от всичко искаше да намери Евън. Според нея едва ли една снимка щеше да разкрие на Ник онова, което искаше да узнае, но предположи, че търси нещо специфично като отправна точка, откъдето да започне издирването.

Пристъпи в тавана с известно безпокойство. От години не се беше качвала и смътно си спомняше камарите вехтории. Застана до вратата и запали мъждива крушка, висяща на кабел. Безпорядъкът в прашното помещение беше много по-угнетяващ, отколкото си го спомняше — изпочупени стари мебели, струпани на куп, десетки кашони с вещи, прибирани там през изминалите четирийсет-петдесет години.

— Ами сега откъде да започнем — промърмори Ник, докато се оглеждаше.

— Да, голяма бъркотия е. Моето семейство има противния навик да разтребва, като захвърля всичко в някоя от стаите и затръшва вратата. Албумите сигурно са в някой от кашоните. Претърсването може да ни отнеме цяла нощ.

— Тогава да започваме.

— А не искаш ли аз да ги прегледам и да ти покажа какво съм намерила? Сигурно си изморен от пътуването. Предполагам, че отдавна не си спал като хората.

— Много по-важно е да намеря Евън, отколкото да спя — каза той, а очите му проблеснаха решително. — Виждам, Кайла, че с теб имаме различни подбуди. Когато ти мислиш за Евън, представяш си човека, за когото си се омъжила. А когато аз мисля за него, си представям човек, който съсипа живота на много хора само за шестте месеца, през които бяхме познати, в това число и на сестра ми. Зная колко е опасен. И не се заблуждавам, че е приключил с нас. Затова ти се обади днес следобед. Искаше да ни подскаже, че тепърва трябва да очакваме събитията, които е замислил.

Тя се загледа в Ник с тревога. Никога не би помислила, че Евън е опасен тип, но от гласа му по телефона настръхна. Тонът му бе злобен и лукав. Беше очаквала, ако някога пак разговаря с него, той да й поиска прошка за начина, по който я изостави, но в тона му не се долавяше никакво съжаление, а по-скоро триумф за някаква победа. Така й се искаше интуицията й спрямо него да не е била напълно погрешна, но при тези обстоятелства едва ли бе възможно. Беше излъгал за името си, къде живее, за работата си и тя трябваше да се примири с факта, че изобщо не го е познавала.

— Евън ме заряза преди две седмици — изрече тя. — Взел е каквото е искал. Имаше възможността да отмъкне всичко, което си пожелае. Има ли вероятност да иска още нещо от мен?

Ник я погледна много сериозно. Беше ясно, че няма да отстъпи.

— Точно това трябва да разберем, преди още веднъж да ни хване неподготвени. Евън е социопат. Той няма нито съвест, нито морал, за нищо не се разкайва.

— Но той беше толкова чаровен — възрази тя, като все още усещаше у себе си слаба съпротива да види Евън през очите на Ник.

— Което обяснява как печели доверието на хората, за да ги използва.

И самата тя му се беше доверила изцяло, отдаде му се, избяга с него. Разполагал е с идеалната възможност да я убие. Може би е имала късмет, че я напусна без последици. Но, от друга страна, много й се искаше да си обясни защо толкова бързо повярва на този мъж… този Ник Гренвил. Познаваше го едва от няколко часа. Историята му беше смислена, но все пак тя не знаеше всички факти. Ето я отново с непознат мъж, когото покани в дома си, заведе го на тавана си, където с дни нямаше да я намерят… ако се случеше нещо.

Хвърли поглед към вратата. Изпита непреодолимо желание да избяга от него, колкото по-далеч, толкова по-добре.

— Недей — ненадейно се обади Ник. — Не си отивай.

— Страхувам се от теб.

След като го изрече на висок глас, се почувства относително по-добре. Грабна от куп спортни вехтории ракета за тенис и смелостта й се възвърна.

Ник присви очи.

— От мен ли се страхуваш?

— Познавам теб колкото и Евън. Може и ти да лъжеш.

— Останах с убеждението, че по този въпрос няма неясноти.

— Ти ми припомни, че съм направила огромна грешка, като съм повярвала на Евън. А на теб защо да вярвам?

— Защото ти е добре известно, че Евън се беше настанил в моята къща. Знаеш, че се е представял от мое име. Знаеш, че той е лошият — той млъкна и раздразнено въздъхна. — Извинявай, ако съм те изплашил. Няма да те нараня. Но няма и да се откажа. Искам да намеря снимка на този часовник. И ако не ме цапардосаш с тази ракета по главата, започвам да претърсвам кашоните.

Тя стисна още по-здраво дръжката на ракетата. Разкъсваше се между разума и въображението, което се развихри в зловещия сумрак на тавана.

— Ще те ударя, ако се наложи — закани се тя. — Казвам го само за сведение. Мога да се защитя.

— Добре, но аз наистина не съм човек, от когото да се плашиш. А сега защо не започнеш да преглеждаш кашоните от едната страна, а аз — от другата. Дано някой от нас да има късмет да попадне на снимка с този часовник.

Кайла взе ракетата и я подпря до себе си, когато започна да търси албуми със снимки. Известно време тършуваха мълчаливо. Ник по-бързо от нея преглеждаше кашоните. Тя бе завладяна от стари спомени, когато вадеше или своите маскарадни костюми, или глинена ваза, моделирана в час по изкуство. По едно време попадна на класьор, пълен със самолетни билети.

— Бях го забравила — промърмори и измъкна класьора, за да го разгледа.

Ник се приближи.

— Снимка ли намери?

— Не, един албум, който съм подреждала много отдавна.

Той вдигни вежди, когато видя страницата с налепени употребявани билети.

— Доста си пътувала.

— Три години всеки втори уикенд в месеца. Винаги отивах на едно и също място — Сан Диего. Там се премести баща ми, след като се разведоха с майка ми. Бях на десет години. Поделиха си грижите за мен и аз пътувах напред-назад, докато един ден престанах — въздъхна тя.

— Защо?

— Татко ми се ожени втори път и им се роди бебе. Реши, че ще бъде по-удобно, ако отивам при него само през лятото, после пък изглежда прецени, че ако изобщо не ходя, ще бъде още по-удобно.

Толкова тежко й бе тогава. Пазеше си самолетните билети, за да ги хвърли един ден в лицето на баща си и да му каже колко ужасно е постъпил. Въобразяваше си, че ще го накара да се почувства гузен. Но порасна и осъзна, че него никога не го е било грижа, поне както на нея й се искаше. Захвърли албума с билетите в кашона.

— Твоите родители заедно ли живеят?

— Не, разведоха се, когато бях на тринайсет. Баща ми се заплете в любовна история. За съжаление, когато се премести, не отиде далеч. Заживя при гаджето си, само през две-три улици от нас. Предпочитах да е на другия край на света. Не исках да го виждам, но сестрите ми бяха привързани към него. Плачеха, когато не идваше, и нямах избор.

Той гневно стисна устни, но Кайла съзря тъга в очите му и тъкмо щеше да продължи да го разпитва, когато той сърдито каза:

— Хайде отново на работа. Да не се отплесваме.

— Готово, продължаваме.

Тя отвори следващия кашон. В него бяха натъпкани най-различни вещи, които някога баба й пазеше в шкафа с по-скъпите й предмети и които тя смътно си спомняше — стари чаени чаши, пепелници, вази, нищо ценно. Ник отвори кашона до нейния и подсвирна.

— Кайла, мисля, че открих нещо. — Той измъкна два стари албума. — Някакви бебешки снимки.

Ник седна на пода, облегна се на стената и изпъна крака. Тя се извърна, за да погледне.

— Това е майка ми — каза — с баба ми и дядо ми. — Струва ми се, че този албум не съм го виждала.

Разгледаха заедно снимките. На повечето от тях бяха майка й и баба й, а дядо й сигурно е снимал.

— Никъде не забелязах часовник — отбеляза Ник и затвори албума.

Тя взе втория албум и прелисти пожълтелите страници.

— Това явно е албум на баба, преди да се оженят с дядо.

На черно-белите снимки бяха документирани основните моменти в нейния живот: първият й учебен ден, първото причастие, победителка в спортно състезание, на път за първия й бал. На всички снимки погледът на Шарлот беше лъчезарен.

— Изглежда толкова млада — каза Кайла — и толкова жизнена.

— И тази вечер ми се видя много жизнена — отбеляза Ник.

Наистина беше така, помисли си тя и се смръщи. Не че не желаеше баба й да бъде щастлива, но покер, бърбън, цигари, не беше ли прекалено? Дали не преживяваше със закъснение кризата на средната възраст?

— Я, виж, какво е това?

След последната страница на албума имаше някакъв кафяв плик. Ник го взе и извади от него изрезки от вестници, два театрални афиша и снимка на баба й като танцьорка от ревю в стила на петдесетте — къса поличка, високи токове и черни мрежести чорапи.

— Боже мой! Това баба ли е? — възкликна тя и грабна от ръцете му снимката. Сексапилната жена с оскъдни одежди никак не отговаряше на представата й за нейната баба.

— Била е танцьорка — заключи Ник, разгръщайки една театрална програма. — Упомената е в балетния състав.

— Не мога да повярвам! Дай ми я! — беше убедена, че той се лъже, докато не прочете моминското й име. — Шарлот Кънингам. Никога не ми е казвала, че е танцувала на сцена. Знаех, че е била секретарка.

— Може и да е била, но не е употребявала много дрехи — отбеляза той, подавайки й изрезка от вестник, представляваща обява за откриване на нов стриптийз клуб на Бродуей, а имената на главните участнички се четяха на видно място: „Сладката Шърли и ослепителната Дейна“.

Кайла преглътна с усилие. Не можеше да повярва. Баба й е била стриптийзьорка! Стомахът й се преобърна. Има ли човек, който да е такъв, за какъвто се представя? Всеки ли има тайни в живота си?

— Това е лудост, истински шок — избъбри тя. — Защо не ми е казала?

— Може би се е страхувала да не се отвратиш — отбеляза той троснато.

— Е, а нима не е отвратително?

— Било е преди сто години.

— Винаги е живяла толкова порядъчно. Дядо ми беше банкер. В неделя винаги ходеха на църква. Бяха скромни и почтени. Просто не проумявам как е стигнала от стриптийз бар до подобен начин на живот. — Тя помълча, после добави: — Чудя се дали дядо е знаел за миналото й?

— Сигурно му е харесвало, че тя е имала какво да показва, разбираш ли? — заключи Ник.

Кайла зяпна от изумление.

— Не мога да повярвам, че го казваш! Става въпрос за баба ми, за бога!

Той се ухили.

— Правела е стриптийз, голяма работа. Била е млада, никому нищо не е дължала.

— Не мисля, че ще остане очарована, ако аз се захвана със същото.

Кайла забеляза как погледът на Ник се насочи към гърдите й. Инстинктивно скръсти ръце със съзнанието, че и наполовина не е така надарена като баба си.

— Хей! — извика тя.

— Извинявай, мъжки рефлекс — позасмя се той виновно.

— Така ли? Добре, но както сам каза преди малко — не се отплесвай!

Както прибираше изрезките в плика, в ръцете й изпадна снимка, която не бяха забелязали. Беше черно-бяла и на нея баба й беше фотографирана до висок тъмнокос мъж с мустачки. Той я прегръщаше през рамото, а тя бе вдигнала лице към него и му се усмихваше с абсолютно обожание. Изглеждаше млада и влюбена.

Някакво сребристо петънце привлече погледа на Кайла. Сърцето й замря. От джобчето на жилетката на мъжа висеше ланец с часовник, джобен часовник… часовникът на дядо й — същият, който подари на Евън. Не вярваше на очите си. Сигурно имаше някаква грешка.

— Кайла! Да не си попаднала на нещо?

Преглътна с усилие и обърна снимката към него.

— Това ли е въпросният часовник? — попита Ник.

— Да, но мъжът, който го носи, не е моят дядо. Никога не съм го виждала. Баба ми и той като че ли са… приятели.

— Или много повече. — Ник я погледна право в очите.

— Знаех си, че баба ти крие нещо. Може би този мъж е причината тя да не иска да говори за часовника.

— Може би — отстъпи Кайла.

— Имаш ли нещо против да взема снимката? Бих искал да я разгледам вкъщи с лупа.

— Да, струва ми се — отвърна тя малко неохотно, тъй като не й се щеше снимката да попада в чужди ръце.

— Така и не разбирам за какво му е притрябвал на Евън часовник отпреди петдесет години, който даже не е бил на дядо ми, а на някакъв съвсем непознат човек. Едва ли представлява кой знае каква ценност. А дали пък не е ценен?

— Засега нищо не мога да кажа — Ник въртеше снимката в ръцете си. — Според мен този мъж ще се окаже важен.

Тя все така неохотно кимна в знак на съгласие. Навярно баба й имаше право. Навярно от взирането в миналото нищо добро няма да произлезе. Но да се откажат беше твърде късно, вече бяха отворили вратата към това минало и един непознат прекрачи прага. Кой бе той? Трябваше да разбере.