Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (23)

22

Ник я бутна в един гъст храсталак встрани от пътеката. Кайла притаи дъх, когато доловиха шум от приближаващи се стъпки.

Кой беше, някой от екскурзоводите ли правеше последна обиколка, за да прибере изостанали туристи? Или някой, който ги търсеше, за да ги убие?

Сърцето й лудо се разтуптя. Ник я бе закрил с тялото си и тя се прилепи до него.

Изтърколиха се няколко камъчета. Шумът от стъпките затихна. Кайла полудяваше от неизвестността, упрекваше се, че не е постъпила разумно.

Пак изпука клонче, птица изцвърча. Появиха се крака. Джинси, мъжки обувки, колан.

Тези детайли не успокоиха Кайла. Мъжът, когото зърна на площадчето, с джинси ли беше? Музейните служители не носеха такива панталони. На острова, освен тях имаше и друг човек.

Евън? Това беше първата й мисъл. Страхуваше се да се надигне и да погледне по-добре. Мъжът отново тръгна. Ник й направи знак да не помръдва и да мълчи.

Беше лесно за изпълнение. И без друго сдържаше дъха си.

Инстинктът на Ник не го подведе. След минутка чу, че човекът тръгна по пътеката. Сега вървеше по-бързо. Вдигаше прах и подритваше камъчета, когато мина покрай тях. Сигурно бе решил, че се е заблудил и те не са тук.

Почакаха още няколко безкрайни напрегнати минути. Кайла беше напрегната.

Най-после Ник прошепна:

— Мисля, че си отиде. Ще хвърля едно око.

— Недей — спря го тя. — Ами ако се е притаил и се ослушва?

Той я погледна внимателно.

— Кайла, ако не тръгнем веднага, тази нощ вероятно ще останем на острова.

Въпреки ужасното чувство, че това вече е факт, тя се вкопчи отчаяно във възможността да дойде някой извънреден кораб, за да прибере изостанали туристи.

— Добре, какво трябва да направим?

— Да продължим по пътеката и да се надяваме, че извива към пътя.

Ник разтвори клоните и тя се измъкна преди него на открито. Изправи се и се огледа. Нямаше никого. Беше започнало да се смрачава и мъглата скриваше напълно звездите и луната. Ник тръгна пред нея. Тя го държеше за ръка и вървеше плътно зад него.

Ник изведнъж се закова на място. Пътеката свърши до каменна стена, която опасваше страховития затвор. Вляво имаше стръмни каменни сипеи, а вдясно — огромни скали, влажни от морските пръски. Друг път нямаше, освен този, по който бяха дошли.

— Ами ако ни причаква — каза Кайла, вкопчена в ръката на Ник като в спасително въже.

— Налага се да рискуваме. Не можем да останем тук. Ако се върне, ще бъдем лесна мишена.

За няколко минути стигнаха стълбите, които водеха до плаца пред затвора. Изкачиха стъпалата, ослушвайки се. Фарът осветяваше част от пространството, но по-натам мракът бе непроницаем.

Тръгнаха мълчаливо по края на плаца, като внимаваха за нещо необичайно. Беше неестествено тихо. Стигнаха до вратата на малкия изложбен павилион. Беше открехната; или не беше заключвана, или беше разбита.

Кайла разбра защо не е заключена, когато влязоха и се приближиха до стъклената витрина. Мобилният телефон на Ник освети картината, която подозираха, че ще видят. Витрината беше отворена. Часовникът липсваше. Онзи, който ги бе проследил, го беше откраднал.

— Трябваше да го вземем — изпъшка безпомощно Ник. — Издънихме се. Не биваше да се отдалечаваме толкова и да изпускаме от поглед павилиона.

— Прав си, ами сега какво ще правим?

— И аз не зная — отвърна той. Бяха застанали до вратата и се оглеждаха. — Но тук не ни е мястото. Представи си, че обвинят нас за кражбата!

— Точно така.

Ник я хвана за ръка, излязоха и се промъкнаха в сенките. Тя беше, меко казано, вцепенена от страх.

— Предпочитам да стоим по-далеч от затвора. Много е зловещ.

Кайла едва пристъпваше, толкова беше напрегната. Ослушваше се и за най-слабия звук. Струваше им се, че дишат ужасно шумно. Стъпките им отекваха в тишината. С облекчение усети под краката си трева. Пред тях се появи полуразрушена постройка, която ги подмамваше да влязат. Беше празна, без прозорци, но щеше да ги предпази от дъжд и вятър. И не на последно място оттук имаха поглед към околността и кея. Не се виждаха нито кораби, нито хора. Беше абсолютно безлюдно. Изглежда, наистина бяха съвсем сами на острова.

Ник застана до вратата и се взря в мрака. Кайла се облегна на стената и се опита да се успокои. Мъглата нахлуваше през отворите за прозорците и полепваше по лицето й. Предупредителната сирена се чуваше някъде съвсем наблизо, а фарът хвърляше върху водата призрачна светлина.

Въпреки че полагаше огромни усилия да се успокои, в главата й натрапчиво се въртеше една мисъл — бяха заседнали на обитаван от призраци остров насред залива. Опита се да престане да трепери.

Ник се обърна към нея и я видя как трепери.

— Кайла, добре ли си?

— Не. Замръзнала съм и съм изплашена. Този остров ме ужасява.

— Нищо няма да ни се случи — успокояваше я той.

— Защо си толкова сигурен? Възможно е да сме сами. Но също така има вероятност в момента да ни търси луд, който не иска да открием него или часовника. Ще умрем на това място и никой няма да узнае кой ни е убил, дори ние — въображението й се развихряше, изричаше всяка дума с по-висок тон: — Искам вкъщи. Искам да се махна оттук. Чувствам се хваната в капан.

— Превъзбудена си, Кайла.

— Благодаря ти, че отбеляза очевидното — сопна му се тя.

Той я привлече към себе си и тя го прегърна. Погали я по косата.

— Заедно сме — промълви той. — Всичко ще бъде наред.

— С мен е свършено.

— Не е. Ти си силна жена.

Тя недоумяваше за какво говори, тъй като не се чувстваше силна.

— Явно не ме познаваш много добре.

— Но ще те опозная. — Той се отдръпна, колкото да я погледне. — През тази седмица видях как се държиш. Видях как гордо се изправи срещу Евън. Видях как изпълзя над кабината на асансьора, въпреки че беше обзета от ужас. Чух как ми заповяда да те оставя в горящата кола, за да не загина с теб. Ти си изумителна, Кайла Шеридан. На никого, включително и на себе си, не разрешавай да ти казва нещо друго.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Господи, Ник, това е най-хубавото нещо, което съм чула през живота си.

— Хей, нямах намерение да те разплаквам.

— И ти си изумителен с твоята решителност и желание да ме насърчаваш дори когато съм готова да се откажа, както е в момента.

— Само една нощ е, Кайла. Часовете ще се изнижат. На сутринта ще се смесим с туристите и ще вземем първия ферибот. Никой няма да разбере, че сме нощували тук. — Обхвана лицето й с ръце. — Няма да позволя да ти се случи нещо. Обещавам ти. Вярвай ми.

— Вярвам ти. Зная, че ще направиш всичко възможно да ме защитиш. Но не искам да се измъчваш от угризения, че ти си ме въвлякъл в тази история. Участвам по мое желание и каквото и да ме сполети, те моля да не го забравяш. Не желая през следващите дванайсет години да се упрекваш за несъществуваща вина, както се упрекваш заради Джени.

— Нищо няма да ни се случи — повтори той твърдо.

— Добре.

Кайла седна на пода и се облегна на стената. В цепнатините между дъските бяха поникнали треви и тя откъсна две стръкчета. Ник стоеше на прага и се взираше навън, а тя се ослушваше, но не се чуха нито стъпки, нито друг звук от живо същество.

Нямаше представа колко чакаха — половин час или час, но минутите сякаш се влачеха безконечно. Сърцето й постепенно възвърна нормалния си ритъм. Успокояваше се с логични доводи. Все едно бяха на къмпинг. Можеше да издържи една нощ навън. Не беше много студено. На острова нямаше диви животни, поне така смяташе. От дъжд бяха защитени. И както изглежда, преследвачът си бе отишъл или се бе притаил на друго място.

Най-после Ник се махна от вратата и седна до нея.

— Нищо не забелязах. Мисля, че сме сами.

— И на мен така ми се струва.

Той взе ръката й.

— Замръзнала си.

— Не много.

Той я прегърна през раменете и тя се сгуши до него. Чуваше как сърцето му тупти и това я успокои. Почувства се на сигурно място.

— Така по-добре ли е? — попита той. — Постопли ли се малко?

— Да, всъщност дори ми стана горещо.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Наистина ли? — попита той. — Нали ти казах, че си изумителна.

Тя му се усмихна.

— По-добре да се целунем, вместо да говорим.

Той поклати глава.

— Ако те целуна, няма да мога да спра.

Идеята я развълнува. Беше хваната като в капан на безлюден остров насред залива. Зад тях се издигаше зловещият затвор, а по-надолу вълните се разбиваха в скалистия бряг. Имаше вероятност да ги търси луд дори сега. Можеха да умрат тази нощ. По-неподходящ момент за любовни милувки едва ли съществуваше и в същото време изостряше сетивата.

Целуна страстно Ник по устните и желанието да го има лумна като пожар у нея. Той отвърна със същото настървение с търсещи, жадуващи устни. Тя преметна крак през бедрата му и седна върху тях, притисна гърдите си към неговите, прилепи се цялата до него. Той беше възбуден, а тя преливаше от желание. Той я притискаше, олюлявайки се, а от преградата на джинсите избликна възхитително и отнемащо разсъдъка чувство за необходимост.

— Кайла, намали темпото — избъбри той.

— Не мога. Желая те.

Тя смъкна ципа на джинсите му. Той се надигна и ги свлече. Същото направи и тя. После се отпусна върху него, прие го в себе си. Притискаше се към него, а неговите тласъци я изпълваха отново и отново. Обезумяха от страст. Никога не се беше усещала толкова жива и желана.

Впиваше устни в нейните, като че ли умираше от жажда и тя е неговото спасение. Светът престана да съществува за нея. Съществуваха само неговите ласки, миризма, целувки. Беше толкова тъмно, толкова усамотено, първично и чувствено. И тя не искаше да има край.

И докато се любиха, си помисли, че никога с никого не е чувствала подобна хармония. Всеки тласък я опияняваше все повече. Искаше още и още, и още. Дишаше на пресекулки, а той впи ръце в нея в благословения върховен миг на лекота. Тя рухна върху гърдите му, а той обви ръце около тила й. С ужас почувства, че е в състояние да не го пусне никога.

 

 

Ник се събуди от струящите през прозорците слънчеви лъчи. Кайла се бе свила на кълбо до него с глава върху гърдите му и ръка върху корема му. Разпиляната й коса скриваше лицето й. Единият й крак беше вплетен в неговите и той почувства мигновена възбуда при спомена за любовната им нощ. Нямаше значение колко пъти правеха любов — никога не беше достатъчно. Зачуди се дали някога ще се насити. Но този въпрос в момента не беше важен. Сега трябваше ловко да се измъкнат от острова.

— Кайла — повика я той и я погали по гърба. Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро — той се наведе и я целуна бавно и спокойно. После я подкани: — Време е да тръгваме.

Кайла примигна и седна.

— Боже мой, съвсем забравих къде сме. Колко е часът?

Ник погледна часовника си.

— Седем и половина — видя в очите й да се надига паника. — Успокой се. Зная, че поне до час или два обиколките няма да започнат.

— Добре. И какъв е твоят план?

Не искаше да я плаши, че няма план, и каза каквото му хрумна в момента:

— Ще се прикрием за малко. Ще изчакаме първия ферибот и ще се смесим с посетителите.

— И после?

— Връщаме се в града.

— И отиваме в „Сейнт Базил“ — добави тя. — Мисля, че там са отговорите, а по всяка вероятност и монетите. Дано онзи, който открадна часовника снощи, да няма голяма преднина.

 

 

Когато напуснаха острова, Ник се обади на Джей Ти и му съобщи, че са на път към църквата „Сейнт Базил“. Джей Ти поръча да го чакат. Бил от другата страна на залива, но за един час щял да дойде. Ник, разбира се, бе нетърпелив.

Кайла се тревожеше, че ако се натъкнат на Евън, няма да успеят да го заловят, но Ник не искаше да чуе нито едно от възраженията й.

— Само ще хвърлим едно око — убеждаваше я той, когато паркираха до църквата и излязоха от колата.

— Добре, но ако има нещо подозрително, ще чакаме Джей Ти.

— Не забелязвам нищо необичайно — отвърна той. Кайла трябваше да се съгласи. Беше десет часът и учениците навярно имаха някакви занятия, защото тичешком излизаха от църквата и се втурваха към игрището. Децата се смееха, играеха, скачаха. Възпитателите бяха спокойни. Ако Евън беше тук, поне никого не беше разтревожил.

Кайла и Ник се промъкнаха и влязоха в църквата. Застанаха в притвора, за да решат накъде да тръгнат.

— Съмнявам се, че е на видно място. Скрито е някъде — каза Кайла.

— Къде например?

— И аз не зная.

Видя един свещеник да идва и дръпна Ник към близкото стълбище. Не искаше да ги забележат, преди да огледат. Свещеникът се спря да разговаря с един от учителите и те заслизаха по стълбите. На първата площадка се озоваха пред някаква зала. Стълбите се виеха надолу и Кайла бе любопитна да разбере накъде водят, така че продължиха да слизат. Свършиха в малко антре срещу две врати. Едната беше открехната и Кайла я бутна. Влезе и с ужас установи, че се намира в гробница.

— Ник, какво е това? — попита тихо.

В стените имаше погребални камери, едни празни, други с отворени вратички, а някои бяха здраво запечатани. Помещението беше прашно, въздухът — тежък. Изглеждаше сякаш много отдавна човек не е стъпвал тук. И все пак вратата беше отворена. Полазиха я тръпки. Предусети, че са пред прага на откритие.

— Прилича на гробница — каза Ник. — Тези гробове трябва да са много стари.

— Църквата е построена през деветнайсети век — уточни Кайла и се приближи към една от погребалните камери. — Зная, че погребенията в града са забранени около земетресението през 1906. Една моя приятелка е запалена по генеалогията и сериозно изучаваше историята на Сан Франциско.

— Което обяснява празните камери — отвърна той. — Възможно е някои от тленните останки да са преместени и погребани на друго място.

— Някои да, но защо не всички? — Тя се приближи до една от надгробните плочи и прочете името: — „Мери-Елън Париш, обичана дъщеря, 1878–1898.“ Била е само двайсетгодишна. Чудя се защо нейният гроб е останал.

Ник се покашля.

— А може би е празен.

Той подръпваше яката на ризата си, сякаш го душеше.

— На теб май не ти понася тук — каза Кайла.

— Никога не съм си падал по гробища — отговори той. — Губим си времето. Не знаем какво търсим.

— Търсим идеалното място за много тайно скривалище и аз мисля, че то е тук.

По израза му Кайла разбра, че е схванал идеята й и я одобрява.

— Да му се не види — промърмори той.

Тя обикаляше бавно и четеше какво пише по надгробните плочи. Най-накрая попадна на онази, която й трябваше.

— Ник — промълви. — Погледни: „Всички богатства на рая ни очакват“. Същото изречение.

Ник прочете името:

— Захария Бландино — погледна я. — Роднина на Джони предполагам.

— Може би мой прадядо — изрече смаяно. — Обзалагам се, че надписът посочва коя е гробницата.

— А другите две фрази?

— „До деня“ сигурно обозначава определен ден, в който ще се срещнат да си поделят плячката.

— Хелоуин — предположи Ник. — „До деня, когато светците се молят.“ Само че са били арестувани, преди да успеят да се върнат. — Те се спогледаха. — Трябва да отворим тази камера.

Тя не можа да овладее страха, който думите му отприщиха.

— Това е гроб, Ник. Нямаме право.

— Много стар гроб, в който е погребан твой роднина. Никой не се грижи за него. Дори не знаем дали тленните останки са тук, или са преместени. Да рискуваме.

Имаше смисъл, но беше зловещо.

— По-добре да се обадим на Джей Ти и да го попитаме какво да правим.

Ник опипа края на надгробната плоча.

— Струва ми се, че не сме първите, които са се добрали до този гроб.

Кайла погледна по-отблизо. Краят беше издраскан и огънат, като че ли някой бе насилвал капака. На няколко крачки от тях на земята се търкаляше железен лост. Случайно ли беше там?

— Обади се на Джей Ти — подкани го отново тя.

Ник извади мобилния си телефон.

— Да, но няма обхват. Трябва да излезем навън.

— Никъде няма да излизате — чу се глас зад тях. Кайла се обърна светкавично и се вцепени, тъй като се озова срещу дулото на пистолет. Едва след минута осъзна, че пистолетът не е в ръката на Евън. Човекът с оръжието беше същият, когото забеляза в Рино — нисък, набит, с черна коса и черни очи. Потеше се обилно. Изразът му беше на луд човек. Кайла се прилепи инстинктивно до Ник.

— Не мърдай — заплаши мъжът.

— Ти кой си? — попита Ник.

— Това не те засяга.

— Какво искаш от нас? — обади се Кайла.

— У вас са часовниците — отговори той. — Моят баща направи тези часовници. Негови бяха. Сега ще бъдат мои.

— Баща — повтори Кайла. — На Доминик ли си син?

— Точно така, син на приятеля, когото те измамиха.

Кайла хвърли бърз поглед на Ник, после пак се загледа в мъжа с пистолета.

— У мен вече няма часовник — каза. — Нито един нямам. Бяха откраднати. Ти би трябвало да знаеш. През цялото време ни следеше.

— Лъжеш. Нямаше да си тук, ако часовниците не са у теб. Но златните монети никога няма да бъдат твои. Съкровището ми принадлежи. Баща ми умря заради тези монети. Най-добрите му приятели го убиха. Той не си взе своето, но аз ще го взема. Знаех си, че ще ме отведете до скривалището. Чух ви, когато дойдохте в магазина. Казах на Делорес, че най-накрая и за нас ще има справедливост. Но тя не ми повярва. Не пожела да ми каже кои сте.

— Ранил си сестра си! — ужаси се Кайла.

— Беше нещастен случай — размаха пистолета под носа й той. — Трябваха ми имената ви, адресите ви. Тя взе да спори с мен. Винаги спори. Не обичам хората да не изпълняват каквото им кажа. А сега ти — погледна той към Ник — вземи лоста и отвори гроба. Ще довършиш, което започнах аз.

Ник се колебаеше и очевидно преценяваше ситуацията.

— Веднага! — изкрещя мъжът. — Или ще я убия. Не си мисли, че си играя.

— Прави, каквото ти казва — промълви тя.

Този човек не беше с всичкия си. Нападнал е сестра си, наранил я е. Едва ли щеше да се замисли да стреля по тях.

— Добре, добре — вдигна успокоително ръка Ник.

Взе лоста и се зае с гробницата. Работи няколко минути мълчаливо. Най-после успя да подпъхне лоста и го натисна силно. Капакът поддаде и се отвори. Ковчегът беше върху подвижна поставка. Ник бавно го издърпа.

— Вътре има покойник — прошепна Кайла. — Така не се постъпва. Нямаме право да безпокоим мъртвите.

— Отвори го — заповяда мъжът. — Веднага.

Ник повдигна капака на ковчега, който беше помежду им. Кайла затисна с ръка устата си и изохка при вида на черепа и скелета. Стомахът й се преобърна. Почувства, че й се повдига. Кой е бил този човек? Нейният прадядо ли? Захария Бландино ли? Върху скелета имаше останки от дрехи и върху ризата стоеше забодена бележка.

— „Ти излъга и умря“ — прочете Ник. — Тези кости не са на Захария Бландино. Мисля, че са на… — Той замлъкна, като погледна Кайла и после мъжа с пистолета.

— Не! — извика той и се хвърли към ковчега. — Татко! — викаше. — Татко! Убиха те. Видях ги. Казах на ченгетата. Те не ми повярваха. И са те оставили тук. В ада да се продънят дано!

Кайла бе потресена от силната му болка и тогава видя как Ник го удря с лоста. Човекът се олюля, но не падна. Обърна се с насочен право в сърцето на Ник пистолет. Ник го нападна отново. Оръжието гръмна и звукът заглъхна между двамата мъже.

Кайла се задуши, смаяна от насилието, и ужасена гледаше кой пръв ще падне. Молеше се да не е Ник, но той бавно се свлече и се просна на пода.

— Не! — изкрещя тя.

Другият се размърда. Тя разбираше, че няма време. Грабна лоста и го стовари върху лицето на мъжа. Краката му се подкосиха и той падна, а главата му се удари в каменния под.

Тя коленичи до Ник. Ризата му беше цялата в кръв. Не виждаше къде е раната, в рамото или, не дай боже, в сърцето. Сложи ръка под главата му.

— Ник, Ник! — повика го. — Моля те, ела на себе си. Длъжен си.

Той примигна и отвори очи.

— Какво?

— Прострелян си. Как си?

— Не зная. Боли — измърмори. — С него какво стана?

— В безсъзнание е. Отивам за помощ — нежно измъкна ръка изпод главата му, съблече якето си и го зави. — Ще изляза и ще повикам някого. Не мърдай. И не… не умирай, Ник, обещай ми.

— Добре съм. Мисля, че ме простреля в рамото. Той се опита да седне и тя го задържа.

— Не мърдай, Ник. Веднага се връщам.

Изправи се и в този миг видя, че пътят й е препречен от друг мъж — висок, рус, красив — мъжът на мечтите й и мъжът от нейните кошмари.

Евън. Ахна, невярваща на очите си.

Той с усмивка вдигна пистолета и го завъртя на пръста си.

— Хей, хлапе, как я караш?

— Разкарай се оттук.

— Няма да стане — рече Евън и насочи пистолета към гърдите й.

— Не я закачай — обади се Ник немощно и се опита да седне.

— Не изглеждаш блестящо, младежо — провлече Евън.

— Я не се напъвай. Току-виж си хвърлил топа. Виждам, че си се погрижил за Лоренцо вместо мен. Този тъпанар е луд. Блъсна горкото момиче от казиното по стълбите без причина.

— Мислех, че ти си го направил — каза Кайла.

— Че защо да го правя? Часовникът вече беше мой. Все пак благодаря за ценното сведение. Старият Нейт толкова роднини има, че не ми се занимаваше с тях — той замълча. — А сега, Кайла, време е да отворим сандъчето.

Тя почти бе забравила причината, поради която бяха на това място. Толкова отвратена беше от вида на плесенясалия скелет, че чак сега обърна внимание на железния сейф в ковчега.

— Извади го! Сложи го на пода! — издаваше заповеди Евън.

Тя се подвоуми секунда, после изпълни нарежданията му.

Евън извади ключодържател с три малки ключета.

— Струва ми се, че ни трябва твоето ключе, сладурано. Зная, че е у теб.

— Ще ти се.

— Тогава ще оставим Ник да кърви и да умре. На мен не ми пука — сви рамене той. — Времето не ме притеснява.

Кайла не знаеше как да постъпи. Не желаеше да помага на Евън, но не искаше и да протака. Трябваше да отведе Ник в болница.

— А мога и веднага да отърва Ник от страданието — предложи Евън. — И без друго е полумъртъв.

— Аз ще видя как ти умираш — отвърна Ник с изкривено от болка лице, тъй като въпреки смелото изявление, явно нямаше сили да се изправи.

— Ще го отворя. Дай ми ключовете — каза нетърпеливо Кайла.

Евън й подхвърли ключовете, после тя бръкна в чантата си и извади онзи, който й даде баба й. Имаше по една ключалка в четирите ъгъла на сейфа. Тя коленичи и започна да пробва ключетата. Наложи се да сменя местата им много пъти, докато уцели ключе със заключалка. Отвори бавно капака.

Вътре имаше три брезентови чувалчета, стегнати с шнурове. Няколко златни монети се бяха изтърколили в сейфа. Съкровището. Намериха го — изчезналото от петдесет години злато. Погледна към Евън и забеляза неописуемото задоволство, изписано на лицето му. Изпита огромно желание да изтрие от лицето му тази усмивка, да намери начин да осуети намеренията му.

— Много добре, Кайла — измърмори той. — А сега бутни сейфа насам. И не прави глупави движения.

Тя плъзна сейфа и се изправи, а в това време Евън бързо прибра трите чувалчета в раницата си. Кайла погледна към Ник. Той като че ли искаше да й подскаже нещо с очи, но тя не се досещаше какво. Евън все така ги държеше на прицел. Какво би могла да направи? Да го блъсне? Ами ако не успее да го повали и той стреля, а куршумът отново улучи Ник?

Тя се обърна към Евън и с изненада установи, че той взима от дъното на сейфа някакъв плик и го прибира в джоба си. Зачуди се какво има в него.

— Далеч няма да стигнеш с този товар — каза му Ник.

— О, мисля, че ще стигна. Ти никога не оцени моя талант, Ник. Стремеше се само да ме злепоставяш, особено пред Джени. Ти я настрои срещу мен. Говореше й, че не съм добър за нея. Но аз съм по-добър от теб. По-добър съм от всеки друг. И Джени скоро ще го разбере.

— Тя те ненавижда, също както и аз.

— О, грешиш — възрази Евън. — Ти я караш да ме ненавижда и умираш от яд, че тя не се поддава.

Докато си подхвърляха реплики, Кайла осъзна, че напълно са забравили за нея. Тя пристъпи крачка, после още една. Евън изобщо не я гледаше. Вниманието му бе насочено към Ник. Подиграваше му се и беше отпуснал пистолета.

Сега или никога! Тя се хвърли с цялата си тежест върху ръката на Евън, като се надяваше да избие пистолета. Той загуби равновесие и политна назад. Тя се стовари върху него и започна да го налага с юмруци, а споменът за онова, което причини и на нея, и на Ник, я вбесяваше още повече.

Някой изведнъж я сграбчи. Тя се замята, съвсем обезумяла.

— Кайла, успокой се, всичко е наред. Хванахме го — чу глас.

Не можа веднага да познае Джей Ти. После видя Евън между двама полицаи.

— Свърши се — каза отново Джей Ти и я изправи на крака.

Тя престана да се бори и изпъшка:

— Господи, благодаря!

— Това беше най-глупавата ти постъпка, Кайла — укори я много ядосано Ник. — Можеше да те убие.

— Ник е прав — обърна се към нея Джей Ти.

— Не ме е грижа — тя погледна издраното лице на Евън. — Струваше си. Не искам този човек повече да наранява, когото и да било.

Погледна свирепо Евън, който беше вече с белезници на краката. А той само й се усмихваше.

Някога се разтапяше от тази усмивка. А сега й се стори самото зло.

— Линейката е на път — каза Джей Ти и се наведе към Ник. — Една жена в църквата чула изстрел и се обадила на 911. Ще издържиш, нали?

— Ще оживея. Къде се забави толкова?

— Шибан трафик. Казах ти да чакаш — погледна към мъжа, проснат на пода. — А кой е другият приятел?

— Синът на Доминик Рики, Лоренцо — отговори Кайла. — Явно е бил свидетел на убийството на баща си. Изглеждаше съвсем полудял, когато го повалих. Не е умрял, нали? И двамата го цапардосахме много силно.

— Жив е — съобщи единият от полицаите.

— Баща му, Доминик, е в ковчега — обясни тя. — Както виждаме, не е паднал зад борда на някакво корабче. Другите трима са заподозрели, че ги мами, и са го убили. Погребали са го с плячката, която искал да отмъкне.

— Страхотна история! — Джей Ти се изправи, когато санитарите дойдоха. — Ще се видим в болницата, Ник. Първо искам да съм сигурен, че нашият стар приятел отива право в затвора. Като че ли приключихме с теб, Евън — обърна се той към него. — Играта свърши.

Ръцете на Евън бяха извити с белезници на гърба му. Две ченгета го държаха и въпреки това спокойно помръдна рамене и изрече:

— Играта ще свърши, когато аз кажа.

— Да, бе, разправяй ги на съдията. А ние ще те заключим и ще изхвърлим ключа.

Евън се засмя. Кайла не можеше да се начуди на спокойствието му.

Джей Ти направи знак на едното ченге да остане при Лоренцо, докато изведат Евън.

Кайла се обърна към Ник. Санитарите го бяха вдигнали на носилка. Лицето му беше пепеляво, а по челото му избиваха капчици пот.

— Свърши се — промълви той. — Ти се справи чудесно.

— Идвам с теб в болницата.

— Извинявайте, госпожо, но в линейката взимаме само хора от семейството — спря я единият санитар.

— Аз… ами… аз съм негова съпруга.

Ник се усмихна безсилно.

— Страшно много време ти отне да изиграеш тази карта.

— Вярно е.

— Кайла… — той пое дълбоко дъх. — Не искам да те плаша, но по-добре се обади на Джени… за всеки случай.

Сърцето й замря от израза в очите му. Не беше изпитала всичко това, за да го изгуби.

— Никакво „за всеки случай“ — скара му се тя. — Ти ще се оправиш.

Тя се помоли на Господ да не я превръща в лъжкиня.