Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (22)

21

Сънищата на Кайла бяха изпъстрени с образите от изминалите няколко дни: подигравателната усмивка на Евън, усещането, че я душат, дрезгавият глас, който пита къде е часовникът. Щом се изплъзнеше от една картина, на нейно място идваше друга. Пътуват с Ник по пътя през планината, а колата се носи все по-бързо. Чу се как крещи, когато излетяха от пътя.

Мяташе се и се опитваше да не мисли за нищо. Но диванът на баба й не беше удобен и в просъница търсеше Ник, а него го нямаше.

С изненада установи колко близки са станали. Беше първият човек в живота й, с когото искаше да заспи и на сутринта да го намери до себе си, за да си говорят. Но събитията ги преследваха, все нещо се случваше, а тя чувстваше необходимост да разбере какво е отношението му. За нея това бе жизненоважно като въздуха, който поема, и бе много неспокойна, тъй като буквално се бяха сраснали за твърде кратко време.

Да оглупява от любов повече нямаше да допусне. „А всъщност не съм и влюбена“ — каза си тя. Но това заключение й прозвуча неубедително. Ник навярно си мислеше, че за нея връзката им е само секс, но не беше така. От самото начало чувствата й се пробудиха, още с първата целувка. О, да, може би тогава го целуна, за да дразни Евън, но второто докосване на устните им промени подбудите й.

За подбудите на Ник не беше сигурна. Усещаше, че го привлича физически, и по всяка вероятност, освен да прави любов с нея, друго него интересуваше. А леглото й така лесно и бързо ли би напуснал, както се озова в него? Страхуваше се, че отговорът ще бъде „да“. Точно сега този въпрос не биваше да я занимава, тъй като имаше много по-тревожни събития от връзката й с Ник.

А такава нужда имаше от сън, покой, време за размисъл. Спа неспокойно, събуждаше се, после се унасяше. Когато сутринта отвори очи, слънчевите лъчи струяха през процепите на щорите, а Ник спеше, сложил глава на масата в трапезарията. Около него листчета от пъзела бяха разпръснати все така неподредени. Кайла стана, изкъпа се, облече се, направи кафе, а той продължаваше да спи. Не искаше да го буди, но с баба си имаха час при домашния й лекар.

— Ник — нежно го разтърси за рамото, — събуди се.

Той се сепна, отвори широко очи и тялото му се напрегна, сякаш начаса щеше да се хвърли в битка. Определено не беше от публиката извън игрището. Погледът му се фокусира върху лицето й.

— Какво има?

— Нищо, съмна се. Ще водя баба на лекар.

— Добре. — Той прокара пръсти през разрошената си коса. — Ще отида до тоалетната, ще си плисна лицето и съм на разположение.

— Няма защо да идваш с нас. Не се притеснявай.

Той й хвърли поглед, от който стана ясно, че си хаби думите на вятъра, и изчезна в банята.

— Какво е това? — попита Шарлот, която влезе в този момент и се приближи до масата.

— Опитвахме се да сглобим информацията, която имаме.

— И успяхте ли?

Кайла се загледа в пъзела и по-скоро в листчето, на което пишеше „Часовникът на Франки“. Само то беше празно, фразата от този часовник сигурно беше ключът към тайната.

— Не.

— Ще се справите — успокои я баба й.

— Същото казах на Ник снощи — отговори Кайла. — Но дълбоко се съмнявам, че ще успеем, ако Евън или някой друг предприемат неочаквани действия. Нали не си пропуснала нещо важно да ми кажеш?

— Не, заклевам ти се, сега знаеш всичко. Нямам повече тайни.

Младата жена внимателно я погледна, но очите й бяха искрени.

— Чудесно.

— Готов съм. — Ник се появи от банята. Миришеше на паста за зъби, а лицето и косата му бяха влажни.

Наистина през живота си не бе виждала по-сексапилен мъж, но едва ли можеше да му го каже пред баба си.

— Ще докарам колата пред входа — каза той и излезе.

Кайла погледна баба си и я улови, че я наблюдава със странна усмивка.

— Защо ме гледаш така?

— Влюбена си в Ник.

— Не, не съм — отвърна тя.

— Добре — съгласи се баба й веднага.

— Не съм — повтори Кайла, тъй като Шарлот явно не й повярва.

— Щом казваш, мила.

— Понякога си много досадна, бабо.

Шарлот само се подсмихна.

— Добре, харесвам го… много… но по-нататък не зная, а за неговите чувства съвсем пък нищо не мога да кажа. Ник иска само да залови Евън, да си върне парите и да опази семейството си.

— Иска и теб — отбеляза възрастната жена.

— Наистина ли, бабо? — не се сдържа да попита тя.

— Наистина, Кайла.

— Толкова грешки направих.

— Този път ще ги оправиш.

Клаксонът отвън прекъсна разговора им. Ник ги чакаше. Имаха много срещи и задължения. Налагаше се анализът на нейния любовен живот да се отложи.

 

 

След продължителния преглед при лекаря се върнаха у Шарлот. Баба й полегна по лекарско предписание, Кайла се залови да приготви обеда, а Ник — с техния пъзел. Тъкмо свършиха да обядват и Бърнис, съседката на Шарлот, почука на вратата.

— Виж кой дойде, Кайла — посрещна Шарлот приятелката си и я прегърна.

— Здравей, Бърнис — поздрави я тя.

— Е, радвам се да те видя на крака, Шарлот, все едно нищо ти няма — рече Бърнис.

— Благодарение на теб навреме са я взели в болницата и лечението е успешно — усмихна й се Кайла.

— Аз също ти благодаря — добави Шарлот. — Кайла ми каза, че ти си ме завела в болницата.

Бърнис махна с ръка.

— Остави това. Но ми дължиш една игра на карти — покашля се и хвърли бърз поглед към Кайла. — И другите момичета имат намерение да наминат за едно каре бридж, но само ако си добре.

— Струва ми се, че добре ще ми се отразят няколко ръце — съгласи се Шарлот. — Нали нямаш нищо против, Кайла? С Ник достатъчно се грижихте за мен. Сигурна съм, че си имате и друга работа.

— Само ако наистина си добре, бабо.

— Добре съм. Обади ми се по-късно за новини. Бърнис и момичетата ще бъдат с мен. Бърнис, искаш ли чай? Ела да отидем кухнята — покани тя съседката.

Кайла се върна в гостната и завари Ник да разговаря по мобилния си телефон. Крачеше нервно напред-назад.

— Дръж ме в течение — помоли той и затвори телефона.

— Кой беше?

— Джей Ти. Осведомих го за баба ти и за часовника на Доминик.

— Много добре. А той нещо ново каза ли?

— Снощи е разговарял с Делорес Рики. Тя и семейството й са били убедени, че обстоятелствата около смъртта на баща й са били подозрителни, но нямали доказателства. Няма представа какво е станало с часовника на баща й. Сигурен съм, че ще остане потресена, когато разбере, че баба ти го е пазела досега.

— Друго?

— Уил, старото приятелче на Евън, е изчезнал на следващия ден, след като го посетихме. Съдържателят на пансиона казал, че се е преместил, без да остави адрес. Евън не желае и друг да го открие. И още, открили са пръстови отпечатъци в дома на Лайза Палмър, но са на неизвестно лице, няма ги в базата данни. Разбира се, Евън е твърде умен, за да остави отпечатъци.

— Дотук добре, но това ние го знаем, а ти си превъзбуден. Защо?

Той посочи към масата и нареди три листчета в редичка.

— Мислих за нашия пъзел, Кайла, и как да подредим парченцата. Вчера, когато говорих с Джей Ти, той ми предаде какво му е казала Хелън Матюс. — Ник избута листчето с нейното име. — Познавала се е с Франки от дете. Бил много стиснат и обичал да си крие разни вещи. Не можела да си представи, че би дал часовника си на някого.

Кайла втренчено го гледаше и се опитваше да проследи мисълта му.

— Значи според теб Франки е задържал своя часовник. Ако това е истина, как ще разберем какво се е случило с часовника?

— Знаем какво се е случило с Франки — каза Ник. — Затворили са го…

Ник посочи второто листче.

— В Алкатраз — довърши тя.

— Точно така. Ето защо отиваме там.

По някаква причина идеята породи у нея тревожно чувство.

— Тъй ли?

— Да — потвърди той. — Имаме страшен синхрон. Спомняш ли си затворническия пазач от онова време? — Той показа третото листче с името на книгата „Приказки от Острова“. — Авторът днес ще дава автографи — допълни.

— Вярно. Бях забравила за това.

— Спомних си вчера, когато Дейна спомена, че Джоуел е ходил при нея да я разпитва. Ако въпросният пазач е знаел за нея, какво друго е разбрал?

— Но не е потърсил баба ми — подхвърли Кайла. — Питам се защо.

— Може би Джони не е говорил за нея. Но същественото е, че този Джоуел знае нещо за нашите момчета и може би за обира. Възможно е да си спомни дали Франки е имал джобен часовник, когато са го докарали в Алкатраз. Отговорите са на острова, Кайла. Ще се поинтересуваме как са постъпвали с личните вещи на затворниците.

— Съгласна съм — каза тя, обхваната от неговото въодушевление. — Парченцата дойдоха на местата си. Планът ми работи.

— Помогна ни да направим връзката — Ник погледна стенния часовник. — Трябва да тръгваме. Запазих билети за ферибота в три часа. Имаме време да се отбием по къщите си, да се преоблечем и да отидем на кея. А баба ти?

— Приятелката й Бърнис е при нея. Да вървим.

Кайла усети изведнъж прилив на енергия. Доброто настроение на Ник беше заразително. Може би едно кратко пътешествие щеше да им даде възможност да отдъхнат, нещо, от което отчаяно се нуждаеха.

 

 

След около час Ник влезе в паркинга точно срещу Кея на рибаря. Въпреки че беше средата на седмицата, туристи се тълпяха на пристана. Кайла обикновено избягваше тази част на града. Ресторантите и магазините бяха по-скъпи заради туристите, трудно се намираше място за паркиране, но все пак трябваше да признае, че радостната атмосфера пробуди у нея желание да се разхожда. От години не беше идвала в някой от ресторантите по кея, където се предлагаха морски деликатеси.

Ник не обръщаше никакво внимание на уличните жонгльори, музиканти и артисти. Беше човек с мисия. След като купиха билетите, той я поведе право към ферибота. Качиха се и тя измъкна ръката си от неговата.

Той забеляза израза й и се намръщи.

— Извинявай.

— Твоето огромно желание да ме опазиш ми е приятно, но наистина стискаш много силно, а пръстите ми трябват.

— О, да, увлякох се. — Той се огледа и направи знак към стълбите. — Да се качим на най-горната палуба. Ще имаме хубав изглед към кея и ще видим кой още се е качил на ферибота.

Палубата вече беше претъпкана с туристи. Успяха да се промъкнат до перилата. Застанаха мълчаливо, заслушани в разговорите около себе си. Не забелязаха нищо необичайно. Поне се надяваше да е така. Извади панделка от чантата си и прибра косата си на опашка. Подухваше лек ветрец, а когато излезеха от залива, щеше да задуха по-силно. Ник сви вежди.

— Харесвам те повече със спусната коса.

— Вятърът я разпилява и пада върху лицето ми. Така е по-практично.

Едва се сдържа да не разпусне косата си и да наблюдава реакцията му. Предчувстваше, че щеше да си заслужава неудобството.

— Харесвам те, когато не се държиш практично — усмихна й се той унило.

— И на мен повече ми допада — чу се тя да признава. — Но в момента се опитвам да се съсредоточа, чака ни работа, така че престани да ме разсейваш.

Фериботът маневрираше, за да излезе от пристанището, и тя се загледа към отдалечаващия се пристан. Когато отминаха последния кей, ги посрещна оглушителният рев на стотици тюлени, излежаващи се на слънцето върху дървени скари. Преди няколко години тюлените от вида морски лъвове бяха станали туристическа атракция и много от пътуващите снимаха игривите същества.

Направиха маневра към Голдън Гейт, огрян от следобедното слънце. Увеселително корабче се плъзна под моста, вероятно насочено към пристанището в източната страна на залива. Загледана в завихреното вълнение, Кайла нямаше как да не помисли за миналото.

— Все се чудя дали наистина е възможно Джони и Нейт да са преплували този залив — каза.

— Били са млади и силни мъже, готови да рискуват живота си, за да са свободни. Убеден съм, че са били със силна воля.

— Вярно, така е. Понякога можеш да се изненадаш от себе си на какво си способен, ако желаеш нещо много силно.

— Ето какво подклажда мечтите и илюзиите — желанията. Погледни този великолепен мост. Знаеш ли как е построен?

— Не, но ти ще ми кажеш.

— Като ученик трябваше да подготвя доклад — история, проектиране, изпълнение. Строителите били безстрашни мъже. Катерели са се като маймуни на кажи-речи триста метра над водата само с една предпазна мрежа. Единайсет души загинали по време на строежа, но работата не спирала. И в резултат създали един от най-прочутите мостове в света.

Тя се усмихна на въодушевлението, с което обясняваше.

— Разкажи ми още.

И Ник й се усмихна.

— Ще те отегча.

— Никак не ме отегчаваш. Много обичам да те гледам как енергично действаш, като… Какво каза току-що? Като маймуна ли?

— А ще ти направя ли впечатление, ако ти кажа, че и аз съм се катерил?

— О, да. Много е секси. Не маймунските изпълнения, а безразсъдната смелост.

— Наистина ли? — прошепна той в ухото й. — Може би трябва да ти разкажа повече за моите авантюри с мостовете — продължи да шепне, обхождайки с език ухото й.

Тя настръхна и потръпна.

— Ник, дръж се прилично. Намираме се на ферибот.

— Затова ли се олюлях?

— Бих искала да си затворя очите и да те извиня, но няма как. Сам го предизвика.

Той прибра кичур коса зад ухото й.

— Не, аз мисля, че е заради теб, Кайла.

Сетивата й пламнаха от думите му, от копнежа му, същият копнеж, който изпитваше и тя. Застана до нея толкова просто и естествено… само че в случая нямаше нищо просто. Усложни и без друго объркания й живот. Пробуди у нея чувства, каквито не беше изпитвала.

Фериботът изведнъж се разтърси и Кайла се озова в прегръдките на Ник.

— Какво беше това?

— Акостирахме — отговори й той и си открадна една целувка.

Едва тогава тя осъзна, че островът е пред тях. Толкова бе увлечена с Ник, че не забеляза кога са влезли в дока.

Слязоха на най-долната палуба заедно с другите пътници. На кея се спряха, за да се ориентират. Алкатраз, наричан често Скалата заради скалния си строеж, първоначално е бил военна база и покрай брега се виждаха старите казарми. След като послушаха историческите обяснения на екскурзовода, се запътиха към затвора, разположен на върха на продълговато, стръмно възвишение. Макар и да беше родена и израснала в Сан Франциско, никога не беше идвала на острова. Когато от училище организираха екскурзия, беше болна, а родителите й не бяха проявили никакво любопитство към прочутия затвор. Стигнаха до затвора и прекосиха големия двор. Застанаха откъм външната страна и се загледаха в изумителния пейзаж.

— Казват, че това е най-хубавият изглед към града — промълви Ник.

Истина беше. Сан Франциско, с красивото крайбрежие, стръмните улици и главозамайващите небостъргачи се простираше пред тях като на лъскава пощенска картичка.

— Изгледът се е подигравал на затворниците — додаде Ник. — Раят се е намирал пред очите им, но е бил недостъпен за тях.

— Като жестоко и необикновено наказание.

— Сигурен съм, че мисълта за бягство не им е давала покой.

Кайла кимна и се обърна към сградата на затвора. Блокът с килиите беше каменен — сив и заплашителен. Нямаше никакво желание да влиза вътре.

— Ето го нашия човек — Ник насочи вниманието й към мъж, раздаващ автографи пред входа на затвора.

— Да се наредим на опашката, за да можем да говорим с него.

— И какво по-точно ще кажем? — попита Кайла, докато чакаха.

— Защо не започнем с факта, че си внучка на Джони? Тази информация сигурно ще го заинтригува.

Тя се намръщи.

— Не ми се ще да му казваме. Не зная дали изобщо искам някой да научи. Караш ме да споделя личната си история и тя да стане известна, сама да обявя, че съм потомка на прочут престъпник. Може би предпочитам да не споменавам за Джони, както се постъпва със срамните семейни тайни.

— Да, виждам, че е неприятно, но той няма да каже нищо съществено пред абсолютно непознати хора.

Тя се позамисли и прецени, че Ник има право. Наблюдаваше Джоуел Макклейн, който се подписваше на книгата на една жена. На вид беше висок и длъгнест като върлина, с издължено мършаво лице. Изглеждаше около седемдесетгодишен, което означаваше, че когато дядо й е бил в затвора, е бил съвсем млад. Чудеше се защо едва сега е написал книга за своите преживявания. Може би си е търсел занимание, след като се е пенсионирал.

— Моментът е странен, нали? — промърмори тя. — Нова книга за бягството на прочути затворници, която излиза точно когато някой преследва изчезналата преди петдесет години плячка на същите тези затворници.

— Смяташ ли, че има връзка?

— Не знам каква е, но вероятно има.

Те пристъпваха в опашката и скоро дойде редът им.

— Господин Макклейн, с удоволствие ще вземем книгата ви, но бихме искали и да поговорим с вас, ако е възможно. Мой роднина е бил затворник тук преди много години.

— Наистина ли? Кой е бил? — попита Джоуел. — Може би ще си го спомня.

— Джони Бландино — отвърна тя, без да уточнява роднинската връзка.

Очите му светнаха.

— Много интересно. Той е организаторът на последния опит за бягство.

— И аз така разбрах. Не искам да задържам хората. Приемате ли да разговаряме, когато свършите?

Той се поколеба.

— Какъв казахте, че ви е бил Джони?

— Не съм споменала, но като се срещнем, ще ви кажа.

— Добре. Ще съм зает поне още половин час. Ако нямате нищо против, елате тогава.

— Чудесно, благодаря — оживи се привидно Кайла.

— Значи ще му кажеш — уточни Ник, когато се отдалечиха.

— Може би. А може би ще го излъжа. Ще видим.

Той се усмихна.

— Уважавам предвидливостта. Как да убием времето? Да разгледаме ли затвора? След като никога не си идвала, ще ти бъде интересно.

— Изглежда страшен.

— Той е страшен. По-добре ме хвани за ръка.

Тя му се усмихна на свой ред.

— Ти също винаги си предвидлив, Ник. Хайде, води.

 

 

Затворът не беше толкова интересен, по-скоро внушаваше неприятни чувства. Килиите бяха малки, около два на четири метра, шестстотин на брой, построени на различни нива, буквално струпани една върху друга. Пътеките бяха тесни, вратите се отваряха и затваряха автоматично. Застанаха до екскурзовода, за да чуят разказа за опита за бягство — за съжаление не онзи на дядо й, но независимо от това детайлите й бяха интересни.

— През 1962 година — говореше екскурзоводът — четирима мъже организират бягство от Скалата, като прекопават тунел в ерозирала от отходни води бетонна стена. Най-накрая единият затворник проявил малодушие и изостанал. Другите трима не били открити.

— Точно като дядо ми и Нейт — прошушна Кайла на Ник. — Твърди се, че никой не е избягал оттук, но всъщност не се знае със сигурност, нали?

— Знае се само, че живи не са се появили никъде. Да вървим — предложи той.

Продължиха обиколката си и минаха покрай банята, прочута с боевете между затворниците, на които било разрешено да се къпят три пъти седмично с топла вода; трапезарията; бръснарницата, лечебницата и библиотеката. Най-накрая стигнаха до блока, където най-опасните и буйстващи затворници били изолирани в непоносима самота.

Кайла настръхна, когато влязоха в един от карцерите.

Сякаш чу как вратата се затръшва след нея и остава завинаги в тази клетка. Мракът и самотата сигурно са били ужасяващи. Как изобщо човек е оцелявал? Нищо чудно, че дядо й е искал да избяга и от отчаяние е предприел невъзможното.

— Веднага трябва да изляза — каза тя, но навън не се почувства много по-добре. Атмосферата бе наситена със зловонието на миналото. Във въображението си чуваше виковете на лишените от свобода хора, за които часовете са се влачели с агонизираща мудност.

Усети непреодолимо желание да вдъхне свежия въздух, да види синьото небе и безбрежния океан. Излязоха навън и застанаха да си поемат дъх, бавно и дълбоко.

— Беше много страшно. Не се учудвам, че дядо ми се е опитал да избяга.

Ник сложи ръце на раменете й и ги разтри.

— Не забравяй, че Джони и всички останали са заслужили съдбата си, Кайла. Не ги съжалявай. По време на обира са убили двама души, невинни мъже със семейства, които са ги обичали. Няма как да пренебрегнеш тези факти.

— Да, зная и не мога да забравя. Искам само да го проумея. Та аз съм потомка на убиец. Господи, сама не си вярвам, че го изрекох на глас.

Ръцете му я успокоиха, но още я побиваха тръпки. Вдигна трепереща ципа на якето си.

Загледана в простора, осъзна, че небето бързо избледнява. Мъглата от Тихия океан се спускаше над Голдън Гейт и обвиваше пилоните с гъсти бели вълни.

— Става късно — промърмори тя.

Ник погледна часовника си.

— При Джоуел още има опашка. Да погледнем какво има в онзи павилион.

Отправиха се към малката постройка, не по-голяма от затворническа килия. По стените бяха накачени фотографии на затворници като Ал Капоне, Кели Картечницата и Птичаря от Алкатраз. В две дълги стъклени витрини бяха изложени разни предмети. Кайла се наведе, за да прочете какво пише на един пожълтял лист. Оказа се нещо като дневник на първите впечатления на затворник.

— „Тук е непоносимо — четеше тя на глас. — Чувствам, че полудявам. Като протегна ръце, опирам стените на килията. Нощем сънувам, че се движат към мен и ме притискат, изцеждайки живота от мен. Отвъд укрепленията на затвора понякога зървам небето, океана и благословената свобода. Сърцето ми жадува за най-прости удоволствия. Само ако можех да измисля начин да се спася от тези стени.“

Тя погледна към Ник.

— Боже! Усещам болката му.

— Много си чувствителна, Кайла. Разбери най-сетне. Това са затворници, лошите, забрави ли?

— Да, да, зная.

Тя продължи да разглежда вещите в стъклените витрини — канчета, карти за игра, затворнически облекла. И тогава видя едни дрипи, шапка и стар… сърцето й почти престана да бие… стар джобен часовник. На табелката пишеше: „Това остана от Франки Деймън.“

— Ник, погледни! — Несъзнателно зашепна, макар че бяха сами: — Часовникът на Франки. Ти правилно се досети. Бил е тук през всичките години.

С изумление се взираха в сребърния часовник, който сякаш им се присмиваше: „Защо чак сега дойдохте?“

— Никой не се е сетил да търси на най-явното място — измърмори Ник.

Кайла се наведе към витрината да разгледа часовника. На капачето се четеше надпис: „Когато светците се молят.“ Замисли се миг, за да си припомни другите фрази.

— На моя дядо на часовника пишеше: „На рая ни очакват“, на Доминик — „Всички богатства“.

— На Нейт на часовника — „До деня“ — прибави Ник. Тя прехвърли фразите наум.

— Разбрах: „Всички богатства на рая ни очакват до деня, когато светците се молят.“

Ник я погледна. Кайла виждаше как усилено разсъждава.

— Аз не…

— Църквата — щракна тя с пръсти. — „Сейнт Базил“. Там се молят светците.

— Може и да си права — отвърна той със светнали очи.

— Сигурна съм. А гравюрата от другата страна… хващам се на бас, че е фасадата на „Сейнт Базил“ — добави. — Това е смисълът. Момчетата са се срещнали там. Били са неразделни. Познавали са всяко кътче на старата църква. — Изведнъж й хрумна. — Но те са там — изчезналите монети. Обзалагам се, че са били някъде в църквата през всичките години.

— В църквата ли? Къде биха могли да бъдат скрити в църква?

— Не зная. Може би указанието е написано някъде, на стена, врата, на паметна плоча, на знаменателно за тях място. Този часовник ни трябва.

Ник погледна през рамо, после към стъклената витрина.

— Какво си намислил? — попита тя боязливо, макар че се досещаше.

— Ключалката е проста. Може би защото тук нищо не е ценно, освен като исторически документ. Ще мога да я отвинтя. На ключодържателя имам отвертка.

— Дори да я отвинтиш, как ще бръкнеш вътре. Някой ще ни види.

— Ще почакаме, докато всички се изнижат към пристана, ще грабнем часовника, ще хванем последния ферибот и ще отидем право в „Сейнт Базил“.

— Това е кражба, Ник. Някой от уредниците на музея или екскурзовод ще ни пипне.

— Ще бъдат заети да извеждат посетителите от острова. Само трябва да изчакаме подходящ момент. Взимаме часовника и изчезваме. Съмнявам се дали някой ще забележи веднага липсата му.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита тя, без сама да си вярва, че е на път да одобри налудничавата му идея.

— Напълно. Сестрите ми все се заключваха от мен, така се научих да боравя с ключалки — каза той, а очите му светнаха. — Ще отворя витрината, но не сега — прибави съвсем тихичко, тъй като влязоха туристи.

Бързо напуснаха павилиона, за да не събудят подозрение.

— Ще си навлечем неприятности — тревожеше се Кайла.

— Да, но най-накрая последният часовник ще бъде в ръцете ни — настояваше Ник. — Трябва да рискуваме. Не забравяй, че имаме приятел във ФБР. Ако се случи нещо и ни арестуват, Джей Ти ще ни измъкне.

— Нима говориш за арест в най-ужасяващия затвор в страната? Не искам да попадна в някое подобно място.

— Няма, обещавам — успокои я той.

Както вървяха, Кайла се спря внезапно. И Ник видя, че на масата, където авторът раздаваше автографи, няма никого.

— Изпуснахме го — отбеляза тя. — Но ние не се забавихме чак толкова много, нали?

Ник вдигна рамене.

— Каквото знае, е написано в книгата. Ще го прочетем. Струва ми се, че затварят.

Кайла се съгласи. Последните посетители се изнизваха от затвора. Другите вече слизаха към брега. Наоколо беше безлюдно, само… Тя се вцепени, когато зърна един мъж в другия край на двора.

— Ник, не видяхме ли онзи човек в Рино?

Ник веднага се извърна, но мъжът се отдалечаваше надолу по пътя.

— Този, който си тръгна ли?

— Да.

— Не успях да го видя добре.

— Отиде си, така че няма значение.

Ник не изглеждаше убеден.

— Трябваше да го проследим. Но пък нямаше да можем да се върнем. Ще го потърсим после на корабчето. Да се разкараме оттук, за да не ни подбере някой от екскурзоводите. Ето пътека. Ще свърнем по нея, за да се прикрием за няколко минути. После грабвам часовника и бързо слизаме по хълма.

Тя тръгна след него и скоро се озоваха на тревясала пътека, която се виеше около стените на затвора. Не се бяха отдалечили много, когато Кайла настръхна от чувството, че някой ги наблюдава. Закова се на място и се обърна. Дочу изпукване на сухо клонче, но не видя никого.

— Какво има? — попита Ник.

— Някой ни следи — прошушна тя. — Ами ако онзи тип се е върнал?

Облак птички хвръкна изведнъж, сякаш подплашени от нещо.

— Да не се спираме — каза той. — Пътеката обикаля острова.

— Сигурен ли си? — попита тя, залепена до него. — Не е ли по-разумно да се върнем.

— Ще попаднем право в ръцете на преследвача. Върви пред мен, аз ще ти пазя гърба.

Въпреки че решението бе логично, тя се разтревожи, че пътеката води само до другия край на острова. След няколко минути се спря задъхана от катеренето.

— Чуваш ли нещо? — попита тя.

— Не долавям движение — каза той.

— Според мен пътеката не извива.

Ник беше мрачен.

— И аз така мисля — погледна назад и изруга: — Мамка му! — Посочи към залива, където се виждаше, че фериботът се готви да отплава към Сан Франциско.

Отне й известно време, за да отбележи факта, че дойдоха до острова със същия ферибот.

— О, боже! Това нашият ферибот ли е?

— Предполагам.

— Но ние го изпускаме. Трябва да го хванем. Хайде!

Направи крачка, но той я спря:

— Почакай, Кайла.

— Как да почакам? Ако стигнем до кея, там все ще има някой, който остава нощем, и ще разбере, че сме изостанали. Сигурно има служебно корабче, което прави курсове между брега и острова.

— Не мисля, че някой пази нощем тук — каза той.

— Как така не пази? Разбира се, че трябва да има служител денонощно.

— Помисли малко. Тук няма нищо за крадене. До острова е невъзможно да се добереш без кораб, а дочух екскурзоводите да си говорят, че са им съкратили бюджета. Освен това не сме се отказали от часовника.

Тя преглътна мъчително, без да знае кое повече я плаши, това, че са сами на острова, или че можеха да ги заловят и арестуват като нарушители и крадци на експонати от национален музей.

Сърцето й замря при звука от стъпки. Ако на острова не оставаха пазачи, тогава кой беше?

— Какво ще правим? — прошепна тя, обхваната от паника и ужас.

— Скрий се!