Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (20)

19

— Не разбирам съвсем добре какво се надяваш да постигнеш тук — оплака се Кайла, докато в сряда сутрин вървяха по алеята към клона в Сан Франциско на Държавния монетен двор. Историческата сграда се намираше в центъра на града. Знаеше, че в едната й част още се помещава Държавната съкровищница на САЩ, но едновремешният монетен двор бе превърнат в музей. Обичаше да посещава исторически забележителности, но в момента бе толкова угрижена, че не бе в състояние да съобрази как това пътешествие в миналото ще им помогне да открият другите часовници и да уличат Евън.

— Никога ли не си чувала за притегателната сила на местопрестъплението? — попита Ник. — Тук е започнала историята. Тук е ключът за разгадаването й.

Кайла се спря в подножието на стълбите, които отвеждаха към грандиозното здание, наречено „Гранитната лейди“. Наистина вдъхваше страхопочитание и усещане за несломима мощ. Сградата е била проектирана да издържа на земетресения и пожари и точно така е била изпълнена, но времето не бе простило дори на Гранитната лейди. Сега се реставрираше, за да се превърне в музей, а средствата се набираха с дарения.

— Предполагам, че тук вече не секат пари — измърмори Кайла, като заизкачваха стълбите.

— Не, не секат. Прочетох за Монетния двор в интернет и доколкото си спомням, последните емисии са произведени преди няколко години — доларът на Сюзън Б. Антъни, но никой не го харесва, защото прилича на монета от двайсет и пет цента.

Тя се усмихна.

— Прозвуча ми като банално начало на обиколка в музей.

— Ще ми се да разбера нещо повече за обира, а е било толкова отдавна. Дано в експозицията има информация.

— Толкова нереално ми се струва — чудеше се тя, загледана в сградата. — Какъв застрашителен вид има! Не мога да си представя как на Джони и неговите приятелчета им е хрумнало, че лесно ще се вмъкнат тук и ще ограбят съкровищницата. Как изобщо са влезли!

— През петдесетте години охранителните системи не са били така усъвършенствани като днешните. А доколкото съм разбрал, на твоя дядо не са му липсвали идеи.

Тя се намръщи.

— Не ми е приятно да го наричаш мой дядо.

— Извинявай.

— Разбирам те и той е такъв, но истинският ми дядо е Едуард и той е бил банкер, при това директор на банка. Не е ли смешно, че баба ми се влюбва в банков обирджия и после се омъжва за директор на банка? Ексцентрично е.

— Добре се е презастраховала. Може би я привличат мъжете и парите.

— И най-вече лошите момчета. Не съм убедена, че се е омъжила за истинския ми дядо само заради бебето и финансовото охолство.

— Живели са заедно много години — напомни й Ник. — След като баба ти е родила, са могли да се разведат. Но взаимоотношенията им са били много по-дълбоки.

— Наистина ми се иска да вярвам, че е така. В представите ми техният брак е образец за мен. Предполагам, че затова ме потресоха толкова силно тези разкрития.

— Само защото е паднала от пиедестала, на който си я издигнала, не означава, че е напълно порочна — каза Ник. — Означава само, че е човешко същество.

— С теб си приличаме. Очакваме много от хората, които обичаме. И все се разочароваме, ти от Джени, аз от баба. И каква ирония! Вероятно те също са разочаровани от нас.

— Сигурно е така — съгласи се Ник някак мрачно. — Не мисля, че съм номер едно в списъка на Джени и както подозирам, много отдавна ме е отписала. Затова не е сметнала за необходимо да ми каже за бебето. Да крие тази ужасна тайна през всичките тези години!

От възбудения му тон разбра, че не е преглътнал новината. И тя се питаше защо Джени не му е признала след време. Но тя едва ли беше забравила детето си. Беше споменала, че ходи на гроба му. Кайла се замисли какво друго каза тя… нещо за свежи цветя, оставени там. Нима Евън също го навестяваше?

Такъв мил жест! Но Евън не е мил човек. Той е студен, жесток, безскрупулен. Няма сърце. От личен опит го знаеше. Джени сигурно се заблуждаваше. Някой друг, майка й или сестра й, оставяха цветята.

— Готова ли си да влизаме?

— Да.

Влязоха и от информационното гише във фоайето си взеха брошури. Служителката им съобщи, че следващата обиколка ще започне след половин час и че ще видят трезора и подземията, където са изложени старите преси за сечене на монети. Обърна им внимание на някои особености в главната приемна зала, като например металните стълбища и полилеите с газови лампи. Предложи им да видят историческия филм, който започваше на всеки десет минути.

— Струва ми се добро начало — съгласи се Кайла.

Влязоха в малката видеозала и седнаха. На предния ред имаше възрастна двойка, а зад тях — две жени. Кайла погледна часовника си. По обяд трябваше да вземе баба си от болницата и не искаше да закъснява.

— Филмът не е дълъг — успокои я Ник.

— Да, но горя от нетърпение да говоря с баба. Не зная как да получа от нея сведения, без да я притискам много. Не ми се ще да я разстройвам и да й причинявам нов пристъп.

— Най-важното е да разберем дали наистина е видяла Джони. Би било ужасно.

Кайла кимна.

— Също така искам да разбере за кого бълнуваше, за някакъв човек, убит след недоразумение.

След няколко минути лампите угаснаха и екранът светна. Черно-белият филм започваше с намирането на златни залежи в Калифорния през 1859 години, едно от най-значителните събития в историята на страната — калифорнийската златна треска. На екрана се редяха картини от онова време.

Говорителят разказваше:

„За няколко години мините били разработени и се добивало огромно количество злато, но въпреки това оборотът на легални златни монети бил в криза. За да разреши проблема, Конгресът основава клон на Държавния монетен двор на САЩ в Сан Франциско. След 1934 година една трета от златния резерв на Съединените щати се съхранява в съкровищницата на Монетния двор в Сан Франциско. Всички монети, сечени тук, се отличават със знак «S». Монетният двор на Сан Франциско е много прочут с редки и легендарни емисии, в това число тридоларовата монета, пусната в обращение през 1879 и оценявана днес на над един милион долара. Смята се, че тази специална монета е открадната по време на обира през 1950 година, извършен от трима въоръжени бандити, които не само задигат съкровището, но убиват и двама пазачи. Това е най-големият обир в историята на Монетния двор, а златните пари и до днес не са открити.“

Филмът показваше полицаите пред сградата, загражденията около местопрестъплението, една пристигаща линейка. Кайла потръпна, осъзнавайки, че наблюдава сцени, минути след като нейният дядо е ограбил съкровищницата. Изнесоха някого на носилка и го настаниха в линейката пред любопитните, задържани от бариерата.

Ник я побутна.

— Виж онези жени до линейката. Едната не е ли баба ти? Точно до червенокосата.

Сърцето на Кайла замря. Баба й ли беше?

Картината се смени, преди да успее да види добре, а говорителят продължи историята на Монетния двор след обира. След няколко минути филмът свърши и лампите светнаха.

Двамата не помръднаха, докато не останаха съвсем сами.

— Струва ми се, че беше тя — промълви Кайла. — Ще се побъркам.

— Защо ще се побъркваш? — попита той. — Знаела е какъв е Джони. Може би се е страхувала, че човекът в носилката е той.

Погледна Ник в очите и разбра, че той не се съмнява, както и тя.

— Време е да вземем баба ми от болницата. Не говори с нея, преди да я приберем вкъщи и да преценя дали е укрепнала достатъчно, за да го понесе.

— Както кажеш, Кайла. Но дали е укрепнала или не, за да понесе каквото и да било, не зависи от нас. Ако Джони е жив и снощи е отишъл да я види, значи нещо ще се случи, при това всеки момент.

— Не ми излиза от ума фактът, че не той е откраднал своя часовник.

— Възможно е, но е възможно също така да е наел някого за тази работа — Ник замълча за миг. — Представи си, че и Нейт е жив, и се опитва да изиграе Джони.

— Толкова години са изминали! Ако наистина са успели да стигнат невредими до брега след бягството от Алкатраз през петдесет и пета година, защо не са потърсили по-навреме своето съкровище?

— Да, така е — съгласи се Ник, — но много хора стават религиозни в затвора. Може би единият или и двамата са сменили занаята си и са заживели като почтени хора някъде.

— Докато някой не е открил тайните им — завърши Кайла. — Да си вървим, видяхме достатъчно.

 

 

Шарлот чакаше Кайла, настанена в количката близо до входната врата, и набързо сресваше косата си. Лекарят я беше изписал преди малко и тя беше помолила сестрата да я свали във фоайето. Мразеше болници. Напомняха й безкрайните седмици, когато стоеше до умиращия от рак Едуард. Виждаше как съпругът й, изпълнен някога с енергия, гасне и как накрая стана неузнаваем.

Едуард беше солиден човек, котва в живота й и убежище. Знаеше, че за Кайла това не е романтично, вълнуващо или причина да се гордее. В началото се бе чувствала ужасно. През първите няколко години бе тъгувала за Джони и бе копняла да се завърне, да види дъщеря им, да я вземе на ръце. Сънуваше нощем, че са заедно и са женени. Прие го като изневяра към Едуард и направи всичко възможно да прогони този сън от главата си. С времето болката премина.

Наблюдаваше Едуард и Джоана и виждаше как той се отнася към нея като към собствена дъщеря и това промени чувствата й към него. Постепенно започна да осъзнава, че лошото момче, по което въздишаше, и наполовина не е толкова добър и прекрасен като Едуард. Той имаше високи морални норми и възпита детето според тях. Тя израсна добра и стана чудесна жена, такава каквато той искаше да бъде.

А може би самата тя израсна. Понякога си мислеше така. Джони беше част от безразсъдната й младост, когато живееше разпуснато, без да се съобразява с никакви правила. Владееше я възбудата от силни усещания, опасност, риск и страст. На двайсет и една години искаше да изживее всяка минута, като че ли е последната в живота й, за да не съжалява един ден. За нещастие винаги оставаше място за съжаление.

А снощи почувства с пълна сила какво означава съжаление, когато Джони се появи и я погледна право в очите. Образът му беше толкова ясен сега — тъмните му, почти черни очи, правилните черти на лицето му, издадената челюст, изваяните скули. Косата му бе побеляла, кожата — набръчкана, очите — уморени, но до болка познати. Произнесе името й толкова ясно: „Шърли“.

И повече нищо не си спомняше. След това се свести в болницата.

Ядосваше се за припадъка. Навярно пропусна единствената възможност да говори с него. Но той я изненада. Толкова дълги години мислеше, че е мъртъв.

А той не бе умрял. Нима беше възможно?

Обзе я съмнение. Дали не се бе заблудила? Не се ли беше припознала? Много пенсионери живееха в квартала. Да не би сенките да я бяха подлъгали? Или понеже доста говориха за Джони напоследък, тя си въобрази, че го вижда.

Надяваше се, че не полудява. Винаги бе разчитала на инстинкта си, ако няма на какво друго.

А инстинктът й крещеше, че Джони е оцелял.

Но радостта, която я обзе, бе примесена с гняв. Ако беше жив, къде е бил през всичките тези години? Защо не я беше потърсил? Защо не й беше казал? Защо я остави да го оплаква?

В това време Кайла влезе. По измъчения вид на внучката си предусети, че ще трябва да отговаря на много въпроси. Предполагаше, че в началото ще бъде по-внимателна, но всеки път, когато се налагаше да признае нещо пред Кайла, виждаше как взаимоотношенията им охладняват. Никога не е била така близка с дъщеря си Джоана както с Кайла и до болка не искаше да изгуби внучката си заради грехове, сторени преди петдесет години.

— Изглеждаш по-добре — поздрави я Кайла, като се мъчеше да се усмихне. — А чувстваш ли се по-добре?

— О, да. Спах спокойно. Лекарят каза, че съм добре. Само да си следя холестерола и много да почивам. Да не пия друго, освен вода и така нататък, нали знаеш? — говореше весело, за да успокои Кайла, но не успя.

— Ник паркира пред входа — каза младата жена. — Да те закарам ли с количката?

— Мога да ходя. А количката е нещо като болнично изискване — обясни тя и стана.

Хубаво беше да напусне болницата. Въздухът беше остър. Денят беше студен, а на небето се трупаха облаци. Очакваше се буря. Но в момента не валеше.

Настани се на задната седалка и поздрави Ник. Той учтиво й кимна. Не знаеше какво му е мнението за нея и никак не би я интересувало, ако не беше забелязала как се погледнаха Ник и Кайла. Помежду им се долавяше интимност и тя се зачуди какво става. Но не се осмеляваше да попита точно сега. Знаеше, че я очаква по-неприятен разговор.

— Бабо — обърна се към нея Кайла, — трябва да ни кажеш какво се е случило снощи, но не искам да те разстройвам, затова съвсем накратко опиши случая с мъжа, когото си видяла пред къщата си.

— Джони беше — отговори тя. — Почти сто процента съм сигурна.

— Почти ли? — повтори Ник и погледите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Беше застанал в сенките — обясни Шарлот. — И тъй като припаднах, не съм съвсем сигурна кого видях, но инстинктът ми казва, че беше той. Ясно го чух да произнася името ми: „Шърли“, така както винаги го казваше.

— Това означава, че е бил жив — отбеляза Кайла. — И къде се е крил?

— Нямам представа.

— Може би в църквата — предположи внучката. — Може би природеният му брат свещеник му е помогнал?

Сърцето на Шарлот се сви.

— Откъде разбра за Маркъс?

— Вчера ходихме в „Сейнт Базил“, като се надявахме някой да си спомни момчетата, които са прислужвали там — Кайла замълча за малко. — Тъкмо обяснявах, че търся сведения за дядо си, Джони Бландино, когато свещеникът ме прекъсна и ми каза, че е природен брат на Джони.

— Нарекла си го свой дядо? — попита Шарлот и я обзе странно чувство.

— Не там е въпросът. Обикалям из целия град, за да разбера нещо за миналото, а се оказва, че ти знаеш всичко, но не искаш да ми го кажеш.

— Не е вярно, Кайла. Наистина не зная къде са часовниците на Нейт и Франки. Откри ли онова момиче в Рино?

— Открихме я — отговори Кайла. — Но я нападнаха, след като говорихме с нея, преди да отидем у тях да вземем часовника.

— О, не! — ахна Шарлот. — Кой я нападна? Евън ли?

— Появи се и друг мъж, който ме сграбчи и питаше къде е часовникът — отвърна Кайла. — Не беше Евън, така че поне двама са замесени, а не е изключено да са повече.

— О, боже! Рани ли те? Защо веднага не ми се обади? — притесни се баба й и едва сега си даде сметка, че лицето на Кайла е охлузено и изподраскано. — Цялата си в белези, като че ли си се била.

Кайла поклати глава.

— Не беше сбиване, а автомобилна катастрофа. Повредиха ни се спирачките, когато се връщахме от Рино, но се отървах леко, добре съм.

— Но това е ужасно — разтревожи се Шарлот, а сърцето й се разтуптя. — Никак не ми харесва. Можела си да пострадаш тежко.

— Добре съм, бабо — каза бързо Кайла. — За мен не се тревожи. Нека да поговорим за проблема в момента.

Възрастната жена пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои.

— Как изглеждаше другият мъж?

— Не видях онзи, който ме нападна, но ми се стори нисък, набит и много як. Миришеше като човек, който много се поти — Кайла погледна към Ник. — Човекът в ресторанта много се потеше.

— Какъв човек? — попита Шарлот.

— Забелязах го в Рино. Косата му беше черна и мазна, невисок, леко пълен и постоянно попиваше с кърпа потта от лицето си.

На Шарлот й се повдигна. Не беше ли тя причината някой да преследва Кайла? И Дейна, и Ан-Мари имаха синове, и нищо чудно да са се заинтересували от часовниците. А ниски тъмнокоси мъже доста често се срещаха в Норт Бийч.

— За какво се замисли, бабо?

— Не зная. Има толкова много неща, които не разбирам.

— И много, за които не си ни казала — намеси се Ник. — Ако искаш да защитиш Кайла, не постъпваш правилно. Информацията ще й бъде като броня. А липсата на информация я прави уязвима.

Ник имаше право. И дълбоко в себе си осъзна, че в огромното си желание да запази отношенията си с Кайла, неволно я бе тласнала по опасен път. Не беше обмислила ситуацията разумно. От личен опит знаеше колко опасни могат да бъдат мъжете, когато стане въпрос за злато, и особено това злато.

— Довери ми се, бабо — подкани я Кайла.

— Не става въпрос за доверие — отговори тя. — Но ще ти кажа всичко.

— Чудесно.

Шарлот въздъхна и тогава видя, че пристигат.

— Предполагам, че ще имаш търпение, докато влезем.

— Да, но само толкова — не отстъпи Кайла. — Снощи, когато бълнуваше, каза някои неща, които искам на всяка цена да изясня.

Шарлот се замисли. Какво ли не сънува! От лекарствата ли или от друго миналото оживя ярко пред очите й. Ник паркира, а Кайла излезе, отвори вратата и й подаде ръка.

— Добре съм — каза Шарлот, пренебрегвайки помощта й. — Мога да ходя сама.

— До скоро не бях забелязвала колко си упорита — отбеляза сухо внучката.

— Явно е семейна черта — отвърна Шарлот. — А ти явно не зачиташ желанията ми.

— Значи от теб съм наследила своенравието — сякаш доволно установи Кайла.

— И от майка си. В нашето семейство жените са силни.

— Я повтори — измърмори Ник.

Шарлот забеляза как Ник погледна Кайла и разбра, че тук не става въпрос за добро настроение, а за любов. Може би всичко, което се случи, имаше дълбока причина. Ако Евън не беше избягал, Кайла никога нямаше да срещне този мъж. Ако Джони не беше отишъл в затвора, тя никога нямаше да се омъжи за Едуард. Понякога след най-тъмните нощи идват най-светлите дни.

— Предполагам, че нямаш ключ — каза Кайла.

Чантата й вероятно беше останала вкъщи.

— Не, нямам.

— Добре, че ми даде един.

Кайла отключи и отвори вратата. Още щом прекрачи прага, Шарлот усети, че нещо не е наред. Кайла ахна смаяна, а ругатнята на Ник я убеди, че очите й не я лъжат. Къщата беше претърсена най-вандалски. Мебелите бяха изтърбушени и изпочупени, всички малки украшения и най-различни дреболийки пръснати навсякъде, документи, книги списания се търкаляха на пода.

Шарлот се подпря на стената. Кайла застана веднага до нея.

— Бабо, да не ти прилоша?

— Само да си поема дъх.

— Какво са търсели? — попита Ник.

— Трябва да седна.

— Да, разбира се — каза Кайла и я подкрепи до гостната.

Шарлот седна в края на дивана, без да знае откъде да започне. Кой се беше гаврил с дома й? Нима е бил Джони? Видя го снощи, беше сигурна. Но защо ще нахлува тук? Защото тя припадна и той не успя да й каже за какво е дошъл ли?

— Ключето — досети се Кайла. — Може би са търсили ключето, което ми даде. Видели са, че не е в часовника, и след като не го намериха в моята къща, са разровили тук.

Шарлот се изкушаваше да кимне в потвърждение и да премълчи. Кайла се ръководеше повече от чувствата си, отколкото от разума и нея можеше да заблуди, но Ник зорко я наблюдаваше. Всъщност я наблюдаваше с очакване.

— Не е било заради ключето, нали?

Тя бавно поклати глава.

— Не е. Имам… или навярно имах… и още нещо.

Кайла седна на масичката точно срещу нея и коленете им се допряха.

— Какво си имала?

— Още един часовник.

— На Франки ли?

— Не. Часовниците не бяха три, а четири. У мен е часовникът на Доминик.