Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (18)

17

Джени беше застанала до касата, когато след петнайсет минути те се втурнаха в салона. Беше стройна, около метър и осемдесет висока, с кестенява коса като брат си и лешникови очи. Лицето й беше бледо и стана още по-бледо, когато видя Ник. Направи жест да я почакат малко и се обърна към една друга фризьорка.

— Връщам се след десетина минути — като хвана Ник за ръка, каза: — Да излезем. Тук не мога да говоря.

Отведе ги в малък парк.

— Какво ти се е случило? Целият си в синини и рани.

— После ще ти обясня. Първо ти разказвай.

— Добре. Аз… — тя замълча и погледна Кайла: — Извинете, вие коя сте?

— Кайла Шеридан. Ще ви оставя насаме, ако предпочитате.

— Никъде няма да ходиш — каза остро Ник. — Не мога да се тревожа за теб — добави с малко по-мек тон.

— Вие ли сте жената, която се е омъжила за Евън? — поинтересува се Джени.

— Да, аз съм — отвърна Кайла.

— Вие двете по-късно ще се сближавате — прекъсна ги Ник. — Джени, започвай! Какво ти каза Евън? За какво е идвал при теб? Излъга ли ме, че не знаеш нищо?

— Ще ми дадеш ли възможност да ти отговоря? — попита сестра му.

— Няма да те прекъсвам — отговори той.

— Срещнах Евън преди няколко месеца. Мисля, че срещата беше случайна. Налетях на него в мола. Разменихме няколко думи — какво прави той, аз с какво се занимавам.

— И какво прави той? Ако изобщо вярваш и на една негова дума — подхвърли Ник.

— Моля те, Ник, ако искаш да разказвам, слушай.

— Добре, продължавай.

— Признавам, че се смутих, след като го видях. После той ми се обади на рождения ми ден. Бях изненадана, че се е добрал до телефонния ми номер. Казах му да ме остави на мира, че за приятелство помежду ни не може и дума да става. Мислех си, че това е всичко, докато не започнаха да пристигат подаръци. Знаех, че са от Евън, въпреки че нямаше знак от него. Той не се появи и аз не предприех нищо. Но след като ти дойде при мен, се обади. А след това дойде и в апартамента ми.

— Сериозно ли говориш? — ахна Ник. — И не ти ли мина през ум да ми се обадиш, след като знаеш, че ме ограби?

— Трябваше да ти кажа — отговори Джени. — Сто пъти взимах телефона, но Евън ме заплаши, че ще ти каже нещо, което аз не исках да знаеш, така че си замълчах. Не се гордея със себе си, но не мога да променя нещата.

Ник изгледа Джени дълго и изпитателно.

— Той те е изнудвал! Нима не знаеш, че всичко можеш да ми кажеш? Той по никакъв начин не може да промени чувствата ми.

Джени заби поглед в земята, пристъпвайки от крак на крак.

Ник погледна Кайла с молба в очите, но тя не виждаше как би могла да му помогне. Разговорът засягаше само тях двамата. Чувстваше се неудобно, че е принудена да слуша, но знаеше, че Ник държи да е до него и дори, че се нуждае от нея. Джени трябваше да се примири с присъствието й.

— Кажи го, Джен — подкани я той. — Едва ли е толкова страшно.

Джени погледна Кайла, после брат си.

— Има нещо между мен и Евън, което ти не знаеш. Когато ме рани онази нощ, бях бременна. Ударът не засегна матката и бебето и въпреки че загубих много кръв и изпаднах в шок, то щеше да оцелее.

Ник заклати глава объркано и смутено.

— Но ти не си родила. Ако имаше дете, щях да зная.

— Върнах се в Монтерей, когато ме изписаха от болницата, спомняш ли си? Помолих те да не идваш вкъщи. Казах ти, че не искам да те виждам. Всъщност не исках да разбереш, че съм бременна.

— А мама и Ди? Те са знаели, нали? А съседите, приятелите ни? Как е възможно само аз да не съм знаел?

— Не се показвах навън, Ник. Бях станала кожа и кости. Носех широки дрехи. На никого не казах. Мама и Ди бяха наясно, но ги помолих да не ти казват. Страхувах се, че ще ме принудиш да изоставя бебето или да направя аборт, тъй като Евън е бащата, а ти го мразеше.

— Но теб те обичам — каза Ник.

— Омразата ти към Евън беше много по-силна. Смяташе, че те е измамил, че се е възползвал от приятелството ти. Зная, че никога не би признал подобно приятелство, но така беше. Той те спечели и ти го харесваше. Докато не осъзна…

— Че ме използва, както и теб — завърши Ник.

— Може би. И понякога си мисля, че ти пострада повече от мен.

— Това не е вярно.

— Както и да е, в края на краищата няма значение. Когато бях в седмия месец, загубих бебето. Престана да мърда и по спешност ме оперираха, бебето беше… — Тя прехапа устни, затвори очи, после се опомни и завърши: — Бебето беше мъртво. Пъпната връв се беше омотала около врата й и се беше задушила.

— Господи, Джен!

Ник посегна към нея, но тя отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш имаше нужда от преграда помежду им.

Кайла видя мъката в очите на Ник, искаше й се да го прегърне, но трябваше да ги остави да се доизяснят.

— Съжалявам — добави той. — Съжалявам, че си преживяла това. Съжалявам, че си останала с убеждението, че не можеш да ми се довериш. Опитвах се да те защитя, Джен, нищо друго.

— Не беше твоя работа да ме защитаваш, Ник. Бях голяма, само две години по-малка от теб. Имах право да се заблуждавам и да обичам, когото поискам. И сега имам това право.

— Да не би да твърдиш, че обичаш Евън?

— Не — поклати веднага глава тя. — Нямах предвид това.

— А не ти ли се изплъзна от езика?

— С Евън съм приключила, но трябва да призная, че навремето между нас имаше специална връзка, която не мога да отрека. Това не означава, че бих подновила отношенията ни. Никога! Сега съм по-възрастна и по-разумна. Наясно съм, че Евън е крадец. Зная, че действа откъм сенчестата страна на закона. Така че не ме гледай, сякаш съм малоумна.

Ник пъхна ръце в джобовете си и се замисли за момент.

— Евън знае ли за бебето?

— Да, казах му — отговори Джени. — Писах му, когато беше в затвора. После му съобщих, че е мъртва — очите й се насълзиха и тя ги изтри с опакото на дланта си. — Когато ходя на гроба, понякога там има цветя и си мисля, че може би Евън наминава. Освен мама и Ди, никой друг не знае за бебето.

— През всичките тези години вие трите сте крили от мен. На всяка Коледа, на всеки празник за Деня на благодарността сте мълчали. Боже мой, Джен, какво още не си ми казала?

Сърцето на Кайла се сви от мъката в гласа му, а виждаше, че сестра му също страда. Ако имаше начин, би ги тласнала да се прегърнат, за да си върнат изгубената близост. Но Ник се отдръпна, а Джени стоеше вкаменена като статуя.

Доста време никой не отрони дума. Кайла не издържаше. С мълчание доникъде нямаше да стигнат.

— Джени — обади се тя.

Джени я погледна изненадано, сякаш беше забравила за нея.

— Моля?

— Днес защо потърси Ник? Случило ли се е нещо?

— Да — потвърди тя. — Рано днес Евън дойде. Изплаши ме. Очите му блестяха малко налудничаво. Започна да говори, с цел да ми внуши нещо. После се впусна в планове как ще се съберем, ще бъдем семейство, нещо, което отдавна трябвало да направим. Отговорих му, че никога повече няма да бъдем заедно, но той само се изсмя. Каза ми, че съм щяла да видя — Джени приседна на една пейка. Въздъхна с облекчение, че най-после няма тайни. — Прости ми, Ник, че толкова години съм те лъгала. Бих искала да върна времето, но това е невъзможно.

Той не сваляше очи от нея със студен израз, прикриващ всяко вълнение. Кайла никога не го беше виждала толкова… тъжен. Точно тъга беше, осъзна тя, тъга, че семейството му го беше изключило от нещо толкова важно. Беше го изпитала. Почти през целия си живот се беше чувствала по същия начин. Нямаше думи, които да смекчат болката. Дори Джени не би могла.

— Евън друго не спомена ли? — попита Ник, очевидно приключил с интимната страна в разговора им. — Обсъди ли с теб плановете си за мен и Кайла, както и факта, че е повредил спирачките на нейната кола и вчера едва не загинахме?

Джени се стъписа:

— Какво говориш?

— Чу ме. Изхвръкнахме от пътя в планината. Връщахме се от Рино, където между другото беше и Евън.

— Не спомена за теб и Кайла — отвърна тя. — Каза само, че ако си мислиш, че знаеш какво преследва, не си отгатнал. Той искаше да ти предам думите му, сигурна съм.

Вниманието на Кайла се удвои.

— Какво е имал предвид? — попита тя.

— Нямам представа — отговори Джени. — Усмихваше се, сякаш беше някаква шега, която само той си знае. После прибави, че ще ме навестява.

— Сега пък какво, да го вземат дяволите, замисля? — измърмори Ник.

Кайла седна до Джени.

— Ти го познаваш по-добре от нас, нали? Защо според теб прави това. Каква е твоята теория? — спря с жест Ник, който беше готов да я прекъсне. — Зная твоето мнение. Искам да чуя какво мисли Джени.

Джени й се усмихна тъжно.

— Евън се стреми да има място в живота. Иска да има семейство, да има близки. Като дете е бил малтретиран и изоставен на улицата. Не е израснал с моралното възпитание, което ние сме получили. Знаете ли защо е влязъл с измама в Бъркли? Защото е искал да изпита какво означава да си безгрижен колежанин. Каза ми го веднъж и аз му вярвам. Знаех, че е истина. На Евън му се е налагало да лъже, за да оцелее. Не твърдя, че това извинява поведението му, но ме попита какво мисля — додаде тя. — Той се опитва да се нагоди в света, като се възползва от живота на някой друг. Предполагам, че заради това е живял толкова време в твоята къща, Ник. Той не е искал просто да те ограби. Искал е да бъде лицето Ник Гренвил.

— Това е извратено.

— Той е извратен, болен човек — съгласи се Джени.

— И аз мисля същото — прошепна Кайла.

— Което го прави опасен — каза Ник. — По този въпрос и тримата ли сме съгласни?

Сестра му кимна.

— Да. И обещавам да няма повече тайни. Веднага ще ти съобщавам, ако има нещо. А сега веднага трябва да се връщам на работа. Имам клиенти.

Тя се изправи и погледна колебливо и с очакване Ник, като че ли не знаеше дали да го прегърне. Най-накрая само се обърна и си тръгна.

Кайла стана.

— Добре ли си?

— Аз ли? Чувствам се страхотно.

— Не беше ли груб с нея?

— Сестра ми ме е лъгала — каза Ник ядосано. — Майка ми и другата ми сестра са я прикривали. Трите са имали тайна. Пазели са я от мен. Не ги разбирам.

— Щели са да ти кажат, ако бебето се беше родило.

— Наистина ли?

— Не можеш да скриеш едно бебе. Едва ли мога да кажа нещо, което да оправи положението, и няма да ти говоря, когато си толкова ядосан. Но трябва да се съсредоточиш. Ако Джени, най-близката приятелка, каквато Евън някога е имал, смята, че е побъркан, значи е истина. А ние трябва да предвидим следващата му стъпка, преди да я направи. Да си вървим вкъщи. Ще се свържем с Джей Ти и ще си направим план за нападение — когато Ник остана безучастен, тя взе ръката му. — Всичко ще се уреди.

Той я погледна.

— Това не можеш да обещаеш, Кайла.

— Да, така е, но мога да ти обещая следното: аз никога няма да те излъжа. Никога няма да имам тайни от теб. И каквото и да ми струва, с теб съм до края. Разбрахме ли се?

— Да не съжаляваш…

— Няма — каза тя. — Няма да съжалявам. А сега ми дай ключовете, аз ще карам, а ти се успокой.

 

 

Ник не знаеше как да се успокои, когато сърцето му биеше до пръсване, слепоочията му болезнено пулсираха от чувството за безизходност. Не можеше да се примири, че сестра му го е лъгала. Направи всичко по силите си, за да бъде Джени щастлива, нищо да не й липсва. В замяна нищо не бе поискал, освен да не се среща с Евън, а тя и с това не се съобрази, дори след като разбра, че Евън е ограбил живота му. Джени отново предпочете Евън пред него, едно и също до безкрай.

Тази мисъл сломи волята му. Припомни му как се почувства, когато баща му предпочете друга пред него, пред майка му и сестрите му. Съществуваше ли, по дяволите, вярност? Кръвната връзка имаше ли смисъл? Не означаваше ли семейството привързаност? Очевидно в неговото семейство тези неща нямаха значение.

Той изпъшка и свали стъклото на прозореца. Вятърът задуха в колата. Кайла пусна радиото и затърси музика. Беше й благодарен за мълчанието. Имаше нужда да помисли.

След малко Кайла направи неочакван завой.

— Накъде тръгна? — попита Ник.

— Гладна съм — отвърна тя. — Какво ще кажеш да хапнем? Зная на кея един кораб — ресторант, където правят страхотни супи и яхнии от риба и миди. Нещо против? Ще се поотпуснем.

— Имаме толкова много работа — протестира той с половин уста. Разговорът с Джени го разстрои. Имаше нужда да си възвърне равновесието, преди да продължат.

— Ще говорим, докато се храним.

— Добре.

Прекосиха града бързо и лесно. Намериха място за паркиране точно до корабчето и дори успяха да седнат на една от най-хубавите маси на палубата с изглед към залива.

Слънцето блестеше. Водата искреше и подухваше лек ветрец, колкото да освежава въздуха.

Ник веднага се отпусна. Чувстваше се хванат в капан, откакто се върна и откри, че Евън е ограбил живота му. Пейзажът му напомни, че светът е много по-голям от клетката, в която се блъскаше от една седмица.

Сервитьорът им поднесе питиета и отрупа масата с апетитни ордьоври: от калифорнийски франзели до пържени тиквички, златисти кръгчета лук, телешки ребърца. Кайла си помисли, че щеше да бъде по-забавно, ако беше поръчала общи блюда, които да си поделят. Виждаше се, че тя е много по-спокойна. Вятърът рошеше дългата й кестенява коса, но на нея не й пукаше. Не беше от жените, които във всяка секунда от деня трепереха за своята прическа или грим. Имаше естествена красота — розови страни, големи очи, дълги мигли, изкусителни устни. Дори с ожуленото си и наранено лице в момента беше най-красивата жена, която познаваше.

Щом я погледнеше и я пожелаваше. Да прави любов с нея се бе превърнало в зависимост, с която едва ли би се преборил. Някой ден щяха да обсъдят този въпрос, но не днес.

Кайла го погледна.

— По-добре ли си?

Усети колко е загрижена и й бе благодарен за този въпрос. Не разнищи случая с Джени и Евън, за което също й бе признателен.

— Добре съм — отвърна той. — Тези два дни бяха много дълги.

— Имаш право. И освен това не искам да чуя за планинско пътешествие в близко бъдеще. Тази катастрофа наистина ме изнерви — тя потръпна. — Не мога да повярвам как оживяхме.

— Извадихме невероятен късмет.

— Вината не беше твоя, нали разбираш?

Той сви рамене.

— Аз шофирах. Бях длъжен да предвидя…

— Как можеш да предвидиш, че някой ще повреди спирачките?

— Ами, проснаха ме в безсъзнание, нападнаха теб. Не постигнаха очакваното. Трябваше да се досетя, че ще опитат отново.

— И пак ще опитат — каза Кайла. — Това ми е известно, Ник. Държа очите си отворени. Внимавам за себе си и за теб и зная, че постъпваш по същия начин. Нищо повече не можем да направим в момента. Не искам да се чувстваш отговорен за всичко и особено за мен.

Като че ли можеше да се чувства по друг начин.

— Такава ми е природата, Кайла. Такъв съм.

Спогледаха се и той видя, че тя го разбира.

— Зная, Ник. Но не бъди толкова строг към себе си. Нямаш работа с разумен човек. Евън е луд. Той е непредвидим. Ще измисли какво ли не. Ще се сблъскаш с него, където най-малко очакваш — тя се огледа и кимна с глава към мъж, сам на маса, разгънал вестник пред лицето си. — Може да е онзи там.

Ник се сепна от съвсем реалната възможност. После сервитьорът сервира храната, мъжът сгъна вестника и се видя кръглата му плешива глава.

— Е, този не е — каза Кайла. — Но ти знаеш какво имам предвид.

— О, да, много добре зная.

— Радвам се, че си с мен, признавам — прибави тя. — Евън ме плаши.

— Добре го прикриваш.

Тя отпи от диетичната кола и каза:

— Искам после да минем през баба ми и да проверим как е.

— Непременно ще минем.

Той замълча, когато от барчето засвири някаква група.

— Ще имаме музика — каза тя.

— Така изглежда. По-рано обичах да свиря на китара. Е, не толкова добре.

— Наистина ли? — попита тя. — Не те виждам като китарист. Струваш ми се малко скован за това.

— Да не би да твърдиш, че съм дърво?

— О, не. Но не си човек, който лесно му отпуска края.

— Страхувам се, че ако му отпусна края, всички топки, с които жонглирам, ще изпопадат.

— А защо не? Не се ли напрягаш прекалено.

Той се облегна.

— Може би си права. Все тичам, забравил съм как се ходи спокойно, ако изобщо някога съм знаел. В моята работа винаги има краен срок, свързан със загуба на пари за всяка секунда закъснение. Напрежението е огромно. Когато не пътувам, работя по шейсет часа седмично. Почти не спя. Не усещам кога отлита времето. Като вдигна поглед, осъзнавам, че са се изнизали три месеца, а на мен са ми се сторили като три седмици.

— Познато ми е чувството да се съсредоточиш в работата си и да забравиш за всичко. Щастлива забрава. Ти обичаш работата си. Готова съм да се обзаложа, че много те бива. Умен човек си, много си прозорлив, целенасочен, упорит.

— Мисля, че и ти си много прозорлива, щом като забеляза колко съм велик — пошегува се той.

— Неловко ли ти стана от моите похвали?

Наивната й усмивка винаги го караше да се чувства неловко.

— Не. Защо да не погалиш моя… егоцентризъм…

Тя се разсмя.

— Изпързаля ме.

Той й се ухили. Искаше да я целува дълго и страстно, докато остане без дъх и започне да издава онези тихи гърлени звуци, които го влудяваха. Искаше да я докосва, да гали гърдите й, да се плъзне в нейната… Покашля се и пи вода за пореден път. Леден душ би подействал по-добре и в момента се изкушаваше да излее водата върху главата си, но се въздържа.

— Да поискаме сметката — предложи той.

— Много се разбърза.

— Да — съгласи се и я погледна така, че тя нямаше как да сбърка.

Прехапа долната си устна.

— О!

— О! — повтори той и повика сервитьора.

Докато плащаше сметката, телефонът на Кайла иззвъня. Тя моментално настръхна.

— Ако е Евън, точно сега няма да говоря с него.

— Искаш ли аз да се обадя?

Тя изпъшка.

— Голямо момиче съм, ще се справя — отвори телефона: — Ало? Да, аз съм Кайла Шеридан — млъкна и заслуша. — О, боже! Да, разбира се. Веднага идвам. Благодаря ви — прекъсна линията и паникьосана го погледна. — Обадиха се от болницата. Баба ми е припаднала. Или е инфаркт, или сърдечен пристъп. Още не знаят. Правят й изследвания. Трябва да отида.

Ник се разплати и тръгнаха. Той взе ключовете от ръката й.

— Аз ще карам. Къде отиваме?

— В болницата „Света Богородица“. През няколко улици оттук е, близо до къщата на баба ми — тя се вкопчи в ръката на Ник. — Трябва да оздравее. Не мога да я загубя.

— Ще оздравее, Кайла, ще оздравее.