Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (17)

16

Ник и Кайла прекараха нощта в малък хотел в Обърн, градче в подножието на Сиера Невада, в чиято болница ги откараха санитарите след катастрофата. Бяха се отървали само с изкълчения глезен, порязвания и рани. Гореща вана, хубава вечеря и десет часа сън възвърнаха до голяма степен силите на Кайла. Когато Ник заяви, че е време да тръгват, изпита голямо съжаление. Но беше прав. Закусиха, наеха кола и потеглиха. Време беше да се приберат вкъщи.

Докато пътуваха, не разговаряха много. Кайла не знаеше какво вълнува Ник, но тя още бе потресена от факта, че едва оцеляха, че някой бе пожелал смъртта им.

Полицаите огледаха местопроизшествието и поклатиха глави смаяни, че изобщо са живи.

— Много си мълчалив — отбеляза тя, когато наближиха Сан Франциско.

— Имам да мисля за много неща.

— Например какво да правим по-нататък ли?

— Например къде да те настаня, за да си в безопасност.

Тя се обърна към него.

— Ние сме един тим, Ник. Където си ти, там съм и аз. Досега не го ли разбра?

— Не вярвах, че ще те измъкна от колата — призна той. Погледна за миг към нея и тя видя стаените мъка и страх в очите му.

— Но успя — утеши го. — Не ме изостави, когато положението беше съвсем безнадеждно и сам трябваше да се спасяваш.

Беше удивена от себеотрицанието и смелостта му, когато огънят всеки момент щеше да избухне. Питаше се дали би постъпила по същия начин. Едно беше да си в капан и друго да можеш да избягаш, но да останеш.

— Ти не ме изостави, Ник, и аз няма да те изоставя.

— Стана много опасно, Кайла. Не биваше да те замесвам.

— Да ме замесваш ли? Нали Евън започна с мен, Ник. Часовникът беше мой.

— Но аз те насърчих да го преследваш.

— Безсмислено е да спорим. Вече не можем да се оттеглим. Малко съм ядосана, загдето някой се опита да ме убие вчера, както и теб, поради което нямам намерение да си заривам главата в пясъка — видя, че Ник се усмихва. — Нещо смешно ли казах?

— Харесва ми храбростта ти. Имаш силен дух, Кайла.

— Ти ме вдъхновяваш.

— Не, ти просто си такава.

Тя примигна и се загледа през страничния прозорец, за да не забележи Ник колко е развълнувана. Беше разстроена след срещата им със смъртта и може би влагаше несъществуващ смисъл в думите му.

— Каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Обмислях въпроса. Трябва да разберем повече за миналото. Предполагам, че в общи линии баба ти ни е казала всичко — поколеба се, преди да продължи: — Налага се да я информираш за катастрофата. Снощи, когато разговаря с нея, нищо не й спомена.

— Не искам да я тревожа. Само я предупредих да държи къщата заключена, да затваря прозорците и да внимава дали Евън или някой друг не я следи. Обеща ми да внимава, но усетих, че тя също е разтревожена. Дано да няма повече изненади от нейна страна — Кайла въздъхна. — Как по друг начин предлагаш да се върнем в миналото?

— Знаем, че мъжете са израснали в Норт Бийч, че са учили в католическото училище към „Сейнт Базил“. Да отидем в църквата и да попитаме дали някой не си спомня за тях. Още нямаме никаква идея за часовника на Франки.

— Наистина — съгласи се тя. — Дано не навредим на добри хора, защото, където се появим, носим беди.

— Да се надяваме, че който се опита да ни убие вчера, вярва, че е успял.

— Добре си се сетил.

— Знаеш ли къде се намира „Сейнт Базил“?

— Разбира се. Зная къде се намира всяка църква в града. Такава ми е работата. Но напоследък съвсем я зарязах.

— По всяко време мога да те оставя вкъщи, за да се заловиш с витражите.

— Говорихме вече по този въпрос, Ник. Сама отговарям за себе си. Да вървим и не се опитвай да се отървеш от мен.

 

 

Църквата „Сейнт Базил“ се намираше в тих, хубав квартал, зает в голямата си част от църквата, началното училище и спортната площадка. В двора играеха деца. Сигурно имаха междучасие, помисли си Кайла. Бяха толкова сладки и невинни, облечени с униформи на сини и бели карета.

— Трудно е да повярваш, че нашата банда престъпници е учила тук — каза Ник, който наблюдаваше децата.

— А са прислужвали и в църквата — напомни му Кайла.

— Очевидно не са научили Десетте Божи заповеди, особено онази, която казва: „Не кради“.

— Понякога чуваме само каквото ни се иска.

Изкачиха стъпалата към входа на храма. Кайла натисна дръжката на вратата. Беше отворено. В дъното детски хор репетираше с учителя си със съпровод на пиано. Една жена подреждаше цветя пред олтара. Беше красиво и спокойно и Кайла почувства как я обзема мир, когато пристъпиха вътре. Светлината струеше през разкошните витражи.

— Тук се намират някои от най-любимите ми — прошепна Кайла, което не бе необходимо, защото никой не им обърна внимание. Децата пееха, пианистът свиреше, учителят тактуваше.

— Хубави са — каза Ник, загледан във витражите.

— Хубави ли? — повтори Кайла. — Те са нещо много повече. Те са драматични, вълнуващи. Погледни как пречупват светлината.

Той й се усмихна.

— Веднага се запали.

— Искам да оцениш какво виждаш. Тези витражи са изработени в Австрия, вероятно в началото на деветнайсети век.

— Откъде знаеш?

— Идвала съм тук. Проучвала съм всеки витраж в града и всеки изобразява една история. — Тя посочи към най-близкия. — Този е посветен на Рождество Христово. А виждаш ли анемониите на другия? В германския фолклор се разказва, че от всяка капка Христова кръв по пътя към Голгота е разцъфтявала анемония.

— Никога не бих забелязал този дребен детайл — призна Ник.

— А на другия, изобразяващ Благовещение, в краката на Гавраил са разцъфтели рози без бодли, а крилата му сияят с всички цветове на дъгата, още един от символите на Христос. Някои смятат, че розите без бодли са прелестен начин за изобразяване на Непорочното зачатие.

— Много интересно.

— Най-хубавото на стъклописите е, че светлината променя изображението и тези витражи на утринната светлина ще изглеждат по един начин, а на здрачаване — по друг. — Тя млъкна, като забеляза как я гледа. — Отегчих те.

— Омая ме — поправи я той.

— Във всеки витраж има толкова много за гледане, детайлите са толкова интересни.

Той кимна и погледът му блесна.

— Това трябва и ние да направим, Кайла. Да търсим малките детайли в общата картина.

— И как да го направим?

— Не зная още. Как четири момчета, очевидно религиозни, прислужващи на литургия, стават престъпници?

— Сигурно не са били прилежни.

— Трябва да намерим някой свещеник или от онези църковни секретари, които прекарват цял живот на едно и също място.

— Едва ли ще извадим такъв късмет — усъмни се тя.

— Не се знае.

— Да потърсим твоя секретар в канцеларията.

За съжаление жената, която се показа на вратата, не беше по-възрастна от четирийсет. Имаше закръглено лице и им се усмихна радушно.

— Какво обичате? — попита.

— Бихме искали да говорим с някой свещеник, който дълго е служил тук — обясни Кайла. — Съвсем наскоро разбрах, че дядо ми е прислужвал в олтара като дете — прибави тя. — Той е починал, но аз искам да науча нещо повече за него.

Жената кимна.

— Монсеньор Серано служи в църквата повече от трийсет и пет години. Ще проверя дали е свободен.

— Много ще ви бъда благодарна.

Жената ги покани в малка чакалня.

— Странно ми е да наричам Джони мой дядо — каза Кайла. — Мисля, че за пръв път го изричам на глас. Чувствам се като предателка. Нямах време да го осмисля. Искам да кажа, че обичах истинския си дядо. А Джони несъмнено не е пример за подражание. И все пак сме кръвно свързани. Не мога да пренебрегна този факт.

— Не се безпокой, Кайла. И двамата са покойници. Не се налага да избираш между двамата.

— Имаш право. Вече няма значение, нали? В това време жената влезе.

— Отец Серано ще се срещне с вас веднага. Той е в кабинета си, тръгнете по коридора, втората врата вдясно.

— Много ви благодаря — изрече Кайла.

— Да ви донеса ли кафе или чай?

— Не, благодаря.

— И за мен не, благодаря.

Стигнаха до кабинета, Ник почука и отвори вратата.

Около шейсет и пет годишен мъж седеше зад масивно махагоново бюро. Беше облечен като свещеник — черни панталони, черна риза и свещеническа якичка. На клюнообразния му нос се крепяха бифокални очила. Очите му бяха тъмнокафяви, а косата — съвсем посивяла. По лицето му имаше старчески петна. Той подаде ръка и на Ник, и на Кайла, когато се представяха. После седнаха на столовете пред бюрото.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той. — Розмари ми каза, че се интересувате от някакви хора, които преди много години са били към нашата църква.

— Да, много отдавна — усмихна се Кайла. — Научих, че моят дядо е учил в това училище и като дете е прислужвал на литургиите. Казвал се е Джони Бландино. Дали не си го спомняте?

Той внимателно я загледа.

— Не зная Джони Бландино да е имал деца.

Той изпитателно я гледаше и тя неспокойно се размърда.

— Историята е дълга, няма да ви отегчавам, но съвсем наскоро научих, че съм негова внучка. Той не се е оженил за моята баба. Бил е осъден и затворен, когато баба ми е била бременна във втория-третия месец.

— Разбирам.

— Познавахте ли го? Можете ли да ми разкажете за него? Как човек с религиозно възпитание е станал престъпник?

— Животът е бил труден — отвърна отец Серано мрачно. — Баща му се самоубил, когато Джони е бил осемгодишен. Джони е открил тялото.

Разказът съвпадаше с този на баба й.

— След това майката на Джони се пропила — продължи той. — Дълго време едвам се е крепяла. Децата й растели без контрол. Години наред се опитвала да промени живота си. Най-накрая срещнала един добър мъж, оженили се и им се родили още две деца. На тези две момчета е била добра майка, но това не се отнасяло за по-големите дъщери и за Джони. По това време те вече били напуснали дома.

Кайла се изненада от подробните сведения и продължи да пита:

— А Нейт и Франки, както и другият — Доминик?

— Семейството на Нейт беше много голямо. Струва ми се, че често са забравяли за него. Все казваше, че баща му не знаел името му. За Франки почти нищо не ми е известно. Доминик беше добър човек. За разлика от другите беше по-твърд. Ожени се млад, родиха му се деца. Не кривна по лошия път, както го подмамваха.

— Разбрахме, че Доминик изчезнал от лодка или нещо подобно.

— Беше голяма трагедия. — Отец Серано въртеше между пръстите си писалка.

Настъпи мълчание. Кайла се надяваше той да каже още нещо, но свещеникът продължи да мълчи.

— Моята баба ми каза, че Джони бил много религиозен — продължи. — Всяка неделя ходел на църква и за нея това противоречие у него било много привлекателно. Предполагам, че е идвал в тази църква.

Отец Серано кимна.

— Тук идваше. Джони никога не се отказа от вярата си и мисля, че често се е молил да му бъдат опростени греховете. Това ли е всичко?

— Не съвсем — изрече бързо тя. — Опитвам се да открия и други, които са познавали Джони. Разговарях с хора от семейството на Нейт и на Доминик, но никой не можа да ми каже нещо за Франки. Знаете ли дали има живи роднини?

Отец Серано остави писалката.

— Родителите на Франки умряха отдавна. Той беше единствено дете. Живееше точно зад ъгъла. Повечето време прекарваше с едно момиче от квартала — Хелън Перини. Тя не се е местила. Омъжена е. Фамилното й име е Матюс. Има внуци, които учат в нашето училище. Не смятам, че е редно да ви дам нейния номер, но ако тя пожелае да говори с вас, ще й дам вашия телефонен номер.

— Би било чудесно. — Кайла извади визитна картичка. — Ето моите телефони. Може да ми позвъни на всеки от тях и ако й предадете, че наистина е важно, много ще ви бъда благодарна.

— Ще й предам — обеща той и се изправи.

— Има нещо, което ме озадачи, отче — каза Ник, като за пръв път се намеси в разговора. — Джони е посещавал училището преди повече от петдесет години, а според мен тогава вие още не сте били свещеник. И въпреки това си спомняте него и другите много добре. Защо?

Старият човек се усмихна.

— Не си спомням Джони, защото е бил енориаш, а защото ми е брат.

Кайла ахна от изненада.

— Моля?

— Доведен брат. Майката на Джони се е омъжила за моя баща. Имали са две деца. Едното съм аз. С Джони имахме голяма разлика, седемнайсет години. Но обичаше да ме взима със себе си — на разходка, да хапнем, срещахме се с приятелите му.

— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Предполагам, че с вас сме роднини. Всички от семейството на Джони са и мои роднини. Точно това не ми е хрумвало.

— А баба ви — попита той. — Шарлот ли се казва?

— Този факт притеснява ли ви?

— Познавам я. Забелязах, че Джони е много увлечен по нея. Чудя се дали е знаел, че е бременна.

— Баба ми твърди, че е знаел.

Той бавно закима.

— Да, разбирам.

Беше доволна, тъй като според нея до този момент отец Серано не знаеше нищо за този факт.

— Нещо друго има ли, отче?

Той се поколеба.

— Внимавайте!

Тя изтръпна.

— Странен съвет ми давате. Бихте ли ми казали защо?

— Страхувам се, че нищо повече не мога да ви кажа. Имам още една среща. Много се радвам, че се запознахме. Моля ви, елате друг път. Ще имаме повече време да поговорим.

— Благодаря ви, непременно ще дойда.

Ник и Кайла си тръгнаха. На предните стълби се спряха, за да обсъдят положението.

— Какво мислиш за тази новина? — попита тя. — Природеният брат на Джони е свещеник тук, в същата църква.

Ник сви рамене.

— Разбирам защо те вълнува откритието, че Джони има брат, но не съм сигурен дали е толкова съществено. Той има и други братя и сестри.

— И през ум не ми е минавало, че ще попадна на някого от тях в църквата.

— Онова, което е най-важно в момента, е да открием приятели или роднини на Франки, у които може да е последният часовник.

— Може би тази жена, за която спомена отец Серано, ще знае нещо. Но по-добре първо да се обадим на Джей Ти и да му кажем името й, за да се погрижи да не й се случи нещо лошо.

— Така и ще направим.

Докато отиваха към колата, Кайла попита:

— Според теб защо отец Серано ми каза да внимавам?

Ник я погледна.

— Веднага ми идва наум една причина. Ако избягам от затвор и имам нужда някой да запази тайната ми, не се сещам за по-сигурен човек от брат, при това свещеник.

Побиха я тръпки.

— Може би моят дядо е жив и търси златните монети. Но нима не знае къде са? Досега не е ли имал подходящ случай да ги вземе?

— Разсъждавах за това, че те всички са имали по един часовник, и за Евън, който очевидно ги събира. Това навежда на мисълта, че часовниците трябва да са заедно, за да посочат нещо. Два от надписите са ни известни: „На рая ни очакват“ и „До деня“.

— Което все още нищо не значи. Трябват ни и другите две сентенции. Или може би само ключетата от всеки часовник. Защо така изкусно са скрити? Доколкото съм разбрала, тези мъже са били не само истински приятели, но и кръвни братя, семейство.

— Били са също така алчни крадци и както изглежда, когато е ставало въпрос за мангизи и плячка, не са си вярвали.

— Междувременно, от нападението на монетния двор до арестуването им са прибрали парите на сигурно място — тя се замисли. — А защо не се заемем по-внимателно с този обир? Сигурно има някъде архиви.

— Добра идея. Ще се поинтересуваме — телефонът на Ник зазвъня и го прекъсна. — Ало? Джен? Какво има? Не те разбирам — той изчака. — Кога? По дяволите? Трябваше веднага да ми се обадиш.

Яростта в гласа на Ник притесни Кайла. Нещо се бе случило. Нещо много тревожно.

— Мамка му! Да, веднага идвам — затвори телефона, а лицето му се изопна от гняв.

— Какво се е случило?

— Евън отишъл днес сутринта във фризьорския салон на Джени. И тя едва сега ми го съобщава! Не мога да повярвам, че веднага не ми е позвънила.

Той удари с юмрук колата.

— Ник, успокой се. Още не знаеш какво се е случило.

— Евън има някакво влудяващо влияние върху сестра ми. Това се е случило. И аз не я разбирам. След всичко, което преживя, как е възможно да изпитва някакво чувство към този тип!

„Защото Евън още манипулира Джени — помисли си Кайла. — А той със сигурност умее да очарова, когато поиска.“

— Ще го избия от главата й, ако трябва ще го изтръскам като боклук от нея — заяви Ник.

— Щом като тя след дванайсет години още държи на него, измисли нещо по-добро от това.