Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (16)

15

Ник отказа Кайла да шофира на връщане от Рино. Въпреки че главата още го болеше, предпочиташе да е на кормилото. Поне можеше да се преструва, че контролира до известна степен живота си. Погледна я, когато тя извади телефона си.

— На кого ще се обаждаш?

— На баба. Искам да чуя, че е добре.

Почака известно време и изпъшка нетърпеливо.

— Не отговаря. Чудя се къде е хукнала във вторник сутрин. Доколкото си спомням, във вторник няма някакви задължения — погледна Ник тревожно. — Според теб при нея всичко наред ли е?

— Сигурен съм, че е. Ако баба ти бе на прицел, много отдавна да са я погнали.

— Аз не съм толкова сигурна, но ти благодаря, че се опитваш да ме успокоиш. Джей Ти доста ни се ядоса.

Ник сви рамене.

— Не ми пука.

— Бяхте ли добри приятели в университета? Сега не изглеждате много близки.

Ник се замисли, учуден защо му е трудно да отговори.

— Бяхме близки приятели. Запознахме се в общите спални като първокурсници, после през първата година се преместихме в един апартамент с Евън и още едно момче — Гарет Томпсън.

— Така ли? Значи е имало още някой. И той ли е в списъка на Евън?

— Не зная. Гарет също нападна Евън, но не като мен и Джей Ти. Той беше по-встрани. След фиаското на Евън Джей Ти отиде в едно студентско общежитие, а аз наех апартамент с ателие. Престанахме да се виждаме често — той се замисли. — Сигурно съм се държал дребнаво тогава. Бях бесен на всички, включително и на Джей Ти. Смятах, че никой не се опита да ми помогне да разоблича Евън и да спася сестра си от него. Евън ни раздели и дори след като него вече го нямаше, ние повече не бяхме така близки. Никой от нас двамата не направи необходимата крачка.

— А Джени? Какво се случи с нея, след като Евън я рани?

— Веднага напусна университета. Върна се вкъщи. По онова време семейството ми живееше в Монтерей. Толкова много ми се сърдеше, че ми каза да не стъпвам вкъщи. И аз не ходех. Минаха години и отново се сближихме. Но подозирам, че доста дълго ме мрази. Тя никога не ме гледа в очите. Има нещо, което крие от мен.

— Тя трябва да разбере, че си постъпил така, защото си я обичал. Искал си да я защитиш.

— Според нея съм искал да разруша живота й. Не й харесва, когато влизам в ролята на по-големия брат или на заместник-татко, както се изразява тя. Но аз нямах избор. Когато баща ми ни напусна, майка ми се срина. Наложи се да се грижа за Джени и другата ми сестра Ди, за да не се разпадне семейството. Те не бяха признателни. Пък и аз не го направих заради тяхната признателност. Така бе редно.

— Да, разбирам — каза тя.

Той хвърли поглед към нея и видя в очите й разбиране и може би уважение.

— Благодаря.

Ник намали скоростта, когато пътят започна да се вие през планината. Завоите следваха един след друг при прохода Донър, местност, трагично известна с канибализма, към който прибягнали прекосяващите планински върхове преселници, водени от Донър. За щастие движението не беше натоварено, така че те пътуваха спокойно.

На един остър завой Ник натисна спирачките. Педалът потъна неочаквано меко и опря в пода, но скоростта не намаля. Пътят все по-стръмно се спускаше. Имаше предупредителни знаци за опасности.

— Ник, какво става? — попита Кайла и се вкопчи в страничните облегалки. — Караш твърде бързо.

— Спирачките не работят добре — отговори той с всичкото спокойствие, на което бе способен.

Чу как тя ахна.

— Какво?! Какво говориш?!

Как да й каже истината? Спирачките не работеха. Някой ги беше повредил. Някой желаеше смъртта им… в този миг. Но вече не ставаше въпрос какво се е случило, а какво се случва в момента. Погледна към Кайла. Тя също го знаеше.

— Господи, Ник! Ще умрем, нали?

— Ако зависи от мен, няма.

Стисна здраво кормилото и умело шофираше, а скоростта бързо растеше. Успя да задмине автомобилите, които настигаше, и да избегне сблъсък. Натискаше безполезните спирачки, сменяше скоростите. Моторът сумтеше и бръмчеше, но хондата още по-светкавично се носеше. Пътят се спускаше извънредно стръмно. Молеше се да стигнат до някоя отбивка.

Ако обърнеше наляво, щяха да се разбият в скалите, а вдясно бяха планинските пропасти, стотици метри дълбоки. С всички сили се бори, но загуби контрол над колата.

Пътят изви съвсем неочаквано. Блъснаха се в мантинелата, разхвърчаха се отломки от метала и те полетяха в пространството. Той не виждаше друго, освен синьо, синьо небе. Стори му се, че безкрайно дълго падаха. „Може би няма да боли толкова много, когато умирам“ — помисли си точно преди да се сгромолясат.

Протегна инстинктивно ръка пред Кайла, но жестът беше безсмислен. Не можеше да я защити от онова, което вече се бе случило.

 

 

Евън се върна в Сан Франциско за рекордно кратко време. „Зае“ от паркинга на „Мелничката за черен пипер“ открита спортна кола, червена и много секси. Не за пръв път си представяше колко добре ще изглежда Джени на предната седалка. Тя имаше нужда да се поотпусне, да остави красивата си кестенява коса на вятъра, да се усмихва по нейния си начин, като че ли животът е пред нея. Никакви ограничения. Никакви установени правила. Никакъв голям брат, който да й внушава чувство за вина.

Джени бе единствената жена, която почти го накара да повярва, че животът може да бъде хубав. За онези няколко месеца му показа една непозната страна на света — светлата му страна. Прие го, сякаш е като всеки друг студент. Вярваше в него, както никой не бе вярвал. Тя не мислеше, че е нещастно лайно, както собствената му майка повтаряше непрестанно.

Джени го гледаше, сякаш беше нейният герой, благороден рицар, мамка му, с блестящи доспехи. Докато Ник не я подмами и обърка с лъжи, като представи всичко много по-лошо, отколкото беше. И какво като е припечелил някой долар от богатите тъпанари. Те с лекота можеха да си позволят да губят, защото после тичаха при татенцата си с дълбоки джобове, натъпкани с пари. От устата на Ник прозвуча, като че ли той е заплаха за обществото, че би посегнал на нея… неговата сладка Джени.

Не, никога не би я наранил. Прекалено дълго стоя настрана. Пазеше я от своя свят. И нямаше да я вземе отново, докато не улучи подходящия момент, за да й покаже, че е най-добрият от най-добрите. Щеше да я отрупа с подаръци, да я глези. А той щеше да има семейството, за което бе достоен.

Навярно му се сърдеше заради Ник, но щеше да й обясни. Ще я накара да разбере, че няма нужда от голям брат, а от него. Заедно можеха да покорят света. Ще зареже тъпия фризьорски салон, където по цял ден подстригва, а в края на дългия съботен ден заприличва на бабичка от преумора. Ще й осигури педикюр, маникюр, масаж. Тя ще бъде неговата кралица. Усмихна се, когато си представи двамата.

Джени винаги много работеше. Двамата с Ник имаха подобно морално отношение към задълженията си. Наистина в момента брат й не вършеше почти нищо. Беше твърде зает да му диша праха.

Ник и Кайла играха по свирката му. Кайла сигурно бе научила за Лайза Палмър от баба си. Подозираше, че дъртата курветина знае повече, отколкото казва. Инстинктът му винаги надушваше парите. Трябваше да изстиска повече сведения от Шарлот, вместо да се остави да го разсейват.

Не трябваше да се съгласява да работи с друг човек, особено с жена, която си въобразява, че командва и че е по-умна от него, като че ли това изобщо е възможно. Но засега ще остави всичко както си е. Когато тяхното споразумение повече не му е изгодно, ще го приключи.

Мобилният му телефон зазвъня и той отговори с една дума:

— Какво?

— Взе ли го?

— Съмняваш ли се?

— Не мога да повярвам, че е бил у нея.

— А аз не мога да повярвам, че загубих две седмици със семейството на Нейт. Идеята беше твоя.

— Още не си свършил — напомни му тя. — Вече се намират и други, които са се досетили. Тази дърта курва Шарлот се е раздрънкала.

— Тя не може нищо да ни направи.

— А внучката и нейното гадже?

— Няма проблем.

— Не съм съгласна. Повече от тях няма полза, Евън. Освен това те разсейват. Искам да ги премахнеш.

— Казах ти да оставиш Ник и Кайла на мен. Повече няма да ни се пречкат.

 

 

— Прости ми, отче, съгреших — Шарлот коленичи в изповедалнята, като видя през решетките на прозорчето силуета на свещеника. Той очакваше тя да продължи. — Много време… — Поколеба се, преди да изрече: — Много време мина от последната ми изповед.

— И в какво съгреши? — попита той с дълбок баритонов глас, в който се долавяше мъдростта на вярата и може би на годините.

Беше научила, че монсеньор епископът ще изповядва днес, и затова дойде. А той не беше кой да е, беше природеният брат на Джони. Имаха една и съща майка и различни бащи. Маркъс Серано беше със седемнайсет години по-малък от Джони и сега би трябвало да наближава седемдесетте. През последните двайсет години служеше в „Сейнт Базил“, но тя се съмняваше някой да знае, че е природен брат на Джони Бландино. Фамилните им имена бяха различни и със сигурност отношението им към житейските ценности бе различно. Никога не бе говорила с Маркъс, никога не го беше търсила, за да му задава въпроси, а след като прибраха Джони в затвора, и през ум не й беше минавало.

Наистина бе загърбила миналото… досега.

— Аз излъгах — каза тя, — но преди да продължа, искам да попитам нещо. Ти ли си Маркъс Серано?

Очакването й се стори безконечно.

— Защо ти е необходимо името ми? — попита той с приглушен глас.

— Защото аз съм Шарлот Кънингам. Ходех с брат ти Джони преди много години. Водили сме те на разходка в парка. Черпехме те със сладолед мока, беше любимият ти.

Свещеникът се покашля.

— Продължавай.

— Дойдох да те питам за Джони. Страхувах се да те заговоря на публично място. Мисля, че ме следят.

— Слушам — каза той.

— Джони жив ли е? Доплувал ли е до брега? Крил ли се е през всичките тези години?

— Защо ме питаш подобни неща? — отвърна той. — Беше обявен за мъртъв още тогава.

— Да, зная, но тялото му не бе намерено — пое дълбоко дъх. — Трябва да зная дали Джони стои зад това, което се случва в момента, дали не се е върнал, за да си вземе това, което смята за свое.

— Какво се случва в момента?

— Един човек открадна неговия часовник, на който той толкова много държеше. И часовниците на другите мъже… някой ги търси. Сигурна съм, че преследват изчезналите пари, както и някои други тайни на Джони.

— А ти знаеш ли другите тайни?

Шарлот се изплаши. Но все пак той беше свещеник. Можеше да му се довери, нали?

— Зная няколко — каза тя, — но се тревожа, че някой знае повече от мен, някой, който иска повече.

— Съкровището — промърмори той.

— Да — потвърди тя. — Джони много те обичаше. Помислих си, че може би ти е казал нещо, за да облекчи теб и майка ти. Помислих си още, че ако се е завърнал жив и здрав, ти ще си единственият човек, на когото би се доверил. Като свещеник щеше да запазиш тайната на неговата изповед.

— Щях да я запазя — съгласи се той.

— Можеш ли да ми кажеш дали е жив?

— Страхувам се, че не — отвърна той след кратка пауза. — Сама го каза. Аз съм свещеник. Каквото ми е доверено, остава тайна.

Сърцето й се сви.

— Само това имах нужда да чуя.

— Истините се разкриват, когато им дойде времето.

Тя предположи, че с тези думи е имал намерение да я успокои, но не се получи. Беше повярвала, че Джони е мъртъв. Само така успя да оцелее. Но сега я измъчваха съмнения.

— Има ли нещо друго, с което бих могъл да ти помогна? — попита той. — Може би ще ми кажеш нещо повече за тревогите си.

Шарлот се колебаеше, не беше убедена, че ще бъде разумно да споделя повече. Толкова дълго бе мълчала, че й беше много трудно да разчита на някой друг.

— Справям се. Но ако видиш Джони, или ако можеш да му съобщиш… ако е жив, ами… и аз не зная… Кажи му, че ако има нещо, което да е оставил, да го пази, преди да стане късно. О, и му кажи, че държа настрана две неща, както ме помоли, само за всеки случай.

— Какви две неща?

— Той знае какво имам предвид — тя замълча. Отговорите на Маркъс я изнервиха. Ако Джони беше покойник, щеше ли да й отговаря така? — Никак ли не можеш да ми кажеш дали Джони е жив?

— Съжалявам — прозорчето се затвори и тя изпъшка. Изрече наум молитва, но не беше сигурна, че ще бъде чута. В миналото не се бе държала благочестиво, но се надяваше Господ да й прости заради младостта и глупостта да се влюби, макар и да знаеше, че това не е извинение.

Скръсти ръце за молитва и зашепна:

— Господи, моля те, помогни ми сега да постъпя както е редно. Помогни ми да поправя грешките. Пази Кайла, Господи! Тя е едно невинно дете. Защити я, Господи, защити я! Това е най-голямата ми молба.

Прекръсти се и се изправи.

Когато излезе от изповедалнята, забеляза, че вратата от другата й страна, където седеше свещеникът, е отворена. Не трябваше ли да приема повече изповеди?

Съвпадение ли беше? Или направи още една грешка, като открехна вратата към миналото, която трябваше да остане затворена.

 

 

Кайла усети мирис на дим. От скара ли беше? Но мирисът не беше на скара. По-скоро на бензин. Примигна, учудена, че не може да помръдне. Заспала ли беше? Това един от онези сънища ли е, когато не можеш да се измъкнеш, не можеш да изкрещиш, не можеш да побегнеш. Напрегна сили да се пребори с тежестта, която я теглеше надолу. И очите й тежаха. Отказваха да се отворят.

— Кайла.

Чу гласа на Ник, но толкова отдалеч, като че ли идваше от някакъв тунел или изпод вода. Те бяха… Къде бяха те? Защо не можеше да си спомни?

Бяха в Рино. Някой удари Ник по главата. Любиха се с безумна страст цяла нощ. Един момент, това беше вчера, нали? Защо главата й бе така замаяна?

— Кайла, ела на себе си! За бога, събуди се! Трябва да се измъкнем оттук.

Гласът му звучеше толкова нетърпеливо, толкова заповедно. Но такъв си е Ник. Винаги бърза, толкова силен, толкова вдъхващ доверие. Знаеше, че ще направи всичко по силите си, когато се залови с нещо. А тя бе плаха. Той я насърчаваше да бъде по-последователна и да не се отказва. Той я измъкна от пропастта, в която пропадна, когато Евън изчезна. Заедно ще победят Евън. Ще си възвърне живота.

— Кайла, по дяволите! Ако ме чуваш, отвори очи или стисни ръката ми. Усещам пулса ти. Дишаш. Едва го усещам, но дишаш.

Долови паниката в гласа му. Звучеше уплашено. Защо беше изплашен?

Почувства ръката му да хваща нейната. Неговата топлина проникна в тялото й и тя осъзна колко й е студено. Стисна го с желанието да поеме още от топлината му, да го увери, че е добре. А добре ли беше наистина?

Други образи като светкавици минаха през съзнанието й. Планината, пътят, скоростта. Всичко прекалено бързо се изнизва. Тя умолява Ник да спре и после се блъсват в предпазните заграждения и политат…

Отвори очи. Пред нея бе разтревоженото лице на Ник.

— Благодаря, Господи!

— Живи ли сме?

Той се опита да се усмихне, но тя съзря страх.

— Живи сме, но трябва веднага да излезем от колата.

Говореше спокойно, но гласът му звучеше настойчиво.

— Първо ми кажи боли ли те нещо? Чувстваш ли болка?

Размърда краката си и усети болка в глезена.

— Глезенът ми е наранен.

— А друго? Гърбът, тилът, главата. Как са?

— Мисля, че съм добре — тогава видя, че е притисната от въздушните предпазни възглавници и е стегната като в менгеме.

— Какво има над главата ми?

— Разбихме се в едно дърво. Пробило е вратата. Можеш ли да се движиш? Не се напрягай, ако не можеш.

Опита да се надигне, за да се измъкне от седалката, но не успя и отново се смъкна назад.

— Заклещена съм.

— Ще изляза и ще се опитам да отворя вратата откъм твоята страна. Чу ли ме? — Той погали ръката й. — Ще се измъкнем.

— Ти си уплашен.

— Аз ли — не! Аз никога не се плаша.

Кайла си помисли, че той излъга, но се престори, че му повярва.

— Добре, Супермен, тогава защо не изкъртиш тази врата?

— Няма да стане, миличка.

Когато той излезе, миризмата на бензин се засили. Изпод капака на колата също излизаше дим. Тогава Кайла разбра защо той се страхува. Колата ще се запали, а тя е като в капан. Сърцето й се разтуптя, когато положението й стана ясно. „О, Господи — замоли се тя, — измъкни ме оттук!“

Ник дърпаше и блъскаше вратата, но тя не помръдваше. Премахна един голям клон. Тя почувства, че натискът леко намаля. Размърда се и този път успя да се отлепи от седалката.

— Продължавай, Ник, има ефект — извика тя.

— Ще пъхна този клон през прозореца — каза той. — Ще го натисна като лост. Разбираш ли?

Тя кимна. Прозорецът бе разтрошен и тя видя, че цялата е в стъкла. Може би беше порязана. Е, сега точно това нямаше значение. Трябваше да се измъкне от колата, после щеше да оправя другото.

Ник натискаше клона. Вратата скърцаше. Колата се подхлъзна леко напред. Тя разбра, че се намират на склон и че дърветата са ги запазили да не полетят надолу, но ако колата се подхлъзнеше още малко, нищо нямаше да я спре. Постара се да прогони тази мисъл. Ник напрягаше сили, сумтеше, но без резултат. Димът, издигащ се изпод капака, стана по-черен и гъст.

— Нещо става — изкрещя тя, докато Ник си поемаше дъх. — Колата гори, нали?

— Не, не гори.

По очите му разбра, че я заблуждава.

— Махай се, Ник, спасявай се!

— Няма да те оставя, Кайла.

Не искаше да я остави, но и не искаше той да умира.

— Поне ти се махни. Аз не мога да изляза.

— Няма да те изоставя, а ти ще излезеш от колата. Не ми противоречи — наведе се през счупения прозорец и я целуна бързо. — Ще успеем.

Ник се метна с цялата си тежест върху клона. Колата се размърда. Клонът взе да се чупи. А димът ставаше все по-черен и по-гъст.

Най-после вратата поддаде, само няколко сантиметра, но толкова бе достатъчно. Кайла се пребори с въздушните възглавници, вече не бе затисната и се изхлузи през прозореца… право в ръцете на Ник. Той здраво я прегърна. После я сграбчи за ръка.

— Да се махаме.

— Почакай, чантата ми! Ключето е в нея.

Ник се пресегна, взе чантата й и задърпа Кайла.

— Давай нагоре! — извика той.

Те запълзяха по стръмния склон, подхлъзвайки се. Кайла видя, че по ръцете й капе кръв, но не знаеше откъде. Нямаше време да провери.

Катеренето беше ужасно тежко, но с един бегъл поглед през рамо видя как изпод капака на мотора се издигат жълти и оранжеви пламъци. Слез миг колата избухна. Горещата въздушна вълна я просна на земята, а Ник мигом я покри с тялото си, притисна я към земята, а върху тях се посипаха камъни, клони, отломки. Когато огнената стихия се уталожи малко, отново се заизкачваха по склона. Най-после се изкатериха до пътя при разбитата мантинела, която не ги предпази.

Кайла рухна на земята, като едва си поемаше дъх. Ник коленичи до нея, оглеждайки я.

— Добре ли си?

— Благодарение на теб, да — очите й се насълзиха, устните й се разтрепериха. — Ще се разплача — промълви тя.

Той я прегърна и я целуна по челото.

— Аз също.

— Ти ми спаси живота, Ник. Щяха да ни убият.

Най-накрая осъзна случилото се. Някой им беше повредил спирачките. Някой бе пожелал да ги убие. Евън. Той е бил. Господи! Не се бе омъжила просто за измамник. Омъжила се бе за убиец.