Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (14)

13

На Кайла не й се вярваше, че вече пътува към Рино. Бяха търсили внучката на Ан-Мари няколко пъти, но се включваше само телефонният секретар, тъй като тя очевидно беше на работа. Ник, нетърпелив както обикновено, предложи да тръгнат за Рино. По този начин щяха направо да се запознаят с Лайза Палмър и да проверят наистина ли часовникът е у нея.

Четири часа прекосяваха планината Сиера Невада и Кайла си спомни за своето импулсивно сватбено пътешествие до езерото Тахо, което беше само на трийсет минути път от Рино. Досега в Невада не й бе провървяло особено. Надяваше се това пътешествие да е по-успешно от последното.

Напуснаха магистралата при Вирджиния Стрийт и навлязоха в центъра на града. Минаха покрай най-различна казина — „Цирк“, „Елдорадо“ „Сребърно завещание“. Градът възникнал по време на златната треска, когато били открити залежи на злато близо до селището Вирджиния и на сребро до Камсток Лоуд. Посетителите на Рино вече не залагаха на златото в планините или потоците, а търсеха късмета си на игралните маси. И Кайла се надяваше на късмет с Лайза Палмър.

Когато влязоха в хотел — казино „Мелничката за черен пипер“, все едно пристъпиха в друг свят, свят на розови, сини и зелени неонови светлини, ниски тавани, безброй огледала, гъст цигарен дим, врява, подрънкване на звънчета и подсвирквания. Кайла се спря, за да привикнат очите й към светлината. Игралните автомати бяха почти недостъпни от скупчилите се туристи. Погледът й бе привлечен от рус мъж, застанал с гръб пред един от тях. Нещо познато имаше в стойката му.

Евън ли беше? Предположението я порази. Нима по някакъв начин беше успял да ги проследи дотук?

— Какво има? — попита Ник, доловил напрежението й.

— Онзи мъж. — Тя кимна към автоматите. — Не е ли… — тя замлъкна, когато мъжът се обърна и тя видя лицето му. Мина покрай нея, недоумяващо усмихнат, тъй като тя го бе зяпнала, и отмина, подсвирквайки доволно. — За секунда ми се стори, че е Евън.

— Отваряй си очите. Ела да отидем при масите за блекджек. Може би ще успеем веднага да говорим с Лайза.

Спряха до първата маса и попитаха момичето, което раздаваше картите, дали Лайза Палмър е на работа. Била в почивка за вечеря и щяла да се върне след около час. Разочаровани, че не я откриха, решиха да се регистрират в хотела и да оставят багажа си. Стаята им беше на деветия етаж в дъното на дългия коридор. Кайла беше взела само най-необходимото, затова не си даде труда да вади и подрежда. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Виждаше с километри надалеч. Рино всъщност бе неприветлив, прашен град насред пустинята, заобиколен от каменисти, ниски могили. Докъдето стигаше погледът, друго не се виждаше. Единствените ярко осветени места бяха казината, предлагащи забавления. Извърна очи към грамадната спалня и си представи в детайли забавленията, на които тя и Ник биха могли да се отдадат по-късно.

Все някога трябваше да размисли какво всъщност става помежду им, но сега не беше подходящият момент. Забеляза, че той я наблюдава от другата страна на леглото, и внезапно атмосферата помежду им се нажежи.

— Ако веднага не излезем, много дълго няма да можем да се откъснем оттук — изрече той провлачено, а погледът му обхождаше тялото й.

— Много си самонадеян — подразни го тя. — Наистина ли мислиш, че ще издържиш часове?

— Защо не пробваш?

— Ти винаги много бързо и достойно приемаш предизвикателствата — тя спря очи върху една забележителна част от анатомията му. — С най-различни средства.

— Присмиваш ли ми се? — попита той с иронична усмивка. — Виж какво направи с мен!

— И още мога да направя, ако не беше толкова далеч.

— Това е поправимо.

— Но — вдигна тя ръка, — аз съм гладна, така че нека, преди да говорим с Лайза, да видим какво предлага студеният бюфет.

— И след като ме изкуши, искаш да ям?

— Не се притеснявай, ще оживееш — разсмя се тя. — Само не се тъпчи със стриди. Ще те подлудят.

Той я хвана за ръка, когато тръгнаха.

— Ти вече ме подлуди, Кайла. И го знаеш, нали?

Неочаквано безгрижната закачливост отстъпи място на нещо много по-сериозно и много по-опасно.

— Ник… — всъщност тя не знаеше дори какво иска да каже. Не знаеше и какво са един за друг… и дали изобщо й е потребна подобна взаимност, когато хората означават нещо един за друг. Имаха нужда от време, за да го разберат, време, с което не разполагаха.

— Да вървим да хапнем — каза Ник рязко.

На излизане от стаята тя почувства, че току-що е предизвикала нещо важно.

 

 

Час по-късно на Кайла и през ум не й минаваше за Ник или Евън. Само се чудеше как успя да погълне толкова много храна.

— Ще се пръсна — изсумтя тя. — Тези студени бюфети трябва да бъдат обявени за незаконни. Толкова изкушения предлагат — тя се облегна назад и поглади корема си.

— Нека да ти е за урок. Мисля, че опита от всичко, което се предлага — каза Ник.

Тя с удоволствие долови отново закачливата нотка в гласа му.

— Не е много джентълменско да го изтъкваш — каза тя, — особено след като ти не преяде.

Той се ухили.

— Поне сме сигурни, че не сме пропилели парите си — той погледна часовника си. — Вече е осем. Дано Лайза да се е върнала.

— Дано — повтори тя като ехо.

Погледът й попадна на мъж, седнал в срещуположния край на ресторанта. Беше облечен със спортно сако, бяла риза и тъмни панталони. Имаше черна мазна коса и груба физиономия на махмурлия. Очите му бяха изцъклени, сякаш е преуморен, пиян или дрогиран. Би отдала вида му на неуспех в хазарта, но той я зяпаше, като че ли… я ненавиждаше. Отне й минута, за да го осъзнае. Как би могъл да я ненавижда? Та той не я познаваше! Когато се усети, че тя също се е вгледала в него, бързо отмести поглед.

— Какво има? — попита Ник. — Кой е този тип?

— Не зная — тя наблюдаваше мъжа, докато той остави няколко банкноти на масата, стана и си отиде. — Стори ми се, че съм го виждала. Беше на паркинга — този факт имаше ли някакво значение? И да е бил на паркинга, какво от това? Но от начина, по който я изгледа, косата й настръхна. — Беше се вторачил в мен, като че ли не ме харесва особено.

— Да не би да си въобразяваш, че е зяпал теб?

Кайла се огледа.

— А кой друг? В този край на ресторанта сме сами с теб.

Ник направи жест към входа за игралния салон зад тях.

— Може и някой там да е бил застанал. Предположението бе разумно.

— Вярно е, че имам пристъпи на параноя.

— Не, ти не си параноичка, но не бива да пренебрегваме дори дребни случки, които ни правят впечатление. Макар че този човек наистина не го познавам.

— А всъщност нас ни преследва Евън — отбеляза тя.

— И в това не сме сигурни. Възможно е да има съучастник.

— Наистина. Както и да е, мъжът си отиде, така че въпросът е спорен.

— В момента. Но веднага ми кажи, ако пак го забележиш.

Ник извади портфейла си, остави бакшиш и тогава се запътиха към казиното. Почти веднага попаднаха на Лайза Палмър. Беше единствената жена, която раздаваше карти за блекджек.

— Бихте ли ни отделили минута? — попита Ник.

— Ако имате да ми казвате нещо, ще ви изслушам, докато играете — отвърна равнодушно тя.

Седнаха на масата и Ник й подаде петдесет долара. Тя плъзна към тях купчинка чипове, от които половината той бутна към Кайла.

— Не съм много по картите — прошепна тя.

— Ще изиграем само едно раздаване.

Лайза раздаде картите. На Кайла й дойдоха десетка и четворка. Четиринайсет. По-нататък не знаеше какво да прави. Падна й се слаба ръка. Реши да изтегли още една карта. Беше деветка… двайсет и пет. Загуби. Ник държеше двайсетица. Лайза изтегли седемнайсетица.

— Хей, печелиш — каза Кайла. — Изглежда тази вечер ти си късметлията.

— Дано!

Имаше още двама мъже на масата, които се отказаха да играят, и Ник и Кайла останаха насаме с Лайза.

— Днес говорихме с баба ви — обърна се Ник към Лайза, докато тя раздаваше друга ръка. — Ние сме хората, които се интересуват от часовника.

— О! — възкликна тя изненадано. — Разбрах, че ще ми се обадите по-късно.

— Решихме направо да дойдем.

— Озадачена съм. Обадих се на сестра си, след като говорих с баба, и тя ми съобщи, че идвал някакъв мъж, който също питал за часовника. Представил се за търговец на антикварни вещи. Много странно.

Кайла се стресна.

— Разбрахте ли как е изглеждал? Висок, рус, хубавец ли е бил?

— Точно същото ми каза моята сестра Бет. Ценен ли е този часовник? Защото със сестра ми бихме могли да се поразпуснем.

— Възможно е — отговори Ник. — А сестра ви дала ли му го е?

— Не, но продължавайте играта, иначе ще ми навлечете неприятности.

Те изиграха още една ръка. Кайла заложи на тринайсет, но изтегли деветка. Двайсет и две. Дилърът спечели с осемнайсет.

— Сестра ми не знае къде е часовникът, слава богу — продължи Лайза. — Иначе щеше да му го даде. Много, много не се замисля. Ако наистина е ценен, искам да го продам изгодно.

— Значи знаете къде е часовникът? — попита Кайла.

— Разбира се, в скрина в спалнята ми.

Кайла си отдъхна, че все пак някъде е скрит.

— Добре сте постъпили. Мъжът, с когото сестра ви е говорила, е изкусен лъжец и по всяка вероятност няма да се усетите кога ще ви открадне часовника, без да ви плати и цент.

— Сигурно наистина струва нещо, след като такъв измамник го търси.

Лайза отново раздаде карти и те послушно обявиха залозите си и изиграха още един тур.

— В колко часа приключвате? — попита Кайла. — Бихме искали повече да поговорим. Случайно да знаете дали има надпис върху капачето?

— Да, има. Там е гравирано: „До деня“. Винаги ми е било чудно какво означава. Смяната ми е до десет часа. Ако се срещнем на рецепцията, ще го обсъдим по-подробно.

— А сестра ви? Удобно ли е веднага да се видим с нея?

— Тя е на работа. А и не ми се ще да ми рови в скрина.

— Тогава ще ви чакаме в десет часа — каза Кайла.

Станаха от масата и се отдалечиха, а в това време други трима мъже седнаха да играят.

— Часовникът е у нея — каза Кайла, когато минаваха през фоайето. — Имаме резултат.

— Не ми харесва, че Евън се е добрал преди нас — каза мрачно Ник.

— Няма да успее бързо да открие часовника, ако тя го е скрила.

— Не зная, Кайла. Тревожа се. Искаше ми се да не се бавим цели два часа, докато я чакаме — каза той недоволно. — Много време е. Ще звънна на Джей Ти. Може би ще му хрумне някоя идея или ще ни даде адрес.

Спряха се, за да се обади Ник.

— Не отговаря — измърмори той. — Здрасти, Джей Ти, Ник се обажда. Открихме у кого е един от другите часовници, но Евън ни е изпреварил. Собственицата се казва Лайза Палмър. Раздава карти на блекджек в казиното на хотел „Мелничката за черен пипер“ в Рино. Ние сме тук. Часовникът е в дома й. Ще се срещнем с нея в десет часа. Ще чакам веднага да ми се обадиш, щом чуеш съобщението.

— Ще чакаме — обади се Кайла, когато той затвори телефона.

Преди Ник да й отговори, нейният зазвъня. Много рядко я търсеха по този телефон. Номерът не й беше познат и тя се обади:

— Ало!

— Здрасти, сладурче, как я караш?

Тя зяпна, изненадана от този толкова познат мъжки глас.

— Не знаеш ли, че с четиринайсет не се печели — продължи Евън. — Това е залог за лапнишаран. Нищо ли не научи от мен, Кайла?

Сърцето й лудо се разтуптя, по лицето й изби пот.

— Откъде разбра как съм играла? — Огледа се, убедена, че Евън е наблизо. На озадачения поглед на Ник отговори беззвучно: — Евън.

— Аз зная всичко — отговори Евън. — А между другото умело водиш към часовника. Кой ти каза… баба ти ли?

— Не разбирам за какво намекваш. С Ник просто решихме да се поразходим.

— Меден месец, който ти така и не получи, нали, сладка моя?

От тази забележка кръвта й кипна.

— Дяволите да те вземат, Евън. Свиня такава!

— Не ме наричаше така, когато ние…

Тя прекъсна линията, като рязко натисна бутона.

— Какво каза той? — попита Ник.

— Беше отвратителен — отвърна тя. — Толкова жесток! Повече не бих могла да разговарям с него.

— Кайла, какво каза той? — повтори Ник.

— Каза, че много умело сме го завели до часовника. Той е тук, Ник. Наблюдава ни. Той е навсякъде. Знаеше с какви карти съм играла. Няма да го открия. Няма да се спася от него. Не издържам. Отказвам се — тя се оглеждаше обезумяла от отчаяние, че не може да се измъкне от капана, в който бе уловена. — Трябва да прекъсна за малко надбягването.

— Добре, ще прекъснем.

— Не, говоря за себе си. Имам нужда от въздух. Имам нужда да остана сама.

Тя се обърна и тръгна към изхода, който отвеждаше в градината с басейна. Нощният въздух бе свеж и й подейства успокояващо. Заобиколи басейна и се озова до водоскок, който се изливаше върху красива скална грамада. Ромоленето на водата я успокои. Тишината бе благословена. След шумната бъркотия в казиното и вбесяващото обаждане на Евън чувстваше необходимост от миг спокойствие за преоценка.

Както изглежда, Ник би могъл да я обикаля, без да си поема дъх, но това бе извън нейните възможности. Толкова много неща се случиха, при това едно след друго. Чувстваше се като хамстер, който тича колкото му държат крачката в колелото, но доникъде не стига. А решетките на клетката все повече я притискаха.

Изведнъж чу изохкване и глух звук от сгромолясване и се извърна. По пътеката мъждееха само няколко лампи. Около храстите и дърветата внезапно пропълзяха тъмни сенки и тя осъзна колко е усамотено.

— Ник — извика. Дали не я беше последвал в градината, но на разстояние, за да й даде пространството, за което го бе помолила. — Ник, ти ли си?

Не получи отговор. Тревожно се оглеждаше, докато вървеше към вратата. И тъй като не виждаше къде стъпва, едва не падна върху Ник. Ахна стреснато. Беше се проснал на тревата по лице и беше в безсъзнание.

— О, Господи! — възкликна ужасено. И преди да успее да коленичи до него, една ръка я хвана за врата и я притисна към яко мъжко тяло. Тя се опита да се извие, за да види кой я бе сграбчил, но не можа да помръдне. Мъжът беше силен. Тя риташе, опитваше се да се отскубне, опитваше се да си спомни какво бе научила в курса по самозащита.

— Къде е предметът? — изръмжа мъжът в ухото й. — Къде е часовникът?

— Ннне е у мен.

— Лъжеш — той стисна още по-здраво шията й, с което й показа, че ще я удуши.

— Не е у мен — повтори тя. — Евън го взе от мен. Този, за когото се омъжих на езерото Тахо, го взе. У него е. Кълна се.

— У кого е другият часовник? У кого? — попита той разгневен, изгубил търпение. — У момичето, с което говорихте ли?

Тя го задърпа за ръката, за да охлаби хватката му, но напразно.

— Не зная.

Вратата към казиното се отвори и една млада двойка излезе. Мъжът зад нея я бутна и тя падна на колене. Огледа се, за да види нападателя си, но от него нямаше и следа. Бе изчезнал така ненадейно, както се бе появил. Двойката тръгна по друга пътека, без да подозира по какъв начин се бе намесила и какво бе прекратила. Тя погледна към Ник. Той се размърда.

Наведе се към него и сложи ръката си върху неговата.

— Ник, как си?

Той изпъшка и с усилие се претърколи по гръб. Тя му помогна да седне. На челото му имаше рана, която кървеше. Той изглеждаше замаян, объркан.

— Какво стана?

— Някой те е ударил.

Той я зяпна.

— Кой?

— Не зная. Нападна и мен, но някакви хора излязоха и той ме пусна.

— Евън ли?

— Не беше Евън. Гласът му беше съвсем непознат — опита се да обясни как точно се случи: — Нападна ме изотзад. Не можах да го видя. Беше много як. Стисна ме за врата. Помислих си, че ще ме удуши — престана да обяснява, когато видя, че Ник е все така замаян. — Трябва ти лекар — тя зарови в чантата си, извади кърпичка и нежно я притисна към раната му.

— Добре съм. Нуждая се само от лед — каза той и отблъсна ръката й.

— Ник! Ранен си. Кървиш.

— Тъй ли, и аз забелязах. Кайла, ще ми помогнеш ли да се изправя.

Тя му помогна и той се хвана за нея.

— Стой! Спри!

— Ще те заведа в кабинета за спешни случаи.

— Не, прибираме се в стаята. Добре съм.

Виждаше, че никак не е добре, но разбра, че упорито ще го отрича. Така че той се облегна на нея и тръгнаха към входа. Влязоха и взеха асансьора до техния етаж. Слава богу, никого не срещнаха.

Тя отвори вратата и Ник се отпусна на леглото.

— Ще отида за лед — каза тя и взе купата.

— Внимавай — предупреди я той.

— Ще внимавам.

Посягайки към купата за лед, си спомни как Евън направи същия жест през първата им брачна нощ, само че той не се върна. Тази вечер бе изключено това да се повтори.

Колебанието й направи впечатление на Ник.

— Да отида ли аз? — предложи той.

— Не, ти не мърдай оттук — тя нежно го спря да не става. — Автоматът за лед е точно до асансьора. Веднага се връщам. Обещавам.

Излезе от стаята и се озърна. По коридора нямаше жива душа. Отиде в края му и отвори вратата към малкото помещение, където се намираше автоматът за лед. Пълнеше купата, колкото можеше по-бързо, а сърцето й биеше до пръсване. Всеки миг очакваше отново да се появи онзи, който я нападна.

Щом напълни съда, се обърна, за да излезе. И тогава вратата се отвори.