Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (13)

12

Джени отключи вратата на своя апартамент, запали лампата в дневната и се вцепени. На дивана се бе разположил като у дома си мъжът, който грабна сърцето й преди повече от десетилетие. Висок, със слънчев загар, рус, с опасни сини очи и сексапилна уста, която изричаше главно лъжи, Евън изглеждаше точно както си го спомняше. Но беше по-възрастен. Имаше бръчки по челото и около устата. От момче бе станал мъж. В очите му прозираше нещо повече от младежко непокорство.

Докато бавно се изправяше, пулсът й лудо се разтуптя.

Защо, за бога, бе дошъл? Какво ли щеше да поиска от нея? Страхуваше се да зададе и двата въпроса.

— Здравей, Джени.

Гласът му я върна във времето, когато копнееше да го чува всяка секунда от деня. Той беше първата й любов, първият мъж в живота й, първият, на когото се довери, и първият, когото намрази. Трябваше да си припомни омразата и лъжите, каза си тя твърдо.

— Как влезе? — попита тя.

Той сви рамене.

— Има ли значение?

— Какво искаш?

— Ти си казала на Ник за Уил, нали?

Евън направи крачка към нея. Тя неволно отстъпи. Опря длани на вратата и за част от секундата й мина мисълта да се опита да избяга. По всяка вероятност щеше да я хване. Това щеше да го вбеси. Може би беше по-разумно да не мърда, да се държи спокойно и да го заблуди.

— Никога не си била толкова напрегната в мое присъствие — отбеляза Евън, а очите му се помрачиха от разочарование и яд. — Ник ти е промил мозъка.

— Дал си му основателна причина да го направи, и не преди дванайсет години, а само преди една седмица. Ограбил си спечелените му с труд пари. Съсипал си го.

— Не още — каза той.

Не й хареса скритата заплаха.

— Защо не го оставиш на мира? Защо не забравиш за нас? Не ти ли е достатъчно, че открадна парите му и сломи сърцето ми — почувства, че е важно да му напомни този факт.

Погледът му омекна.

— Винаги си била толкова сладка, толкова невинна, толкова красива.

Погали с пръст страната й. Тя се стегна, за да не се разтрепери, но той навярно забеляза, защото отпусна ръката си, а тонът му стана груб, когато каза:

— Променила си се.

— Ти също. И двамата пораснахме.

— По-рано никога нямаше да ми измениш и да разкриеш пред Ник моите тайни — преди да продължи, настъпи дълго напрегнато мълчание: — Повече не го прави. Не ме карай да полудявам.

Джени ужасена предчувстваше, че той вече е луд и е преминал тънката граница от здравия разум към лудостта, между които винаги се бе люшкал. Знаеше, че има тъмна страна, но едва когато всички лъжи излязоха наяве, разбра в действителност колко тъмна е тази страна.

— Ти си враг на самия себе си, Евън. Занимаваше се с мошеничества. Извърши престъпление. Ако Ник не те бе разобличил, някой друг щеше да го направи. Беше само въпрос на време.

— Заради теб ме разобличи — каза Евън. — Ти обърка нещата.

Тя поклати глава.

— Не, аз те защитих. Не вярвах, че вършиш онова, в което те обвиняваше. Смятах, че Ник е несправедлив, а ти си набеден. Не той промени отношението ми към теб, а ти сам със своето поведение.

Евън примигна, сякаш се смути. Имаше ли дупка в бронята му? Съществуваше ли начин да се добере до този хлъзгав и толкова студен човек?

— Не си ли спомняш колко те обичах? — притисна го тя. — Бих умряла заради теб. И почти умрях.

— Не исках да те раня. И това беше грешка на Ник.

— Беше толкова отдавна. Забрави, Евън. Остави на мира Ник. И мен остави.

— Това не мога да направя. Ти трябва да разбереш колко ме бива.

— И защо е толкова важно за теб?

— Защото наистина е важно. Защото ти си единственият човек, който е бил важен за мен.

Тя бързо и импулсивно въздъхна, после поклати глава.

— Не го казвай.

— Истина е, Джени.

— Не, не е. Ти нямаш сърце. Ако имаше, щеше да оставиш Ник на мира.

— Не мога да го оставя и не защото заради него ме изхвърлиха от университета, или защото свидетелства срещу мен, а защото той ми отне нещо друго — впи погледа си в очите й, за да я принуди да признае истината.

— За това не искам да говоря.

— Ник не знае, нали? През всичките тези години ти си пазела нашата малка тайна.

— Върви си — каза тя.

Настъпи мълчание. Тя натисна дръжката на вратата зад гърба си и я разтвори широко. Нямаше представа как да постъпи, ако той откаже да си отиде.

— Много добре, Джени. Тръгвам си. Но ще се върна. Двамата с теб още не сме приключили.

 

 

— О, колко хубаво — каза Кайла, когато Ник й поднесе кафе в леглото. Беше едва осем часът сутринта, а той вече се бе изкъпал. Косата му беше влажна, лицето — свежо. Отпи глътка и с удоволствие установи, че е силно и горещо. — Страхотно е.

Той се наведе и я целуна по устните, после облиза своите.

— Ммм, вкусно.

— Защо не пиеш от твоята чаша?

— Тази ми харесва повече.

Той си открадна още една целувка, този път по-продължителна, която възбуди у нея споменът за преживяната им страст. Искрите още тлееха. Малко й трябваше да ги възпламени. Но Ник се отдръпна и облече тениската си.

— Накъде си се разбързал? — попита тя. — Работа ли имаш?

— Да, имам. Останаха ми няколко дни отпуска й ще мина през работата си, за да уведомя, че ще отсъствам. Но преди това ще ми разкажеш за какво си говорихте с баба си.

Тя се облегна и въздъхна.

— Надявах се, че всичко е само лош сън.

— Хайде, изплюй камъчето. Какво ти каза, та те разстрои толкова много?

— Откъде да започна? — избъбри тя. — Дълга история.

— От началото, разбира се.

— Добре. Баба ми ми разказа за връзката си Джони. Когато са го осъдили и затворили, тя е била бременна и той е бащата на майка ми.

Забеляза изумлението в очите му.

— Сериозно ли говориш?

— Да, съвсем сериозно. Джони Бландино е биологичният баща на моята майка, от което следва, че е мой биологичен дядо.

Колкото и пъти да го изричаше на глас, все не й се вярваше.

Ник тихо подсвирна:

— Виж ти!

— Мога още веднъж да повторя. Роднина съм на ужасен престъпник вместо на уважаван банкер, който освен това беше и прекрасен дядо. — Очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да се придържа към фактите, а не към емоциите. С тях щеше да се справя по-нататък.

— Съжалявам — след кратко мълчание Ник прибави: — Но това няма да промени истината коя си ти, Кайла.

— Няма ли? Цял живот съм имала някаква представа за произхода си… откъде съм наследила очите, усмивката или носа. Беше ми внушено, че у мен се е предало и умението на дядо ми да прави стъклописи. Била съм наследила семейния ген — така казваха всички, а това е лъжа. Не съм наследила никакви артистични заложби, по всяка вероятност само талант за касоразбивач, но още не съм го открила — забеляза, че Ник леко се усмихна.

— Не е смешно, Ник.

— Не, разбира се. И няма значение кой е дядо ти. Фактът, че талантът ти не се е предал от него, не го омаловажава. Дори е по-ценен, защото си е само твой. Притежаваш го. Няма как да се изпари.

— За разлика от всичко останало. Всеки път, щом се огледам, моят свят се преобръща. Като че ли съм във въртележка, от която не мога да сляза. Но има и друго, което навярно за теб ще бъде по-интересно от моята семейна история.

— И какво е то?

— Ще стана, за да ти покажа нещо. В чантата ми е. Мисля, че я оставих в дневната — Кайла се измъкна от леглото, облече халат и заслиза по стълбите. Ник тръгна след нея. Намери чантичката си в дневната и извади кутийката за пръстен. Отвори капачето и каза: — Това ключе има специално легло в корпуса на часовника. Баба го е извадила оттам.

Ник взе ключето и го заразглежда.

— Виж ти. Предполагам, че баба ти не знае какво отключва.

— И да знае, не се издаде. Твърди, че всичко ми е казала, но аз не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че сподели само необходимото според нея в момента. Когато се развиках, че са разбили дома ми, и не зная дали няма отново да нахлуят, тя ми даде това ключе.

— И защо го е извадила от часовника?

— Ще трябва да я попитам.

Ник се замисли върху новите факти.

— Чудя се дали Евън е открил, че има ключ и че липсва от часовника.

— Ако знае, ще се върне тук да го търси.

— Сигурно и другите часовници са направени по същия начин — с тайно ключе — разсъждаваше Ник. — Което означава, че отключват нещо. Врата ли е? Или сейф?

— Толкова е мъничко. Всъщност прилича на ключето, с което заключвах дневника си.

Очите му светнаха.

— Това е идея. Дали не служи за същото нещо?

— Не ми се вярва буйни и груби типове като Джони да си водят дневник. Това го правят тринайсетгодишните момиченца.

— Наистина. Друго има ли?

Тя кимна.

— Баба каза, че Джони и приятелите му си приличали в едно нещо: вярвали повече на приятелите, отколкото на семействата си. Тя смята, че ако часовниците са наследени, не е по кръвна линия. Ето защо Джони е дал на нея часовника, а не на някоя от сестрите си или на майка си.

— Съгласен съм. А тя има ли представа кои са тези приятели?

— Спомни си, че Нейт се срещал с някоя си Ан-Мари Дейвис. Семейството й притежава магазин за цветя, намира се в Норт Бийч и сега се управлява от дъщерята на Ан-Мари. Не знаем дали самата Ан-Мари е жива и дали дъщеря й знае нещо, но можем да отидем и да проверим.

— На всяка цена ще отидем — каза той и й се усмихна. — Браво на теб.

— Благодари на баба ми, не на мен. Тя свърши голямата работа, което е най-интересното, след като настоя да се откажа.

— И какви обяснения даде?

— Искала да ме предпази. От какво не каза.

— Кайла, защо не се облечеш? Ще минем през моята служба и после ще отидем в цветарския магазин. Може и да извадим късмет.

 

 

Оказа се, че са късметлии. Кони Дейвис беше в магазина и тъй като не бе чувала да се споменават някакви часовници, се обади на майка си, която не само бе жива, но и в добро здраве. Живееше в Сан Франциско и се съгласи да ги приеме.

В ранния следобед Ан-Мари ги покани да влязат в дома й, който се намираше в Президио Найтс, най-луксозната част на града.

Жената беше дребна и деликатна, на около седемдесет години, със стеснителна усмивка и изискани маниери. След като се запознаха, им предложи закуска, но те отказаха и тя ги въведе в гостната. Кайла остана поразена от красивата елегантна подредба със скъпи старинни мебели и много хубави картини.

— Кой е художникът? — попита. — Виждам, че повечето са нарисувани от една и съща ръка.

— Аз съм — отговори домакинята. — Дилетантка съм и рисувам, когато имам време — погледна ги с очакване. — Не разбрах добре защо ме търсите. Кони ми каза, че искате да ме попитате за човек, когото някога съм познавала. Прозвуча ми доста мистериозно.

— Спомняте ли си мъж на име Нейт Кармело? — попита Кайла.

Лицето на Ан-Мари внезапно помръкна.

— Нейтън Кармело. Много отдавна не съм чувала това име. Защо сега се интересувате от него?

Кайла се колебаеше как да й обясни. Започна с най-лесния отговор:

— Моята баба е Шарлот Кънингам Хърш. Може би я познавате като…

— Сладката Шърли — каза Ан-Мари. — Спомням си името. Нейт постоянно говореше за нея. Беше гадже на Джони.

Ник и Кайла бързо се спогледаха.

— А Нейт беше ли ви гадже?

Тя се засмя.

— Не. Баща ми се отнасяше към мен доста строго, а Нейт беше от лошите момчета. Но пък беше толкова красив. Много го харесвах — гласът й заглъхна и тя сякаш потъна в спомени.

Ник се покашля, за да привлече вниманието й.

— Казахте, че Нейт е бил лошо момче. Знаете ли, че е осъден за убийство?

— Франки е бил виновен. Изнервил се. Не са имали намерение да убиват, когото и да било.

Същото разказа и баба й, помисли си Кайла. Поне едно нещо съвпадаше.

— А случвало ли се е Нейт да ви покаже джобен часовник? — продължи Ник. — Сребърен, носил се е на верижка и на него е гравирана сентенция.

— Да, виждала съм го. Защо питате?

— Защото моята баба имаше същия — отговори Кайла. — Съвсем наскоро ми каза, че е бил на Джони. Работата е там, че един човек го открадна от мен, преди да науча историята му. Мисля, че тази личност се опитва да открие и другите часовници.

— Защо?

— Защото е възможно тези часовници да водят към изчезналите от Държавния монетен двор златни монети след грабежа, организиран от Джони, Нейт и Франки през петдесетте години.

Очите на Ан-Мари се разшириха.

— Как биха могли часовниците да покажат къде са парите?

— Не знаем. Може би чрез надписите — отговори Кайла. — А да знаете какво е станало с часовника на Нейт, след като са го затворили?

Домакинята се размърда неспокойно.

— Нейт обичаше този часовник. Казваше, че е символ на тяхното братство. Те бяха много близки, много привързани един към друг. Бяха израснали заедно, нали разбирате? Запознах се с Нейт в църквата. Ходеше всяка неделя. Пеехме в хора. Имаше великолепен баритон.

Кайла искаше да я прекъсне и да я помоли да й отговори на въпроса. Но съобрази, че от приказките на Ан-Мари биха могли да научат нещо повече. Погледна към Ник, но той едва забележимо сви рамене, като че ли я насърчаваше да постъпи както намери за добре. Кайла реши да смени тактиката.

— Доминик Рики ли изработи часовниците за Нейт, Джони и Франки? — попита тя.

— О, да. Доминик беше много изкусен часовникар. Това беше семейният занаят. Нейт ме води два пъти в магазина. Молеше ме да си избера венчален пръстен. Беше глупаво. Ние никога нямаше да се оженим.

— Доминик и Нейт са били съученици, нали? — обади се Ник.

— Да, Доминик беше добър приятел, но Нейт не беше така близък с него, както другите двама. Доминик имаше жена и деца. Ожени се много млад, веднага след завършване на гимназията. Държеше се много по-уравновесено от другите момчета. Беше много тъжно, когато почина. Лоренцо, синът на Доминик, толкова плака. Още е пред очите ми малката сладка дъщеричка на Доминик, Долорес, която сипеше розови листенца върху ковчега. Не бива едно дете да погребва толкова млад баща.

— А Нейт? Сигурно е бил много разстроен — подметна Кайла.

— Нейт го нямаше. Никой от братството не присъства. По онова време се криеха. Случи се точно след обира.

— Да разбирам ли, че Доминик не е взел участие в нито едно от техните престъпления? — попита Ник. — И по-специално в онзи грабеж на Монетния двор.

— Не, не е участвал — жената поклати глава. — Доминик стоеше настрана. Само тримата го извършиха. Досещах се, че се готви нещо. Нейт беше много потаен и все говореше за някакво голямо богатство. Казваше, че ще можем да избягаме и от никого няма да имаме нужда, тъй като щял да има достатъчно средства да ми осигури живота, на който съм привикнала. Трябваше да се опитам да го спра. Усещах, че е затънал дълбоко. Знаех, че има добро сърце, но също така знаех, че обича Джони и Франки, а те бяха по-алчни от него. Колкото по-лоши неща вършеха, толкова по-лесно им се струваше да продължат. Умолявах Нейт да скъса с тях, но той твърдеше, че са му братя и щял да даде и живота си за тях. В края на краищата мисля, че направи точно това.

— Според вас никакъв шанс ли няма да е оцелял след бягството? — попита Кайла. — Не е ли възможно да е доплувал до брега?

— О, не! — Ако беше… ами вярвам, че щях да зная. Безумно се надявах на чудо, но мина време — тя сви безпомощно рамене. — Рано или късно надеждите угасват.

— Може би на никого не се е обадил — предположи Ник. — Не е искал да рискува отново да го заловят.

— Аз щях да зная — каза Ан-Мари, този път много по-твърдо.

— Още не сте отговорили на моя въпрос — настоя Кайла. — Имате ли представа какво е станало с часовника на Нейт?

Ан-Мари се подвоуми отново.

— Наистина ли е важно?

— Да — отвърна Кайла. — Ако е у вас, който го търси, ще ви открие. Освен това той не е добър човек. Не зная докъде ще стигне, за да го вземе, и дали би посегнал на някого. Той е измамник, крадец с много дълго досие. Знае, че часовниците ще го отведат до съкровището, в това сме сигурни. А както сама отбелязахте, алчността подтиква хората към ужасни постъпки.

Възрастната жена я загледа, преценявайки я.

— Добре. Ще отговоря на въпроса ви. Нейт ми даде часовника, преди да го залови полицията. Искал да имам нещо от него, което винаги да нося със себе си, и макар да не можем да бъдем заедно, ще бъдем свързани.

Кайла усети тръпка на възбуда. Историята на Ан-Мари беше съвсем сходна с тази на баба й.

— Нейт каза, че един ден ще се върне и ще си го вземе. Това, разбира се, не се случи. Години по-късно подарих часовника на сина си за двайсет и първия му рожден ден. Той почина миналата година само на четирийсет и осем. Загина при трагична автомобилна катастрофа. Вещите му останаха при моите внучки. Часовникът трябва да е у тях, ако не са го изгубили. Не зная. Бях забравила за този часовник.

— Можем ли да разговаряме с внучките ви? — поинтересува се Ник.

— Ще им се обадя и ще ги попитам.

— Много е важно — добави той. — И колкото е възможно по-скоро.

— Веднага ще позвъня. Ще ме извините ли? — те кимнаха и тя излезе.

— Открихме втория часовник — възкликна Кайла. — Просто не ми се вярва.

— Още не сме го открили.

— Да кажем, че сме близо, по-близо от Евън, защо той ще го търси в семейството на Нейт. Навярно дори не знае за Ан-Мари.

Ник изведнъж се намръщи. Стана, отиде до прозореца и огледа улицата. Кайла се притесни.

— Не ми казвай, че е отвън.

— Никого не виждам. Хвърлях по едно око, докато идвахме насам. Почти съм сигурен, че никой не ни следеше.

— Почти сигурен не означава абсолютно сигурен — отбеляза тя.

Той я погледна ядосано.

— Ти също можеше да поглеждаш.

— Не казвам, че щях да бъда по-внимателна. Само се тревожа. Евън като че ли е наясно къде отиваме даже преди ние да знаем.

Ник пусна пердето.

— Да, бе, същински фокусник… Хари Худини.

— Доказано лошо момче — каза Кайла. — Приляга идеално към групата на тези типове — Джони, Нейт и Франки. Точно както моята баба и дори като Ан-Мари си изгубих ума по един негодник. Виждах онова, което ми се искаше. Наистина бях оглупяла.

— Много си добра, струва ми се — каза Ник — Лесно се доверяваш.

— Може би.

— Но в края на краищата баба ти е случила със страхотен мъж. И Ан-Мари е имала късмет. Мъжете отиват в затвора и загиват при опит за бягство. Жените си уреждат живота и го изживяват в охолство.

— Всичко е по местата си — съгласи се Кайла. — Доброто тържествува над злото… докато в картинката не се появява Евън. Питам се Уил ли го е запалил, като му е казал за златото и часовниците.

— Възможно е. Бил е заедно с момчетата в затвора. Вероятно знае толкова, колкото и всеки останал жив.

В това време Ан-Мари се върна.

— Успях да говоря с моята внучка Лайза — каза тя. — Спомни си, че е виждала часовника измежду нещата на баща си, но отиваше на работа и чак довечера ще провери.

— Можем ли да я посетим и да разговаряме с нея? — попита Ник.

— Съобщих й имената ви и тя ми поръча да ви дам телефонния й номер. Ако й се обадите в десет тази вечер, ще я намерите вкъщи.

— А къде живее? — попита Кайла.

— О, извинявайте. Живее в Рино и работи в един от големите хотели, „Мелничката за черен пипер“. Раздава картите на блекджек. Казва се Лайза Палмър. Синът ми се премести със семейството си там преди години. Харесваше му пустинята. — Ан-Мари подаде на Кайла записания на листче телефонен номер. — Казах й, че ще й бъда благодарна, ако ви покаже часовника. Но ако иска да го запази, трябва да го прибере в банков сейф. Още тъгува за баща си и не иска да се раздели с вещите му. Не мога да й разкажа цялата история на часовника. Не бих желала да забърквам никой от моето семейство. Те не знаят за моята връзка с Нейт. Ще ви бъда много признателна, ако нищо не споменавате. Съгласих се да ви помогна, защото не искам нищо лошо да се случи на моите момичета.

— Разбирам — успокои я Кайла. — А случайно отваряли ли сте часовника?

Ан-Мари се изненада от въпроса.

— Разбира се, че съм го отваряла, за да видя колко е часът.

— Не, имам предвид, че в корпуса му е вградено легло, където се крие малко ключе.

— Не, подобно нещо не съм забелязала.

Кайла я изгледа, за да се убеди, че казва истината.

— Благодаря ви, че ни отделихте време.

— Знаете ли, все още чувам гласа на Нейт: „Никога пред никого не казвай, че моят часовник е у теб.“ Дано да съм постъпила правилно.

— Не се съмнявайте — каза убедително Ник.

Но възрастната жена не изглеждаше убедена.

— Надявам се, че е така. Нейт ми вярваше, а аз наруших обещанието си.

 

 

— Ти ми обеща — каза Дейна. — Не удържа на думата си.

Шарлот се вгледа в някогашната си приятелка, безкрайно изненадана да свари Дейна пред вратата си.

— Налага се да разговаряме — добави Дейна и влезе в къщата, без да чака покана.

— Доколкото си спомням, каза, че няма за какво да разговаряме — отговори Шарлот, объркана и притеснена от внезапното желание на Дейна.

— Затвори вратата.

Шарлот затвори. Помежду им винаги е било така — Дейна нарежда какво да правят, а тя изпълнява. Следваха тази схема на поведение от десетилетия. Беше доста стара, за да се подчинява, но все пак бе любопитна.

— Ходила си при Елизабет — каза гостенката.

— Откъде разбра?

— Тя ми се обади. Попита ме дали Нейт е дал часовника на мен или на онова момиче, дето смятал, че е по-добро от мен. — Дейна отметна глава с израз на безкрайно възмущение. — Защо създаваш интриги?

— Защото един тип открадна часовника на Джони, казах ти.

— Ако Нейт е дал своя часовник на оная тъпачка, ще го убия.

— Той вече е умрял — припомни й Шарлот. — Или не е?

В очите на Дейна се мярна мигновено колебание, което не се хареса на другата жена.

— Ами да. Беше грешка на езика. Така мразя оная Ан-Мари. Нейт говореше за нея, сякаш е светица, някаква тъпа девственица, която била по-добра от нас. Не беше по-добра. Просто беше извадила късмет. Имаше богати родители.

— По-добра беше от нас — обади се Шарлот. — Ние вършехме някои лоши неща, Дейна. Мъчех се да ги забравя, но последните няколко дни върнаха всичките ми спомени. Страхувам се, че внучката ми ще изрови всички мои тайни и ще ме намрази. Вече е потресена, защото се наложи…

— Да й кажеш за Джони ли? — попита Дейна.

Шарлот кимна и срещна втренчения й красноречив поглед. Дейна знаеше, че Джони е бащата на нейното дете.

— Не биваше да й казваш.

— Наложи се. Помислих си, че ще го научи от някой друг.

— Имаш предвид мен — Дейна я погледна намръщено. — Щях да й кажа само в краен случай. Например, ако трябва да защитя децата си, семейството си… от теб.

— Не съм нарушила обещанието си — заоправдава се Шарлот. — Нищо не съм казала на Елизабет. Попитах я единствено за часовника на Нейт. Тогава тя спомена Ан-Мари и това беше.

— Изобщо не е трябвало да търсиш Елизабет. Сега тя разпитва за часовниците.

— Нямах друг избор. Постоянно тормозят внучката ми, преследват я. Разбили са и са претърсили къщата й.

— Не казвай нищо повече — предупреди я Дейна.

— Няма. Но научих някои интересни новини от Елизабет. Притежавала си три клуба. Как, за бога, забогатя толкова, Дейна?

Дейна й се усмихна цинично.

— Защо направо не ме попиташ дали съм намерила златните монети?

— Мина ми през ума, че все отнякъде си взела пари.

— Може би умея интелигентно да инвестирам или имам крайно сериозен мотив. Не съм се радвала на този лукс да имам богат съпруг през всичките тези години, Шърли. Бях самотна майка, която отглеждаше три деца. Бащите им никога не се завъртаха достатъчно дълго, за да ги осъдя за издръжка. Но всъщност нямах нужда от тях. Справих се сама. Синовете ми Джейкъб, Албърт и Доналд управляват моите клубове. Бива ги и всяка година печалбите ни растат.

— Радвам се за теб.

Не разбра откъде Дейна е намерила първоначалните средства, но й беше ясно, че някогашната й приятелка повече нищо няма да каже.

— Няма да допусна някой да се меси в живота ми след толкова много години — заплаши я Дейна. — Така че спри да говориш, Шърли. Престани да дрънкаш за старите ни дружки и да ни докараш някоя беля. Преживяхме чудесно петдесетгодишно мълчание. Защо да не прибавим още някоя година.