Барбара Фрийти
Да обичаш непознат (11)

10

Евън се изсмя, когато чу писъците на Кайла. Някои неща ставаха прекалено лесно. Издърпа лоста напред и асансьорът рязко спря. Сега увисна точно над третия етаж. Евън се измъкна и отиде във фоайето. Мъжът от рецепцията вече го нямаше, както беше предвидил. Старият Хенри никога не можеше да устои на чашка или на шумяща двайсетдоларова банкнота. Беше отишъл в най-близкия бар. Евън взе лист хартия от бюрото и надраска: „Не работи“. После закачи бележката на вратата на асансьора.

Изтича по стълбите до третия етаж и остави вратата на асансьора леко отворена. Под краката му се виждаха двайсетина сантиметра от горната част на кабината. Той коленичи, за да надникне през процепа. Кайла беше в прегръдките на Ник. Лицето й бе пребледняло, а очите й — ужасени. Но Ник изобщо не изглеждаше уплашен, само ядосан, особено след като разбра кой е виновникът.

— Как я карате?

— Евън — промълви Кайла потресена.

— Ти, гадно копеле — изруга Ник и се отдръпна от младата жена. — Какво, по дяволите, правиш?

— Нали ме търсехте. Ето ме — Евън видя как Ник се оглежда откъде да се измъкне, вероятно за да го удуши. Но не можеше да излезе. Евън се беше погрижил за това. Играеха по неговите правила.

— Радвам се да те видя отново, Кайла.

— И аз се радвам — озъби се тя. — Защо ме излъга? Защо се ожени за мен? Защо изчезна, без да кажеш дори една ругатня.

— Толкова много въпроси — подигра се той. Предполагаше, че ще бъде гневна, но беше изненадан от яростта в очите й. За няколко седмици се беше променила. Той ли беше причината? Или Ник?

— По дяволите! Отговори ми. Заслужавам истината.

— Позабавлявахме се. Всичко свърши. От просто по-просто.

— Нещастник! Ти се подигра с чувствата ми. Бих те… цапардосала.

— Това вече не е хубаво, Кайла. Мислех си, че ще ти липсвам поне малко.

— Да ми липсваш ли? Аз дори не те познавам — отвърна тя. — Ти не си мъжът, който вярвах, че си.

— Никой не би могъл да бъде, скъпа. Такъв мъж едва ли съществува. Твърде много очакваш.

— И не ме наричай „скъпа“. Очевидно с теб съм паднала много ниско. Ти си най-голямото ми падение.

— Охо! Знаеш къде да удариш, за да заболи. Но истината е, че ти давах всичко, което искаше, а в замяна взех само един малък символ на твоята всеотдайност.

— Какво искаш, Евън? — прекъсна го Ник. — Вече всичко ми взе.

Евън се усмихна.

— Не всичко, Ник. Едва съм започнал.

— Защо чака досега?

— Защото сега имаш повече — отвърна съвсем просто той. — А имаме и недовършена работа, нали?

— Приключихме отдавна — каза Ник с убийствена решителност. — Няма да се измъкнеш безнаказано. Ще те спра.

— Опитай — разсмя се Евън.

— Знаем всичко — каза Ник. — Уил ни каза какво търсиш.

— Нима си въобразявате, че ще измамите измамника? — попита Евън. Съмняваше се, че Уил им е казал изобщо нещо, макар и да се подразни, че са го свързали с Уил. Сигурно Джени е казала на Ник. Тази мисъл го ядоса и той се намръщи. Джени му беше изменила. Трябваше да си поговори с нея по този въпрос. — Уил е стар човек — добави. — Още преди години изгуби разсъдъка си. Дрънка много безсмислици.

— На мен ми се видя с бистър ум — рече Ник.

— Е, ще ми се да остана и да си побъбрим, но ме чака работа, имам срещи — извади кутия бонбони от натурален шоколад с крем и я хвърли през процепа. — Любимите ти, Кайла.

Тя хвана кутията и я загледа, сякаш е бомба.

— Какво е това?

— В случай, че огладнееш — отвърна Евън. — Виж, не съм чак толкова лош.

И без да дочака отговор, затвори вратата на асансьора. Изправи се, слезе по стълбите и излезе на ярката слънчева светлина.

Силен гняв обзе Ник. Сдържаше се да не забележи Евън, но сега трябваше да го излее. Заби юмрук в стената. Но болката, която го прониза, с нищо не го облекчи. Погледна Кайла. Тя се взираше в кутията. Трепереше, а лицето й бе призрачно бледо. Приближи се до нея, взе кутията от ръцете й и я захвърли на пода.

— Това не го искаш — каза той.

Тя се облегна на стената и обви ръце около себе си, като че ли й беше студено.

— Добре ли си? — попита той.

— Не. Евън изглеждаше толкова… нормален. Но в гласа му звучеше невероятна злост — цялата трепереше и едва произнасяше думите. — По-рано не говореше така. Не се държеше така хладнокръвно, сякаш няма сърце. Не знаех, че е било примамка. Не знаех, че се преструва. Приех всичко за истина. Бях толкова глупава. Пет пари не е давал за мен. Когато го видях днес, не можах да го позная. Все едно никога не съм го срещала.

Ник я остави да говори. Трябваше сама да си изясни своето поведение, да се освободи от мъчителните преживявания и беше сигурен, че ще успее. И наполовина се бе справила.

Възхити се на начина, по който се държа с Евън — без да се стъписа, особено след като те бяха в изключително неизгодна позиция, а той им се подиграваше отгоре и без всякакво съмнение ги бе затворил именно той в асансьора. В момента Кайла бе потънала в своите мисли, но скоро щеше да се досети, че са като зазидани.

Преповтори си наум разговора с Евън. Той нищо не призна. Но фактът, че е знаел за срещата им с Уил, показваше, че ги е следил много отблизо. Вероятно е карал след тях.

Ник беше длъжен да си отваря очите на четири, да поглежда в страничното огледало, изобщо да не се отпуска.

Евън грешеше по отношение на него. Беше достатъчно интелигентен, за да влезе в играта. Трябваше да измисли как да вземе преднина пред Евън, вместо да го гони, за да го залови. Може би Евън още не беше намерил всички часовници. Може би времето не бе изтекло. Защото щом като Евън беше толкова обезпокоен, че да си прави труда да ги бави, значи са се добрали до нещо съществено.

— Какво ще правим? — обади се Кайла.

Ник се намръщи, когато я видя как трепери.

— Умираш от студ.

— Не би трябвало. Навън е топло.

— Ние не сме навън. Мисля, че изпадна в шок.

— Евън ни вкара в този капан.

Ник кимна.

— Според мен е искал да ни отстрани за известно време.

— И успя. — Опита се да се усмихне, но не се получи.

— До кога смяташ, че ще останем тук?

— Не зная.

Искаше да й отговори по друг начин. Виждаше колко е изплашена.

— Може и бомба да е заложил в асансьорната шахта — продължи тя. — Ще излезе навън и ще я взриви.

Това не му беше хрумвало, но не биваше да изключва възможността Евън да е възнамерявал да ги убие. Евън заяви, че едва е започнал. Въпреки това…

— Ако ни хвърли във въздуха, играта ще свърши. Убеден съм, че не е готов за такъв безславен край.

— Е, това ме успокоява — каза Кайла.

Ник се зарадва, когато забеляза, че страните й възвръщат цвета си. Тя се съвземаше.

— Сигурно сме на вярна следа, в противен случай Евън нямаше да си прави труда да ни бави. Това е хубавата новина.

— Страхотно. Тъкмо си мислех, че няма нито една хубава новина, а то имало. Вече се чувствам много по-добре.

— Виждам — той сложи ръце на раменете й и се вгледа в очите й. — Ще се измъкнем.

— Може би до края на деня. Но това е предупреждение.

— Да, така е. Не си длъжна да участваш, Кайла. Можеш да се откажеш по всяко време. Няма да те обвинявам.

— А ти?

— Ще тикна Евън в затвора.

Тя го изгледа.

— Толкова си уверен, а виж къде сме. Виж и къде е Евън. Той командва, не ние.

— Това ще се промени. Аз ще го променя — той замълча за миг. — Вярвай ми, Кайла.

Тя поклати глава.

— Много ще ми дойде, точно сега да питам.

— Предполагам.

Би изличил недоверието в очите й, но знаеше, че тя сама трябва да се справи.

— Как мислиш, има ли някакъв изход тук? Дали не мога да се промъкна през онзи отвор?

— Само няколко сантиметра е. Не е достатъчно широк — отговори той.

Тя погледна към тавана.

— Това там не е ли капак?

Капак беше, но Ник не можеше да скочи толкова високо, а в кабината нямаше даже и перила. Имаха само една възможност — Кайла да се качи на раменете му и да се опита да излезе през отвора. А после?

— Аз трябва да го направя, нали? — попита тя.

— Мисля си, че е по-добре да останем, където сме. Някой ще намине, ще оправи асансьора и той ще тръгне. Тук живеят хора.

— Пияници и несретници, за които на никого не му пука — възрази тя. — Ще прекараме тук часове — въздъхна дълбоко и той видя, че очите й заблестяха. — Ще го направя. Знаем, че сме близо до етажа. Виждаме го.

— Няма да имаш сили да разтвориш вратата.

— Ами мога да опитам, нали? Ти ще ме повдигнеш.

Застанаха в центъра. Кайла сложи ръце на раменете му и стъпи на сплетените му ръце. Стигна капака и лесно го отмести, а над главата й зейна тъмна дупка. Той я повдигаше по-нависоко, тя се протягаше, докато най-сетне се вкопчи в краищата на отвора и изпълзя на покрива на асансьорната кабина.

— Какво виждаш? — извика той, чувствайки се безпомощен и потиснат, че не той рискува живота си.

— Тъмно е, но виждам вратата. Точно до мен е. Ще се опитам да разтворя двете крила и да изляза.

— Внимавай. — Чуваше я как се движи, как сумти и ругае. — Какво става?

— Вратата не помръдва. — След минута се показа лицето й. — Какво да правя?

Преди да успее да й отговори чу бръмченето на мотора. Кайла изпъшка:

— Господи, движи се.

— Скачай — викна той.

— Не мога.

— Можеш. Скачай! Ще те хвана.

Тя падна върху него, той здраво я прегърна и двамата се свлякоха на пода, а в това време асансьорът се спусна надолу. Тя загуби представа за времето и когато след минута асансьорът спря, се вцепени. Вратата се разтвори. Старият човек на рецепцията срещу тях поклати глава с погнуса.

— Искате да се чукате, плащате си стая — отлепи някаква бележка от вратата, на която пишеше „Не работи“.

— А сега чупката, измитайте се!

 

 

Кайла никога не беше изпитвала подобно облекчение при вида на улица, град и дори на просяци. Спря се и въздъхна дълбоко. Ник я прегърна през раменете.

— Добре ли си? — попита той.

— Ти ме хвана.

— Нали ти казах да ми вярваш.

— Да, каза ми — тя застана пред него и го целуна.

— Благодаря ти. Навън е толкова хубаво.

— Наистина е чудесно. Готова ли си да тръгваме?

— Напълно. Не искам никога повече да се връщам тук.

— Дано не ни се наложи.

Отидоха до колата й. Докато Кайла закопчаваше предпазния колан, се оглеждаше за Евън. Ник проследи погледа й.

— Забелязваш ли нещо? — попита тя.

— Не, но вече трябва да бъдем по-внимателни — запали мотора. — Ще те отведа вкъщи.

Предложението не й допадна.

— А ти къде отиваш?

— Да видя дали ще мога да открия нещо повече за останалите часовници.

— Идвам с теб.

— Убедена ли си? Не изглеждаш съвсем добре.

— Добре съм. Само да не се налага да взимаме асансьор.

— Ще отидем в бижутерийния магазин — каза Ник, — за да говорим с Делорес.

Кайла кимна.

— Идеята ти е добра.

— След това непременно трябва пак да се срещнем с баба ти — добави Ник, докато потегляше.

Кайла беше наясно, че има право. Баба й знаеше за Джони повече, отколкото им каза. Кого пазеше? Кайла? Себе си? Или паметта на Джони? Започваше да се съмнява, че баба й я помоли да забрави всичко поради лични причини, които нямаха нищо общо с Кайла.

— Споменах ли какво поразително впечатление ми направи ти в асансьора? — попита Ник.

Тя го погледна изненадана.

— Поразително впечатление ли? С какво?

— С начина, по който се втурна да ни спасяваш.

— Но не успях.

— Направи всичко възможно. А Евън си въобразяваше, че ни е изплашил.

Възхищението в очите му я трогна и се почувства странно развълнувана. Преживяният стрес бе изчерпал силите й.

— Не казвай нищо повече. Ще ме накараш да се разплача.

— Сега ли? — смая се той. — Сега ли ти се доплака?

Тя му се усмихна през сълзи.

— Женски номера. Но ти благодаря за комплимента. В края на краищата се оказа, че е трябвало само да чакаме. Следващия път ще бъда по-търпелива. Когато асансьорът тръгна, помислих си, че умирам. Не си спомням да съм била толкова уплашена.

— Повече никога не си го мисли.

— Няма — след известно мълчание попита: — А според теб не е ли редно да се обадим на Джей Ти и да му кажем за Уил и Евън?

— Ще му се обадим. Джей Ти отиде в Ел Ей, но ми остави телефонен номер. След като говорим с Делорес, ще го потърсим. Може би от нея ще съберем още сведения.

Когато пристигнаха пред бижутерийния магазин, Кайла с изненада установи, че на вратата виси табела „Затворено“.

— Странно. Би трябвало да е отворено.

— Вътре има някой — каза Ник, надничайки през витрината. — Може би е забравила да обърне табелата. Виж дали е отключено.

Кайла натисна дръжката. Беше заключено. Тя почука. Появи се млада жена, която ги изгледа и после отключи. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Затворено е — каза тя.

— О! Аз… търсим Делорес. Няма да купуваме — обясни й Кайла. — Искаме да говорим с нея. Да не се е случило нещо?

— Леля Делорес тази сутрин претърпя злополука — отговори жената. — В болница е и е в безсъзнание. Съжалявам, но ще трябва да дойдете друг път.

— Какво й се е случило? — попита Кайла потресена.

— Никой не знае. Дошла е в магазина рано тази сутрин и сигурно е сварила крадец. Била е ударена и е изпаднала в безсъзнание.

— О, мила, толкова съжалявам — каза Кайла.

— Благодаря. Не зная колко дълго ще отсъства. Ще трябва пак да я потърсите.

Жената затвори и здраво заключи. На Кайла започна да й прилошава.

— Евън е бил тук преди нас — каза Ник, факт, който тя не би отрекла. — Търсел е архивите или друга информация от Делорес.

Кайла се почувства ужасно.

— Ние сме виновни. Заради нас е ранена.

Ник се намръщи.

— Права си — рече той. — Ние доведохме Евън при нея.

Изпитваше силна вина, но усети, че Ник го преживява още по-тежко. Беше човек с изключително чувство за отговорност към близките си, дори към хора, които не познава. Почуди се как да го успокои.

— Възможно е Евън сам да я е открил, Ник. Часовникът е у него. Инициалите „Д. Р.“ са гравирани върху капачето! Сигурно щеше да дойде при всички случаи. Защо не помолим Джей Ти да провери в полицията какво точно се е случило, дали нещо не е откраднато, архивите преравяни ли са и така нататък?

— Ще му се обадя от колата. Не искам някой да ни подслушва.

Кайла не пропусна да се огледа за Евън, докато се качваха в хондата. Не видя нищо подозрително, но това не означаваше, че той не е наблизо. Сякаш бе навсякъде. Сам ли действаше? Трудно би повярвала, че сам човек може едновременно да нахлуе с взлом в къщата й, да удари Делорес и да ги затвори в асансьора. И всичко това само за двайсет и четири часа. Така че кой друг беше замесен и защо?

 

 

Шарлот се взираше в сребърния чаен сервиз, който Елизабет Пазано постави пред нея. Навярно беше стогодишен. Беше красив, привличаше погледа, точно както на Елизабет й харесваше. Елизабет се гордееше, че е богата, омъжена за преуспял бизнесмен, и че животът й е хубав. Това й беше мечта — да бъде важна личност — и както личеше по всичко, го беше постигнала.

— Захар? — попита Елизабет с хладен и не особено дружелюбен поглед. Показа се изключително любезна и не изрази дори учудване, когато Шарлот се появи на вратата й без покана, но тя се съмняваше, че е особено радостна да я види.

— Не, благодаря.

Взе поднесената чаша и я остави на подложката от чисто сребро. Не беше нито жадна, нито гладна; беше разтревожена. Може би не биваше да идва, но беше късно за съжаления.

Елизабет се облегна във фотьойла и кръстоса стройните си крака. Наближаваше седемдесет, но беше облечена с изящен розов костюм „Армани“. Полата беше с подходяща дължина, чорапите — светли, лачените обувките — консервативни, но скъпи. Подхождаше толкова добре на голямата си двуетажна къща, че едва ли някой би предположил от какъв бедняшки квартал произхожда.

— Как си, Шарлот? — попита учтиво Елизабет. — Разбрах, че си овдовяла.

— Едуард почина преди две години.

Домакинята кимна. Преди години съпругът й Робърт се срещаше по работа с Едуард и тогава се движеха в едни и същи социални среди. В тези редки случаи не водеха нещо повече от незначителни разговори, но сега нямаше да бъде така.

— Един човек открадна часовника на Джони — каза Шарлот направо.

Елизабет примигна.

— Не разбирам.

Гостенката не сведе очи.

— Мисля, че разбираш.

Елизабет свъси вежди.

— Защо дойде? Джони умря толкова отдавна и с него всичко е погребано. Не желая да говорим за миналото.

— Дойдох, защото подозирам, че някой търси другите часовници. А за последен път видях часовника на Нейт да виси на твоята шия. Беше на рождения ден на Нейт, спомняш ли си? Ти се шегуваше, че е получил толкова много подаръци, от които ще има и за теб.

Две яркочервени петна избиха на страните й.

— Нейт после си взе часовника — каза Елизабет с едва забележимо ехидно проблясване в погледа. Никога не си правеше труда да го прикрива, когато беше по-млада и се разсъбличаше на подиума.

Шарлот не беше склонна да й вярва, но в момента се налагаше да се съгласи.

— А да знаеш какво стана с часовника, след като го затвориха?

— Нямам представа. Може би го е дал на сестра си Джанин. Доколкото си спомням, всичко негово остана у нея. Е, тя умря преди около пет години… от рак на белите дробове. Не можа да се откаже от цигарите.

Шарлот се натъжи. Харесваше Джанин.

— А другите му сестри? Ти най-добре познаваше Нейт. Ако е искал часовникът да бъде пазен, на кого щеше да го даде? На Дейна ли?

— Мили боже, не! Нямаше никакво доверие на Дейна. Въпреки че тя може и да си е въобразявала подобно нещо. Спеше с нея, но това не означаваше, че не виждаше каква себична кучка е.

Шарлот беше забравила, че двете жени се мразеха. Често се влюбваха в един и същи мъж и Нейт беше един от тези мъже.

— Да не би да се опитваш да намериш парите, Шърли? Изминаха толкова години. Нима мислиш, че още никой не ги е открил?

Шарлот се намръщи, тъй като никак не й хареса блясъкът в очите на Елизабет и не за пръв път се запита откъде е придобила богатството си. Само от съпруга й ли идваше, или по някакъв начин бе сложила ръка на златните монети?

— Не търся пари — каза тя. — Опитвам се да защитя семейството си. Моята внучка се забърка с един измамник, който е издирвал часовника на Джони. Подозирам, че е тръгнал по следите на златните монети и може би има съучастник.

— Е, след като е взел часовника на Джони, за какво се тревожиш?

Шарлот се двоумеше. Не можеше да каже истината на Елизабет. Не й вярваше.

— Искам само да разбера какво става? Всички ние имаме минало, което бихме искали да скрием. Ако някой открие парите, кой знае какво още ще изрови?

— Със сигурност няма да е плячката от другите грабежи — каза Елизабет, като я гледаше право в очите. — Ти и Дейна сте се погрижили за това.

— Твоят мъж е жив. Искаш ли той да узнае точно каква е била връзката ти с Нейт, преди да го затворят? — продължи Шарлот.

— Ти изобщо не се тревожиш за мен — отговори Елизабет. — За себе си се тревожиш. Всички се чудеха как мъжете са се измъкнали от монетния двор толкова бързо и толкова лесно. Били се изпарили като дим. Ако не са били толкова глупави да си покажат лицата пред онези свидетели, щяха да избягат с монетите. Но бяха твърде известни за тяхно нещастие.

— Не разбирам в какво ме обвиняваш — рече остро Шарлот. — Но мога да те уверя, че нямам нищо общо с този грабеж.

— О, ти можеш да ме уверяваш, в каквото си щеш — махна презрително с ръка Елизабет. — Аз няма да ти повярвам. Сега може и да имаш съвест, но тогава нямаше. Всъщност винаги съм мислела, че парите са у теб. Или у Дейна. Как по друг начин ще финансира три нощни клуба? Не беше чак толкова добра стриптийзьорка.

— Дейна три клуба ли има? Мислех, че само „Илюзия“ е неин.

Елизабет се подсмихна.

— Собственичка е на един нов южно от Борсата и друг до Бродуей. Сега е много богата — Елизабет се умълча.

— Всички успяхме, нали? Кой би помислил, че ще се спасим от онзи мрачен клуб и ще постигнем нещо в живота си? Въпреки че Дейна не отиде много далеч.

— Значи твърдиш, че часовникът на Нейт не е у теб.

— Наистина не е — Елизабет се поколеба, преди да попита: — Ти часовника ли търсиш… или картата?

— Карта ли? — повтори Шарлот, като не успя да потисне неспокойното потрепване на гласа си. — За какво говориш?

— Нейт обичаше да приказва много след секс. Казваше, че братът на Доминик му начертал карта, от която щели да забогатеят. Много ме разсмя. Поисках да ми я покаже. Но той, разбира се, не можа.

— Не съм чувала нищо за карта.

— И да беше чула, нямаше да ми кажеш. Защо дойде, Шърли?

— За да те предупредя. Ако часовникът е у теб, да се пазиш.

— Не е у мен.

— Тогава си тръгвам — Шарлот се изправи. — Освен ако не ми кажеш у кого може да е.

— А може би грешно си се насочила, Шърли. Ние бяхме лошите момичета за забавление на тези момчета. Имаше почтени момичета, всеки си имаше по едно такова, и по-специално Нейт.

Думите на Елизабет я сепнаха. В главата й изплува отдавнашен спомен. Спряха до един цветарски магазин, недалеч от църквата „Сейнт Базил“. Нейт изтича вътре. Излезе зачервен като ученик. Джони го закачи за Ан-Мари. Нейт отговори, че не е смешно. Родителите й го ненавиждали и никога нямало да си намери такова момиче.

— Знаеш за коя говоря — отбеляза Елизабет. — Разбрах очите ти.

— Не, не мога да си спомня — излъга тя. — Трябва да тръгвам. Благодаря, че ме прие.

— Няма защо.

— Пази се, Елизабет. Даже часовникът на Нейт да не е у теб, някой може да си помисли, че е. А ние знаем в какво превръща мъжете алчността.

— Ще те изпратя.

 

 

На Шарлот й се искаше да беше имала повече време, за да подреди мислите си, преди да говори с Кайла отново, но когато се върна вкъщи, завари внучката си да я чака. Изглеждаше решителна и доста ядосана.

— Не знаех, че ще наминеш, Кайла — изрече весело Шарлот, като се опита да омаловажи посещението.

Но Кайла не се подведе.

— Трябва да говорим… още веднъж — каза Кайла. — И сега ще ми кажеш онова, което скри миналия път.

Шарлот остави чантата си и влезе в кухнята. Напълни две чаши с лед и наля бърбън до горе. Подаде едната на Кайла и отидоха в дневната.

— Ще имам ли нужда от това? — попита внучката.

— Мисля, че да.

Шарлот седна на един стол, а Кайла се настани на дивана. Внучката й остави своята чаша на масичката, а тя отпи голяма глътка за кураж.

— Плашиш ме, бабо — каза Кайла. — Никога не съм те виждала да пиеш така посред бял ден. Трябва да ми кажеш. Не зная какво криеш, но виждам как те яде отвътре. Днес зная много повече, отколкото вчера. Неща, които беше длъжна да ми кажеш, но ги премълча, като например, че Джони Бландино, твоят любовник по онова време, е крадец и убиец и че е лежал в Алкатраз.

Една от най-големите й тайни излезе наяве. Внучката й беше научила истинската история на Джони. През всичките тези години Шарлот се беше мъчила да я крие от семейството си и сега беше потресена да я чуе изречена най-безцеремонно на висок глас. Сърцето й се разтуптя. Отпи още една голяма глътка.

— Бабо — каза отново Кайла нетърпеливо и загрижено. — Какво става? Защо часовникът е важен? Има ли и други часовници? Ако е така, у кого са другите?

Въздъхна дълбоко, когато чу въпросите. Кайла вече знаеше толкова много.

— Добре, вярно е… всичко, което каза за Джони.

— А часовниците?

— Джони и приятелите му имаха по един. Какво се е случило с другите, нямам представа. Предполагам, че са останали в техните семейства.

— А те знаят ли, че са свързани с изчезналото от Държавния монетен двор съкровище?

Шарлот се покашля. Наистина не искаше да говорят за този последен обир.

— Не зная къде са златните монети, Кайла, и дали изобщо още съществуват.

Поне това беше напълно вярно.

— Бабо, моля те, повече не бива да си играеш на криеница — каза решително младата жена. — Снощи някой е нахлул вкъщи.

— О, не! — ахна Шарлот.

— О, да. Някой нещо е търсел, но не липсва нито един предмет, дори парите не са откраднати. Какво са търсели?

Тя загледа внучката си, за да се увери, че не е пострадала. Никога не би й хрумнало да изложи на опасност Кайла.

— Добре ли си? Не си ли ранена?

— Не. По това време не бях у дома. Върнах се и заварих хаос в къщата.

— Не можеш да останеш там. По-добре ела при мен или иди при майка си.

— Според мен по-сигурно е да си остана у дома, тъй като вече всичко е претърсено. Освен това мама има свой живот с второто си семейство. Ние почти не си говорим.

— Аз зная, че те обича по свой начин — каза твърдо Шарлот.

— Когато й е удобно. Не се тревожи, бабо. Отказах се от опитите си да я превърна в майката, която исках, и подозирам, че тя се е отказала да ме променя в дъщерята, която си е представяла.

Язвителният тон на Кайла натъжи възрастната жена, но тя си каза, че това отчуждение ще мине с времето.

— Мисля, че грешиш — рече тя. — Но за това ще говорим друг път.

— Съгласна съм, защото сега имам по-важни неща да ти казвам. Днес видях Евън.

Сърцето на Шарлот се сви.

— Какво се случи? Да не те е наранил?

— Не, всъщност ни се подиграваше, на мен и на Ник. Каза нещо в смисъл, че играта още не е свършила. Ако знаеш за каква игра става въпрос, трябва на всяка цена да ми кажеш, защото ще се заема сама да разбера и ще си създам още по-големи неприятности.

Шарлот кимна, тъй като й бе ясно, че е време да свали още карти на масата.

— Ще ти кажа, каквото зная. Вече ти споменах, че Джони беше моята първа любов. Той беше добър човек, но беше объркан. Моля те да проумееш, че детството му е било много тежко. Баща му се е самоубил, когато Джони е бил само на осем години. Намерили го обесен в спалнята.

— Ужасно! — прошепна Кайла.

— Да, било е истински ужас — отвърна баба й. — Майката на Джони останала с пет деца, а Джони бил единственото момче. Тъй като нямало към кого другиго да се обърне за подкрепа, потърсил приятелите си. А те не били добри хора.

— Били банда престъпници — прекъсна я грубо Кайла. — Това е всеизвестно, бабо. Не разбирам защо не ми каза.

— Надявах се, че няма да се наложи. Искам да разбереш, че не съм била толкова безпътна, колкото сега ти се струва. Да, Джони имаше грехове. Но най-тежкият не е направил. По време на грабежа бяха убити двама пазачи, но там се провали Франки. Изнервил се. Паникьосал се. Стрелял, без да е необходимо. Било замислено чисто, безопасно и просто.

— Джони ли ти каза?

— Да.

— Бабо, как си могла да му повярваш? Ограбил е Държавния монетен двор. Тук няма нищо чисто, безопасно или пък просто.

Шарлот сви вежди. Не бе очаквала подобна реакция.

— Ще ме изслушаш ли иди ще ме съдиш?

Кайла се облегна и скръсти ръце.

— Ще те изслушам.

— Казвала съм ти колко строги и колко религиозни са били родителите ми. Но сега ще ти разкажа всичко за моето минало, за да разбереш защо съм живяла така. Израснах в селскостопански градец. Не ми бе разрешено да излизам. Да нося грим или да имам приятели, беше изключено. Позволяваха ми само да ходя на училище, на църква и понякога да помагам в бакалницата на баща ми. Аз исках повече… много повече и се разбунтувах — отпи глътка и продължи: — След като завърших гимназия, избягах в Сан Франциско. Мечтаех да стана танцьорка, но се оказа много по-трудно, отколкото си го представях — тя замълча при спомена за онези дни, изпепелени от безумни мечти. — За да съкратя разказа, ще ти кажа само, че какво ли не правех да получа някоя малка роля. За да се издържам, се хващах на всякаква работа. Запознах се с Джони, когато бях на двайсет и една. Помислих си, че по-красив мъж не съм виждала през живота си. Имаше пари, държеше се добре с мен, а аз бях изморена от бедността, от усилието да свързвам двата края, исках топла храна. Не, не оставай с погрешно впечатление — прибави бързо Шарлот, когато забеляза възмутения израз на Кайла. — Не съм се продала на Джони. Влюбих се. Джони също. Но той много пътуваше. Тогава нямах представа с какво се занимава. Нищо не питах. Но дълбоко в себе си знаех, че делата му са тъмни. После и аз се подведох. Когато парите се стопиха, срещнах една жена, която ми каза, че мога много да спечеля. Само трябвало да се разсъблека. Имала съм дадености, от които трябвало да се възползвам.

— О, бабо! — прошепна Кайла.

В очите й отново се появи разочарование. Шарлот изпъна рамене и продължи:

— Бях отчаяна. Не можех да си платя наема. Не можех да се прибера и вкъщи. Моите родители ясно ми дадоха да разбера, че за тях съм мъртва. Така станах стриптийзьорка в един клуб на Бродуей. Първия път беше ужасно трудно. Бях изплашена, смутена. Но после се отдадох главно на танца. Музиката ме караше да забравям всичко около себе си. Не гледах публиката. Самовглъбявах се и изпълнявах номера. На подиума ставах друга личност. Вече не бях Шарлот, а „Сладката Шърли“. Сладката Шърли беше секси и много популярна. Когато Джони дойде в бара, се държа с мен като с царица. В действителност настояваше да напусна. Каза, че съм прекалено добра за този вертеп. Заяви още, че искал да се ожени за мен.

— Сгодихте ли се? — усъмни се Кайла.

— Не се стигна дотам. Но дори мисълта, че е пожелал, ме правеше щастлива. Беше през петдесетте години. Между добрите и лошите момичета имаше ясна граница, а аз я бях прекрачила. Нито един уважаващ себе си мъж нямаше да се ожени за мен. А и не успях да попитам Джони за намеренията му. Нещата тръгнаха на зле, дори много на зле. Арестуваха Джони за грабежа в Монетния двор и го обвиниха в убийство. Бях съсипана. Не можех да повярвам, че е извършил подобно престъпление. Въпреки че Франки бе дръпнал спусъка, знаех, че Джони също е отговорен за смъртта на тези двама души. Не бях чак толкова омаяна, разбираш ли? Джони щеше да отиде в затвора, може би до края на живота си, и това почти ме погуби.

— Това ли е всичко, бабо? Цялата история ли ми разказа?

— Не, но почти свършвам. Искам да ти обясня защо ти дадох часовника.

— Вече зная защо. Искала си да се освободиш от спомените и да започнеш наново. Всъщност не можах да те разбера, защото аз обичам да пазя своите спомени. А ти — не. В това отношение си устроена по друг начин.

— Така е, но не само това е причината — ръцете й трепереха, когато оставяше чашата си. — Не съм сигурна дали трябва да ти кажа истината. Тя ще промени всичко. Но пък съм стара, не се знае още колко ще живея. И след като часовникът е изгубен, а разни хора те преследват… Нямам право да те оставя уязвима.

— Кажи го, бабо, каквото и да е. Предпочитам да знам истината, отколкото да чуя още лъжи.

— Дано и след малко мислиш по същия начин — тя затвори очи, за да събере цялата си душевна сила. После ги отвори и се взря в Кайла. — Когато затвориха Джони в Алкатраз, не бях съсипана само от този факт, бях и бременна.

— Какво?

— Твоята майка…

— О, Господи! — младата жена скочи на крака.

— Джони е твой дядо, биологичен баща на майка ти.