Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (6)

Пета глава

— Ето го кое? — Джоан се притесни, че нищо не разбира, но в това време Парк бързо стана от стола си и се отправи към вратата. От страх, че той е още слаб и може да припадне, Джоан също стана от масата и забърза след него.

В предната част на къщата тя видя Дорис да стои до вратата, придържайки отворено лявото крило, докато един млад мъж, облечен с широки черни панталони и дълго до кръста черно сако, внасяше някакви обемисти кутии, които подреждаше близо до масата. Младежът направи три курса, като всеки път оставяше нови и нови кутии, преди д-р Джонсън да му даде полагащия му се бакшиш. След което, ухилен като ученик, Парк побърза да отвори една от големите кутии.

— Да видим какво е подбрал Лоуман — каза той.

Старият лекар извади от кутията тюркоазносиня дълга рокля, направена от някаква шумоляща материя. Той притисна дрехата към себе си, като че ли бе за него и по всичко личеше, че е доволен.

— Това би трябвало да свърши добра работа — заяви той, любувайки се на роклята. В сините му очи можеше да се прочете вълнението, което изпитва. После сложи дрехата настрана и с нетърпение отвори следващата кутия.

— Нека да видим какво още се крие тук за тебе — каза Парк, обръщайки се към Джоан. Неусетно той бе преминал на „ти“.

— За мене?! — попита Джоан, като погледна роклята с изненада. Нима той наистина очаква, че ще носи подобно нещо! Та за тази рокля бе изразходван плат, достатъчен да покрие двойна спалня. Щеше да прегрее, ако надене подобна премяна.

— Да, естествено, че са за теб. Дрехите са прекалено малки за Дорис, пък и не са точно типа, който обикновено нося — пошегува се Парк, след което надникна и в друга кутия и продължи: — Да не би да очакваш, че ще позволя да ходиш с едни и същи дрехи всеки ден.

Той измъкна от кутиите всички принадлежности, необходими за тоалета на една жена от XIX век, хвърли им бърз поглед и после ги върна на мястото им.

— Не и след като си спасила живота ми.

— Не е трябвало да си създаваш излишни главоболия — Джоан също премина на „ти“. — Още повече че възнамерявам да си тръгна днес следобед.

— И дума не може да става за главоболия — увери я Парк. — Лоуман ми дължеше услуга, така че му бе приятно да се заеме с тези покупки вместо мен. И въпреки че не искам да те тревожа, аз наистина се съмнявам, че парите, необходими за билета ти за влака, ще пристигнат тук този следобед. Дори веднага да изпратиш телекс до своята банка, ще са необходими поне няколко дена, докато преведат парите в местните клонове. През това време е редно да изглеждаш добре.

— И малко по-представително — измърмори Дорис достатъчно силно, за да я чуе Джоан.

— Как да разбирам това? — Парк погледна Дорис намръщено, за да разбере, че е допуснала грешка.

Дорис се смути, но смело довърши мисълта си.

— Аз мисля, по-добро е за госпожица Грифин, да се облича малко по-… хммм… традиционно, поне докато е тук. Нейните дрехи може хубави за Питсбърг, но не става за тук — отговори тя. И защото предположи, че може да е обидила гостенката, побърза да добави:

— Мисля, че тя ще изглежда много хубава в това розово — тя кимна към полата и жакета, които в момента Парк държеше в ръцете си. — Това ще подчертае цвета на нейни бузи, нали? — довърши тя, като побърза да вземе в ръце колкото се може повече от пакетите с покупки.

— Елате, аз ще помогна да се облечете и ако има нужда да преправи нещо — обърна се тя към Джоан.

— Но… — Джоан се опита да измисли причина, която да й спести обличането на всички тези дрехи, още повече че денят вещаеше да бъде горещ, следобед температурите може би щяха да достигнат 30 градуса. След това, решила, че може би си струва неудобството да се облече в автентичен костюм от епохата, тя сви рамене и пристъпи към Дорис, за да й помогне с пакетите. Парк ги последва нагоре по стълбите с това, което бе останало.

— Мисля, че ще са ти по мярка — обърна се той към Джоан. — Казах на Лоуман, че си приблизително като жена му, само малко по-висока, така че е имал добра представа какъв размер да търси. Той ми обеща да вземе и жена си при покупките и съм сигурен, че освен дрехите тук е подбрано всичко най-необходимо за млада жена като тебе. Включително и чифт елегантни ботушки — той кимна с глава към една от кутиите, които държеше, като по този начин искаше да покаже, че вътре са въпросните обувки.

— Стана ми толкова неприятно, когато разбрах, че са откраднали багажа ти, че реших да предприема нещо и да оправя положението — каза той.

Парк избърза пред двете жени и постави кутиите на леглото в стаята на Джоан.

— Това е най-малкото, което мога да направя за това, че спаси живота ми — заяви той.

— Не, не мисля така — отвърна Джоан. — Аз просто постъпих, както би постъпил всеки лекар на мое място.

Тя наблегна на последните думи, но забеляза, че Дорис направи гримаса, която показваше, че е доловила намека, но не приема смисъла му за достоверен.

На Джоан й бяха неприятни подобни съмнения. Тя знаеше, че за хората от тази епоха е трудно да си представят една жена в ролята на квалифициран лекар, но искаше да промени това отношение. Вярно е, самата тя може и да не е най-способният медик, в противен случай нейните родители щяха да бъдат още живи, но това не означаваше, че останалите жени са некомпетентни.

— Все пак не можем да отречем факта, че спаси живота ми, и това е единственият начин да ти се отблагодаря. Сега ще ви оставя сами да се обличате. Аз ще си почивам долу в моята стая, но искам да предупредя, че изгарям от нетърпение да те видя в новите дрехи.

— И не забравяйте да си свалите обувките, преди да легнете — предупреди го Дорис, като размаха заплашително пръст към стария лекар. В случая тя приличаше повече на строга съпруга, отколкото на домашна прислужница.

Дорис изчака Парк да затвори вратата и насочи вниманието си към купчината дрехи на леглото. Тя измъкна оттам нещо от бяла памучна материя с дантели по краищата и бял волан отгоре. Подаде тази смешна дреха на Джоан, след което се обърна и затърси следващата част.

— Аз се чувства малко неудобно да помага на жена да се облича — Дорис направи пауза. — Тук не е имало друга жена поне от осем години — довърши тя.

Джоан взе подадената дреха. Тя не искаше някой да разбере, че няма представа какво да прави с тази толкова странна част от облеклото, която явно бе някакво дамско бельо. Ето защо се усмихна подкупващо на Дорис.

— Наистина нямам нужда от помощ. Аз съм свикнала да се обличам сама. Нали живея самостоятелно.

Зелените очи на Дорис се разшириха от изненада. Тя остави настрана дрехата, която Джоан оприличи на лятна нощница, и запита:

— Вие нямате съпруг?

— Не, никога не съм изпитвала нужда да имам съпруг — отговори Джоан, въпреки че на практика тя бе много близко до женитбата преди няколко години. Или поне така си мислеше.

Дорис наклони главата си настрани и замислено смръщи вежди.

— И не живеете с ваши родители или близки?

Споменаването на родителите й причини на Джоан остра болка, но тя успя да се овладее и се постара да не влага емоции в отговора си.

— Родителите ми починаха наскоро при злополука и единствените ми роднини са двете доведени сестри на мама, които живеят в Тексас.

Тя направи пауза и се замисли над думите си. В действителност нейните лели Жак и Никол се бяха преместили в Тексас някъде през 1976–77, което на практика бе 87–88 години напред във времето.

— И откакто ваши родители умрели, вие не намерили да живеете с някого?

Дорис изглеждаше истински загрижена, като в същото време измъкна друга долна дреха и я подаде на Джоан. Тя имаше връзки от едната страна и някаква вшита подложка от метал или твърда пластмаса.

— Сигурно е доста страшно да живеете сама? — съчувствено попита Дорис.

— Не, няма нищо страшно — увери я Джоан, като осъзна колко необичайно за представите на тези хора е една неомъжена жена да живее сама.

Желанието да разсее страховете на тази симпатична прислужница накара Джоан да забрави за болката, която я бе завладяла при споменаването на родителите й.

— Аз живея в сграда, която е населена и с други хора. С повечето работя заедно в една и съща болница, така че при нужда си помагаме един на друг.

— О, това означава, че вие можете ходи заедно на работа — Дорис изглеждаше впечатлена от мъдростта на подобно решение.

Джоан кимна в знак на съгласие, тъй като знаеше, че ако започне да обяснява как повечето хора въпреки късото разстояние отиват до работното си място с лека кола, това само ще смути Дорис.

— Точно така — потвърди тя. — Стига да искаме, ние можем да ходим на работа или до магазините заедно. Така че, както виждаш, няма кой знае каква опасност в това да живееш сам.

Дорис вече държеше в ръцете си друга част от бельото и гледаше към Джоан с любопитство.

— Но какво си мислят хората за една млада и красива жена като вас, която живее сама?

Джоан примигна от изненада, като чу Дорис да я нарича красива. Е, не че бе някоя отвратителна грозница, но и никога досега не бе мислила за себе си като за неотразима красавица. Но и Дорис никога не бе виждала такива умопомрачителни жени като Линда Евънс, Уитни Хюстън или пък Кони Селеса, за да има база за сравнение. Може би за разбиранията на XIX век тя наистина минаваше за красавица.

Смущаваше я идеята, че някой я възприема като нещо повече от добре изглеждаща жена. На лицето й се появи усмивка и подчерта очарователните й трапчинки от двете страни на устата й, която бе преценявала като малко голяма.

Жалко, че не можеше да остане по-дълго в тази интригуваща епоха, за да открие как се чувства човек, когото смятат за изключително красив. Сигурно е приятно изживяване.

— Хората не обръщат голямо внимание на факта, че живея сама. Много жени в града живеят по този начин — отговори Джоан и погледна въпросително към ръцете на Дорис, където имаше друг чифт бельо. Това бе третият до този момент. Интересно колко ли неща слагат жените под дрехите си в тази епоха? — Наистина подобна ситуация е често явление — допълни тя.

— Все пак аз иска още някой да живее с мен — не се предаде Дорис. — Ако не бяха мои момчета или господин Адам да идва от време на време да провери как са нещата, аз би умряла от страх. Така си е — усмихна се тя. — Добре, че имам силен син Сайръс и мое пале Джордж да се грижат за своя майчица. Никога не знае кой може дойде тук нощем.

— Аз също имам добра приятелка, която се казва Джийн и се грижи за мене — увери я Джоан, после се замисли какво ли щеше да каже Джийн, като й разправи за това необикновено приключение. Бе уверена, че ще й струва доста усилия да я убеди в истинността на случилото се и не по-малко усилия да я заведе до тунела във времето и да я накара да премине в миналото, за да види какъв наистина е животът тук. Бе уверена, че Джийн ще хареса това място, и забравила за предишните си опасения, че тя може да я сметно за фантазьорка, Джоан изгаряше от нетърпение час по-скоро да сподели преживяванията си с нея.

— Аз остана да ви помогна поне с корсета — прекъсна размислите й Дорис и посегна към твърдата дреха с връзки отзад. — Много трудно човек да се намъква сам в него.

Джоан погледна с интерес.

— Това е корсет?

— Разбира се. Какво вие очаква да види? — Дорис го огледа от всички страни, за да разбере какво му е на корсета, та Джоан не може да познае нещо така често използвано.

— Добре тогава, можеш да го оставиш настрана. Съмнявам се, че ще се наложи да го нося — каза Джоан. Ако мразеше изобщо нещо, това бяха тесните дрехи.

— Но ако не слага корсет, вие няма да има привлекателна 50-сантиметрова талия, както е редно за млада жена като вас — реши да й напомни Дорис.

Петдесет сантиметра талия?! Кого се опитва да будалка Дорис? Та Джоан не е имала 50-сантиметрова талия, откакто бе на 14 години.

— Забрави за това — отговори тя, като взе корсета от Дорис и го хвърли в най-отдалечения край на леглото. — Предпочитам да мога да дишам, вместо да изглеждам като фиданка.

Дорис погледна озадачено.

— Но какво ще стане, ако без корсет вие не може влезе в новите дрехи? — попита тя.

— Тогава няма да ги нося — отговори Джоан.

В крайна сметка тя не бе орисана да бъде с дрехите, които са на гърба й, до края на своя живот. Можеше да ги смени с нови още същата вечер, когато се върнеше вкъщи.

— Вярно е, че моите дрехи — продължи тя, — сега са неугледни и навярно не ухаят вече много приятно, но аз съм човек, който обича удобството.

Джоан не искаше да се лишава от възможността да диша, нито пък да затруднява притока на кръв към мозъчните си центрове. Може би именно стегнатите корсети, а не силно развитата емоционалност са причината за честите припадъци на жените в миналото. Тази идея си струваше да бъде взета под внимание.

— Добре, аз няма спори с вас и ако вие сигурна, че няма да ви трябва повече моя помощ, тогава слизам долу да подготвям обеда. Мистър Адам обича винаги да се храни точно в дванадесет.

— Мистър Адам винаги ли спазва толкова стриктно дневния си режим? — запита Джоан, като си помисли, че е твърде глупаво цял живот да закусваш точно в шест, да обядваш точно в дванадесет и да вечеряш не по-късно от седем.

— Да, той винаги се храни точно, когато си е тук — отвърна Дорис, тръгнала вече към вратата. — Но аз се съмнява дълбоко дали той спазва същия строг режим, когато остава при свой баща. Доктор Джонсън никога не знае кога негов син ще се отбие на гости. Когато мистър Адам посещава свой баща, той обикновено го изчаква да се върне от последна визитация на свой пациент, за да вечерят заедно. А това понякога означава и чак девет часа — Дорис постави ръка на бравата и продължи: — С изключение, разбира се, на вечерите, когато младият господар чете лекции в института или вечеря заедно с мис Констанс, или ходят на театър или на някое друго забавление.

Джоан не усети как се намръщи при поредното произнасяне на името Констанс.

— А доколко сериозна е връзката на мистър Адам и тази мис Констанс, за която чувам толкова често? — попита тя.

— Толкова сериозна, колкото и останалите му връзки с други жени след смъртта на съпругата му — отвърна бързо Дорис, а видът й съвсем не бе най-доволният. — С мис Констанс той излиза от време на време вече една година.

Джоан изобщо не можеше да си обясни защо толкова живо я интересува връзката на Адам с Констанс. Дали причината не бе в нейното собствено по-специално отношение към Адам? Самият факт, че в живота на Адам присъстваше жена със скучното име Констанс, я дразнеше и, незнайно защо, я терзаеше.

— Твоят син Джордж смята, че Адам трябва да се ожени за тази мис Констанс и да имат деца.

— Джордж само се надява и иска мистър Адам да оставал по-често тук в къща. Младият господар е много добър с Джордж през цяло време. Той посвещава свое време на Джордж. Боя се, че малкият ми син боготвори мистър Адам като свой баща, който починал още когато Джордж бил бебе. Те двамата са много добри приятели. Предполагам, че Джордж се надява, когато мистър Адам се ожени, той и неговата млада съпруга да се пренесат да живеят щастливо и задружно цял живот тук в къщата. Както в книгите, които синът ми чете… — Лицето на Дорис мигом придоби загрижен израз. — Моят син не разбира, че жена като мис Констанс не може бъде щастлива да живее тук и да разговаря само с животните и с прислугата. На нея й се иска голяма къща в град, където да пазарува и да ходи с приятели, където поиска.

Явно на Дорис изобщо не й допадаше тази връзка на Адам. Според нея Констанс бе някакво разглезено градско момиче, което можеше само да развали нечий живот и нищо повече.

— Е, може само временно да са заедно. Навярно все пак няма да решат да се женят — подметна Джоан.

— Това не влиза в моя работа — отсече Дорис, опитвайки се да прозвучи съвсем безпристрастно, и докато отваряше вратата и пристъпваше навън в коридора, добави: — О, в тоалетката има четка и гребен за коса. А също и четка за зъби и малка тубичка с пудра за зъби. Викни ми през прозореца, ако ти потрябвам. Аз ще бъда в лятна кухня. Тези дни ужасно горещо и невъзможно да се готви в малката вътрешна стая.

— Не се тревожи, едва ли ще ми потрябва помощта ти — увери я Джоан, въпреки че вече се чудеше какво е предназначението на повечето дрехи. — Ще сляза да ти се покажа в първия тоалет веднага щом се облека и се обадя на Парк.

Все пак Джоан бе интелигентна жена. Трябваше да се справи с тези купища дрехи и да разбере коя за какво е предназначена.

— Ще се видим след малко — подхвърли тя след Дорис.

Но Джоан бе подценила сложността на загадката с новите дрехи и изобщо не предполагаше колко ще се забави, докато се справи. На няколко пъти й се прииска да крещи и да плаче, докато успее да завърже стотиците връвчици и да закопчее също толкова кукички на телени копчета, докато придобие вид на прилично облечена жена. След като се пребори с всичките дрехи, оставени от Дорис, и успя да се облече, Джоан мушна навътре под леглото корсета и двете двойно подплатени фусти, така че да не се забележат от никого. Стигаше й това, че трябва да носи всичките пет ката памучни одежди и плътно прилепналата към талията й вълнена пола. Ако трябваше да намъкне и това бельо върху себе си, Джоан можеше и да се задуши. И бездруго едва се движеше.

Ако бе имала повече време, навярно щеше да изпере собственото си бельо, да го изсуши и да го облече, като забрави за цялото това мъчително облекло. А сега бе принудена да обуе тези неудобни дамски кюлоти, които стигаха чак до коленете й, стегнатите три четвърти чорапи и камизолката, фустата с един милион дипли чак до пода, правата пола от лек розов вълнен плат, обшита с памук, и още една връхна пола от по-тежък вълнен плат в по-тъмнорозов цвят с няколко дипли, която покриваше близо две трети от правата дълга пола.

Освен всичко това тя облече бяла блуза с дълги ръкави, която се закопчаваше на гърба и отгоре на всичко имаше жабо отпред и по няколко свивки на маншетите. Върху блузата сложи плътен вълнен жакет, чиито ръкави стигаха до диплестите вълнички на маншетите. Отгоре на всичко отзад на полата й бе пришита огромна топка дипли, от които сядането ставаше на практика невъзможно. Шевовете и свивките както на блузата, така и на жакета бяха така направени, че максимално ограничаваха движенията. За да вдигне ръце над главата си например, Джоан трябваше първо да ги изправи напред, да се огъне цялата и да се опита да преодолее стягането на дрехата откъм гърба. Чувстваше се като рицар в доспехи. Изобщо не можеше да си представи как щеше да се движи, ако бе облякла корсета и двете дълги фусти, които скри под леглото. Тя започна да изпитва уважение към жените от онова време, които са успявали да се справят с целия този куп дрехи върху себе си. Каква е била тази неимоверна сила, с помощта, на която са се придвижвали и са вършели къщната си работа…

Е, тези дрехи бяха поне чисти и в тях Джоан се вписваше по-достоверно в миналото. Когато се погледна в огледалото, поставено в ъгъла на спалнята, тя не можа да сдържи усмивката си. Приличаше твърде много на героиня от стар холивудски филм. При това по-голямата част от грима й бе изчезнала след измиването, така че тя едва се позна. Сякаш отсреща в огледалото стоеше някаква непозната — непозната от далечно непознато време.

На Джоан й се стори, че жената, която я гледаше от огледалото, е всъщност толкова привлекателна и интересна, че самата Скарлет О’Хара би й завидяла.

Само косата й разваляше целия ефект от новия й външен вид. За свой срам Джоан не знаеше как да оправи многото разпилени къдрици и да ги събере отзад. Най-разумно бе да разреши косата си и да я върже на опашка с розовата панделка, която откри в същото чекмедже, където бе и четката за коса. Така поне нямаше да й пречат струпалите се на врата й букли.

След това Джоан обърна внимание на обувките си. Въпреки че новите пантофки й бяха точно по мярка, тя предпочете да нахлузи своите спортни обувки. Изобщо не я интересуваше колко смешни изглеждаха високите тъмносини маратонки изпод диплите на полите й в съчетание с белите плътни три четвърти чорапи, които се виждаха отгоре. В едно беше сигурна — че поне няма да й излязат пришки от новите неудобни обувки.

След като спря избора си на малка розова атлазена шапчица с тънки връзки на райета, Джоан грабна и едно розово ветрило, също от атлаз, и се забърза към стаята на Парк. Пътьом мушна в джоба си ветрилото заедно с ключовете от колата, които малко преди това бе извадила от старата си пола. Не й се искаше някой да ги открие. А колкото до ветрилото, то явно щеше да бъде единственото й спасение от горещината при липсата на климатични инсталации или поне вентилатори.

— Мога ли да вляза? — попита тя, надниквайки в стаята, където се бе излегнал Парк.

Той бе сложил очила със съвсем тънки рамки и четеше нещо. Без да дочака отговора му, Джоан влезе и, незнайно защо, почувства необходимост да направи реверанс, когато Парк погледна към нея.

— О, така вече бива — каза той с широка усмивка. В очите му се четеше нескрито възхищение и задоволство. — Ти си наистина много красива.

Джоан се усмихна. За втори път този ден някой я наричаше красива. Колко ли пъти трябваше да й се повтори, за да повярва и тя самата?

— Благодаря! Признавам, че наистина се чувствам великолепно в тази рокля.

Това бе самата истина. Въпреки непривичното си облекло Джоан се чувстваше елегантна и дори величествена в тези дрехи. Те й напомняха детството й, когато обичаше да си играе на голяма и да се преоблича с часове в дрехите на майка си.

Доктор Джонсън намигна закачливо.

— Ех, да бях поне с двадесет години по-млад… Адам видя ли те в новата рокля?

— Не, никой още не ме е видял, освен вас.

— Дори и Дорис ли? — не повярва Парк.

— Обещах й, като се облека, да отида до лятната кухня да й се покажа.

— Значи сега слизаш долу, нали?

„Поне ще опитам“ — помисли си Джоан, като си представи колко трудно ще измине всички тези тесни стъпала в подобни стегнати дрехи.

— Да, смятам веднага да сляза при нея.

— Добре. Тогава предай на Адам — тук доктор Джонсън направи малка пауза и очите му проблеснаха също като на Адам, — че се чувствам много по-добре сега и бих искал да поседя малко отвън. Напомни му, че според наставленията на доктор Лоуман ще трябва да ми помогне да сляза по стълбите, тъй като имало опасност да падна, ако съм сам. Е, аз лично не мисля, че ще се строполя по стълбището, но старият Лоуман е убеден, че трябва да се предпазвам от подобни изненади.

— Да. Прав е, като ви казва така — добави Джоан с усмивка, защото й предстоеше да види отново сина на лекаря. — С удоволствие ще предам думите ви на Адам. Малко слънце и въздух няма да ви навредят. А къде е той сега?

— Навярно е все още в кабинета си — каза Парк, след като погледна високия декориран часовник на камината. — Въпреки решението му да остане и да ме наглежда, тези дни явно си има и своя работа. Вече е пратил Сайръс да вземе още мои дрехи и няколко папки с документи от банката — Парк погледна с виновно изражение към Джоан и добави: — Боя се, че съвсем забравихме за това, че трябва да телеграфираш в Питсбърг. Може би Сайръс ще се върне навреме, за да иде отново в града, преди телеграфните служби да са затворили. Може да изпратиш и съобщение на шерифа с описание на мъжа, който те е ограбил.

Неизвестно защо доктор Джонсън изглеждаше по-скоро доволен, отколкото обезпокоен от това, че са забравили да се обадят в Питсбърг. Той добави с видимо задоволство:

— Затова ще трябва да останеш с нас още известно време.

— Но аз не мога… — запротестира Джоан, но думите й изобщо не стигнаха до ушите на възрастния лекар.

— Кажи на Адам да побърза. Отегчих се да гледам тези четири стени, заровен в завивки. Неговият кабинет е вдясно от стълбите. Ако вратата му е затворена, това със сигурност означава, че е вътре. Той винаги се затваря, докато работи, въпреки че понякога в стаята му става прекалено топло.

Джоан въздъхна лекичко, като разбра, че Парк няма никакво намерение да изслуша нейните доводи.

— Вдясно на стълбите като се качваш, или като слизаш? — попита тя повторно, за да уточни къде е кабинетът на Адам, тъй като единствените стаи, които със сигурност познаваше, бяха нейната спалня и трапезарията.

— На слизане. Перилата са откъм дясната ти страна, когато се качваш. А ако случайно не е в кабинета си, тогава значи е в конюшнята.

— Ще го открия — отвърна Джоан уверено.

Искаше й се да разбере дали Адам я намира също така привлекателна в новите дрехи, както Парк.

След като излезе от стаята, тя спря за миг, после повдигна диплите на полите си до коленете и внимателно слезе по стълбите до първата площадка. Огледа се в голямото огледало, поставено там сякаш нарочно с тази цел. Отпуснала част от диплите, Джоан нагласи полата си така, че да може безопасно да се движи и едновременно да не разкрива модерните маратонки изпод одеждите си от деветнадесети век.

Когато стигна до вратата на кабинета, тя отново поспря, за да се увери, че дрехите й стоят добре, после си пое дълбоко въздух и леко почука.