Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (4)

Трета глава

— Да, но това все пак не е вашата къща — подметна Джоан.

Тя усилено разсъждаваше какъв логичен довод би могла да представи пред лекаря, така че да откаже вежливо поканата. За жалост вече бе признала, че няма къде да иде.

— Ако се притеснявате заради Адам, то няма нужда. Убеден съм, че той няма нищо против да останете при нас, нали, синко? — каза Парк и погледна към Адам при последните си думи. Без да дочака отговора му обаче, възрастният лекар продължи: — Освен това той неведнъж е канил приятелите си на вечеря в моя дом, без изобщо да ме предупреди. Ние двамата си имаме споразумение: всичко, което е негово, е и мое, и всичко, което е мое, си е пак мое — при тези думи Парк се усмихна лъчезарно и продължи: — Само че аз винаги съм склонен да поделя притежанията си. А и тук има достатъчно много стаи — лекарят махна с ръка, сочейки наоколо. — Само на този етаж има три празни спални.

Джоан знаеше, че е най-благоразумно да се върне в двадесети век, но едва устояваше на изкушението да прекара една нощ в 1889 година. Бе заинтригувана от подобно предизвикателство, още повече че това бе едва първата седмица от осем седмичния отпуск, който й дадоха от болницата. Наистина си заслужаваше да не пропуска подобно невероятно приключение.

Всички нейни приятели предполагаха, че Джоан се е уединила в дома на родителите си, за да намери сили да се примири с болката и мъката след смъртта им и чак след това да се върне към нормалния живот. Ако изчезнеше само за една нощ, надали щеше да липсва някому. Едва ли някой щеше да се заинтересува от нейната тайна. Още повече че вече бе открила мястото, откъдето много лесно щеше да се върне в своето време.

Може би тъкмо едно такова преживяване, при което не само щеше да се озове на съвсем непознато място, но и цял век назад в миналото, й беше необходимо, за да се измъкне от мрачното си настроение и от унинието, които я бяха завладели след смъртта на родителите й.

Какво й беше казала и Джийн? Че трябва да открие нещо, което да й помогне да се спаси от този кошмар, който я преследваше! А Джийн бе един от най-търсените и добре заплатели психиатри и специалисти в областта на злоупотребите с наркотици и преодоляването на стреса в болницата Маккейн. Тя със сигурност знаеше най-добре как да се справя с подобни ситуации, когато в резултат на непреодолима мъка и скръб човек изпада в депресия. Именно Джийн я бе убедила да поиска осем седмичния отпуск.

— Е, ако сте напълно убеден, че синът ви наистина няма нищо против… — заяви накрая Джоан.

При тези думи тя погледна към Адам, за да види реакцията му, и се подразни, когато съзря абсолютно безразличното изражение на лицето му. Той продължаваше да стои облегнат на таблата на леглото и видът му подсказваше, че изобщо не го интересува как ще приключи разговорът между баща му и Джоан.

— Разбира се, че няма нищо против — побърза да я увери Парк и отново протегна ръка към нейната. — Доколкото познавам Адам, той дори ще се радва, ако през идните няколко дни тук има някой, който да се грижи за мен и да ми прави компания, докато се възстановявам. Вие ще ми разкажете всичко за тази нова процедура, наречена СБР, а също и за живота в Питсбърг, а Адам ще може да се занимава с добитъка или с проверката на документи или писмени работи — при тези думи Парк се приведе леко напред и зашепна, сякаш издаваше някаква добре пазена фамилна тайна: — Този млад човек винаги изостава с проверката на документи и писмени работи. Изобщо не се справя толкова бързо, когато работата опре до това.

— Това наистина е така — измърмори Адам, подразнен от шепота на баща си.

Проверката на документи и изготвянето на доклади бе най-досадната част от работата му в банката и в института. Единствено в металургичните заводи от него се изискваше устен отчет веднъж седмично пред фабриканта на железарски изделия. Адам бе много благодарен, че Джон Фалтън изобщо не обичаше бюрото му да бъде обсипано с ненужни книжа. Когато Джон преценяваше, че даден случай или идея заслужават внимание дотолкова, че да бъдат описани, той обикновено викаше секретарката си да прави записки по време на разговор — нещо, което Адам действително предпочиташе пред това сам да описва всичко.

— Тогава, щом мислите, че няма да преча, бих могла да остана за една нощ — съгласи се Джоан, въпреки че изобщо нямаше намерение да пълни главата на Парк с най-различни медицински новости, а същевременно си нямаше и понятие какъв е бил животът на хората в Питсбърг през 1889 година.

Тя се усмихна, когато Парк пусна ръката й и видимо задоволен от отговора й, скръсти ръце на гърдите си. Въпреки нетърпението, което я бе обхванало, преди да се впусне в тази авантюра, Джоан се опасяваше, че до сутринта може да се случи нещо, което да й попречи да се върне в своето време.

— Само една нощ ли? — запита огорчено Парк и поклати глава, при което косите му се разпиляха по възглавницата зад него. — Нищо подобно! Ще останете тук, докато се уреди всичко и ви изпратят достатъчно пари, за да можете да си купите билет за влака.

Адам изгледа щастливото изражение на лицето на баща си и се почуди защо той не й бе дал необходимата сума за билет веднага. Той погледна изкосо към него, уверен, че това бе най-лесното решение на проблема, и задоволството на баща му започна да му се струва съмнително. По някакви егоистични, крайно нелогични причини докторът бе решил твърдо да задържи Джоан в къщата през следващите няколко дена. Адам лесно се досети какви бяха тези причини. Баща му отдавна възнамеряваше да го сгоди и рано или късно да се сдобие с внуци. Освен това Парк Джонсън не одобряваше последния избор на Адам — мис Констанс Сегуин. Бе забелязал, че и самият Адам също не е особено щастлив в нейната компания.

Констанс притежаваше невероятното умение да изнерви, когото и да е в определен момент. Беше много красива и самоуверена, като известна дама от портрет на велик художник, когато си държеше устата затворена… Но когато я отвореше, брътвежите й бяха безкрайни и съвсем безсмислени. Да не говорим за случаите, когато Констанс бе ядосана! Тогава използваше такъв остър език, че бе способна да убие човек с него.

Темите, които най-редовно вълнуваха Констанс, обикновено се въртяха около последните модни тенденции в Европа, около нашумяла напоследък театрална пиеса или около това, което някоя от нейните приятелки бе дръзнала да облече на последния бал. Всички тези неща отегчаваха Адам до смърт. Все пак, да прекарва времето си с Констанс Сегуин, бе за предпочитане пред това да бъде с някоя дама, която изобщо не проронва нито дума. Още по-ужасяваща бе перспективата да бъде с предишната си приятелка Патриша Уайт, особено след като се разбра, че тя изобщо не се бе развела със своя законен съпруг. За Констанс поне се знаеше със сигурност, че е вдовица.

След провала с Патриша Адам лично бе посетил гроба на починалия съпруг на Констанс само за да се увери, че историята за неговата смърт не е измислена. Нямаше никакво желание да си има отново работа с побеснели от ревност съпрузи, които се завръщат от работа от горите и са готови на всичко, за да си отмъстят.

Въпреки че като всеки мъж умееше да цени красотата, Адам бе достатъчно практичен, за да осъзнае, че Констанс далеч не отговаряше на всички негови изисквания. Мечтата му бе да открие един ден жена, която с качествата си далеч да превъзхожда Констанс Сегуин. Не му трябваше само привлекателна жена, за да се удовлетворят желанията му. Адам искаше да има до себе си честен човек, комуто да може да се доверява и с когото да може да проведе смислен разговор. След смъртта на жена си той не бе открил друга, която да притежава всички тези качества, и докато изчакваше и търсеше, трябваше да се примири с присъствието на Констанс в живота си.

Тази мис Грифин не му вдъхваше доверие; жена, която бе облечена толкова непривично и приказваше толкова странни неща… Явно бе толкова отнесена и витаеше толкова далеч от действителността, че дори не можеше да си спомни коя година е.

Баща му въпреки това не бе сгрешил с настояването си тя да остане у тях. Поне щеше да има кой да го забавлява през времето, докато беше на легло, и затова Адам нямаше нищо против Джоан да им погостува няколко дена. А и от предишния си опит добре знаеше колко непокорен и досаден може да бъде баща му в подобна ситуация.

— Ще сляза долу да наредя на Дорис да постави чисто спално бельо в една от спалните — каза Адам и се отдръпна от таблата на леглото, за да тръгне към вратата с особена походка, която напомняше на Джоан за котка, която дебне мишка.

— Кажи й да настани Джоан в спалнята, която е по диагонал срещу хола — извика след него Парк, — това е най-добрата ни стая за гости, а и така ще е съвсем близо до мене.

„А също така близко и до моята стая“ — помисли си Адам, защото се усъмни, че баща му нарочно бе предложил тази стая. Спалнята не само бе съседна на неговата, но и поради намеренията на покойната му жена тази стая да бъде един ден за децата тя бе свързана със спалнята на Адам с вътрешна междинна врата.

— Добре, ще видя какво мога да направя — измърмори Адам и хвърли бърз подозрителен поглед към баща си.

Сините очи на Парк Джонсън блестяха от задоволство. Дори и да бе забелязал предупредителния поглед на Адам, Парк не се издаде. Той потупа завивките до себе си и се обърна към младата жена:

— А докато синът ми се погрижи за това, вие можете да седнете близо до мене и да ми разкажете за тази нова процедура, наречена СБР. Кой я е измислил?

Съвестта на Джоан й подсказваше, че всяко предварително познание за бъдещето би било безспорно причина за сериозни произволни изменения в миналото, изменения, които тя нямаше никакво право да предизвиква. Затова приседна на леглото до Парк Джонсън и твърде уклончиво, без да влиза в подробности, заобяснява онова, което бе сторила, за да спаси живота му. Не му каза, че сърцето му бе спряло да тупти, нито че бе изпаднал в клинична смърт в продължение на няколко минути, преди тя да възобнови опитите си да го спаси. Най-забавно за доктор Джонсън се оказа това, че Джоан е вдишвала въздух в собствените му дробове.

— Знаете ли, преди няколко години четох в „Медицински журнал“, че някакъв лекар от Европа е използвал успешно подобна процедура, но никога не ми се е налагало да я прилагам лично. Въпреки че не съм напълно убеден в полезността й, ви вярвам. Винаги съм се чудил как подобен експеримент може да се окаже успешен. Как въздухът, използван от някой друг и без никакво съдържание на кислород, може да помогне на друг, чието дишане е спряло?! — при тези думи доктор Джонсън сбърчи челото си. — Или пък как е възможно да се стимулират дробовете чрез въпросния масаж да започнат отново сами да работят?

Успокоена, че изкуственото дишане вече съществува като факт и че й се налага да говори за нещо, което поне е познато, Джоан с готовност започна да обяснява:

— Да, но дробовете, на който и да е човек никога не изпомпват всичкия вдишан кислород. Обикновено се използва само необходимата част, при което вдишаният въздух, останал все още в дихателната тръба, след като сме си поели въздух, е с пълно съдържание на кислород.

— Защото не е стигнал още до дробовете — допълни я Парк, поклащайки глава след извода, който сам бе направил след думите на Джоан. — А откъде знаете толкова много за този метод? Не вярвам да е от списанията по медицина.

Джоан сви рамене и призна:

— Учила съм за този метод в медицинската академия. Може би още не е отразен в списанията, но бе описан в моя учебник.

И вместо да се впусне в по-нататъшни разяснения относно модерната медицина, което безспорно бе невъзможно, като се имат предвид познанията на хората през 1889 година, Джоан побърза да смени темата на разговора.

— От същия учебник зная и за евентуалните последици за всеки пациент, страдащ от сърдечна недостатъчност.

— Това ли се е случило с мен? — попита Парк Джонсън и се загледа в сериозното лице на Джоан. Той самият загуби своето безгрижно изражение. — Сърдечна недостатъчност?!

— Разбира се, най-добре е да изчакате и мнението на вашия доверен лекар, но аз лично намирам, че именно от това страдате. И когато сте получили пристъпа, кучето ви е започнало отчаяно да лае, за да ви разбуди, от което конят се е подплашил и е започнал да препуска с все сила. Ето защо катастрофирахте.

— Значи тази болезнена цицина на тила ми се дължи на Шадоу, така ли? — попита Парк и погледна към спящия на пода лабрадор. Лекарят се опита да се намръщи. — Едва ли ще го взема втори път заедно с мен.

Възрастният мъж се умълча, а после повдигна отново поглед към Джоан и побелелите му вежди се извиха въпросително:

— А къде сте посещавали медицинска академия?

— В Ню Йорк — Джоан предполагаше, че там би било възможно една жена да получи медицинско образование през 1889 година. Тя знаеше, че повечето медицински институти по онова време изобщо не са допускали жени.

— Ето защо сте облечена така — каза Парк, поклащайки глава, като че ли едва сега бе разбрал защо тази млада жена изглежда толкова ексцентрично. — Много прогресивен град е Ню Йорк! Колко време сте живяла там?

— Само докато се обучавах в медицинската академия — отвърна Джоан отново уклончиво.

Ако действително искаше да се сближи с тези хора, тя нямаше право да им разкрива истината. Защо да ги плаши, като се опитва да ги убеди в това, че идва от друго столетие, от бъдещето — нещо, което на самата нея й бе струвало доста време и усилия да възприеме.

— От колко време практикувате като лекар? — попита я Парк, решил на всяка цена да узнае нещо повече за своята спасителка. — Ако трябва да бъда честен, изглеждате ми толкова млада, че едва ли сте завършили лекарската си специализация?

— На тридесет и четири години съм, а практикувам медицина от няколко години — каза Джоан и изпита удоволствие, когато забеляза удивлението на Парк. Тя отдавна бе престанала да се стреми да изглежда по-голяма за възрастта си, дори само за да впечатлява колегите и пациентите си. Сега, когато наближаваше средата на тридесетте, тя дори усещаше удовлетворение, когато я мислеха за по-млада.

— А сега работите в болница в Питсбърг?

— В момента съм в отпуск. Съвсем наскоро изгубих и двамата си родители и се чувствам толкова зле и потисната, че едва се справям.

Странно, но при тези думи Джоан за пръв път не се разплака. Може би обърканите й чувства и скръбта най-после утихваха.

— Тъй като загубата им силно ме съкруши, в болницата ми предложиха да взема осем седмичен отпуск.

Нещо повече от „предложиха“, си помисли Джоан — за тази почивка настоя не само Джийн, а и самият администратор на болницата доктор Руби Стийд. След смъртта на родителите си Джоан бе станала разсеяна и замислена, поради което допусна и няколко грешки в отделението за неотложна медицинска помощ, а в болницата не можеха да си позволят подобно нещо.

В този момент се появи Адам и я погледна въпросително, а в очите му се четеше явно подозрение към всичко, което Джоан казваше.

— Затова ли реши да попътуваш из страната през тези осем седмици? — попита внезапно той.

Джоан не бе забелязала влизането му в стаята и въпросът му я сепна. Когато се извърна към него и неволно повдигна ръка към гърлото си, съзря скептичното изражение на лицето му и си даде сметка за присмехулно подозрителния тон, с който бе изрекъл въпроса си. Тя се чудеше дали Адам вярва поне на част от измислената й история. Дали успяваше да различи къде свършва истината и къде започва измислицата?

— Всички около мен бяха съвършено прави. Трябваше да се махна за известно време. Да помисля за някаква промяна в живота си и да сложа всички неща на мястото им, включително да се справя с проблемите, останали за разрешаване след смъртта на родителите ми. Тъй като съм единствена дъщеря, сега станах наследник на всичко, което са оставили, включително и на малкото им имение, за което ще трябва сама да се погрижа.

— О?! Да не би да са живели някъде наблизо? — запита Парк. В очите му се четеше неприкрито любопитство.

Джоан се замисли. Как можеше да отговори на този въпрос, когато знаеше, че в нейното време родителите й живееха на един хвърлей разстояние, а в тази далечна 1889 година те все още дори не са били родени. С всеки нов въпрос ситуацията ставаше все по-сложна.

— Не — отвърна тя бързо, защото, ако бе отговорила с „да“, Парк и Адам щяха да недоумяват защо не са чували никога за родителите й. — Живееха доста далеч оттук. Както ви казах, аз само минавах през тези места, когато се случи тази беда с багажа ми и каретата, която бях наела. Още потръпвам от ужас, когато си спомня как онзи разбойник се метна на седалката до мен и насочи страшния си нож към гърлото ми.

Джоан направи всичко възможно да изглежда изплашена от току-що измислената история, но това, което истински я стресна в този момент, бе абсолютно безизразното лице на Адам. Бе ясно, че той не вярва на нито една нейна дума. На всичко отгоре непрекъснато я преследваше страхът, че на другата сутрин можеше да не намери прохода, през който да се върне в своето време, макар и да не виждаше никакви логични причини той да изчезне. Откакто го бе открила първия път, тунелът не бе помръднал нито на сантиметър. Ако се преместваше едновременно със земната орбита, а не оставаше фиксиран във времето и пространството, Джоан при всички положения щеше да установи това още първия път, когато го потърсеше, за да се върне.

Загрижен от разтревожения й вид, Парк продума:

— И моят, а и твоят ден никак не бе лек. Затова може би ще трябва незабавно да отпратим Сайръс отново в града, щом се върне заедно с доктор Лоуман, за да съобщи за кражбата в полицията. Може би ще успеят да заловят разбойника и да ви върнат багажа.

Джоан си помисли, че подобно известяване на полицията едва ли ще й навреди, защото, докато открият, че цялата тази история с грабежа е само нейна измислица, тя ще бъде далеко от това място, а и мисълта, че евентуално противопоставяне ще накара Адам да се усъмни в нея още повече, я накара бързо да приеме.

— Навярно трябва да уведомя за този случай, но не виждам смисъл да бързам да го правя точно тази вечер. Когато Сайръс се върне с вашия лекар, ще бъде прекалено късно, а навярно и той ще бъде уморен, за да тръгне отново към града — каза тя. — Утре ще успеем да свършим това, а сега наистина имам нужда да се освежа.

Джоан се усмихна скришом, когато забеляза колко добра бе станала в изкуството да променя темата на разговора.

— Да се освежите ли? — не разбра Адам.

— Да, нали знаеш? Да си покрия лицето с мокра кърпа и така нататък… — Джоан се чудеше как най-дискретно би могла да обясни на Адам от какво още има нужда. От момента, в който бе излязла от дома на родителите си, бяха изминали точно седем часа. Тя бързо избъбри: — Да ползвам съответните удобства…

— Удобства? — Адам бе още по-учуден.

Джоан се подразни от това, че той не разбира толкова елементарно нещо, и накрая обясни с най-прости думи:

— Налага се да ползвам санитарния възел.

— Ааа, разбрах, искаш да си вземеш вана — кимна с разбиране Адам, макар и да недоумяваше защо все пак Джоан не бе казала от самото начало за това по общоприетия начин.

— Да, между другото ще си взема и вана — съгласи се Джоан и тропна нетърпеливо с крак, безкрайно смутена. С какви ли думи си служеха тия хора, когато искаха да кажат, че просто им се пикае? В един момент си спомни, че Парк е лекар, въздъхна дълбоко и без да гледа към мъжете, бързо изтърси:

— Ако нямате нищо против, бихте ли ми показали мястото, където се уринира?

— Защо не ми казахте веднага? — възкликна Парк и се усмихна при спомена за тягостната ситуация на обяснения отпреди няколко минути. Беше изумен от това, колко интелигентна и образована бе тази млада дама и колко наивна и срамежлива бе в подобно неловко положение.

— Искате да знаете къде се намира нужникът, така ли?

— Да, разбира се, точно това имах предвид! — потвърди Джоан и протегна ръка към косите си, за да хване кичур от кафявата си коса и да го навие на пръста си, нещо, от което изпитваше необходимост, когато беше нервна. — Та къде се намира нужникът?

— Долу. От външната страна на вратата, през която влязохме — обясни Адам с усмивка на лицето. Беше безкрайно озадачен от това, че една жена, която бе облечена толкова дръзко и безочливо и която буквално го бе наругала съвсем неотдавна, сега се затруднява до такава степен да запита къде се намира нужникът.

— Ела с мен. Ще ти покажа — каза той и се насочи към вратата.

Джоан го последва мълчаливо. В този миг си спомни откритата дупка с две стъпала, която представляваше клозетът в дома на нейната баба и от която бе изпитвала неведнъж страх като дете. Започваше да изпитва съмнение, че желанието й да остане в този век е напълно нормално и обосновано. Като си спомни и колко миризливо и неприятно бе това място, Джоан определено почувства, че се подлага на прекалено голямо изпитание. За всеки случай реши да не приема много течности по време на престоя си у Джонсънови.

— Ето там — каза Адам, прекъсвайки тягостните мисли на Джоан.

Бяха се върнали обратно на предната веранда и Адам сочеше към една врата, малко по-тясна от входната.

„Слава богу, че поне не е дървена барака някъде в дъното на двора“ — помисли си Джоан.

Помещението бе залепено до банята, където малко преди това бе измила ръцете си.

— Благодаря — прошепна Джоан вяло, без да поглежда обратно към Адам.

Тя се отправи към тъмното помещение, опипвайки стените в търсене на малката порцеланова тоалетна чиния, и докато свари да се събуе, стискайки се от напрежение, се изпоти цялата. Свали изпокъсания си чорапогащник, мушна го в джоба си и нахлузи обувките си на босо. Когато излезе от тоалетната, челото и косата й бяха влажни от потта и свежата струя студен въздух отвън дори я изненада. „Нещо като климатична инсталация“ — помисли си с насмешка Джоан.

— Готова ли си за ваната? — попита Адам, който я бе изчакал отвън и се чудеше какво може да я задържи толкова дълго там. Погледът му се спря любопитно на издутината встрани на полата й. Какво ли е напъхала в джоба си, когато в тоалетната нямаше нищичко, което да може да бъде откраднато?

— О, да — отвърна с готовност Джоан, въпреки че не изпитваше желание да облече същите дрехи, след като се изкъпе.

Адам посочи банята, след което влезе вътре и леко открехна малките прозорчета високо в стената и над вратата. На излизане се обърна към Джоан:

— Ще бъда в кабинета си, ако случайно ти потрябвам за нещо. Когато свършиш, повикай Дорис. Тя ще ти покаже стаята ти.

След тези думи Адам я изгледа продължително и се отправи към кабинета си.

Джоан се забави в банята малко по-дълго от обикновено. Беше истинско удоволствие да се наслади на една продължителна освежаваща вана след всичко, което бе преживяла този ден. И все пак вече бе време да приключва въпреки нежеланието си да нахлузи същите мръсни дрехи, в които бе изкарала целия ден. Но нямаше друг избор. Нали всичките й дрехи бяха останали в двадесети век.

Докато излизаше от ваната и се подсушаваше, Джоан се спря на последната мисъл, която й бе хрумнала: „… останали в двадесети век“. Защо ли мислеше в минало време, когато ставаше дума за нещо в бъдещето! Интересно, защо ли си спомняше за всичко от своето време като за нещо, което бе останало някъде зад нея в очакване на завръщането й?

Когато понечи да пъхне още влажните си боси нозе в обувките, Джоан си помисли, че едва ли ще издържи повече от ден при тези допотопни условия, дори и да го желаеше. До сутринта дрехите й едва ли щяха да ухаят твърде приятно. Дори и да препере със сапун и да изплакне блузата и бельото си, полата й можеше да се почисти единствено по химически път, а тя дълбоко се съмняваше, че тези хора имат каквито и да е препарати за тази цел.

Все още угрижена от този проблем, Джоан последва ниската набита икономка по стълбите и обясни, че ще остане в къщата само за тази вечер. Самата мисъл, че скоро ще се върне в двадесети век, я поуспокои и ободри. Едва ли можеше да остане по-дълго. Особено с тези мръсни дрехи и без нощница. Като си представи как ще миришат дрехите й на следващия ден, Джоан вече изобщо не си въобразяваше, че ще пренебрегне отново здравия разум въпреки изкушението.

Когато двете жени наближиха спалнята на Парк, Джоан забеляза, че вратата й е затворена. Сякаш предусетила нейния въпрос, Дорис махна с ръка към спалнята и каза:

— Доктор Лоуман пристигна и сега е вътре.

Джоан извърна глава, за да не се забележи усмивката й, когато долови препирнята откъм стаята и се досети, че двамата лекари очевидно имат разногласия по отношение на диагнозите си. Това я накара да си спомни за доктор Едисън и доктор Уедърс, двама от хирурзите в болницата „Маккейн“, които почти никога нямаха една и съща диагноза или постановка и въпреки това оставаха най-добри приятели и винаги се поддържаха взаимно.

— Вечерята е след един час — обяви Дорис, преструвайки се, че не чува разгневения тон на двамата мъже откъм спалнята на доктор Джонсън, след което отстъпи една крачка назад и покани Джоан да влезе в спалнята за гости, предназначена за нея.

Дорис влезе в стаята след Джоан и я прекоси с неподозирана за нейната фигура грациозност, отправяйки се към високия декориран шкаф.

— Когато господарят Адам си е вкъщи, той държи вечерята да се сервира точно в седем — добави Дорис, без да се обръща назад към Джоан. От тона, с който го обяви, стана ясно, че по принцип изпълнява задълженията си стриктно и съвсем точно.

— Когато той е тук? — Джоан искрено се озадачи къде ли другаде може да пребивава Адам при наличието на такава красива къща. Ако тя самата притежаваше такъв дом, далеч от суетата и глъчката на големия град, би прекарвала всеки божи ден там. — Къде още живее господарят ти?

— Повече време той оставал в къщата на доктор Джонсън на главната улица в Джонстаун — обясни Дорис с немския си акцент. — Особено когато има вечер лекции. При тази заетост в института, банката и металургичните заводи наистина не му остава много време да стои тук. Най-често тук за почивни дни идва. През цялото време аз и мои синове се грижим за тази къща — при тези думи Дорис се изправи, а на лицето й се изписа горда усмивка. — Той ни има доверие за всичко, което трябва да се свърши тук. Единствена причина, поради която младият господар останал тук днес, е, че баща му пожелал да вземе почивен ден, за да бъде на спокойствие далеч от града.

— Но аз наистина не разбирам — Джоан искаше да се възползва от словоохотливостта на Дорис. — Защо му е на мистър Адам да работи толкова много и на толкова места? Очевидно е, че като притежател на такава прекрасна къща и на толкова земи едва ли му липсват пари.

В същия миг Джоан осъзна, че самата тя правеше почти същото през последните две години, така че Джийн накрая я бе обявила за „хроничен работохолик“. Джийн бе потърсила причините за това пристрастие на Джоан към работата, достигнало степен на максимално себеотдаване, от професионален интерес. Беше стигнала до извода, че всичко това се дължи на подсъзнателното нежелание на Джоан да допусне повторна връзка с мъж, която да я съсипе както несполучилата й любов с Томас Рурк. Да, това наистина можеше да е най-вероятната причина Джоан да се отдава изцяло и единствено на работата си.

След като бе открила, че Том е сгоден за друга — въпреки че се бе клел в неизмеримата си обич към Джоан, — тази измама я бе съкрушила дотолкова, че тя изобщо не можеше да си представи някога отново да се влюби. Томас бе унищожил най-съкровените и истински чувства, на които бе способна. Беше й обещал щастлива любов за цял живот, а това се оказа най-долнопробна лъжа и подигравка. Болката и унижението, които Джоан изпитваше, бяха просто потвърждение на това, колко сурова и безжалостна може да бъде действителността. Едва ли щеше да си позволи да се влюби повторно през живота си.

За жалост Джоан не бе осъзнала риска от връзката си с Том, когато го срещна за пръв път още в университета в Чикаго. Онова, което й направи впечатление тогава, бе, че е висок привлекателен млад мъж, безкрайно уверен в себе си и в своето бъдеще. За Джоан той бе истинска любов от пръв поглед. Толкова много неща ги свързваха: музиката, киното, сходната кариера и цели в живота. Но след цяла година и половина, през която Джоан бе вярвала, че е срещнала най-истинското и силно приятелство с мъж, тя неочаквано бе открила писмото от „онова момиче, което го чака“ и се потресе, когато разбра, че през цялото време той е ухажвал едновременно и двете.

Когато го изобличи, Том просто си призна, че наистина е сгоден и дори възнамерява да се ожени за онова момиче, което, макар и не много красиво, поне е богато и е негова приятелка от детските години. През цялото време, докато са били заедно с Джоан, Том изобщо не е имал никакво намерение да се жени за нея. Затова толкова старателно бе избягвал тази тема.

Всичко това караше Джийн да мисли, че именно тази злощастна развръзка на взаимоотношенията й с Том е причината Джоан подсъзнателно да избягва всякакви контакти с мъже и да изпитва ужас от въвличане в нова подобна връзка. Наслоената в душата й болка и обидата не й позволяваха да бъде отново толкова уязвима. Опасението, че може да изпита още веднъж подобно унижение и опустошение на чувствата си, очевидно я караше да крие емоциите си от всеки нов човек и да търси уединението.

Да, Джийн не грешеше в предположенията си. Точно след горчивата развръзка на взаимоотношенията й с Томас Джоан се бе потопила в работата и в изследванията си. Допреди две седмици, когато съдбата й причини ново страдание, способно да измести досегашната болка, Джоан се бе превърнала в робот, отдаден изцяло на работата си. Времето бе разчетено до последната секунда.

Дали и Адам не се опитваше да постъпи по същия начин? Да се скрие в работата си? Но защо и от какво му се налагаше да бяга? За това време, в което той живееше, положението му изглеждаше твърде задоволително. Е, не бе милионер като някои магнати в сферата на минодобива, железопътното строителство или стоманолеярните заводи, но поне имаше всичко, което човек може да пожелае.

Като се откъсна от размислите си, Джоан заоглежда странната декорация и интериора на стаята, в която бяха влезли. В това време Дорис отвори шкафа и понечи да извади нещо отвътре. След секунда в ръцете й се появи белоснежна хавлия и кърпа за лице, които тя постави близо до стомната с вода върху мивката до тоалетката.

Спалнята приличаше на декор от стар филм на Джон Уейн. Тъмните дървени мебели бяха боядисани в бяло и жълто. Леглото изглеждаше твърде неудобно, високо и обемисто, покрито с плътна кувертюра в бяло и жълто, чиито дипли стигаха чак до пода. Балдахинът представляваше прозрачен тюлен воал с жълти ленти по краищата, които се събираха на панделка в ъглите на декоративните рамки на леглото.

Всички мебели в спалнята бяха гравирани ръчно и блестяха тържествено, явно поддържани с голямо старание години наред. В цялата стая се усещаше атмосферата на тиха величественост. Около дванадесет фута бе височината от лъскавия дървен под до красиво изработения гипсов таван, в средата на който на здрава позлатена верига висеше многогнездов свещник. Трите врати на стаята бяха високи поне седем фута и до една боядисани в снежнобяло, а над две от тях Джоан забеляза малки прозорчета за проветрение.

Дорис издърпа едно от чекмеджетата на малката дървена тоалетка и извади оттам голям калъп сапун, подобен на онзи, който Джоан бе използвала в банята. Икономката разчупи сапуна на две и остави по-голямата част на малкия порцеланов поднос до стомната с вода, а другата върна обратно в чекмеджето. След това се огледа прецизно наоколо, да не би да е забравила нещо важно и най-после отвърна на въпроса на Джоан:

— Да, мистър Адам работи непрекъснато, без да почива нито ден, откак се спомина неговата прекрасна съпруга Дороти. Нищо и никой не сломил наш господар.

— Съпруга!? — попита изненадана Джоан. — Мистър Адам е бил женен?

След като установи, че Дорис не е негова съпруга, а икономка, и след като Джордж го бе наставлявал как най-после трябва да се погрижи да му се родят деца, преди да е остарял твърде много, Джоан изцяло бе пропуснала възможността Адам да е бил някога женен. Може би това бе нейно скрито желание, макар сама да не си даваше сметка защо мисълта за това изобщо я занимава. Та нали той бе човек от миналото.

— Когато мистър Адам бил още млад, на двадесет и пет години, една година след като неговата чудесна майка починала, той се оженил за едно красиво девойче със златиста коса и най-очарователни зелени очи, които някой някога виждал. Името й беше Дороти Елън Фрийбърг. Тя била поет. О, какви красиви слова писала тази жена!

При тези думи Дорис замълча натъжено, като че ли за да почете паметта на починалата.

— Нима е умряла? — попита Джоан, решена да узнае нещо повече за живота на Адам като съпруг, за да открие причината, поради която той търсеше спасение в непосилна ежедневна работа. Може би именно смъртта на съпругата му го бе накарала да се потопи изцяло в работата си, за да забрави мъката. Изведнъж Джоан го почувства по-близък. И двамата бяха обичали и изгубили човека, на когото са посвещавали всичко. Разликата бе в това, че неговата съпруга бе починала, а тя бе изгубила любимия си заради парите на друга жена.

— Да, тя се спомина — отвърна скръбно Дорис — от нещо, което наричаха холерата от 1881 година, въпреки огромните усилия на доктор Джонсън да я спаси.

В зелените очи на Дорис проблеснаха сълзи, които Джоан забеляза, когато погледите им се срещнаха. Тогава икономката продължи с тъжен глас:

— При това тя била бременна в седми месец с тяхната първа рожба. Ние всички чакали това бебе с такова нетърпение. Всичко беше голяма трагедия за мистър Адам. Години наред той скърбеше по изгубената си съпруга и всяка есен, през септември, го обзема тягостно настроение.

Джоан се досети, че Адам трябва да е изгубил съпругата си и нероденото дете през септември. Тя изпита известно съжаление и съчувствие, когато узна тези подробности около Адам и неговия предишен живот.

— Горкият доктор Джонсън! Той е изгубил жена си, снаха си и нероденото си внуче в една и съща година! Колко ужасно!

— Да, наистина много му се струпа нея година. Но той се справи по-смело с мъката, отколкото мистър Адам. За няколко месеца доктор Джонсън се върнал в работата и в живота си, сякаш нищо не било. Може би защото е лекар по професия. А лекарите са свикнали да виждат смъртта по-често, отколкото другите хора.

Не е съвсем така, помисли си Джоан, разсъждавайки над чутото и над това, колко ли време щеше де й е нужно, за да свикне с мисълта, че е изгубила родителите си. Дали години както при Адам? Или пък щеше да го преодолее за броени месеци като Парк!? Само ако можеше да се пребори с онова тягостно чувство на вина, че смъртта на родителите й се дължи на нейна грешка! Защо майка й бе умряла буквално в ръцете й, а Джоан бе абсолютно безпомощна да й помогне?

Тя премигна бързо, за да потисне напиращите в очите си сълзи, и се опита да се отърси от мъчителните си размисли.

— И нито доктор Джонсън, нито синът му са се оженили повторно? — попита Джоан.

— Не, нито един от двамата не е открил жената, която да замести обичните им съпруги — поклати тъжно главата си Дорис и продължи: — Стига вече сме говорили за такива скръбни неща! Трябва да довършвам вечерята.

Тя се отправи бързо към коридора, но изведнъж се извърна рязко назад, при което дългата й до пода пола се извъртя шумно, и добави:

— Между другото, мис Грифин, няма да е зле да знаете, че тази стая била предвидена за детска. Затова има и врата, която я свързва със спалнята на мистър Адам — при тези думи Дорис кимна с глава към вратата отдясно. — Не се тревожете, че няма ключ. Мистър Адам рядко влиза в тази стая. Въпреки че детското легълце беше изнесено още преди години, стаята му навява доста тъжни спомени.

Джоан погледна към въпросната врата, за която дотогава бе мислела, че води към килер, и продължи да оглежда жизнерадостно боядисаната спалня, която в този миг й се стори невероятно тъжна. Струваше й се странно, че е попаднала при хора, които бяха преживели страдания и лишения, дори по-страшни и от нейните собствени.

Запита се дали доктор Джонсън чувства подобна вина за ранната смърт на своята снаха. Дорис бе споменала, че е правил опити да я спаси. Навярно бе изпитал болката от това, че сигурно съществува някой друг лекар с повече умения и познания, който е можел да спаси снаха му. А той не е успял…

Джоан не успя да сдържи повече сълзите си. Тя се хвърли по очи върху масивното легло и се разплака горчиво, разстроена от разкрилата се току-що пред нея човешка трагедия.