Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (22)

Двадесет и първа глава

— Значи ето къде сте били! — възкликна радостно Андрю Едуардс, когато влезе в стаята, и се отправи към Джоан, заета в това време с шевовете по дълбокото разкъсване на рамото на един възрастен мъж. — Мисля, че ви мярнах в петък, когато водата връхлетя върху града, но не бях сигурен, че сте вие, защото Адам ми бе споменал, че преди седмица или повече сте си тръгнали за Питсбърг.

Джоан повдигна учудено поглед и когато видя познатото лице, въздъхна облекчено:

— Наистина отпътувах за Питсбърг — обясни тя, без да прекъсва заниманието си, и довърши последния шев, след което се пресегна за парче плат да превърже раната. — Но се върнах в Джонстаун в петък следобед само часове преди наводнението.

В следващия миг Джоан приключи с превръзката и помогна на ранения да се изправи.

— Лоши времена настанаха — каза замислено Андрю и отстъпи встрани да даде път на доктор Рутледж, който се бе насочил към масата с пособия и превръзки. — Здравей, Харисън. Как вървят нещата тук при вас? — запита Андрю.

Харисън го погледна изтощен и каза:

— Като се отчетат обстоятелствата, бих казал, че положението е незавидно тежко, точно както ти предричаше.

— Донесох ви още провизии — насърчи го Андрю. — Мистър Мак е успял да съхрани няколко неотворени шишета с карболова киселина и цяла кутия чисти кърпи и ленен плат, който може да стане на превръзки. Сложих ги на онази маса, близо до доктор Лоуман.

— Благодаря ти — каза докторът.

След като погледна към масата с провизии, Харисън Рутледж отново се обърна към Андрю:

— Ти ми изглеждаш все пак във форма. Къде успя да намериш и бръснач да се обръснеш?

— Том Портърфийлд имаше един и ми позволи да го ползвам, защото не било много прилично един методистки свещеник да ходи наоколо с брада като на самия дявол. Но ти си прав. Сега съм малко по-обнадежден. Само преди час открих съпруга на Лаура Едисън — жив! Вече го водих при нея. Обзалагам се, че още е там — каза Андрю и кимна към една от по-далечните класни стаи, които бяха предвидени за тежко ранените.

— И сигурно няма да си иде, докато не го изгоним — каза Харисън и направи усилие да се усмихне, но не успя съвсем. Той бе толкова изтощен, че едва ли можеше да изрази каквито и да било чувства.

— Радвам се, че си го открил и че е жив. Жалко, че тя изгуби бебето. Но поне съпругът й е жив. Иначе не зная как щеше да понесе всичко това.

— Имам още една добра новина — малък влак с помощи е пристигнал от Питсбърг и е успял да стигне до края на града. Казват, че има доста медицински пособия, въпреки че едва ли ще са достатъчни. Поне засега някои от ранените изобщо не са посмели да дойдат до болницата. Всеки е загрижен за близките си и продължава да ги издирва. Но засега с тези помощи можем да се справим донякъде.

— Иска ми се да изпратят нещо повече от провизии и лекарства. По-добре ще е да дойдат и лекари, които да помогнат тук, на място — измърмори Харисън и погледна отчаяно към стаята, където чакаха още стотици ранени.

„Да, ще изпратят лекари на помощ“, помисли си Джоан, но се въздържа да сподели това на глас. Ако дръзнеше само да намекне какво ги очаква през следващите няколко дена, всички наоколо щяха да я помислят за вещица или за обезумяла.

— Чу се, че с влака са пристигнали и одеяла и дрехи — продължи да обяснява Андрю. — А също храна и питейна вода. Скоро ще въведем пълен порядък и всичко ще бъде разпределено, както следва. О, как забравих да ти кажа! Открих и втората ти снаха. Също е жива. Нещата ще се оправят, ще видиш!

— Зная за Патриша. Тя се отби преди няколко часа с надежда да намери Джени тук — при тези думи Харисън въздъхна тежко и продължи: — Трябваше да й призная, че не съм виждал жена си, откакто водата помете Джонстаун.

— Да проверя ли в бюрото за регистрация отново? — попита Андрю. — И бездруго отивах натам. Още се опитвам да открия Фей. Монахинята щеше да помогне много тук, като успокоява хората. Нали повечето от тях са католици. Докато търся името на Фей, ще проверя и за твоята жена.

— Моля те, провери и в моргата — помоли го Харисън и затвори очи, за да не издаде отчаянието си. Когато отново погледна, очите му бяха насълзени и изглеждаше още по-съкрушен. — И ако откриеш трупа й там, моля те, направи всичко възможно да я отнесеш на гробището Грандвю. Там е погребана майка й и доколкото разбрах, на същото място са отнесли и трупа на по-малката й сестра Катрин.

Харисън видя безмълвната Джоан, която стоеше до тях и слушаше натъжена разговора им. Той бързо добави:

— Моля те също да провериш дали името на Адам Джонсън е в списъка на оцелелите или на загиналите. Джоан е ужасно притеснена за него.

Успокоението, че някой ще провери къде е Адам и дали е жив, обнадежди Джоан. Тя нямаше представа колко е часът, но следобедът вече преваляше. А това означаваше, че са изминали вече два дни от наводнението. Два дена, откакто бе успяла да се промуши през пролуката на тунела във времето. Тя не бе сигурна колко дълго може да се задържи в миналото, но не можеше да си тръгне, без да узнае какво се е случило с Адам.

Андрю обеща да потърси навсякъде Адам и Джени и си тръгна бързо, а Джоан и Харисън се върнаха при ранените. Минути след това един мъж влезе в стаята без предупреждение и съобщи, че носи дрехи за всички лекари. Действително, на рамото му имаше цяла купчина панталони и ризи с различен размер, за да станат на мъжете, а за Джоан бе приготвена тъмносиня рокля от памук с бяла дантела на полите. Когато й подаваше роклята, Джоан разпозна мъжа, чието рамо бе зашила в ранния следобед.

— Когато раздаваха дрехите на гарата, се сетих да взема няколко чифта за всички ви — каза мъжът с усмивка на лицето. — А като им казах как се трудите тук за спасението на всички пострадали, казаха, че могат да ми дадат храна и вода за вас, само че ги оставих навън на вратата, за да мога да си отворя. Хората от влака обещаха, че ще ни изпратят още вода и храна. Влакове ще продължат да идват до вечерта, все с помощи.

— Ами медицински принадлежности? — попита Харисън с тревога в гласа. — Казаха ми, че с този влак са дошли и лекарства, и други материали.

— Да, има. Докато аз бях там, ги товареха в каруцата на някакъв мъж. След час ще ви ги донесат. Тъкмо ще имате време да се преоблечете и да хапнете от храната, която ви донесох.

Докато Джоан и колегите й се поизмиха и преоблякоха в чистите дрехи, сестрите и доброволците, които помагаха, отвориха кашона с храна и за пръв път от два дена всички похапнаха сирене, месо и хляб и пийнаха чиста вода.

Лекарите преглътнаха набързо по няколко залъка и се заловиха отново за работа. Времето летеше, а ранените чакаха.

Измина още цял час. Не се появи нито Андрю, нито Адам. Джоан започна да се опасява, че Адам може и да е загинал. Струваше й се, че досега все щеше да чуе нещо за него, ако бе оживял. Бяха изминали цели два дена от злощастието. Достатъчно, за да тръгне сам да издирва близките си, ако бе останал здрав и читав.

Мисълта, че Адам не е оцелял, ставаше все по-натрапчива и мъчителна за Джоан. Навярно водата го бе застигнала съвсем ненадейно и той изобщо не бе имал възможността да се спаси.

Цял час Джоан бе завладяна от тези предположения. Тя гледаше натъжено влизащите и излизащи хора и след като Адам не се появяваше, депресията й толкова се задълбочи, че тя с труд сдържаше напиращите сълзи. Къде ли бе той в този момент? Къде се намираше нейният любим Адам? Защо досега не се бе появил да потърси поне баща си?

Едва ли щеше да узнае толкова бързо, че баща му е мъртъв. Значи му оставаше само да дойде да потърси баща си в лекарския екип, който спасяваше ранените, или поне да се опита да го намери в неговия дом. В такъв случай щеше да узнае от Шийла, че баща му е загинал и че Джоан се е върнала и го търси из града. Защо тогава го нямаше?

Изведнъж Джоан се съвзе и осъзна колко безпочвени са тревогите й. Дори да бе отишъл в дома на баща си, от Шийла щеше да узнае единствено, че Джоан е някъде из улиците на съсипания град и го търси. Тя не се бе погрижила да изпрати по някого съобщение до Шийла, че се намира в болницата, където помага на ранените от бедствието. Ето защо Адам щеше да научи за смъртта на баща си и едва ли щеше да дойде до болницата да го търси. И в този момент навярно се луташе по улиците да я намери. Да, точно това бе обяснението. Странно защо не се бе сетила по-рано? Нима бе толкова изтощена и изчерпана, че не можеше да разсъждава логично!

Трябваше да го потърси още веднъж по-упорито. Иначе Джоан просто не можеше да се отърси от мъчителните догадки и предположения.

Тя не успя да открие доктор Лоуман, защото заедно с доктор Пайл бяха отишли по домовете си, превърнати в лазарети, за да отнесат на съпругите си малко храна и вода за пиене. Накрая Джоан реши да уведоми Харисън, че се оттегля за около час-два. Трябваше на всяка цена да провери дали Адам се бе отбил през къщата на баща си и дали името му вече фигурираше в списъка на оцелелите. Повече не можеше да изчаква Андрю.

— Може би докато се върнеш, най-после ще ни донесат и медицинските помощи — каза Харисън и гласът му прозвуча обнадеждаващо, въпреки че видът му издаваше колко изтощен е в този момент. — Може също да донесат чисти чаршафи и одеяла за пациентите.

Джоан изпита известни угризения, когато видя колко съсипан от умора бе Харисън. Тя знаеше, че ако открие Адам, едва ли ще се върне в болницата. Първо щеше да се увери, че Адам е добре, а после щеше да тръгне направо към дупката във времето. Тъй като доктор Матюс бе доста зле поради собствените си рани, в близко време лекарите, способни за работа, щяха да са едва трима. Джоан нямаше време да разсъждава за това тъкмо сега. Времето летеше отчайващо бързо.

Когато излезе навън, тя с изненада забеляза колко по-активни и организирани бяха станали хората за краткото време, докато тя се грижеше за ранените вътре в училището. Сега труповете на мъртвите се издирваха от двойно повече хора, които разчистваха разрушенията. Повечето бяха облечени в чисто нови дрехи. Сега си припомни как някой казваше, че заедно с провизиите във влака е имало и много доброволци, пристигнали да помагат. Повечето от тези мъже бяха дошли с Пенсилванските железопътни линии. За жалост сред тях имаше и някои любопитни и жадни за сензации, които само се шляеха и разглеждаха с интерес кървавата гледка на масова гибел и опустошение.

Джоан повдигна единия си ръкав към носа, за да се предпази от още тежкото зловоние и смрад. С другата си ръка тя повдигна полата си и се огледа накъде трябва да тръгне, за да стигне по-бързо до къщата на Парк.

Беше толкова изтощена от работата през тези часове, че когато затвори за кратко очи, усети невероятна тежест в слепоочията и челото си, сякаш някой я бе ударил с чук по главата. Единствено като затвореше очи, Джоан долавяше болката, която я зашеметяваше, но ако гледаше напред и вървеше бързо, тя се чувстваше по-добре.

Когато най-после забеляза лутеранската църква, Джоан ускори крачки към дома на Парк. Този път тя се придвижи много по-лесно, защото през изминалите часове хората бяха поразчистили повечето улици. Последните няколко метра Джоан буквално измина на бегом, нетърпелива да научи някоя добра новина за Адам. Когато влетя в къщата, тя откри Шийла, седнала в същия стол, в който я бе оставила, умислена и мрачна.

— Адам появи ли се? — попита Джоан с разтревожен глас и едва сега съобрази, че можеше да донесе на момичето храна и вода за пиене.

— Не. Не съм го виждала — отговори Шийла, без да погледне Джоан. — Никого не съм виждала.

Джоан бе съкрушена, когато чу, че Адам още не се е появил. Вече бе предположила, че той се лута някъде из улиците, за да я намери.

— Сигурна ли си? — запита тя.

Шийла кимна с глава.

Обезпокоена от странното й поведение, Джоан коленичи до стола, на който девойката бе седнала, взря се в празния й поглед и отчетливо изрече:

— Никой ли не се е отбивал през цялото време, откакто си тръгнах?

— Не си спомням да е идвал — отвърна Шийла, а после се намръщи, сякаш внезапно си спомни нещо. — Само едно малко момиченце, което търсеше майка си. Казах й, че дори не зная коя е майка й. Въпреки това я накарах да продължава да търси.

— Не си ли излизала за храна? Дойде един влак с помощи. Донесли са храна и вода, макар и недостатъчно.

— Нали ми казахте да чакам тук? — при тези думи Шийла за пръв път погледна към Джоан. — Нали ми заръчахте да изчакам господаря Адам?

Джоан въздъхна. Тя се раздвояваше между необходимостта да изпрати момичето за храна на гарата и желанието да я остави да чака в къщата, докато Адам се появи.

— Знаеш ли какво ми хрумна? Ще изпратя по някой храна и вода за теб. Само не продължавай да седиш така безучастно и скръбно на този стол! Можеш да свършиш много работа. Тъй като доста хора са останали без покрив, понеже къщите им са унищожени, можеш да разчистиш тук. Така все някой ще може да се подслони при теб. И бездруго времето е ужасно.

Джоан си помисли дали да не посъветва Шийла да се качи на горния етаж, но веднага се сети, че стълбите са разрушени и представляват голяма опасност, затова само добави:

— Можеш да прибереш някои бездомни деца да преспят тук.

Лицето на Шийла внезапно се озари. Тя се огледа наоколо, сякаш за да прецени каква работа има да свърши.

— Това е добра идея. Ако мога да помоля някой отвън да ми помогне, може би ще успеем да покрием с нещо тези изпочупени прозорци и така ще мога наистина да приютя някого. Мога да оправя тази стая за не повече от два часа.

Когато Джоан си тръгваше от къщата, тя откри две деца, скрити на задната веранда, и ги изпрати да помогнат на Шийла в изгребването на калта от пода и почистването на стаята.

Джоан нямаше сили да понесе отново гледката в моргата. Затова тя се насочи към гарата, за да вземе храна и питейна вода за Шийла и децата. След това се запъти към бюрото за регистрация на живите. Провери за имената на Адам и Джордж, но нито един от двамата не бе записан. Нямаше го и името на Джени Рутледж. Къде бяха пропаднали всички тези хора?

Тъй като не й оставаше нищо друго, освен да провери в моргата, и понеже предполагаше, че Андрю вече е там, Джоан реши да се върне в болницата, където чакаха помощта й твърде много ранени. Там можеше да изчака, докато получи някаква вест за Адам.

Докато прекосяваше разчистените пътеки, Джоан оглеждаше залисаните в спасителните операции хора. Заля я вълна на отчаяние, когато видя купчините тела, изровени изпод останките. Калната вода продължаваше да се стича, освободена от телата и остатъците, наслоени на различни купчини.

Джоан се молеше да не открият Адам заровен някъде така, както тя бе намерила Парк. Надяваше се на силното му тяло и на издръжливостта му. Ако някой можеше да издържи на подобно изпитание, то това бе само Адам. Като че ли бе забравила какви силни и здрави мъже бяха загинали в битката с водната стихия.

Забързана, Джоан се огледа повторно наоколо. Погледът й бе прикован от нещо пурпурночервено недалеч от нея. Това алено петно се отличаваше ярко на фона на сивата тъга и всеобщата гибел наоколо. Джоан смаяно разпозна в него истинска роза, плаваща в калната локва. Необяснимо как нещо толкова изящно и красиво, като това цвете, бе оцеляло в нещастието, унищожило всичко наоколо. За нея то се превърна в символ на надеждата, че и Адам може да оживее.

Само след няколко минути, когато Джоан влезе в болницата, настроението й бе съвсем различно.

За жалост погледът й помръкна, щом съзря Харисън и доктор Матюс да спорят, че Матюс има наистина нужда от малка почивка и трябва да иде до дома на Пайл или Лоуман.

— Ти едва не припадна само преди минута! — настояваше разгневен Харисън, изморен да се бори с ината на своя колега. — Трябва да си починеш. Не си спал от самото начало на бедствието.

— Нито пък ти — възпротиви се Матюс.

— Има голяма разлика. Моите ребра не са потрошени. На мен ми няма нищо.

— Но аз се чувствам чудесно.

— Лъжеш. Толкова много те боли, че едва ме гледаш в момента, а по очите ти мога да преценя, че вече те тресе от раната. Нима мислиш, че можеш да си полезен, като умреш?

— Всичко, от което сега имам нужда, е още от онова сирене и шунката и малко вода. Ще се почувствам много по-добре.

— Не само храна и вода ще ти възвърнат силите — продължи да го увещава Харисън и като забеляза Джоан, й махна с ръка. — Джоан, кажи му, че има нужда от почивка.

— И на двамата ви е необходима почивка — призна тя, като знаеше, че е абсолютно невъзможно да продължават със същото темпо.

Самата тя бе пределно изтощена от всичко преживяно през тези два дни. Ръцете й висяха като откъснати.

— Само че се боя, че нито един от вас няма да се предаде, докато организмът ви просто не откаже да ви се подчинява.

— Значи можем спокойно да продължим да работим — добави бързо доктор Матюс и посочи към стаята с чакащите.

В това време зад тях се бе приближил един мъж, който търпеливо изчакваше разговорът им да приключи, за да се намеси:

— Къде да го сложа? — запита той. Носеше на ръце отпуснатото тяло на пострадал младеж.

Джоан се вцепени, когато разпозна безчувственото тяло на Джордж Хес, и изобщо не погледна към мъжа.

— Отнесете го на масата, която е най-близо до прозореца — каза Джоан и цялата й умора моментално се изпари. Заедно с доктор Матюс те тръгнаха натам, без да обръщат внимание на скованата походка на мъжа. Когато момчето бе положено на масата, двамата лекари без повече бавене започнаха да го преглеждат.

— Защо си тук? — запита мъжът със слаб глас.

Тъй като не разбра към кого е насочен въпросът, Джоан се обърна най-после с лице към мъжа и изтръпна от изумление. Тя едва не се свлече от внезапно обзелата я слабост.

Мъжът, който бе донесъл Джордж, бе самият Адам. Целият бе изпоцапан със съсирена кръв, смесена с керосин и кал. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне, но важното бе, че е жив. Все още жив.

Сълзите й рукнаха и Джоан се хвърли да го прегърне, но това едва не го повали на земята. Същевременно тя усети, че нещо остро я ръгна в ребрата. Адам едва се изправи отново. След това бавно и полузамаяно проследи движенията на Джоан, докато тя откриваше гърдите му, отстранявайки разкъсаната риза. Като видя острата дървена пръчка, забита в тялото му, тя извика ужасено. Пробивът бе някъде под ребрата, в областта на кръста. Дървото бе закръглено и с кухини, с диаметър около три сантиметра. Приличаше на онези колове, от които правеха дървените корнизи над бебешките легла или перилата на пейките по парковете.

— Адам, за Бога, какво се е случило?! — възкликна панически Джоан.

Тя повдига още по-високо остатъците от ризата му и погледна откъм гърба. Погледът й издаваше ужаса, който изпита, когато установи, че дървото го бе пронизало като копие. Представи си колко го боли в този момент и едва си пое дъх, преди да повтори:

— Какво е станало?

— Щях да измъкна сам от тялото си това противно нещо — измърмори той, като гледаше окървавеното парче дърво, — но ме бе страх какво ще стане след това. Уплаших се да не изгубя повече кръв. Или още по-лошо, да припадна — и като я погледна, Адам продължи: — Не можех да допусна да ми се случи нещо такова. Ако бях припаднал, нямаше да мога да помогна на Джордж. Намерих го затиснат.

— Затиснат? Къде? — запита Джоан и хвърли поглед към изпадналото в безсъзнание момче, след което отново се върна към Адам, който бе основната й грижа в този момент. Беше слисана от това, че изобщо е оцелял при такава жестока рана.

— Беше го затиснало едно паднало дърво — каза със запъване Адам.

Гласът му почти не се долавяше. Тялото му постепенно губеше последните съпротивителни сили. Джоан се изплаши да не би Адам да припадне, но той продължи да говори замаяно:

— Трябваше да го извадя. Той ми е като син. Трябваше да го спася, да му помогна.

— Ето, ти наистина му помогна. Доктор Матюс ще се погрижи за него — увери го Джоан, въпреки че не знаеше какво е състоянието на самия Матюс и колко още ще издържи. Още повече че докато преглеждаше тялото на момчето, тя установи, че повечето кости на долните крайници са изпочупени; без рентгенова снимка едва ли можеха изобщо да се справят. Нямаше как да узнаят какви вътрешни увреждания има.

— Адам, искам да седнеш тук, преди да си се строполил на земята — нареди Джоан, а стомахът й се бе свил на топка от напрежение.

Тя се огледа наоколо и забеляза, че масата на доктор Лоуман е празна. Когато се пресегна да го хване под ръка, Адам залитна, но успя да се задържи на крака. Джоан трепереше от страх, че той може да не успее да стигне до масата, ако изгуби съзнание. Сърцето и биеше така ожесточено, като че ли щеше да изхвръкне всеки момент от гърдите й. Тя примираше от ужас, че ако клинът се закачи някъде при падането на Адам, тялото му можеше да се разкъса на две.

— Трябваше да измъкна Джордж оттам — продължаваше да заеква Адам, докато Джоан го водеше през стаята към празната маса.

В следващия миг силите му го напуснаха и той се строполи безжизнен на земята.

— Доктор Лоуман, бързо!!! — разкрещя се истерично Джоан.

Само преди секунди лекарят бе влязъл в стаята и се притече мигновено на виковете й за помощ.