Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (20)

Деветнадесета глава

— Сигурна ли си, че тя би приела гости? — питаше Джон Босуел, докато Джийн продължаваше да чука по вратата на апартамента на Джоан. — Защо не изчакаме и не дойдем по-късно? — настояваше той.

— Изобщо не ме интересува дали приема гости, или не! — отряза го Джийн, докато бъркаше в джоба си за ключовете от апартамента на Джоан. — Естествено, че Джо има нужда от компания. Някой трябва да й помогне да освободи затормозеното си съзнание след смъртта на родителите й. Нямаш представа колко странно се държи напоследък.

— Ами ако грешиш? Защо пък да няма нужда от малко усамотение, поне за известно време? — подхвърли Джон, без да прави опит да възпре Джийн от намерението й да влезе в апартамента.

— Не, изобщо не греша! — отвърна Джийн с тих глас, за да може да я чуе само Джон. — Да беше я чул вчера. Беше толкова объркана, че чак ме изплаши. Изглежда, не различава бъдещето от миналото и като става дума за минало, тя не говори за неща, които са станали миналата седмица или миналата година. Бедната ми приятелка здравата е загазила и има нужда от сериозна помощ. Тъй като много държа на нея, именно аз трябва да й помогна. За Бога, тя дори вече не заключва външната си врата! Нямам нужда от ключа си — при тези думи Джийн се смръщи и веждите й се сключиха на челото. — Можеш ли да си представиш какви ли не отрепки могат да влязат безпрепятствено в дома й!

— Вярно — съгласи се Джон, но си мислеше, че според думите на приятелката му и те двамата също би трябвало да са отрепки.

Джийн бавно влезе вътре и махна с ръка на Джон да я последва, след което извиси гласа си така, че да може да се чуе в най-отдалечената стая на апартамента.

— Джоан! Ние сме — Джийн и Джон. Отбихме се да те поканим на вечеря с нас, ако нямаш нищо против. Джон е решил да идем да хапнем някъде морски специалитети.

В този момент Джон повдигна едната си вежда учудено, но Джийн тутакси постави пръст на устните си, за да го накара да замълчи. Озадачи я липсата на отговор откъм спалнята на Джоан.

— Джоан, къде си?

Джон остана до входната врата, а Джийн се отправи към задните стаи, за да потърси Джоан.

— Тъй като в повечето стаи светят лампите, едва ли е отишла някъде далече — прецени Джийн, докато се оглеждаше наоколо, смаяна от това, че Джоан не си е у дома. — Забеляза ли дали колата й си беше на мястото, когато идвахме насам?

— Не, не погледнах — отвърна Джон.

Погледът на Джийн шареше из цялата стая, за да открие нещо, което би обяснило отсъствието на Джоан.

— Може да е излязла за храна — предположи Джийн с надежда в гласа, но в този миг забеляза падналата на пода чанта на Джоан и разпръснатото й съдържание. Там бе и портфейлът, в който Джоан обикновено държеше парите и шофьорската си книжка. Явно Джоан не бе излязла на пазар, иначе не би оставила всичките си пари вкъщи. При това тя винаги вземаше и шофьорската си книжка, защото доста често я спираха за превишена скорост.

Джийн се приближи бързо до падналия на пода несесер и повдигна вещите на приятелката си. Бе неприятно изненадана, когато установи, че Джоан е оставила шофьорската си книжка в портфейла. Все още приклекнала, с вещите й в ръце, Джийн провери кои ключове са в портмонето, от което лесно можеше да разбере къде все пак е изчезнала Джоан. Когато отвори страничната преградка на портмонето, предназначена за монети и ключове, Джийн възкликна:

— Виж какво намерих! — тя подаде няколко странни монети към Джон.

— Това са стари монети — каза Джон и приклекна до нея. — Но в идеално състояние, като че ли току-що са били отсечени.

Докато обръщаше едната монета в ръката си, той я оглеждаше удивено с любопитно изражение на лицето си.

— Не съм познавач, но имам чувството, че всяка от тези монети може да бъде оценена за по няколко хиляди. Защо ли ги носи така разсеяно, смесени с останалите си пари! Това може да им навреди, въпреки че са във великолепно състояние.

— Погледни от коя година са.

— Вече го сторих — отвърна Джон и кимна със самочувствие, без да разбира защо Джийн се интересува толкова много от годината, през която са били отсечени.

Той обърна монетите и ги постави внимателно върху дланта на Джийн.

— Четири от тях са от 1888, а две — от 1889 година. Монетите са на повече от сто години, а почти не са издраскани. Затова си мисля, че струват цяло състояние.

— Нима не схващаш? Това е същият период, за който тя непрекъснато ми разправя и твърди, че е пребивавала в онази далечна година, докато е била в дома на родителите си — при тези думи Джийн изглеждаше още по-разтревожена и загрижена.

След като се взря в монетите, тя отново се обърна към Джон.

— Защо й е трябвало да купува монети от онзи период, нима това би й помогнало да повярва на собствените си измислици?!

Джийн притвори светлокафявите си очи, като че ли се признаваше за победена. Когато отново ги отвори, тя стисна здраво монетите.

— Състоянието й е много по-тежко, отколкото изобщо съм предполагала. Тя е минала границата на безумието.

Джон я погледна слисано, без да има понятие, какво трябва да сторят в този момент.

— Как мислиш, къде може да е отишла? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Джийн и като се изправи, тръгна към телефона. — Но трябва да я открия на всяка цена.

 

 

До вечерта водата и мръсотиите, които тя бе завлякла, се поуспокоиха и над целия град се разстла нещо като огромно мътно езеро, което покриваше дори част от Кервил и Коунмах. Въпреки това самата вода не бе застинала неподвижно и все още бе твърде опасно за когото и да било да се подаде от малкото оцелели сгради, стърчащи над водата. Водата продължаваше да се точи и да приижда наоколо с всякакви боклуци и предмети, готова да погълне всеки, който дръзнеше да се подаде навън. Сто седемдесет и пет души бе броят на спасилите се от удавяне благодарение на института Моръл.

Нощта настъпи твърде рано, а по небето се разстилаха мрачни облаци. Тъй като много от хората бяха напоени с газ или керосин при битката със стихията, в института не бе разрешено да се пали огън. Хората се въздържаха да запалят дори някоя свещ. Единствената бледа светлина, която се процеждаше боязливо през прозорците, идваше отвън и през дупките на една от стените, която бе почти разрушена при сблъсъка с връхлетялата водна маса. Светлината идваше откъм каменния мост в долната част на града, където гореше огромен огън.

Тук-там из града се разгоряха още няколко пожара, от които стана още по-светло. Сградата на института обаче си оставаше тъмна и мрачна и само хората, които стояха близо до прозорците, можеха да видят нещо повече от черни сенки.

Поради сумрака в зданието и висящите по прозорците мъже, които се опитваха да спасят още някой оцелял, Джоан не можеше да прецени колко хора се бяха спасили от смърт, намирайки убежище на третия етаж на института Моръл. Само по стоновете, охканията и мърморенето тя предположи, че най-малко стотина души са се приютили в стаите наоколо.

Господи, дано сред тях да бе и Адам!

Тя бе разпитала хората наоколо и от тях разбра, че Адам изобщо не е идвал в института. Така че дори да бе изпреварила мощната вълна на водата, тя едва ли е щяла да го открие на това място. Обхвана я ужас при мисълта, че дори не бе успяла да го предупреди за предстоящата опасност. Той бе загинал, без дори да може да го види и да направи нещо за спасението му.

Стори й се, че няма никакъв смисъл да продължава да живее, щом Адам е мъртъв. Защо ли й трябваше да диша със съзнанието, че само тя се е спасила.

Невероятно, но тя наистина още дишаше.

Въпреки отвратителната миризма на кал, човешка пот, мръсотии и кръв тя продължаваше да си поема въздух. Всъщност това бе единственото нещо, което я впечатляваше след преживяния шок, от който още не можеше да се отърси. Джоан само се взираше безцелно в тъмнината, а единственото й желание в този момент бе целият ужас, болката и смъртта, на които бе станала свидетел през този ден, да изчезнат като сън.

Цялата бе мокра, мръсна и скована от изтощение, но изобщо не можеше да заспи. Не й оставаше нищо друго, освен да седне на влажния под и да се облегне на голямо дървено бюро, като изпъне краката си напред. В паметта й като на филм се редуваха епизоди от ужасния ден.

Поне да бе открила Адам навреме. За жалост не бе успяла. Въпреки времето, с което разполагаше, тя се бе провалила и не бе успяла да промени съдбата му. Може би удавянето му в това жестоко наводнение наистина е било неизбежно. Едва ли Джоан е могла изобщо да промени хода на събитията.

Въпреки всичко тя продължаваше да размисля какво ли би станало, ако бе успяла да го открие. Мислите й се накъсваха от непрестанно разнасящите се наоколо страховити стонове. Джоан се мъчеше да си спомни дали в историческите сведения бе отбелязано, че институтът Моръл е оцелял през нощта след наводнението.

Тъй като водата и натрупаните боклуци продължаваха да се блъскат в сградата от всички страни, Джоан предполагаше, че зданието може и да не издържи и да се срути в даден момент. И бездруго непрекъснато се чуваха звуци от падащи и потъващи сгради наоколо. Заедно с това и писъците на хората, намерили убежище в тях. Писъци на човешки същества, изплашени от близката смърт. Тези писъци Джоан нямаше да забрави през целия си живот. Безпомощна, тя седеше в тъмнината и слушаше предсмъртните викове на невинните хора. Тя се питаше дали Адам е сред тях. Дали бе оцелял в безмилостното наводнение, за да бъде по-късно потопен заедно с много други при потъването на някоя сграда.

— Някой от вас има ли представа какво гори? — попита един мъж на няколко крачки от Джоан. За пръв път от часове някой бе дръзнал да заговори на глас, който се извиси над непрестанните стенания и хлипове наоколо.

Въпреки че Джоан чу въпроса и можеше да отговори, тя се чувстваше толкова отпаднала и унила, че не можеше да обели нито дума. Тя изчака някой друг да отвърне.

— Нямам ни най-малка представа — каза някой в тъмното. — Но каквото и да гори, явно огънят е доста силен и около мястото е доста осветено.

— Струва ми се, че някакъв влак или нещо подобно е обхванато от пламъци върху каменния мост — подхвърли нечий глас откъм пробитата стена. Оттам се виждаха по-ясно извилите се до небето ярки оранжеви пламъци. — При цялата тази мътилка и мъглата, която се спусна, не мога да видя ясно какво гори.

— Не е влак — намеси се Джоан накрая, без да осъзнава, че няма как да обясни откъде знае какво именно гори на моста — това все пак бе нещо, което знаеше от бъдещето. — Това, което се е възпламенило, са натрупаните останки и предмети, заклещени под свода на моста.

— Какви останки?

— Някои от предметите, завлечени от водата, са толкова големи, че не са успели да минат под моста и са се заклещили там. И понеже водата продължава да носи какво ли не, всичко това се е набило в моста, отдолу и върху него. Затова и водата се отблъсква назад, като стигне до моста — той се е превърнал в преградна стена от боклуци и различни предмети. Един от резервоарите с гориво се е разбил върху натрупаните отломъци, сред които е имало все още горяща печка. Така е избухнал пожарът, който все още гори.

— Значи самият мост е още здрав? — възкликна някой.

— Да. Водата се е разплискала встрани от моста към планината и поради това течението не е така силно както преди.

— Откъде знаеш всичко това? — запита друг.

Джоан се сепна, тъй като не очакваше подобен въпрос, но бързо съчини правдоподобен отговор:

— Защото салът, на който се бяхме спасили, мина много близко до моста и аз видях всичко с очите си.

— Била си толкова близко! Добре, че още си жива! — подметна някой.

„Жива ли? — замисли се Джоан. — Нима има смисъл да живея, щом Адам е мъртъв?!“ В следващия миг й проблесна успокоителната мисъл, че все още може да се върне в своето време, а това наистина ще бъде шанс да оцелее. Ако успееше да се върне, можеше да се надява на нещо добро в живота си, поне на нещо малко.

— Да, жива съм! Слава Богу! И вие също сте живи, а това е цяло щастие!

След нейните думи настъпи гробно мълчание, което бе прекъснато от нежната приспивна песен на жена, която очевидно успокояваше малко дете. Джоан облегна глава на бюрото и затвори очи. Може би щеше да се успокои при звуците на нежната майчина песен и също да заспи. Съзнанието й обаче отказваше да се смири. Кошмарът от преживяното я държеше будна и неспокойна.

Тя изпадна в паника, когато се досети, че докато стои затворена в тази сграда и изчаква водата да се оттече бавно изпод моста, след като изгорят всички отпадъци, отворът на прохода във времето бавно, но упорито се стеснява и не бе далеч моментът, в който щеше да стане невъзможно да се премине през него. Ако Джоан не успееше да се добере до тунела навреме, съдбата й можеше да се промени завинаги. Можеше да се окаже в капана на времето, принудена да остане в 1889 година през остатъка от живота си. Това, разбира се, нямаше да й се стори толкова ужасяващо, ако Адам бе останал жив. За жалост той бе мъртъв и Джоан изпадна в депресия от тези мисли.

Не бе успяла да спаси живота на любимия си човек. Това й напомни за провала й при опита да спаси живота на собствените си родители. Нима бе толкова некадърна. Ако бе принудена да остане и да изживее остатъка от живота си в миналото, Джоан недоумяваше как щеше да се справи без обичта и нежността на Адам.

Безутешната жена се втренчи с мрачен поглед в отблясъците на пожара по стените и тавана на института, а спомените й я върнаха към прекрасните дни, които бе прекарала заедно с Адам съвсем неотдавна. Припомняше си онези първи прикрити погледи, които двамата си разменяха, първото докосване на ръцете им, смеха им заедно, когато се веселяха. Най-яркият й спомен, естествено бе любовта им и красотата на споделените чувства, докато се любеха. Очите й се изпълниха с горчиви сълзи, които се стекоха по нараненото й лице, когато Джоан си спомни за нощта, в която Адам за пръв път й бе казал, че я обича.

Джоан изтри сълзите си с опакото на ръката си и за миг се върна към своето време, с което можеше да й се наложи да се раздели завинаги. Спомни си за Джийн, която навярно бе ядосана от това, че Джоан отново е заминала, без да я предупреди и без да отговори на съобщенията, оставени от Джийн в апартамента и в дома на родителите й.

След като Джоан нямаше да се появи на работа във вторник, без да си направи труда да позвъни и да се извини затова, Джийн навярно щеше да побеснее. След това тя сигурно щеше да се изплаши, че нещо лошо се е случило с Джоан, и щеше да предприеме нещо. Навярно щеше да иде до дома на родителите й, колкото да разбере, че от цели две седмици в къщата не се е мяркал никой. Джоан се чудеше колко ли време щеше да мине, докато открият колата й в гората, и какво ли щяха да помислят, когато я намерят отключена, при това с ключовете вътре.

Колко време щеше да измине, преди Джийн да осъзнае, че Джоан е изчезнала завинаги? Дали изобщо щеше да повярва в това? Или щеше да продължи да я търси и да я очаква да се появи всеки момент? За да й изчете поредното конско евангелие… По всичко личеше, че Джийн едва ли изобщо щеше да я види отново. През целия си живот щеше да продължава да се чуди какво е станало с най-добрата й приятелка и как така е изчезнала безследно.

Може би нейното внезапно и безпричинно изчезване щеше да стане поредната сензация в предаването „Неразрешени загадки“, което бе станало толкова популярно напоследък. Тя дори си представи как Джийн се появява на екрана и прави всичко възможно да убеди всеки обикновен американец колко е важно да се положат всички усилия, за да бъде открита изгубената й приятелка доктор Джоан Грифин. Джийн беше човек, който никога не се отказваше лесно и не се предаваше, докато не опита и последния възможен вариант за действие, особено когато ставаше дума за някой, на когото много държи.

Джоан изпита непоносима болка в гърдите си при мисълта, че сега вече бе изгубила всички скъпи на сърцето й хора: първо Том, после родителите, след това Адам, а сега и Джийн и всичките й приятели и колеги от болницата. Сега се налагаше не само да се примири с примитивния начин на живот и допотопната медицина на деветнадесети век, а и да прекара целия си живот в ужасна самота.

През следващите няколко часа Джоан продължи да размишлява над това, което я очакваше, докато внезапно я стресна трясъкът на поредната част от външната стена, срутила се под напора на непрестанно атакуващата я вода. Повечето от тухлите и мазилката изпадаха вътре в помещението върху главите на хората, налягали по пода до стената.

Настъпилата през последните часове тишина внезапно бе нарушена от отчаяните вопли и стенания на хората, разбрали реалната опасност зданието да не издържи и да потъне заедно с тях. Джоан се отърси от мрачното си настроение и в този миг призванието й на лекар се наложи. Ролята й на обикновен наблюдател в миналото вече нямаше никакъв смисъл. Тези хора наоколо имаха нужда от нейната помощ.

Въпреки че самата тя усещаше неописуеми болки в цялото си тяло, Джоан забрави собствените си усещания и реши да се погрижи за ранените и страдащите около нея. И бездруго тя единствена от всички притежаваше и знанията, и уменията да окаже първа помощ. Тя се придвижи към осветения от дупката в стената участък и направи всичко възможно да помогне на пострадалите.

Започна от хората, които изглеждаха най-зле, а после се прехвърли и към онези, които още не бяха осъзнали до каква степен са пострадали. Някои бяха толкова ужасени от всичко, което се бе случило, че още не можеха да усетят болката от страшните си рани. Джоан преценяваше каква помощ може да окаже на всеки, преглеждаше го, обработваше раните и преминаваше към следващия пострадал. Без да иска, докато помагаше на хората, тя бе забравила собствената си участ. Работата по спасението на ранените я измъкна от отчаянието и депресията.

Тя се движеше трескаво, почти без да вижда, по-скоро като опипваше хората. За да превърже колкото се може по-добре раните им, тя разкъса останалите по прозорците завеси, както и малкото дрехи, които някои бяха съумели да вземат със себе си във вързопи. Джоан начупи малкото оцелели столове, които водата просто не бе успяла да завлече, и ги използва вместо шини за обездвижване, където това се налагаше. След петнадесет минути някой откри затворена бутилка уиски в едно от бюрата и Джоан употреби алкохола за почистване на най-сериозните рани.

Всички, които бяха по-добре, се включиха да й помогнат. Сериозно пострадалите оставаха неподвижни и безмълвни, но в очите им се четеше искрена благодарност към Джоан и опита й да им помогне.

Когато към пет часа се развидели и сенките станаха малко по-ясни, Джоан бе твърде заета с работата си, за да забележи почти неуловимите промени. Стаята най-после стана достатъчно светла, за да се вижда всичко наоколо. Сърцето й се сви и тя щеше да закрещи от ужас, когато видя, че жената, която цяла нощ ги бе успокоявала с приспивната си песен, държеше мъртво дете в скута си.

Когато жената отчаяно замоли Джоан да направи нещо за любимата й внучка, думите й бяха толкова отчаяни и изпълнени с такъв копнеж и мъка, че Джоан бе принудена да се престори, че превързва крачето на малкото дете. След това тя увери бабата, че това е всичко, което може да се направи. Възрастната жена й поблагодари със сълзи на очи и продължи да люлее грижовно вкочаненото телце, докато тихо тананикаше приспивна песничка.

До седем часа сутринта мъглата и димът се разсеяха достатъчно, за да се види, че водата се бе оттеглила към долната част на града. Някои от мъжете се осмелиха да поемат по водата върху някои от полуизгорените предмети. Последваха ги и други, които успяха да намерят достатъчно солидни дървени отломки, за да се закрепят върху тях. Повечето бяха боси и голи, с мизерни остатъци от дрехи по телата си. Виждаше се, че са контузени, изподраскани и страшно объркани.

Всички оцелели, които поглеждаха през прозорците, онемяваха при страховитата гледка на масова смърт и разрушение. Някои отчаяно се опитваха да разберат какво се бе случило и защо животът им внезапно се бе променил така драматично.

Други бяха ужасени от настъпилото навсякъде гробно мълчание. Долината бе застинала в непривична пустота и заглъхналост. Обикновените звуци и шумотевицата от ежедневието не се чуваха. Нямаше и помен от обичайните изсвирвания откъм заводите, звъна на машините, пукотевицата по паветата от клатушкащи се карети, тътена на тежките влакове, които минаваха ден и нощ. Всичко бе замлъкнало. Липсваха каквито и да било признаци на живот.

От време на време се дочуваше само камбанен звън откъм лутеранската църква и стоновете на пострадалите хора. Когато на дневната светлина всички успяха да видят истинските размери на бедствието, никой нямаше сили да произнесе каквото и да е. Над мрачната картина на всеобща смърт и опустошение дори не прехвръкваха птици.

Когато видя колко много хора напускат сградата на института, Джоан реши, че за нея също няма смисъл да остава повече. Като се увери, че при ранените ще останат няколко души, докато дойде помощ да ги прибере, Джоан си тръгна. Все още под влияние на болката и отчаянието от това, че не бе успяла да спаси Адам от такава насилствена жестока смърт, Джоан се отправи към импровизираните морги, за които си спомняше от познанията си за ужасното бедствие. Проправяше си внимателно път през неимоверните купчини от предмети и боклуци, покрай отблъскващите с вонята си застояли води и се опитваше да пренебрегва болката, която изпитваше. Цялата й глава туптеше, а мускулите й бяха като премазани от ужасяващата битка на живот и смърт от предишния ден. Джоан предпочиташе да не гледа към плаващите около нея безброй тела на удавници.

Сега, когато почти всички наоколо бяха полуголи, само по бельо или в дрехи, които бяха успели да намерят във водата, Джоан нямаше защо да се срамува от окаляните си изподрани одежди. Тя напредваше едва-едва през калта. Никой не я поглеждаше. В този момент хората изобщо не се интересуваха кой как е облечен.

Единственото й желание бе да открие тялото на Адам. От книгите, които бе чела, си спомни, че най-голямата морга се е появила на Адамс Стрийт, в училището, а също така че трупове са били събрани в салона на Морървил и в няколко от оцелелите църкви наоколо. Джоан реши да провери първо в училището. Стори й се логично тялото на Адам да бъде намерено в училище, което носеше същото име като неговото.

За жалост се оказа абсолютно невъзможно да разпознае училището без помощта на околните сгради и други белези. Някои здания бяха затрупани до такава степен с тела и отломки, че дори и високите стръмни планински върхове около града не се виждаха от тях. Някои от градските райони бяха така опустошени, че бяха почти сравнени със земята.

Онова, което само преди два дни бе процъфтяваща долина с китен градски център — Джонстаун, сега представляваше тъжна картина, сглобена от огромни купчини мъртви човешки и животински тела и органи, както и различни изпотрошени предмети.

Изпочупени мебели, изкривени железопътни линии, части от селскостопански уреди и съоръжения, детски играчки, разкъсани книги, килими, завеси, стъклени парчетии от буркани и чинии, колелета от велосипеди, куфари, свещници, телеграфни жици и стълбове, клони от дървета и храсти, разковани бурета, прибори и съдове, облекло и всякакъв род строителни материали. Във водата се носеше какво ли не… Предметите и парчетиите се струпваха в купища, високи до тридесет фута, заседнали някъде в плитчините, или продължаваха да се носят по течението, като се мятаха във всички посоки.

До обед всички, които бяха успели да избягат в планините, и онези, които бяха оцелели благодарение на няколкото все още стърчащи над водата сгради, започнаха да се лутат напосоки, отчаяно търсейки своите близки. Никой не можеше да си обясни какво точно се бе случило. Разтревожените погледи на хората се срещаха, разминаваха се безмълвно и всеки продължаваше да търси някой близък и познат. Най-често разменяните думи бяха въпроси, дали някой случайно не е видял някого. За други разговори хората нямаха нито сили, нито желание. Всички бяха изпаднали в шок.

До ранния следобед хората станаха по-енергични. Всеки, който бе във форма да оказва помощ на пострадали, участваше в измъкването на хората, потънали заедно с къщите си, като изтегляха по чудо оцелелите върху някой покрив или останало дърво на улицата.

Хората се обединиха в малки групички от мъже и жени, които се ровеха в огромните купчини отломки, отчаяно търсейки някой оживял. Други се отправиха сами да търсят своите близки и членовете на семействата си.

Докъдето стигаше погледът, разрушенията и опустошенията бяха отчайващи. Не се виждаше само какви поражения бе нанесло бедствието върху останалата част от долината. Всички телеграфни стълбове бяха изкоренени. Връзката между Джонстаун и останалия свят бе изцяло прекъсната. Мостовете бяха пропаднали вдън земя, а пътищата бяха непроходими. Всички железопътни линии, водещи извън града, бяха разрушени до една.

Къщите продължаваха да се трошат и да погубват малцината, които бяха се осмелили да потърсят подслон и спасение от студа в тях. Изневиделица отнякъде се изсипваха огромни купчини боклуци или се самозапалваха по мистериозен начин, от което спасителните операции ставаха още по-обречени и неуспешни. Макар и едва пъплейки, с последни усилия, хората продължаваха да търсят близките и приятелите си въпреки дебнещите ги опасности.

Докато минаваше точно през едно вонящо блато, Джоан установи, че зловонието от разлагащи се тела и мръсотии става все по-непоносимо с всеки изминат час. Нямаше никаква храна, нито питейна вода. Много скоро гладът и жаждата щяха да се превърнат в следващата не по-малка беда за оцелелите.

Нямаше нито ред, нито организация във всичко, което се правеше. Затова Джоан едва успяваше да се придвижи през опустошения град. Всеки път, когато се спираше да попита някого за посоката, тя получаваше един и същ отговор — празен поглед и отчаяно повдигане на рамене. Останките, по които човек можеше да се ориентира, бяха съвсем оскъдни, а и хората наоколо непрекъснато се движеха и изместваха нещо. За Джоан бе почти невъзможно да се ориентира в обстановката и да разбере къде се намира.

Бе решила на всяка цена да открие трупа на Адам. Не можеше да позволи тялото му да бъде погребано в някакъв неизвестен масов гроб. След като бе пропуснала възможността да го спаси, сега поне му дължеше християнско погребение и надгробен камък с изсечено име на него. Адам го заслужаваше.

Когато Джоан най-после достигна и разпозна Адамс Стрийт и училището, то още не бе превърнато в огромна морга. Неколцина ранени се бяха подслонили вътре, но засега хората, които бяха подхванали спасителните операции, още не бяха обсъдили организацията и начина, по който да се погрижат за мъртвите. Затова и училището все още бе пусто.

Нямаше друг избор, освен да изчака събитията сами да се развият. Затова Джоан реши да отиде до къщата на Парк и да провери дали тя е оцеляла в наводнението. Искаше й се Парк и неговите две помощнички да бяха успели да избягат в планината, преди водата да ги е заляла. Стори й се, че е редно да бъде заедно с Парк, когато щяха да му съобщят за смъртта на неговия син.

Зави й се свят при самата мисъл за смъртта на Адам, но тя успя да устои на мъката и скръбта. Оставаше й толкова много работа. След това можеше да плаче цял живот. Засега тя едва успяваше да осмисли всичко, което се бе случило.

Тъй като бе установила, че Адам не е бил в института, Джоан предположи, че е напълно възможно да е бил на път за дома на баща си, когато водата бе връхлетяла. Тя бавно продължаваше да върви, докато стигна до главната улица, която сега бе почти неузнаваема.

Джоан се огледа с надежда да открие някъде тялото на Адам, но след като не забеляза нищо, се отправи в посока, която според нея водеше към дома на възрастния лекар. Проверяваше внимателно всяко мъжко тяло по пътя си с надежда да открие някъде трупа на Адам. Когато го намери, поне ще може да му отдаде последната почит, като го погребе в отделен гроб с надгробен камък. Тя бе твърдо решена да го стори, дори това да пресечеше всяка възможност за връщане към съвремието й.

Въпреки че често бе виждала в отделението за бърза помощ подобни картини, у Джоан се надигаха спазми от погнуса и ужас при вида на някое осакатено или обезобразено тяло. Тя спираше, за да си поеме въздух и да се разсее. Това обаче не само не й помагаше, а напротив — смесилият се със зловонието дим, идващ откъм моста, буквално задръстваше дробовете й. Джоан с усилие се въздържаше от непрестанните пристъпи на гадене. В един момент тя залитна и едва не падна, потресена при вида на обезобразеното тяло на четиригодишно момиченце, облечено във великолепна розова рокличка с дантели, което сякаш се бе приготвило за бал преди злощастието.

Когато заобиколи една огромна купчина на пътя си, Джоан въздъхна с облекчение, съзирайки къщата на Парк на същото място, където винаги бе стояла, макар че сега бе ужасно разрушена. След като едва си проправи път през калта, натрупана наоколо, Джоан се добра до входната врата. Едва сдържа инстинктивното желание да почука. Тя бутна леко полуотворената врата и влезе в пълната с боклуци къща. Обезкуражи я видът на полуопразнения от мебелите дом. Дори на втория етаж бяха останали съвсем малко от вещите, вдигнати там, за да се запазят от наводнението. Водата бе пробила една от стените и бе разрушила всички прозорци на първия и втория етаж. Невероятно, но прозорците на третия етаж бяха останали невредими.

Джоан стъпваше внимателно в дълбоката кал на пода от страх да не се натъкне на някое останало парче стъкло и непрекъснато викаше името на Парк. После на Шели и Шийла. Никой не отвърна на виковете й.

Навярно тримата още не се бяха спуснали от близкия хълм. Джоан потърси нещо, където би могла да остави съобщение. Тя забеляза бюрото на Парк, заклещено в ъгъла между остатъците от потрошени мебели, и тръгна към него с надеждата да открие някой останал молив. Усилено тършуваше из чекмеджетата и накрая намери един счупен молив и влажна хартия. Тогава случайно погледна надолу и внезапно съзря човешки крак, стърчащ изпод бюрото. Тя се вгледа внимателно и видя, че е жена — по всяка вероятност една от прислужничките.

Връхлетя я мощен пристъп на гадене, докато се опитваше да изтегли тялото на мъртвата изпод калта. Защо ли тази глупава жена не се бе вслушала в предупрежденията й и не бе избягала от къщата? Огледа се наоколо за другата близначка, но не откри нищо, което да прилича на човешко тяло. Джоан изтегли мъртвата по вече разклатените полуразрушени стълби навън на верандата, където лесно можеха да я открият. После придърпа ръкавите и огледа ръцете й, за да разбере коя от двете близначки бе загинала. След като не съзря белег на нито една от ръцете, тя извади хартията от джоба си, скъса я на две и написа със счупения молив Шели Драм с големи печатни букви. След това мушна бележката в джоба на момичето.

На останалата част от хартията Джоан написа кратка бележка до Парк и Шийла, с която ги уведомяваше, че е идвала да ги търси и навярно отново ще дойде. После остави бележката отгоре на камината, където със сигурност щяха да я забележат. Тя бързо напусна опустялата къща, за да продължи да търси Адам със същата решителност, както и преди.

Докато си мислеше за този квартал, който доскоро бе една от най-красивите и представителни части на Джонстаун, Джоан внезапно забеляза огромния черен лабрадор на доктора, излегнат върху купчина от дъски и изкривена ламарина. Въпреки покритата му с кал и нечистотии козина Джоан разпозна кучето и извика зарадвана, че го вижда живо:

— Шадоу!

Тя се покатери бързо по купчината отломки и протегна ръце към животното. Когато Шадоу не реагира на радостния й повик, Джоан го погледна внимателно и видя, че кучето бе тикнало под себе си едната си лапа, сякаш бе наранена.

— Шадоу, ела при мене! Не ме ли позна? Ела, миличък.

Шадоу изскимтя тъжно, когато разпозна Джоан, но въпреки отчаяните й опити да го накара да слезе не помръдваше от мястото си, а то бе така високо и непристъпно, че Джоан по никакъв начин не можеше да стигне до него.

— Моля те, Шадоу! Слез долу. Виждам, че си ранен, но само слез при мен и ще ти помогна.

Джоан се подпря на един счупен телеграфен стълб наблизо, който стърчеше под ъгъл от земята. Тя не обърна внимание на лепкавата тиня, която оцапа ръцете й, а се опита да пристъпи още по-близо до кучето.

— Шадоу, хайде, миличък, слез долу!

Тя предположи, че болката му пречи да стигне до нея. Затова се потруди сама да се качи при кучето и да му помогне да слезе от купчината. Докато протягаше ръка да се хване за някоя от стърчащите дъски, Джоан забеляза човешка ръка, заровена в боклуците. Пръстите й бяха протегнати така, сякаш очакваха помощта й. Тя едва издържа на внезапния ужас и погнуса, след което се разтрепери от паника, като си даде сметка, че кучето никога не напускаше своя господар. Тя бързо отстрани няколко дъски от мястото, докато различи кожена седалка на карета. Накрая лицето и едното рамо се разкриха пред погледа й.

— О, Господи, не!

Опасенията й се оправдаха. Ръката, протегната за помощ, беше на Парк.

Джоан се втренчи в трупа му, скована от ужас. Онова, което се виждаше от дрехите му, бяха ръкавът на палтото му, панталоните и една обувка. Другата обувка, ризата и остатъците от палтото му по всяка вероятност бяха отнесени от водата. Странно, но тялото му изглеждаше почти ненаранено. Нито една от драскотините и синините не бе сериозна, от което Джоан заключи, че докторът е получил втори сърдечен пристъп, който е причинил смъртта му доста по-рано.

Явно наводнението ги бе застигнало в каретата, докато са се опитвали да избягат заедно с Шадоу. Очевидно първоначалният удар в двуколката не е бил толкова силен и тя се бе носила доста време, докато се блъсне в купчината изпочупени предмети и боклуци, което обясняваше как се бе спасил Шадоу. Ето защо и домашната помощничка не се е възползвала от съвета на Джоан. Докторът просто не се бе прибрал вкъщи навреме, а момичето бе чакало до последния момент, надявайки се да го предупреди за бедствието.

Напълно загубила самообладание, Джоан се загледа във все още полузаровеното тяло на доктора и изведнъж се разкрещя истерично, като размахваше ръце към двама мъже наблизо. Тримата се заеха да освободят затрупаното тяло.

Въпреки че лицето му бе мораво и тялото му — абсолютно безчувствено, Джоан посегна да провери пулса му. Не долови нищо.

Прониза я остра сърдечна болка и краката й се подкосиха. За пръв път от сутринта, откакто бе напуснала института, Джоан не издържа и се отпусна на земята, като започна да ридае безутешно. Ужасното наводнение й бе отнело не само Адам, а и Парк. Какво още й оставаше?

Джоан закри лицето си, сгърчена от непосилното отчаяние и скръб. Съвсем неотдавна бе спасила живота на Парк, а накрая той бе загинал от такава насилствена ужасяваща смърт. Защо изобщо го бе спасила тогава? За да завърши живота си така? Беше крайно несправедливо. Вместо да бъде погребан с всичките почести, които заслужаваше, Парк щеше да иде в земята заедно с повече от две хиляди други души като него.

Тя гледаше с тъга как двамата мъже отнесоха тялото на доктора на по-чисто място, където той можеше да бъде открит лесно. Зад тях отпуснато накуцваше Шадоу, следвайки неотлъчно своя господар.

— Него ще го разпознаят лесно — каза по-възрастният мъж и тъжно поклати глава. — Кой в града не познаваше стария доктор Джонсън! Той изроди и четирите ми деца, а последното спаси от смърт, когато бе болно от треска миналата година. Жалко, че е мъртъв!

Джоан се изправи бързо и реши да тръгва, за да не гледа повече отчайващата картина. Тя се олюля леко от безпомощност и скръб, след което се опита да привика Шадоу след себе си. Кучето обаче категорично отказа да изостави своя господар и отново легна на земята до Парк, като подгъна болната лапа под тялото си.

— Моля те, Шадоу, ела с мен! — повтаряше Джоан със сълзи на очи.

Верността на кучето напълно я съкруши. Тя продължаваше да го увещава:

— Ела, миличък. Ще ти намеря някой, който да се грижи за теб.

Мислеше си, че Шийла навярно е останала жива и ако това се окажеше така, тя едва ли щеше да откаже да се погрижи за кучето.

— Ела, Шадоу. Ще идем обратно вкъщи и там можеш да почакаш.

Шадоу повдигна глава и я погледна с тъжните си кафяви очи, но не помръдна. След това постави брадичката си върху крака на Парк, с което й даде да разбере, че няма намерение да се помръдне от тялото на господаря си.

— Но аз не мога да остана при теб — продължи да обяснява Джоан, сякаш кучето разбираше всичко. — Трябва да се опитам да намеря Адам.

След като изтри сълзите от очите си, Джоан погледна към часовника на кулата на лутеранската църква, които за всеобщо удивление все още работеше, и видя, че часът бе почти четири. Бяха изминали няколко часа откакто бе напуснала сградата на института, и тя реши отново да потърси в училището на Адамс Стрийт. До този момент навярно вече бяха взели решение да го използват за морга. Това бе единственото място, където можеха да се поберат огромното количество трупове.

Джоан побърза. Времето летеше неумолимо.