Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (16)

Петнадесета глава

През цялата вечер Констанс зорко наблюдаваше Джоан и Адам и като че ли през цялото време търсеше удобен момент да ги хване отново насаме, за да им разкрие онова, което знаеше за Джоан, ако изобщо имаше такова нещо. За щастие тя изобщо не успя да улучи момент, в който да ги застави да я изслушат.

Когато успяха да откопчат доктор Джонсън от хищните ръце на вдовицата Рей, Джоан и Адам останаха заедно с него през цялата вечер, непрекъснато заобиколени от приятели и познати. Въпреки че Джоан едва бе избегнала надвисналата над главата й опасност, тя все пак не можеше да не злорадства при вида на обидената до смърт глезена приятелка на Адам след неговия категоричен отказ да я изслуша.

Едва на следващата сутрин, когато двамата потеглиха за къщата на Адам, жизнерадостното настроение на Джоан се смени отново с вяло и мрачно при мисълта, че времето, което им оставаше да бъдат заедно, вече привършваше. Джоан едва сдържаше сълзите си. Двадесети беше точно след два дни. В понеделник тя трябваше да си тръгне от Адам, от неговото време и от новите им приятели, но този път завинаги.

Може би затова тя едва не се разплака, докато си вземаха довиждане с Парк в съботната сутрин. Бе й много трудно да се сбогува след всички грижи, които бе положила за него, и след породилата се привързаност между тях.

Но с Адам щеше да й бъде двойно по-трудно да се раздели. Тя изобщо не можеше да се усмихне — дори и тогава, когато Джордж се пошегува, че лицето й е навъсено като буреносен облак.

Сърцето й бе изсъхнало от тъга през последните дни. Струваше й се, че й предстои да изгуби част от самата себе си, без никога да може да я възстанови. И все пак оставаха още цели два дни. Защо да не се наслади на времето, което й оставаше?

— Какво ти е? — попита я Адам, когато се изкачи на задната веранда да провери къде се бави Джоан.

Той тъкмо се бе преоблякъл и очакваше да я завари в гостната.

— Защо стоиш така неподвижно? — запита той разтревожено.

Джоан се стресна, тъй като изобщо не бе чула вратата да се отваря. Когато се обърна към Адам, тя тихо отвърна:

— Няма ми нищо.

Младата жена бе поставила ръка на гърдите си и усещаше ускорените удари на сърцето си. Тя отново обърна поглед към прозореца, откъдето се виждаше как залязващото слънце гали върховете на дърветата.

— Само малко се поизморих, докато те чаках вътре вкъщи. Навън е толкова прекрасно, че е за предпочитане човек да стои на въздух.

— Да, наистина е така — съгласи се Адам, погледна също към прозореца и си пое дълбоко въздух.

Откъм цветната леха се долавяше ароматът на рози.

— Дорис преди малко ми каза, че вечерята ще е готова по-рано. Само след няколко минути можем да идем в трапезарията, а нали знаеш колко се паникьосва, когато не се появим навреме, докато яденето е още топло.

После внезапно добави:

— Знаеш ли какво ми хрумна? Можем да се поразходим, след като вечеряме. И бездруго още е светло навън. Наблизо има една ливада, покрита с диви цветя, която е изключително красива по това време на годината.

Джоан се усмихна, докато наблюдаваше широките му рамене изпод синята батистена риза, с която се бе преоблякъл. Очевидно Адам искаше да си отдъхне в удобните домашни дрехи след официалните тоалети от предишната вечер. Нейните намерения съвпадаха с неговите. Джоан особено много обичаше да му се любува, когато е по риза. Самата тя бе предпочела една от летните си рокли с буфан ръкав и кръгло отворено деколте. Бледорозовият цвят на дрехата й придаваше свежест и елегантност.

— С радост бих се поразходила, но ти навярно си доста изморен, след като цял следобед поправяхте рухналия покрив.

Джоан предположи, че въпросната ливада може да е онази, която бе съвсем близо до пролуката на тунела във времето, който я очакваше…

— Не би ли предпочел да си поседиш вкъщи и да погледаш залеза на слънцето? — попита тя.

Адам поклати отрицателно глава. Никога досега не се бе чувствал толкова възбуден и развълнуван. Самото присъствие на Джоан в дома му, му вдъхваше нови сили и ентусиазъм.

— Странно, изобщо не се чувствам изморен. Но съм готов да се съглася с онова, което ти предложиш.

Всъщност за него нямаше никакво значение какво ще правят, щом при всички положения щяха да бъдат заедно.

Джоан реши, че ще е по-добре и за двамата, ако си останат вкъщи, особено след като имаше възможността да се наслаждава на Адам, облечен в любимата й риза, без той да забележи това. Вместо разходката тя предложи просто да поседят за малко в градината.

Веднага след като вечеряха добре, Адам и Джоан излязоха. Заедно почистиха люлката от листата и седнаха на дървената пейка, за да се насладят на залеза. Много скоро обаче отнякъде изникна Джордж и с готовност се присъедини към тях, без да усеща, че е нарушил уединението им.

Въпреки усилията на Адам да убеди момчето, че е време за лягане, Джордж упорито продължаваше да стои при тях. Опитваше да лови буболечките, накацали по фенерите, и да изтръгва бурените наоколо с върха на обувките си. В края на краищата навън притъмня и захладня, така че всички предпочетоха да се приберат вкъщи.

Адам беше безкрайно огорчен, че плановете му да остане насаме с Джоан под вечерното небе в обкръжението на ароматните градински цветя бяха рухнали заради наивното единадесетгодишно момче. Той следваше бавно Джоан и Джордж. Когато влязоха вътре, направи последен опит да остане насаме с Джоан, като изпрати Джордж да поръча на майка си една кана течен шоколад. Въобразяваше си, че Джордж ще остане при Дорис, докато тя приготви горещата напитка. За негово огромно съжаление момчето се върна само след минутка с думите, че Дорис ще донесе подноса с каната и чашите, след като приготви шоколада.

Отчаян от неуспешните опити да го отпрати, Адам опита още един вариант.

— Джордж, утре наистина ще имам нужда от помощта ти. Ще ми подаваш гвоздеите, докато слагаме керемидите на покрива, затова мисля, че е най-добре вече да си лягаш, за да успееш да се наспиш.

— Нима ще ми разрешите да се кача горе на покрива заедно с вас? — запита Джордж, очевидно заинтригуван от предложението на Адам. — Но нали сам казахте, че е много опасно да се качвам горе на покрива? Мислех, че ще помагам на Сайръс да поправяме оградата за добитъка.

— Да, но нали вече си достатъчно голям — подхвърли Адам, готов да обещае какво ли не само и само да остане насаме с Джоан. Изобщо не бе планирал това идване в къщата, за да прекара цялото си време с Джордж и Сайръс. — Нали си вече на десет години? — запита разсеяно той.

— Вече навърших единадесет — натъртено отвърна Джордж и уточни с гордост: — Даже съм на единадесет години и цели шест месеца.

— Значи си достатъчно голям, за да можеш да ми помогнеш за покрива. Но това означава, че трябва да си добре отпочинал. Не мога да допусна най-добрият ми помощник да се умори, преди да сме свършили.

Джоан наблюдаваше реакцията на момчето, докато го хвалеха, и много добре разбираше какво именно цели Адам. Тя едва сдържа усмивката си, когато видя как Джордж се изпъчи от вълнение и готовност да изпълни всичко, само и само да му разрешат да се качи на покрива като голям мъж. Затова бързо се съгласи:

— Прав сте. Трябва да си лягам — след тази думи момчето се обърна към Джоан и кимна вежливо. — До утре сутринта!

Джордж се изпъна, завъртя се бързо на пети и се отправи към стаята си с горда походка.

— Нарочно го направи, нали? — запита Джоан веднага щом Джордж се скри от погледа им.

— Какво съм сторил нарочно? — престори се Адам, че не разбира, след което вежливо се отдръпна встрани и с жест покани Джоан да преминат в салона. — Момчето е още малко и трябва да си ляга рано.

На влизане в гостната Джоан забеляза, че само две от лампите бяха запалени в двата края на масата зад канапето, на което обикновено сядаха заедно. Необикновена романтика излъчваше цялата стая, полуосветена от блясъка на лампите, и с тези старомодни мебели наоколо. Но Джоан се опита да не се поддава на омаята й.

— А на тебе самия не ти ли се спи вече? — запита тя Адам и се отправи към единия от прозорците, за да го отвори.

Въпреки че навън вече бе захладняло, стаята не бе проветрявана целия ден и бе станало малко задушно.

В този момент Джоан забеляза, че часът е вече осем и нещо и почувства известно разочарование от това. Оставаха й точно две нощи в обкръжението на Адам, а времето неумолимо напредваше.

— Нали стана толкова рано тази сутрин? И работи цял ден?

— Нали ти казах вече, че не съм изморен.

Убеден, че Джоан ще се отправи към канапето, той се премести зад нея, за да пресече пътя й.

Джоан не долови движението му и за да не го кара да си мисли, че бърза да се отърве от присъствието му, тя добави все още с лице към прозореца:

— Радвам се, че не си уморен, защото аз самата също не възнамерявам още да си лягам.

Когато се обърна, Джоан едва не извика от изненада, тъй като почти се блъсна в гърдите на Адам. Не очакваше, че той е толкова близо зад нея. Нито пък, че ще съзре в очите му пламъка на изгарящо желание и нетърпение. Сърцето й заби неистово. Всяка частица от тялото й тръпнеше в очакване.

— Аз, аз… само исках да проветря малко стаята — заекна тя, защото всъщност нямаше нужда да обяснява това.

— Чудесна идея — съгласи се Адам и преглътна, когато погледът му скочи от кафявите й очи към леко отворените устни.

Обладан от непреодолимо желание, Адам се пресегна и нежно я погали по лицето. Очите й се затвориха и той разбра, че неговото докосване й доставя истинско удоволствие.

— Спомняш ли си онзи следобед преди няколко седмици, когато те целунах?

Джоан отвори очи от изненада. Не бе очаквала този въпрос.

— Да — отвърна тя колебливо. Трудно можеше да се забрави такава страстна целувка. — Разбира се, че си спомням. Това се случи в деня, когато Джордж нарани ръката си.

Адам продължаваше да се любува на прекрасните й черти. Погледът му се премести от мястото, където с върха на пръстите си леко и нежно галеше кожата й, към дългите очарователни ресници, после върху прекрасния леко чип нос и накрая до едва разтворените й устни, които сякаш очакваха неговите.

— Тогава ти се отдръпна и ми каза, че не е трябвало да го правим.

— Спомням си — отвърна Джоан с леко приглушен от вълнение глас.

Тя долови как погледът му се местеше по лицето й. Странният блясък в очите му издаваше страстно желание. Джоан все по-трудно си поемаше въздух.

— Би ли ми обяснила защо тогава ми каза така? — запита Адам.

— Защо? — отвърна Джоан с въпрос.

Заливаше я мощна вълна емоции, които замъгляваха съзнанието й, затова не успя да схване въпроса му.

— Защо какво? — запита тя повторно.

— Защо никога не е трябвало да те целуна? Ако сега не ми отговориш на този въпрос с достатъчно разумен довод, чувствам, че ще стана жертва на изключителната ти красота и отново ще те целуна.

— Но защо? — слисано попита Джоан, която изобщо не бе очаквала Адам да разкрие така неочаквано чувствата си.

— Аз самият по цели нощи съм си задавал този въпрос: какво е това нещо у теб, което ме привлича толкова много? Какво ме кара да стоя буден нощем и да мисля за теб?

— Ти стоиш буден нощем заради мен? — Джоан трудно можеше да повярва на всичко това. — Да не би да искаш да кажеш, че съм те заинтригувала?

— Скъпа Джоан Грифин, ти ме развълнува така, както много малко жени могат да го сторят, и то още в първия миг, в който те съзрях. Затова още тогава положих огромно усилие да не издам онова, което чувствам.

— Не те разбирам. Защо не си искал до го покажеш тогава?

— Защото се боях от теб или по-скоро от това, което можеше да ми причиниш — и когато след тези думи Джоан го погледна учудено, макар и явно поласкана, Адам обясни: — Страхувах се, че мога да пожелая да те имам за цял живот, да станеш част от мен. Това е нещо, от което съм се пазил като от чума след смъртта на жена ми. Толкова много страдах, след като я изгубих, че не исках никога втори път да ми се случи нещо подобно.

Джоан го разбираше, защото абсолютно по същите причини тя самата се бе предпазвала толкова дълго време от сериозна връзка с някого.

— Никога не съм рискувал да завържа сериозна връзка с жена. Затова може би и жени като Констанс Сегуин и Патриша Уайт бяха просто част от компанията ми и нищо повече. Самите те са приятни и времето, прекарано с тях, е като забава, но нито една не е застрашила сърцето и чувствата ми.

— Нима аз представлявам опасност за тебе? — Джоан бе удивена от признанието на Адам, без да може да разбере накъде води целият този разговор.

— Що се отнася до бъдещето ми, да — призна Адам. — Но сега всичко се промени. Докато те наблюдавах тази вечер, разбрах, че вече е твърде късно. Влюбен съм в теб до полуда и единственото ми желание в този момент е да те целуна! — при тези думи Адам се приближи на милиметри до Джоан.

— Но Дорис всеки момент ще се появи — предупреди Джоан, притеснена от това, че икономката наистина щеше да се появи скоро.

— Съжалявам, но нямам никакво желание да целувам Дорис — пошегува се Адам и бързо приближи устните си до нейните, при което телата им се разтърсиха от неочаквано страстната целувка.

Когато след секунди Адам се отдръпна, дишането му бе учестено и той внимателно наблюдаваше смаяната Джоан. Той изведнъж се намръщи, като че ли току-що го бе обзело опасение:

— Моля те, не ми казвай и този път, че това никога не е трябвало да се случва. Едва ли ще мога да го понеса и съм готов да ти докажа, че това трябваше да се случи дори доста отдавна!

— Тогава защо не се е случило? — запита Джоан, без да съзнава колко опасен е моментът.

Тя забрави риска от поредна съкрушителна раздяла. В този миг тя изпитваше едно-единствено желание — да му покаже каква наслада й е доставила неговата целувка, с което да го предизвика да я целуне повторно.

Адам бе смутен и объркан от последния й въпрос.

— Мислех си, че ще ми се разсърдиш. И то до такава степен, че ще ме отблъснеш още веднъж. Не можех да понеса това втори път.

— Нали сега не те отблъснах? — закачи го Джоан с усмивка на лицето. — Нима това означава, че съм лошо възпитана?

— Не, по-скоро си непредсказуема! — призна той и едновременно с това си възвърна смелостта.

Трапчинките му мигом се откроиха от лъчезарната усмивка.

— Всъщност ти ме объркваш още от първия миг, в който те видях — призна той.

— Това обида ли е? — запита Джоан, преструвайки се, че не разбира смисъла на думите му.

— Не. Не бих си позволил да те обидя! Това просто е самата истина.

Адам се загледа в чертите й и се опита да отгатне нещо повече за Джоан. Оставаха толкова много въпросителни около нея.

— През цялото време ти си оставаш една загадка за мен. По този начин ли ще продължаваме и занапред? — попита той.

Джоан бързо поклати глава в мига, в който усети, че разговорът им отново се насочва към онази неприятна тема.

— Излиза, че съм кой знае колко хитра и загадъчна. Но около мене няма нищо тайнствено. Аз съм жена като всяка друга.

— Не, не е така — прошепна Адам и се приближи, като понечи да целуне Джоан, този път прегръщайки я нежно отзад. Завладян от страст и копнеж, които отдавна не бе усещал, той я придърпа към себе си, постави ръката си ниско под кръста й и устните им се сляха в изпепеляваща целувка.

Джоан си помисли, че е редно да направи нещо, за да го спре, преди да е станало съвсем късно. Само че всеки неин опит да го отблъсне и да сложи край на целувката завършваше безрезултатно. Самата тя не искаше да спре онова, за което бе мечтала така дълго.

Тя знаеше, че скоро ще трябва да напусне Адам завинаги, и никога няма да има повече шанса да изживее всепоглъщащото щастие на любовта. Тогава до края на своя живот щеше да съжалява, че се е лишила от това, което е желала най-много — да се люби с Адам и да бъде любена от него. Поне веднъж.

Макар и с риск да засили болката от раздялата, тя реши, че това ще е по-добре пред перспективата никога да не познае омаята от любовта с Адам. Тя се нуждаеше отчаяно от вълнуващи спомени. Спомени за Адам, които да останат в сърцето й и да бъдат достатъчно ярки, за да преодолеят бариерата на времето и да останат живи и в нейната епоха. Тя нямаше намерение да се лишава от тези спомени.

Джоан вдигна ръцете си, за да ги обвие около врата на Адам, но слаб звук, дошъл някъде отдалече и подобен на този, който порцеланът издава при допир с метален поднос, я накара да се съвземе. Дорис всеки момент щеше да внесе в стаята горещия шоколад, ето защо Джоан се отдръпна смутена, все още дишайки тежко.

— Ето ваш шоколад — каза бодро Дорис, като внасяше подноса с ароматна напитка в стаята. Веждите й се повдигнаха в почуда, когато забеляза приглушената светлина в стаята. Тя навярно се питаше защо е необходимо да се стои при такава оскъдна светлина, но вместо това продължи да хвали шоколада. — Много хубав, горещ шоколад, да, наистина много хубав.

Дорис забеляза странното изражение по лицата на двамата и се смути.

— Има нещо грешно? Нима вие не поръчали горещ шоколад?

— Да, разбира се, че поръчахме — каза Адам и се отдалечи от Джоан. Той се бореше с неудовлетворените желания, които напираха у него. — Мис Грифин има навика да изпива по чаша горещ шоколад преди лягане в студени вечери като тази. Постави, ако обичаш, таблата на масата до канапето така, че да можем лесно да я достигнем.

Дорис направи каквото й бе разпоредено, и наля две чаши шоколад със сметана. Тя подаде едната от тях на Джоан, а другата на Адам и запита:

— Има ли още нещо, с което мога да ви бъда полезна, преди да си легна?

— Не — отговори малко прибързано Адам, като направи гримаса за това, че не успя да скрие вълнението си. За да се пребори с него, той пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си, преброи наум до четири, след което добави с напълно спокоен глас: — Благодаря, това е напълно достатъчно.

Дорис кимна и се отправи към вратата, но се досети за нещо, обърна се към Адам и запита:

— Понеже вечеряхте по-рано, бихте ли искали закуската утре да е готова също по-рано?

Джоан повдигна учудено вежди. Значи затова бяха подранили с вечерята — Адам специално бе поръчал на Дорис да промени часа й. Тази загадъчност й се стори странна.

— Не, няма нужда от ранна закуска — отвърна Адам, като избягваше да поглежда Джоан, защото знаеше, че погледът му може да го издаде. — Можеш да сервираш закуската както обикновено, Дорис.

— Добре, тогава ще мога да си отспя — призна си Дорис, после погледна към двамата с любопитство и излезе от стаята.

В мига, в който останаха отново сами, Джоан се почувства ужасно неловко поради това, което се бе случило или бе на път да се случи само преди броени минути. Тя постави чашата си на подноса и се приближи към канапето сякаш с намерение да седне, но не го стори.

— Защо си поръчал на Дорис да сервира вечерята по-рано днес? — Джоан не разбираше какво е подтикнало Адам да го направи, особено като се имаше предвид колко стриктно съблюдава той режима си и че обича точността.

— Защото се надявах да ни остане малко повече време, за да бъдем само двамата заедно — призна Адам и леко се намръщи, защото вечерта съвсем не бе преминала според неговия план. — Само че не предвидих, че Джордж ще се присъедини към нас с такава готовност.

— А е трябвало да го предвидиш — отбеляза Джоан и пожела да седне на канапето, ако не за друго, то поне, за да облекчи омекналите си от напрежението крака.

Нещо я възпря въпреки всичко, тъй като й се стори, че Адам би го изтълкувал като признак на безразличие и можеше да не посмее да я целуне още веднъж. Тя потръпна при мисълта за още една целувка.

— Нали знаеш, че момчето буквално те боготвори. То живее с надеждата, че когато си идваш тук, ще можеш да му отделиш част от времето и вниманието си.

— И на мен ми е приятно да прекарвам времето си с него — призна Адам и също постави чашата си на подноса, след като бе отпил едва една глътка.

След блаженството на целувката, при която бе усетил сладостта и нежността на Джоан, шоколадът му се стори направо безвкусен. Адам се приближи до вратата, хвана я отстрани и продължи да обяснява:

— Понякога Джордж ми е като истински син. Може би поради това, че ако моят син бе оживял, щеше да е на неговата възраст.

След тези думи Адам тихо затвори вратата и превъртя почти безшумно ключа. Бавно и уверено се отправи към Джоан, готов да продължи оттам, откъдето го бяха прекъснали. Когато се доближи на сантиметри до нея, той добави:

— Но въпреки че обичам момчето, това не означава, че трябва да прекарвам цялото си време с него, докато съм си тук.

— О, но защо казваш това? — попита Джоан с прегракнал от вълнение глас, а краката й едва не се подкосиха и сърцето й не спираше да бие все по-ускорено и напрегнато.

— Ами защото има моменти, в които предпочитам компанията на възрастните — отвърна Адам, докато обхождаше с поглед чувствените й устни, а после и великолепните й очи.

— Възрастни? Като Дорис например? — запита Джоан, макар да схващаше намека.

Замаяна от вълнение като влюбена за пръв път ученичка, Джоан едва сдържаше кикота си, предизвикан от реакцията на Адам при последните й думи.

— Едва ли точно с Дорис… — отвърна той.

В следващия миг устните им се сляха в поредната целувка. Адам я прегърна и силно придърпа тялото й към своето. Сякаш тъкмо това бе очаквала Джоан толкова време и го прегърна, нетърпелива да се наслади на блажения миг. Тя напълно забрави за опасността да разбие за пореден път сърцето си, отдадена на момента. Нищо не можеше да се сравни с нежната прегръдка на Адам. Нямаше нищо нередно в това да дадат свобода на чувствата и желанията си. Джоан сама не издържаше на напиращата отвътре жажда за интимност.

Беше потъпквала онова, което изпитваше към него, от толкова време. Сега вече бе решила да му се отдаде с готовност и да се наслади на неговата нежност и всеотдайност. После, с времето, щеше да намери сили да преживее мъката след раздялата им.

— Желая те! — каза задъхано Адам в мига, в който устните им се отлепиха.

Той нямаше търпение да й покаже колко неотложни и силни са чувствата му в този миг:

— Желая те от мига, в който преди седем седмици те зърнах за първи път.

— И аз те желая — призна Джоан малко преди Адам отново да я целуне страстно.

Джоан тръпнеше от възбуда. Не беше се любила с нито един мъж след трагичната й раздяла с Томас и сега сетивата и всяка частица на тялото й бяха изтръпнали в очакване. Тя се притисна нежно към Адам. Леко разтвори устни и простена от удоволствие, когато Адам близна с език небцето й. С всеки изминал момент, колкото по-опияняващи и всепоглъщащи ставаха целувките им, вълнението и екстазът й нарастваха като лавина.

Обзета от нетърпение и жажда за любов, Джоан галеше с ръце гърба и раменете на Адам. Тя плахо опипваше мускулестите му ръце. Прекрасното му телосложение бе цяло удоволствие за очите й — мускули, твърди и оформени не от нарочни упражнения в специални салони с тренажори, а от честен и упорит физически труд. Тя продължаваше да гали изпъкналите изпод меката риза гърди и постепенно бе запленена изцяло от неговото силно тяло, притиснато нежно и интимно към нейното. Адам не спираше да я целува все по-нежно и по-нежно, така че Джоан едва забелязваше как неговите ръце също я галеха и прегръщаха любвеобилно. В един миг усети как Адам разкопча няколко копчета на гърба на роклята й и платът леко се спусна надолу. Тя забрави за всичко останало и се отдаде на насладата. Нямаше смисъл да мисли за нищо друго, което би развалило магията на тази прекрасна нощ.

Разкопчал донякъде роклята, с едната си ръка Адам стигна до гърдите й и пое с длан едната. Макар и през меката памучна тъкан, Джоан усети как изтръпва от опиянение при докосването. Зарадва се, че не бе сложила сутиен. Ако трябваше да спре, за да обясни на мъж от 1889 година какво е предназначението на такава странна част от облеклото, като сутиена, тя рискуваше да пропусне блаженството на онова, което предстоеше да се случи с тях много скоро.

Само след секунди платът на роклята се отпусна надолу до кръста на Джоан. Той нямаше време да се чуди и мае защо Джоан не е облякла долната си риза, защото това само му помагаше час по-скоро да я съблече и да се наслади на голото й тяло. Той нетърпеливо смъкна роклята, която падна на пода.

Джоан ахна от вълнение, а тялото й потръпна от хлад, въпреки че в стаята не бе много студено. Гърдите й се стегнаха от напрежение. Преди Адам да понечи да свали кюлотите й и да установи, че това изобщо не са кюлотите, които жените са носели тогава, Джоан се отдръпна леко назад, привлече погледа му към гърдите си и сама свали фустата си заедно с бикините. След това бързо се пресегна към ризата му и започна да я разкопчава.

Адам не можеше да свали поглед от сочните красиви гърди на Джоан. Той се пресегна и нежно ги обхвана в дланите си, като същевременно започна да гали зърната, докато те се втвърдиха от нежния допир на пръстите му. Въпреки че сам бе на върха на възбудата, той реши да продължи с ласкавата любовна игра колкото се може по-дълго, за да й достави максимално удоволствие. Не можеше да си позволи да бърза точно сега, когато щеше да я люби за пръв път. Искаше му се Джоан да изпита истинско щастие при акта.

Междувременно неговата любима бе успяла да разкопчае всички копчета. Тя бавно отметна ризата назад през широките му рамене. Очите й следяха собствените й движения. Мъжественото тяло на Адам, полуосветено от бледите лампи в стаята, я хипнотизира.

Сега, когато телата им бяха голи, притиснати един към друг, те продължиха да се целуват още по-страстно и нетърпеливо, докато желанието им се превърна в тръпнещ копнеж и нетърпение да се потопят в любовен екстаз.

Джоан притвори очи и отприщи всички потискани до този миг емоции. Нямаше връщане назад. А и самата тя не мислеше за друго, освен за блажения миг на тяхната любов. Беше влюбена в Адам толкова безвъзвратно и всеотдайно, че в този момент не можеше да осъзнае нищо друго, освен едно-единствено тръпнещо очакване на взаимно сливане.

Тя потъна във вихъра на страстно нетърпение, изтръпнала от възбуда и очакваща върховния миг на любовния акт. Нежността и сладостта на целувките и прегръдките им я възбуждаха неописуемо.

Колкото повече продължаваше любовната увертюра, толкова по-силно бе усещането за близост между двамата. Джоан почувства за пръв път подобно вълнение и екстаз, такова, каквото не бе усещала дори в прегръдките на Томас Рурк, за когото някога бе имала намерение да се омъжи. Никога досега тялото й не бе изтръпвало до такава стенен в очакване на любовния акт. Никога страстта й не бе стигала до такива измерения от нетърпение, опиянение и копнеж за интимност.

Едва не изгаряше от желание да се люби с Адам. Тя впи ръце в гърба му с цялата сила, на която бе способна. Искаше й се да му покаже, че е готова да го приеме, че повече не издържа на напрежението. Искаше й се поне сега, в този, макар и кратък миг да се слеят, да останат така заедно, за да й бъде по-късно достатъчен за цяла вечност.

Адам бе поразен от нейната реакция, от неочаквания изблик на страст. Той издаде гърлен звук — израз на неимоверната възбуда, която го бе обхванала, и придърпа Джоан към канапето. Почти легнал върху нея, макар и леко встрани, Адам продължи да я гали и да обсипва тялото й с целувки, докато Джоан започна да се извива нетърпеливо нагоре към него.

Тя чувстваше, че вече не издържа на сладкото мъчение. Точно тогава Адам наклони глава и продължи да я целува надолу по шията и после по гърдите. Възбудата й достигна своя връх. Джоан тръпнеше от нетърпение да се люби с него. Тя леко придърпа раменете му към себе си, за да даде знак, че е готова.

Когато Адам отново целуна устните й, Джоан изви тялото си нагоре към него, за да го подкани. Самата тя вече не се сдържаше. Беше като жарава, готова да се възпламени всеки момент.

Адам бавно се повдигна и се вгледа в нея с любящ поглед. Очите му се спряха върху пламналото от вълнение лице, притворените в очакване очи и леко разтворените чувствени устни. Гърдите й леко се повдигаха при всяко вдишване, втвърдени и напрегнати от любовните ласки. Адам усети, че тя е готова да го приеме. Нетърпелив да й достави удоволствието, за което тя копнееше, като все още си мислеше, че Джоан е девствена, Адам леко наклони тялото си над нея.

Неописуемо щастие и блаженство се разля по цялото й тяло в мига, когато телата им най-после се сляха. Най-после двамата бяха едно, бяха се слели в наслада и любовна треска. Чувствата й не подлежаха на описание. Никога не бе чувствала подобно задоволство от секса. Най-невероятно от всичко бе, че наслаждението и екстазът продължаваха да нарастват с всяка следваща секунда.

Дишането й се ускори, тя изпитваше неописуем екстаз и само след минута достигна кулминацията, при което от щастие изплака, изричайки на глас името на Адам. Той на свой ред й отвърна, като се притисна нежно и страстно отново към тялото й. И за двамата онова, което изпитваха в този миг, бе нещо съвсем ново и непознато.

Блажени и тръпнещи от щастие, Адам и Джоан се отпуснаха на канапето с все още преплетени тела. И двамата бяха отмалели.

Адам пръв се осмели да наруши тишината:

— Искам да знаеш, че те обичам!

Въпреки че току-що бе разбрал, че Джоан не е девствена противно на неговите очаквания, това не му пречеше да я обича, както и преди. Той се повдигна леко и като се подпря на лакът, за да може да я вижда, продължи:

— И искам да се оженя за теб.

Джоан изведнъж посърна при мисълта, че едва ли само тя щеше де страда след всичко, което се бе случило между тях. Защо не си бе дала сметка, че ще нарани и него, като позволи такава близост помежду им?

— Не те разбирам. Едва ли говориш сериозно — каза тя.

— Напротив, говоря съвсем сериозно — отвърна Адам и отметна с пръст една къдрица, паднала върху челото й. Не разбираше защо тялото й се изопна така.

— Искам да станеш моя съпруга. Искам това, което току-що се случи помежду ни, да бъде и занапред наше преживяване.

Джоан не успя да сдържи сълзите си. Беше толкова завладяна от собствените си чувства към Адам, че не бе успяла да предвиди какво може да изпитва той самият към нея.

— Но аз не бих могла да се омъжа за теб.

Изпитваше ужасна вина, задето не бе помислила нито за миг за неговите чувства и се бе водила единствено от собствените си плътски желания. Джоан се изправи и погледна встрани. Тя отчаяно търсеше утеха от тревожните мисли, които я вълнуваха в този миг. Една от възглавниците бе паднала на пода. Тя се пресегна и я вдигна, след което я притисна към гърдите си.

— Въпреки че много те обичам, Адам, наистина много те обичам. Но не мога да стана твоя жена.

Адам си помисли, че тя се притеснява от факта, че не е девствена, но мигом си спомни за мъжа, когото Джоан бе обичала и за когото бе имала намерение да се омъжи. Той също се надигна и я прегърна през рамо.

— Ако се тревожиш за това, че не съм първият мъж в живота ти, това за мен самия няма значение. Всичко, което се е случило с тебе, преди да се запознаем, не ме интересува. Това, което сега има смисъл, е, че аз те обичам много и искам да прекарам остатъка от живота си с тебе. Джоан, вярвам, че ние можем да бъдем щастливи заедно.

Джоан бе притисната от такава душевна болка, че едва можеше да издържи. Откровеността на Адам и признанието му още повече я разстроиха. Тя зарови лице във възглавницата и заплака горчиво. Изобщо не бе очаквала подобно стечение на обстоятелствата.