Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (13)

Дванадесета глава

— Сега, след като си хапнахме, защо да не идем до хотела да вземем нещата ти? — предложи Парк. — Тъкмо ще те повозя в новата си карета.

— Не е необходимо — отвърна Джоан, като си мислеше, че няма да е лошо, ако успее да изпере зацапаната от пътя рокля. — Зная, че не говореше сериозно, когато ми предложи да остана тук. Разбирам, че просто искаше да уязвиш Констанс.

— Напротив, съвсем сериозно го казах — лекарят се начумери, сякаш бе обиден от думите на Джоан. — Да не би да искаш да кажеш, че настояваш да останеш в хотела?

— Не. Но Констанс е права. Някои хора могат да си помислят, че моят престой в тази къща е направо скандален.

„Особено в този век и по това време“, помисли си Джоан.

— Нима не искаш да останеш на гости при нас? — попита отново Парк, огорчен от отказа на Джоан.

— Разбира се, че искам. Обожавам компанията ви, но никак не желая да причиня неволно някакви слухове.

— Ако щеше да има слухове, отдавна да са плъзнали. Нали и бездруго остана при нас почти цяла седмица?

— Но това бе в къщата на Адам, където няма толкова много посетители. Доколкото разбирам, освен през вечерите, когато Адам се отбива тук, през останалото време ти живееш сам.

— Да, вярно е. Моите прислужнички нощуват в собствения си дом, най-вече затова, че не обичам да ми се мотаят из краката. Но не виждам какво значение има всичко това?

— Напротив, разбира се, че има — възпротиви се Джоан, загрижена не толкова за благоприличието и нормите на онова време, колкото за това, което би могло да се случи между нея с Адам. Сега, когато той отново я бе прегърнал, се бе усилило влечението й към него. Искаше й се още веднъж да изпита неудържимата мощ на целувката му. Въображението й се развихри в пресъздаването на любовни сцени. А това вече бе истинска опасност.

— Тогава ще накарам Шийла да остане да нощува тук и ще й платя повече. Тя не е омъжена и си няма приятел както сестра й. Само кучето й я очаква всеки ден да се върне вкъщи — Парк вдигна рамене, като че ли ставаше дума за нещо съвсем елементарно. — Ако кучето й тъжи, мога да й разреша да го доведе със себе си. Шадоу може да се зарадва на такъв приятел.

Парк се подвоуми дали неговото куче наистина би се зарадвало на сродна душа, след като бе свикнало цял живот да е единственият четириног обитател на къщата. Той погледна надолу към своя верен пазач и запита търпеливо излегналото се куче:

— Какво ще кажеш, Шадоу? Имаш ли нещо против малко компания? Някой, с когото да си поделите кокалче?

Още преди Джоан да успее да се възпротиви, Парк стана и се насочи към кухнята. Когато се върна, на лицето му грееше неотразима усмивка:

— Всичко е уредено. Шийла остава да нощува тук. А сега можем да тръгваме за твоя багаж от хотела.

След като бе изчерпала всички сериозни оправдания, Джоан се предаде и последва Парк навън към подслона за карети. Джоан изчака встрани, докато докторът впрегна снажния черен кон в новата си двуколка. Когато всичко бе готово, тя седна на кожената седалка и загледа как Парк поема юздите в ръцете си.

Само след броени минути те стигнаха до хотела и бързо натовариха вещите й на колата. По пътя обратно спряха до малка дървена къщурка, за да вземат Шийла и нейното куче Мичъл, чиято козина бе изпъстрена с черно-кафяви петна.

До девет часа те стигнаха обратно в дома на Парк и Джоан се настани в същата спалня, където бе разговаряла с Адам. Мичъл и Шийла бяха устроени в две стаички зад кухнята. Спалните помещения на Парк и Адам бяха някъде горе на втория етаж. Затова, след като настани всички, лекарят се оттегли нагоре по стълбите.

Беше вече десет часа, когато Адам се върна в затихналата къща. Единствената светлина се разпръскваше от една газена лампа. Адам влезе тихо, затвори външната врата, взе лампата в ръка и се заизкачва по стълбите. Тъкмо когато стъпваше на второто стъпало, му хрумна да провери дали Джоан е все още в къщата.

Той се промъкна през коридора към стаята, където предполагаше, че може да я открие, защото знаеше, че горе има само една свободна спалня, и то пълна с излишни вещи. Обнадежден от това, че вратата може да е заключена, той посегна към бравата и понечи да отвори. Вратата наистина се оказа заключена. Значи тя бе вътре! С усмивка Адам се отдалечи към собствената си спалня. Недоумяваше как ще дочака сутринта, за да я види отново.

 

 

Веднага след работа на другия ден Адам хукна към дома на баща си, за да прекара известно време заедно с Джоан, преди да тръгне за вечерните си лекции. На закуска я бе видял съвсем за кратко, но това изобщо не бе достатъчно за целия ден. Когато влезе и се огледа из стаите, Адам остана озадачен, че не открива Джоан на първия етаж. Нямаше го и доктор Джонсън. Това го подразни. Тъй като незабавно искаше да разбере къде са изчезнали двамата, почувствал се напълно изоставен и дори предаден, той се отправи с широки крачки към кухнята.

— Каза ли баща ми къде ще ходят с мис Грифин? — запита той, като изгледа една след друга двете близначки.

Като се изключат едва доловимите различия в гласовете и някои маниери, двете сестри ужасно много си приличаха. И двете бяха ниски, с тъмни черти и безупречно облечени по всяко време. Шийла бе невероятно разсеяна и като доказателство за това бе ужасният белег на дясната й ръка. На времето забравила, че е запалила печката, и се облегнала на нея.

Тъй като именно Шийла винаги отговаряше на въпросите му, Адам насочи въпросително смръщения си поглед към нея. Тя избърса капчиците пот на челото си с опакото на ръкава, вдигна очи от дъската, на която режеше лук, и отвърна:

— Баща ви още не си е дошъл. А неговата гостенка спомена нещо за кратка разходка навън. Като че ли имаше намерение да разгледа парка. Каза, че не обича да стои затворена вкъщи.

Тъй като паркът бе наблизо и Адам все още гореше от нетърпение да прекара няколко минути с Джоан, преди да се отправи към института, той побърза към входната врата, но забави стъпките си, като забеляза, че Джоан тъкмо се връща от разходката си.

— Нима си се върнал така рано? — учуди се Джоан, защото знаеше от Парк, че нито един от двамата няма да си е вкъщи преди шест часа.

— Денят ми не бе натоварен и мина бързо — излъга Адам, тъй като всъщност денят се бе оказал непоносимо тежък и напрегнат. Бе работил като луд, за да успее да довърши проекта, който Фалтън му бе възложил. — И понеже приключих по-рано, реших да се отбия вкъщи.

— Радвам се, че си успял да си дойдеш по-рано — призна Джоан.

Само като го видя отвън на верандата, тя усети как сърцето й започва да бие по-силно. Нарочно бе избързала да се прибере по-рано от разходката си с надеждата да се види насаме с Адам.

— Хареса ли ти разходката? — изрече Адам, замаян от срещата им дотолкова, че не можа да се досети какво друго би могъл да я запита.

— Да, прекарах чудесно — отвърна Джоан, а очите й продължаваха да светят с топъл блясък.

Бе наблюдавала как няколко момченца играят на топка, докато майките им си бъбреха нещо на близката пейка. В нейното време подобно занимание навярно би се сторило досадно на всеки, но сега, докато се бе любувала на пъстрото множество от хора, спокойно наслаждаващи се на свободата и свежестта в парка, Джоан дори им бе завидяла.

— Всичко това ти доставя огромно удоволствие, нали? — попита Адам. Той отстъпи и се пресегна над главата на Джоан, за да отвори вратата на къщата.

— Да, наистина е така — призна Джоан и го погледна през рамо. — Обичам да се запознавам с нови хора и непознати неща. А ти?

— Не съм мислил за това — отвъдна Адам и се опита да си отговори наум на този въпрос. — Мисля, че също ми допада — той наистина бе особено щастлив да се запознае с нея. — А ти често ли се разхождаш, когато си в своя град?

— Докато съм в дома на родителите си, да. Но да го правя, когато съм в града, избягвам заради уличното движение.

— И как се развличаш, докато си в града? — полюбопитства Адам, решен на всяка цена да узнае нови подробности за Джоан.

Тя и бездруго не говореше много за себе си. Той си спомни нейните думи от предишния им разговор:

— Каза, че не ходиш по балове, рядко посещаваш театър и почти нямаш време да четеш. Какво ти остава да правиш в свободното си време?

— Наистина от работа почти не ми остава никакво свободно време — отвърна му Джоан, като си даваше сметка, че едва ли би могла да му обясни, че обича да гледа телевизия, да слуша радио и да играе домашно бинго.

— Разкажи ми как запълваш ти своето свободно време? — запита тя, вместо да отговори.

Адам отново забеляза как разговорът им се обръща към неговата личност, и се намръщи, докато следваше Джоан към салона.

— Обикновено ходя на театър, на опера или на бал, когато някой организира такова празненство. Понякога отивам на голф. Или пък ако остана вкъщи, играя шах с татко или чета книги. А ти ходила ли си някога на опера?

Джоан поклати отрицателно глава. Тя дори не бе гледала опера по телевизията, въпреки че понякога бе попадала на такива предавания, докато сменяше програмите на телевизора.

— Аз просто нямам никакво време. Сигурна съм, че разбираш защо ми се налага като жена да работя два пъти повече и два пъти по-усилено, за да си извоювам правата, присъщи само на мъжете.

— А къде точно работиш?

— Нали ти казах? В една голяма болница в Питсбърг — Джоан не искаше да споменава името на болницата, защото се опасяваше, че Адам може да прояви любопитство що за болница е това, и да открие, че тя изобщо още не съществува. — В отделението за лечение на хора, които внезапно се нараняват или заболяват от сериозни болести.

Адам погледна подозрително и запита:

— В коя част на Питсбърг се намира тази болница?

— В източната — отвърна бързо Джоан. — Недалеч от мястото, където живея.

— А къде живееш?

— В източната част. Близо до болницата — отвърна най-сериозно Джоан и повдигна едната си вежда закачливо, като едва сдържаше усмивката си. — Бих казала, че задаваш прекалено много въпроси. Да не би да си вземал уроци от малкия си приятел Джордж Хес?

Въпреки неудовлетворението, че така и не получи желания отговор, Адам се разсмя искрено.

— Не, но ако един ден трябва да се усъвършенствам в тази област, наистина ще трябва да се уча от него. Голям майстор е да измисля непрекъснато въпроси.

— Между другото, как са Дорис и двете момчета? — запита Джоан в старанието си да отдалечи темата на разговора от собствената си особа. При това тя продължи да се разхожда из стаята, защото бе твърде нервна, за да поседне на канапето, докато накрая се спря до прозореца и се загледа към двора пред къщата и оживената улица.

— А как е кракът на Пътник? Парк спомена, че конят е още в твоя дом и ще остане там месец-два.

— Ти да не би да ми задаваш цяла дузина въпроси наведнъж? — пошегува се Адам и я последва до прозореца. — Кракът на коня е по-добре, но както баща ми каза, Пътник още не е в състояние да тегли каретата му, а колкото до Дорис и момчетата, ще ги видиш в събота, когато отидем да ги навестим.

— Не си споменавал за намерението си да ходим в къщата ти тази събота — едновременно развълнувана и изпълнена с опасения, тя запита: — Парк ще дойде ли с нас?

— Не бях споделил намерението си да идем там, защото бях забравил за него, преди да ми напомниш за Пътник и Джордж. Съмнявам се, че татко ще иска да дойде с нас дотам, навярно ще предпочете да си почине.

Адам копнееше да остане насаме с Джоан. Беше повече от сигурен, че ако останат в дома на баща му за уикенда, през цялото време ще имат най-различни посетители — някои щяха да се интересуват от здравето на Парк, а други просто щяха да бъдат любопитни да видят тяхната гостенка.

— Мисля си, че няма да е зле да прегледаш крака на Пътник и ръката на Джордж, за да сме сигурни, че и двамата ще се оправят в най-скоро време. Това, разбира се, означава, че ще останем да нощуваме там в събота вечерта, но не виждам никакъв проблем в това. Предполагам, че нямаш предварителни планове за събота и неделя, нали?

— Не — отвърна чистосърдечно Джоан и въпреки че щяха да пътуват само двамата натам и обратно, а също и да останат насаме в неговия дом, я успокояваше единствено мисълта, че ще може да се измъкне по някое време и да провери дали проходът към нейното съвремие продължава да се стеснява. Ако по някакви причини процесът продължаваше с по-усилени темпове, тя трябваше да знае.

— Добре, значи се договорихме. Тръгваме предобед.

Докато настъпи времето за тръгване, Адам вече бе изчерпал всичките си сили и възможности да убеди Джоан да му каже къде именно работи и къде живее. Уви, безуспешно… Отново го озадачи фактът, че тя крие дори такива обикновени неща от него, като че ли му няма доверие.

Не й бе дал никакъв повод да изгуби доверието си в него! Адам усилено разсъждаваше какво би могло да я наплаши толкова. Да не би някой да я заплашва с нещо. Защо тя така старателно криеше от него къде живее?

Самата мисъл, че нещо би могло да застрашава живота на Джоан, го накара да стане още по-внимателен и грижовен към нея. Адам реши на всяка цена да изкопчи от нея истината. Ако тя не възнамеряваше да се разкрие, той бе решил да наеме таен агент, който да научи подробности за нея. Така или иначе, Адам бе твърдо решен да разбере какво толкова крие от него Джоан, и да й помогне, ако може.

Джоан успя да провери размерите на дупката и установи, че почти не са се променили, или поне това ставаше с едва забележима скорост. Това я успокои и тя реши, че ще може да се задържи още при своите приятели. Нямаше причини да бърза да се завърне, когато бездруго трябваше да се появи на работа едва след няколко седмици. Проблемите й от двадесети век можеха да почакат.

Този път удобствата на модерната битова техника не й липсваха така, а и отношението на всички към нея доста се бе променило, навярно поради това, че Парк и Адам я приемаха радушно в собствения си дом. Тя се чувстваше истински щастлива този път и знаеше, че не е сгрешила в желанието си да се види отново с Адам. Всичко останало можеше да почака.

Като че ли връщането назад в миналото бе най-чудодейното лекарство за всичките й тревоги и преживявания. Бе се оказало божествен дар от съдбата и въпреки че Джоан се чувстваше онеправдана от Господ, задето й бе отнел родителите по този начин, знаеше, че би трябвало да му е благодарна за този шанс да се прехвърли във времето и да изпита нещо, което никой друг не би могъл. Това бе единственият начин да надвие болката и душевното си страдание, като се опита да преоткрие себе си и да разбере най-после какво точно иска живота.

Тъкмо когато бе решила, че животът не си струва да се живее, когато нямаше на кого да се посвети и защо да съществува, пред нея се бе разкрила невероятната възможност да влезе в света на тези удивително добри и интересни за нея хора. Престоят й в техния свят й помогна не само да превъзмогне болката, но и да намери отново смисъла на съществуването си. Ето защо отново си струваше да се върне на работа. И отново можеше да практикува лекарската си професия, както бе мечтала през целия си живот.

Необикновената пътешественичка мушна малкия си автоматичен фотоапарат в джоба си. Тъй като Адам и Сайръс бяха заети да оправят една повредена макара в плевнята, тя реши, че може да се възползва от това, че е сама, и да направи няколко снимки. Този път искаше да си тръгне с достатъчно снимки за спомен.

Джоан бе истински доволна, че дъждът най-после бе спрял. Тя непрекъснато обикаляше наоколо и ловко успяваше да измъкне фотоапарата си, за да заснеме различни места. Докато снимаше една от цветните лехи зад къщата точно до плевнята, тя дочу гласовете на Джордж и Сайръс откъм малко прозорче, отворено, за да се проветрява помещението.

— Чудя се защо двамата не отидоха на танци в Джонстаун вчера — по-скоро отбеляза, отколкото попита брат си Джордж. — Тази сутрин чух някои от жените в църквата да си говорят за това. Струва ми се, че мистър Адам би искал да заведе мис Джоан на такова място и да я покаже на всички.

— Да я представи пред обществото? По-скоро би завел мис Констанс — заяви Сайръс и понеже гласът му бе по-нисък и трудно доловим, Джоан се приближи тихо до прозореца, като забрави да прибере фотоапарата, сякаш готова да снима къщата всеки момент.

— След като веднъж е прилъгал мис Констанс да излиза с него, едва ли би посмял да се покаже в обществото с друга жена — добави по-големият брат с тон на всезнаещ.

— Наистина ли мислиш така? Дали би постъпил по този начин?

— Мисля, че той е решил да прекара цялото си време с тази твоя любимка, мис Джоан — измърмори Сайръс, очевидно недоволен от избора на Адам. — Тази жена го е омагьосала с нещо и той е готов да бъде с нея всеки час и всяка минута.

— Престани! — прекъсна го Джордж. — Още малко и ще я изкараш цяла вещица!

— А може би тя наистина е такава — отсече Сайръс.

— Да, затова се прави и на лекар, магьосница лекар.

— Спри да я обиждаш! — извика пискливо Джордж.

— Тя не е такава, каквато я наричаш!

— О, я млъкни и ми подай това въже. Нямах нищо предвид, като го казах. Но мистър Адам можеше и да не й обръща толкова внимание. Ей сега ще се върне младият господар с другата макара и не бива да ни завари да разговаряме на тази тема!

Докато все още държеше фотоапарата в ръце, Джоан се приведе още по-близко към прозореца, за да чуе какво още ще си кажат момчетата, особено Сайръс, който неизвестно защо бе решил, че тя е омагьосала Адам по някакъв начин. Тя дотолкова се бе съсредоточила в опита си да чуе по-нататъшния разговор между двамата братя, че не забеляза приближилия се Адам, и когато го видя, вече бе твърде късно да крие фотоапарата.

— Какво е това? — попита той учуден при вида на малкия предмет в ръката й.

— Кое? — Джоан се направи, че не разбира какво я пита Адам, докато сърцето й буквално се разтуптя от притеснение как щеше да обясни какво представлява този предмет, който можеше само безкрайно да го озадачи. При това тя бързо пусна фотоапарата в джоба си.

— Това! — посочи Адам към джоба й и се намръщи, тъй като не очакваше подобна реакция от нейна страна.

— Какво беше това? — повтори той въпроса си.

— Тази кутийка ли? — Джоан продължаваше да се прави, че нищо не разбира.

— Нима това беше обикновена кутийка?

— Да, просто една кутийка — съгласи се Джоан и бързо се огледа за нещо, с което би могла да привлече вниманието му. Забеляза макарата в ръцете му и запита на свой ред:

— А това какво е?

— Кое какво е? — зачита Адам, озадачен от нейния внезапен въпрос, докато продължаваше да мисли какво ли бе онова нещо, което Джоан се бе опитала да скрие така бързо.

— Това, което държиш в ръката си. Изглежда много сложно. Какво е то?

— Това ли? Това е просто макара за вдигане на по-тежките бали горе в плевника.

— Това ли се беше счупило?

— Не точно тази макара — обясни Адам, очевидно ядосан, че Джоан отново бе успяла да се измъкне. — Макарата, която Сайръс е счупил, не може да се поправи. Тази е резервната, която държа в мазето с инструменти.

— Колко разумно от твоя страна да имаш резервна макара — Джоан продължи да води безцелно разговора, но сърцето й продължаваше да тупти със същата бясна скорост.

Тя трепереше от страх да не би Адам отново да насочи разговора към „кутийката“. Не й се искаше да му обяснява или да стори нещо, което би го накарало да я помисли отново за странна. Джоан бе повече от сигурна, че Адам никога няма да й повярва, че идва от друго време. Тя самата едва бе свикнала с мисълта, че наистина е възможно човек да се придвижва във времето. Затова много добре знаеше, че едва ли някой би го приел толкова лесно, ако изобщо имаше някой способен да повярва.

— Да не би да държиш резервна макара, защото се чупят често? — запита тя неочаквано.

— Да, доста често се чупят тези макари — отвърна Адам и реши, че, след като Джоан се бе почувствала така неловко, като я залови с онова нещо в ръка, по-добре бе да се направи, че нищо не е станало. — Нищо на този свят не е вечно — добави той тихо.

— Прав си — каза Джоан и пристъпи назад. — Мисля, че е по-добре да те оставя да си довършиш работата — при тези думи тя кимна към плевнята: — Навярно Сайръс и Джордж те чакат.

— Откъде знаеш, че ме очакват? — почуди се Адам, защото не чуваше гласовете на момчетата, но те наистина трябваше да са там.

— Просто знам — отвърна Джоан, без да има никакво намерение да си признае, че бе подслушвала разговора на братята. Вместо това тя си тръгна с думите: — По-добре влизай при тях.

Адам я проследи с поглед как се отправя през калния двор по задните стълби на къщата, как изтрива крака в парцала, оставен пред вратата и влиза в стаята. Още продължаваше да го тревожи мисълта, че Джоан бе скрила от него онзи предмет. Явно не искаше той да види какво има в кутията. И като се обърна към вътрешната врата на плевнята, Адам поклати глава, мислейки си колко ли още тайни имаше тази жена от него и защо все още не можеше да му се довери.

— Донесохте ли другата макара? — попита го в този момент Сайръс, който погледна от купчината бали със сено и видя, че Адам влиза.

— Ето я — отвърна му Адам и се насочи към стълбата, за да подаде макарата на момчето.

Сайръс я взе и като се пресегна, завъртя подпората към себе си, после се прехвърли на една от страничните греди, където бе стояла преди това старата макара.

С инструментите, които бе оставил преди това на мястото, Сайръс успя да монтира доста бързо новата макара и се пресегна да вземе въжето, което Джордж бе хвърлил преди минута близо до него.

Докато навиваше въжето и го промушваше през процепа над макарата, Сайръс запита Адам:

— Сетихте ли се предварително да я намажете с масло?

— Да — отвърна Адам и добави: — Макарата трябва да заработи веднага. Пусни ми въжето с куката, щом успееш да го промушиш — след тези думи той погледна към останалите няколко бали сено, които трябваше да се вдигнат с новата макара.

Само след няколко минути те успяха да изпробват новата макара, която свърши чудесна работа.

— Браво, отлично се справихте — похвали ги Адам, като си даваше сметка, че въпреки напътствията му момчетата бяха свършили повечето работа напълно самостоятелно. — Сега, като оправихме и този проблем, мога да се върна обратно вкъщи.

— И да си бъдете с мис Джоан — изтърси внезапно Сайръс с намръщен вид, като се надяваше Адам да не го е чул.

— Какво лошо има в това? — попита Адам, крайно озадачен от думите на Сайръс. — Да остана ли да ви помогна да вдигнем и останалите бали сено?

— Не — изражението на Сайръс бе напълно сериозно, докато слизаше от копата сено. — Можем и сами да се справим.

Джордж се намръщи, приближи се към Адам и тихо каза:

— Сайръс не я харесва.

— Но защо? — учуди си Адам, като изобщо не можеше да си представи, че има човек, който може да не харесва Джоан. Той погледна въпросително към Сайръс, докато момчето продължаваше да изтърсва сламките и прахоляка от панталоните си.

— Какво ти е сторила, че не я харесваш? — попита Адам.

— Сайръс не я харесва, защото мисли, че Джоан е вещица — отвърна Джордж вместо брат си.

— Не, това не е вярно — намеси се Сайръс със смръщен вид, докато се изправяше. — Току-що го казах на Джордж, за да го подразня.

— Но защо? — недоумяваше Адам, като в същото време долови предупредителния заплашителен поглед, който Сайръс току-що бе отпратил към брат си.

Както обикновено Джордж не се сплашваше така лесно и докато Сайръс се насочи към стълбата, продължи да настоява:

— Хайде, кажи си, Сайръс, кажи на мистър Адам защо не я харесваш? И защо я мислиш за вещица?

— Хайде, Сайръс, отговори на въпроса ми! — подкани го Адам и се приближи към стълбата, за да вижда по-лесно лицата на момчетата.

Сайръс си пое дълбоко въздух, когато скочи на земята, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и загледа сламата, полепнала по обувките му, после тихо измънка:

— Ами тя знае някои неща…

— Знае някои неща? Какви неща?

В следващия миг Сайръс вдигна очи, погледна нагло и отговори със зловещ глас:

— Някои неща, които никога не казва на глас! Неща, които само тя знае и които не иска другите хора да разберат. Тайни някакви. Мама мисли, че мис Джоан прави глупост, като пази толкова много тайни само за себе си.

Адам гледаше втрещено момчето, озадачен, че дори Дорис допуска такива неща за Джоан. Уплаши го това, че една толкова добра познавачка на човешките характери, като Дорис, също се бе усъмнила в Джоан, особено когато сам също таеше подобно съмнение спрямо нея. Джоан криеше упорито някаква тайна. Тайна, която не биваше да стане достояние на никой друг. Той бе усетил това още от първия миг, в който я видя. Но изобщо не бе предположил, че и други хора край него могат да доловят същите странности в Джоан и да се усъмнят в нея по същия начин, както и той самият.

— Мама казва, че понякога Джоан дори стиска устни от страх да не произнесе на глас онова, което минава през ума й. Мама я е забелязала да го прави в деня, когато Джордж си нарани ръката. Всички говореха за влагата и придошлите реки. Тя постъпи по същия начин и вчера, когато й разказвахте за петицията, която подготвят в Джонстаун, за да я изпратят през юли във Вашингтон. Ставаше дума, че се отправя молба до правителството да принуди местния ловно-рибарски клуб да предприеме нещо за поправките на бента, които са наложителни.

— Помислих си, да не би да е някой от тях.

— От кои? От членовете на ловно-рибарския клуб? — попита Адам, убеден, че такова предположение е пълен абсурд.

— Защо не? — поклати глава Сайръс. — Може да е от богато семейство. Или да е от рода Карнеги, или Фрик, или пък от някое друго богаташко семейство…

— Но нали самият ти ми каза, че според теб мис Джоан е мошеник без дом и пари — засече го Джордж и тръсна глава с отвращение, докато скочи от стълбата направо на земята до брат си. — Каза още, че тя е някакъв безделник, който само търси подаяние.

— Е, сега си промених мнението — бързо заяви Сайръс и вдигна едната си вежда заканително към брат си. Той всячески се стараеше да го накара най-после да млъкне. — Сега си мисля, че сигурно е от същия този ловно-рибарски клуб и всяко лято се размотава да търси приключения и да си убива времето. Явно съм сгрешил, като реших, че няма пукнат грош. Как иначе би си позволила да отседне в хотел „Смарагд“? Та нали това е един от най-скъпите хотели в Джонстаун!

— Тя може да си позволи да отседне, където си пожелае, защото е лекар, а лекарите печелят добре — отвърна му Джордж и се придвижи към Адам. — Виж и бащата на мистър Адам. Нали той печели достатъчно, та да си позволи да живее в такава разкошна къща на Главната улица, както и да се вози на най-красивата карета в цялата околност.

— Нали вече ти казах, глупако, че тя не е никакъв лекар. Много е красива, за да бъде лекар. А освен това, ако наистина беше лекар, нямаше да си зареже току-така пациентите, за да се разхожда, когато си пожелае. Нали трябва да се грижи непрекъснато за тях. Нали виждаш как доктор Джонсън непрекъснато кръстосва цялата област, за да успее да навести всичките си пациенти.

— Не съм глупак. Не обиждай! — предупреди го Джордж и се наежи срещу брат си.

— Стига сте се карали! — намеси се Адам и разтърва двамата братя тъкмо в мига, в който свитите малки юмручета на Джордж бяха готови да се сблъскат с приготвения за удара Сайръс. — Това, че мненията ви са различни, изобщо не е повод да се сбиете.

И като погледна строго към Сайръс, Адам добави:

— Не искам да чуя нито една обидна дума от устата ти! Брат ти в никой случай не е глупак. Може от време на време да се разгорещява, но това не е от глупост!

— Извинявам се — измърмори Сайръс. — Трябва ли да се извиня и на мис Джоан?

— Не, това не е нужно — отвърна Адам, като прецени, че няма никакъв смисъл момчето да се извинява за това, че вижда нещата по свой начин. Грешката му бе само в начина, по който се опитваше да тълкува всичко.

— Тъй като тя не беше тук и не те е чула какво говориш за нея, аз самият не намирам за нужно да я осведомя. Затова и няма нужда да се извиняваш.

В същия миг Адам погледна и към Джордж, когото бе хванал за тирантите, за да предотврати схватката.

— Защо се нахвърляш така? Да не би да си решил да пребиваш от бой собствения си брат?

— Не ми обръщайте внимание — увери го Джордж. — Аз нямах намерение дори да го докосна.

— Добре. Ако двамата приложите насъбралата се у вас енергия при вдигането на последните бали сено, ще можете само след броени минути да грабнете въдиците си и да се отправите на риболов за цял час.

— Едва ли ще сполучим да уловим нещо — промърмори Сайръс, все още вкиснат от тежкия разговор с Адам. — Както е придошла водата напоследък, рибата рядко се качва достатъчно високо, че да клъвне. Дали някога ще спре да вали така обилно, че реките и потоците да утихнат и да може да се лови спокойно?

След тези думи Сайръс разроши с ръце светлата си като слама коса и се насочи към куката, на която закачаха балите сено.

— Хайде, Джордж — подвикна той, — дали ще ходим на риболов, или не, все пак остават още пет бали сено и трябва да ги вдигнем заедно!