Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (10)

Девета глава

Въпреки че Джоан бе отблъснала ласките му, Адам продължаваше все по-силно да я желае. Тя му се струваше още по-привлекателна и интересна. Поразяваше го искрената й радост от всичко наоколо.

Въпреки че Джордж непрекъснато я дразнеше, наричайки я „гражданче“, Джоан не спираше да разпитва как работи всяко отделно нещо и често рискуваше да я вземат за пълна глупачка, докато сама изпробваше всяка вещ. Особено удоволствие й доставиха латерната и навиването на стария грамофон.

Въпреки че в предишен разговор Джоан бе признала, че е живяла доста затворено и скромно, Адам все пак недоумяваше защо тя не познава дори някои елементарни неща. Как така една жена от града никога не бе виждала преса за плодове или пък месомелачка? Не бе възможно в града да няма същите неща. А може би произлиза от много богато семейство, където никой не би й разрешил да влезе в кухнята. Или това, че често забравяше някои неща, бе свързано с факта, че съзнанието й все още е заето с мъчителната загуба на близките й.

Но дори и при тези обстоятелства Адам продължаваше да се удивява на любознателността и ентусиазма, с които тя пристъпваше към всичко в живота.

Възхищаваше го и това, че Джоан веднага захвърли всичко останало и се зае с Джордж, когато го донесе ранен по време на бурята. Тя бе такъв човек, който бе готов винаги да се притече на помощ, щом някой имаше нужда. Тревожеше го само ненадейното й състояние на безпомощност тъкмо когато довършваше шевовете по раната на Джордж. В онзи миг тя бе изгубила способността си да разсъждава и дори да реагира на неговия глас. Очевидно за Джоан бе извънредно трудно да преодолее онова, което бе преживяла. Адам бе сигурен, че тя продължава да плаче всяка вечер, преди да заспи. Навярно и заради това непрекъснато недоспиване й бе така трудно да се концентрира, да си спомни толкова прости неща, като дати и места или пък даже как се работи с хаванчето за стриване на чесън. Все още мисълта и чувствата й бяха потиснати от тъгата и съкрушаващата болка от загубата на родителите й.

Адам знаеше от личен опит, че колкото и да му се иска да й помогне, само времето може да заличи тази скръб. Дори и най-добрите доктори не знаеха лек за душевните болки.

Адам бе наблюдавал и двата случая, в които Джоан бе предприела толкова бързи действия, типични за истински лекар. Той постепенно се убеди, че тя все пак притежава медицинско образование. Нямаше друго обяснение за проявените от нея находчивост, умения и знания и в двата случая, когато се бе наложила лекарска намеса.

Всички други, които я познаваха, до този момент оставаха недоверчиви към твърдението, че Джоан е лекар, и единствено думите на Парк и Адам бяха способни да убедят хората в истинността на такова изявление. Да, хората бяха склонни да приемат, че Джоан има известни медицински познания и опит, иначе едва ли би могла да помогне на Парк, а после и на Джордж!

Констанс побърза да разпространи слуха, че Джоан е по-скоро медицинска сестра или санитар, а се представя нарочно за нещо повече. Адам не бе съгласен. Онова, което бе видял със собствените си очи, когато Джоан спаси живота на баща му, а и после, докато обработваше раната на Джордж, бе достатъчно, за да й вярва. Разбира се, той все още не можеше да я възприеме като практикуващ лекар. Около нея имаше и още толкова много странни и неразбираеми неща. Това още повече възбуждаше интереса му и засилваше желанието му да я опознае по-отблизо.

Ако можеше да я накара да преодолее тези бариери, които сама бе поставила около себе си, и да открие душата си пред него! Засега обаче той едва бе успял да остане насаме с нея за малко в стаята й.

— Извинявай, не чух — каза той на Констанс, която току-що бе избъбрила нещо, най-вероятно по адрес на излязлата преди секунди от стаята Джоан.

Адам изобщо не можеше да се концентрира върху думите й. Вълнуваше го една-единствена мисъл — за онази страстна недовършена целувка, която буквално го омаломощи и го остави тръпнещ от желание. Той се опитваше да си представи какво би било, ако можеше да я продължи.

Констанс раздразнена скръсти ръце, отправила недоволен поглед към Адам поради разсеяността му.

— Чудех се защо, след като е толкова загрижен за тази мис Грифин, баща ти направо не й плати билета до Питсбърг? Тя би могла да прати обратно парите при пристигането си, нали?

Констанс отметна нервно русите си накъдрени коси назад и погледна Адам право в очите. Без да дочака отговора му, тя продължи да говори с провлачения си южняшки акцент, а в зелените й очи проблясваше злобна решителност:

— Вече е тук почти цяла седмица и няма никакъв отговор от онази банка. Започвам да се чудя дали изобщо има банкова сметка.

Адам въздъхна, раздразнен от упоритостта, с която Констанс обсъждаше тези въпроси, и поради това, че тя не се интересуваше изобщо от логичните отговори.

— Мисля, че вече ти обясних. Още не е получила съобщение от банката си просто защото от събота досега нямах възможност да изпратя Сайръс до града. Имах намерение да го пратя за телеграмата вчера следобед, когато се върна от училище, но започна тази неочаквана буря и той остана да ми помогне да приберем животните.

— Ако знаех — Констанс нервно потропваше с крак по пода, — сама щях да се отбия до телеграфната служба. Мога да проверя и в банката дали имат нареждане за парите — очите на Констанс проблеснаха ехидно и тя докосна леко с пръст долната си устна. — Да, мога да го сторя веднага щом се прибера в града. И още преди да се е стъмнило, мога да донеса телеграмата.

Въпреки че се изкушаваше да измисли някакво извинение и да избяга от непрекъснатите й словоизлияния, Адам знаеше, че няма да се спаси за дълго. Освен това изобщо не бързаше да се получи отговор на нейната телеграма до банката, защото това означаваше тя да получи парите веднага и да си тръгне. Никак не му се искаше Констанс да се връща отново и вечерта. По-добре беше посещението й да приключи час по-скоро.

— Няма нужда да го правиш — я възпря той. — Сайръс няма нищо против да отскочи до града още този следобед, след като се върне от училище.

При тези думи Адам хвърли поглед към часовника, защото момчетата се бавеха. Обикновено между два и половина и три си бяха вече вкъщи. Ако закъснеят, Адам щеше да отложи поръчението на Сайръс за друг ден. От тази страна на планината се стъмваше доста рано, а Адам никак не искаше момчето да се разхожда по тъмно. Той се усмихна леко, когато разбра, че има готово оправдание да задържи Джоан още един ден.

— Постарай се да пратиш някого — Констанс вдигна решително брадичката си, загледана към вратата, откъдето Джоан бе излязла. — Защото ако се задържи още тук, хората ще започнат да говорят разни неща.

„Нека си говорят“, помисли си Адам, но се сдържа да го произнесе.

— Не виждам за какво могат да говорят. Тя толкова много помага на татко да се възстанови.

— Не се съмнявам — измърмори Констанс, а тънките й вежди леко се повдигнаха въпросително. — А кога баща ти възнамерява да се върне в града, а ти — обратно на работа?

Адам вдигна безмълвно рамене. Констанс се интересуваше от отговора му, защото той бе много по-лесно достъпен за нея, когато се намираше в Джонстаун, а не на пет мили далеч в планината.

— Предполагам, че това ще стане, когато доктор Лоуман разреши.

— Но защо лекарят се бави? Баща ти няма да остане сам. Ти можеш да бъдеш при него всяка вечер както винаги, а освен това си има и две домашни помощнички.

— От които нито една не живее постоянно при него и не може да го накара да си лежи в леглото и да не се претоварва. Ако баща ми се върне в собствения си дом, още утре сутринта ще тръгне на работа.

Адам също погледна към вратата, защото Джоан още се бавеше. Констанс просто бе помолила за чаша вода и това съвсем не бе задължение на Джоан, която също му бе гост, както и Констанс. Странно, какво я бе задържало? Може би Джоан просто не бързаше да се върне, за да не търпи сприхавото и досадно поведение на Констанс този следобед.

— О, мисля, че ти изобщо не подозираш какъв контрол упражняват тези две прислужнички над баща ти — поклати уверено глава Констанс. — Особено Шели. Може да е два пъти по-млада от него и два пъти по-дребна на ръст, но когато стане дума да се грижи за доктор Джонсън, заприличва на истинска майка.

В този момент се появи Джоан със сребърен поднос в ръце, на който бяха поставени кана със студена вода и три стъклени чаши. Като знаеше как се чувстват всички в тези горещини, и особено тя самата в непривично стегнатите си и топли дрехи, Джоан бе решила, че и тримата имат нужда от чаша студена вода.

— Кой се грижи за Парк като истинска майка? — попита тя, за да се включи в разговора.

— Шели Драм. Една от домашните помощнички на татко — обясни Адам, като забеляза как Констанс буквално се смрази при влизането на Джоан в стаята. — Констанс мисли, че от нея става добра болногледачка.

— Това се очаква от нея — заяви самонадеяно Констанс. — Тя и нейната сестра близначка Шийла могат да се грижат достатъчно добре за баща ти.

— Докато е тук, баща ми няма нужда от нищо — рязко отсече Адам и прекрати разговора, защото изобщо не го интересуваше дали прислужничките на баща му са способни да се грижат за него, или не. Той нямаше да позволи на баща си да се върне скоро в своя дом в Джонстаун.

— Това е първият отпуск, който баща ми си взема от години насам, както и аз самият. Мисля, че сега ни се е паднал късметът да прекараме известно време заедно на спокойствие.

— О! — театрално възкликна Констанс и постави ръце на кръста си, като отправи подозрителен поглед към Адам. — А аз останах с впечатлението, че тук ти се носи голяма част от документите, за да ги обработваш и да не изостанеш с работата си. Колко време отделяш за баща си в такъв случай?

— Да, вярно е, че повечето от следобедите си прекарвам в работа с документите от банката и стоманолеярните заводи, които непрекъснато ми изпращат — се съгласи Адам и се почувства задължен да се защити от нападките й. Никой нямаше право да се интересува как прекарва остатъка от времето, след като свърши работата си. — Освен това сутрин и вечер съм заедно с татко. След като видях как животът му бе на косъм от смъртта, предпочитам да прекарвам колкото се може повече време заедно с него.

— А тя заедно с тебе ли е, когато си с баща си? — Констанс не скриваше своята язвителност и заплашително погледна към Джоан.

Джоан се престори, че не е забелязала, за да не проличи задоволството й от раздразнението, обхванало Констанс. Приятелката на Адам изобщо не й допадаше. Беше много егоистична и претенциозна, самонадеяна и с прекалено високо самочувствие. По начина, по който непрекъснато се домогваше до Адам, тя напомняше на Джоан котка, която дебне мишле.

— Обикновено Джоан е заедно с нас — отвърна Адам, без да пренебрегва напрежението, възникнало в резултат на ревността на Констанс. Той обаче бе безсилен да измисли как да разведри обстановката, и вместо това добави: — Тя е чудесен член на компанията ни.

— Също като мене ли? — попита Констанс и погледна към Адам със сладострастното изражение, което така обичаше да използва.

И като хвърли един поглед, за да се увери, че Джоан я гледа, Констанс се протегна и гальовно уви ръцете си около ръцете на Адам.

— Не, много по-различна е — призна Адам и се усмихна.

Разликата помежду им бе почти като между деня и нощта, като между невинно агънце и хищен вълк, като между безвкусен пищен диамант и изящна естествена перла.

Констанс не разбра защо Адам се усмихва така и притисна бузата си в неговото рамо, за да доближи гърдите си максимално близко до тялото му.

— Надявам се, разбираш, че ми принадлежиш — плътният глас на Констанс прозвуча доста разглезено. Тя намигна хитро, за да намекне на Джоан в какви отношения са двамата с Адам.

Мисълта, че Адам може да се люби с тази дребна сладникава блондинка тип Доли Партън, буквално влудяваше Джоан.

Адам избегна отговора, за да предотврати задълбочаване на спора и враждебните отношения между двете жени. В същото време чуха, че се затваря входната врата. Адам веднага предположи:

— Мисля, че момчетата най-после се връщат от училище — той издърпа ръцете си от стисналата го Констанс и се насочи към коридора. — По-добре ще е да напомня на Сайръс да оседлае един кон и да иде до града, за да провери за телеграмата от банката. Ще трябва да тръгне веднага, за да може да се върне, преди да се е стъмнило.

— Ще дойда с тебе — обади се Констанс и хвърли подигравателен поглед към Джоан, докато следваше Адам по петите.

— Няма нужда да идваш с мене — възпря я Адам, но като се сети, че ще трябва да остави двете жени насаме, познавайки острия език и враждебността на Констанс към Джоан, я остави да го съпроводи. — Е, добре, щом искаш, ела.

Като се обърна към Джоан, в погледа му се изписа искреното желание тя да бе заела мястото на Констанс.

— Сега се връщаме — каза той.

Джоан по-скоро изпита безпокойство от това, че наближава времето, в което щяха да я изобличат, отколкото се подразни от предизвикателното поведение на Констанс. Тя се отпусна в едно кресло, продължавайки да държи несигурно в ръцете си сребърния поднос и без да забелязва, че ще изпомачка пришития към розовата й пола шлейф. Не можеше да реши дали да остане и да изчака да бъде разобличена, или да се измъкне незабелязано от живота на семейство Джонсън, преди Сайръс да успее да се върне.

Оказа се извънредно трудно да вземе правилното решение, особено при положение, че истината за нея бе толкова невероятна. Джоан не можеше да се измъкне просто така, без да даде никакво обяснение, като ги остави да открият истината сами, след като е избягала. Не, те не заслужаваха подобно отношение. Въпреки че не можеше да им разкрие тайната си, Джоан реши да остане и да се опита да им обясни по друг начин защо въпросната банка никога не е чувала за нея. По-добре така, отколкото да позволи да я намразят заради лъжите й.

Джоан дочу приближаващи се стъпки откъм коридора. В следващия миг Адам и Констанс влязоха в стаята, хванати под ръка. Джоан се запита защо физиономията на Адам бе толкова мрачна — дали защото Констанс продължаваше да виси на ръката му, или поради сгънатия лист хартия в ръцете му.

— Сайръс вече е ходил до телеграфната служба — обясни той и се отдръпна от Констанс, за да подаде листа на Джоан. — Когато учителят ги пуснал по-рано, те решили направо да се отбият през пощата. Ето ти телеграмата.

Джоан почувства как стомахът й се сви на топка от притеснение.

— Телеграмата? — попита тя безпомощно, след което едва преглътна, постави подноса настрани и взе листа от Адам. Тя видя, че отгоре телеграмата е адресирана до нея или до Моръл Стейт Банк. Явно нямаше да се получи повторно съобщение. Телеграмата бе запечатана с восък и никой, освен самия служител в пощата още не я бе прочел. Засега лъжата й оставаше неоткрита. Можеше да си замине, без никой никога да разбере за нейната измама.

Като се усмихна почти насила, тя отвори телеграмата, така че само тя да прочете съдържанието й: „Такова лице неизвестно. Молбата за превод на пари се отхвърля.“

Джоан бързо сгъна листа, после го пъхна в джоба на полата си с надеждата никой никога да не види съдържанието на телеграмата.

— Е? Какво пише в телеграмата? — запита нетърпеливо Констанс, която внимателно наблюдаваше движенията на Джоан.

— Потвърдили са превода — увери я Джоан, като знаеше какви бяха очакванията й. — Мога да си тръгна всеки момент.

Тържествуваща усмивка се изписа на лицето на Констанс. В отговор Джоан изпита неудържимо желание да я постави на мястото й. Преди тя да се появи, Адам се бе чувствал задължен да прекарва повечето време с Констанс, но сега нещата се бяха изменили в полза на Джоан. И въпреки това никак не й се понрави мисълта, че само след броени часове, когато тя отново изчезне от живота на Адам, между тях двамата всичко ще се върне на мястото си и те ще заживеят отново заедно.

— Мога да те откарам до Джонстаун с моята карета — предложи Констанс. — Ако тръгнем веднага, ще можем да стигнем, преди банката да е затворила. Портърфийлд е толкова добър кочияш, че винаги се справя, когато трябва да се побърза.

Като си представи, че Констанс ще я остави на входа на банката и после ще трябва пеша да върви в тъмното до мястото на прехода към своето време, Джоан побърза да откаже:

— Не, по-добре да изчакам до утре и да ида сама до Джонстаун.

— Как така сама? Пеша ли ще минеш цялото това разстояние? — удиви се Адам. — Джонстаун е на около пет мили оттук. Ще те откарам с нашата карета рано сутринта, щом желаеш да бъдеш там при отварянето на банката.

— Но ако тръгне с нас сега, ще може да вземе влака за Питсбърг още тази нощ — намеси се Констанс с угодническа усмивка.

— Да, но така Джоан няма да има време да се сбогува с татко и да прегледа за последен път крака на Пътник. По-добре е наистина да потегли утре сутринта.

Джоан кимна в знак на съгласие с предложението на Адам, макар да знаеше, че няма да дочака утрото, защото през нощта ще трябва да се измъкне незабелязано.

 

 

Едва след четири часа през нощта Джоан се приготви да тръгне, като отново облече тъмносинята си пола и фината копринена блуза. Едва ли щеше да има нужда от двете рокли, които Парк й бе подарил. Затова тя ги сгъна грижливо и ги постави една до друга на леглото, въпреки че розовата рокля явно трябваше да се изпере. Тя подреди обувките, които бе обула само един-единствен път, и шапката, която не се бе наложило да сложи през тези шест дни. След това написа бележка до Парк и Адам, в която благодареше за гостоприемството им. Предпочете да не дава обяснения защо тръгва така рано, освен това, че не иска да безпокои излишно Адам, а също така добави, че наистина предпочита да си тръгне пеша.

Единственото нещо, което взе със себе си за спомен от това невероятно приключение, бе книжката със стихове на Кийтс, която Адам й бе подарил през втория ден от престоя й. В очите й напираха сълзи, защото знаеше, че никога вече няма да види очарователната усмивка на Адам и да се разсмее на остроумните шеги на Парк. Тя се измъкна безшумно от къщата и бързо се насочи към поляната, където я очакваше дупката във времето.

За миг тя спря, погледна назад с тъга и желание да запамети всеки детайл от прекрасното място. След това се обърна и пое по осветения от лунната светлина черен път. Скоро достигна мястото, където все още стояха купчината камъни, събрани от нея, за да отбележи мястото около дупката.

Тя усещаше тежестта от непосилната мъка, че се прощава с нещо наистина хубаво. Протегна ръка пред себе си и напипа прохода. Докато прекрачваше през него, главата й се удари в нещо невидимо. Вече озовала се в своето време, тя се протегна и опипа горния ръб на процепа, който й се стори по-ниско отпреди. Явно проходът се бе стеснил по някакъв необясним начин, подобно на порезна рана, която зараства. Джоан установи, че сега горната част на тунела се издига от земята на около пет и половина фута, а не както преди на седем.

Джоан се опита да изчисли след колко време проходът би се стеснил така, че да не може да се мине през него. Никога досега не бе предполагала, че тази пролука във времето може един ден и да изчезне. Не бе схванала реалната опасност да остане завинаги в деветнадесети век. Ако се бе задържала още няколко седмици, навярно вече нямаше да има друг избор, освен да се превърне в пленник на миналото. Истински се изплаши при мисълта, че дупката е можела да се стопи така неочаквано, както се бе и появила.

Разтърсена от току-що установената опасност, която бе надвиснала над нея, без тя да може да я предвиди, Джоан се обърна и въздъхна облекчено, когато забеляза колата си на същото място, където я бе оставила. Отначало бе предположила, че Джийн може да е идвала до Уудвейл Хайтс и да е откарала колата по-близо до къщата на родителите й, използвайки резервните ключове, които Джоан й бе оставила преди няколко месеца. Джийн просто бе човек, който никога не би оставил колата си някъде в гората от страх някой да не я открадне, след което не би й останало нищо друго, освен да ходи пеша.

Джоан поразрови бурените, в които бе скрила ключовете си, бързо отключи вратата на колата и се шмугна вътре с облекчение. След като се намести удобно на седалката, тя погледна към часовника. Беше пет без двадесет. После натисна и копчето за датата. Трети април.

Бе изминала точно една седмица — и там, през 1889 година, и тук, през 1992 година. Но не бе сряда, а петък. Джоан не разбираше защо се получава тази двудневна разлика във времето. Затова реши, че непременно ще прегледа някои книги за изместването на часовите пояси и за пътуването във времето, за да може да си обясни какво точно й се бе случило.

В същия миг тя забеляза бележника си на мястото, където го бе оставила предния път. Светна лампата и с облекчение забеляза, че бележката й до Джийн все още е там. Значи Джийн не подозираше нищо за нейното отсъствие и нямаше да я разпитва за това любопитно „приключение“. По неизвестни и за самата нея причини Джоан не искаше да споделя с никого онова, което бе преживяла. Дори и с най-добрата си приятелка. Може би след време щеше да разкаже всичко на Джийн, но не точно сега.

Джоан отмести бележника, избърса с ръкав влажните ключове на колата, после запали двигателя и потегли по тесния лъкатушещ път към родния си дом. Докато настройваше радиото, в душата й се преплитаха и тъга, и облекчение. От една страна, бе доволна, че се връща невредима в своето време, а от друга — изпитваше неутешима мъка от това, че никога повече няма да срещне Адам. За тази седмица, през която бе живяла заедно с Парк и Адам, те неусетно се бяха превърнали в неделима част от живота й и сега тяхното присъствие определено й липсваше. Завръщането й в двадесети век обаче бе неизбежно и тя знаеше това.

След пет минути излезе на асфалтирания път. Фаровете й осветиха двора пред къщата на родителите й и многобройните предмети, пръснати сред моравата пред недовършената двуетажна постройка. Всичко си беше на мястото, така, както го бе оставила. Всичко бе до болка познато. И въпреки това Джоан изпита странното чувство, че вижда тези неща за пръв път. Като че ли бе попаднала на абсолютно непознато място, но със смътното усещане, че вече го е посещавала.

Още в плен на своите опасения, Джоан бързо вкара колата в гаража, изключи двигателя, загаси фаровете и се отправи към къщата.

Вече у дома, пътешественичката във времето едва превъзмогна желанието си да се втурне към хладилника за една ледена диетична кока-кола, но влезе първо в дневната. Включи осветлението и примижа от силната светлина, от която бе отвикнала. След това пусна телефонния секретар, за да прослуша записа. Много я досмеша, като чу ядосания тон на Джийн. Джоан се отпусна в едно кресло и търпеливо изслуша съобщението, което Джийн й бе оставила по времето, когато вече бе стигнала с колата си до езерцето.

Тя събу маратонките си и вдигна краката си на креслото. Продължаваше да прослушва съобщенията, повечето от които бяха на Джийн, като всяко следващо послание бе с още по-сърдит тон.

„Ако веднага не вдигнеш слушалката, за да разговаряш с мене, ще изпратя полицията да те търси!“, гласеше поредното предупреждение на Джийн. Интересно какво щеше да се получи, ако Джийн бе осъществила заканата си.

„Не отговаряш на телефона на родителите си! Не вдигаш и телефона в колата! Откъде, по дяволите, да разбера дали при тебе всичко е наред! Позвъни ми на всяка цена!“ — в това съобщение Джийн не споменаваше да е изпращала полиция.

„Виж какво, Джоан! Вече е вторник следобед и не си отговаряла на обажданията ми почти цяла седмица. Да знаеш, че ще ти се обидя! Стегни се най-после и ми се обади или направо ме зачеркни от списъка на приятелите си!“ — по звука след последните думи можеше да се предположи, че Джийн бе затръшнала слушалката доста нервно. Явно беше вбесена. В последното й съобщение това бе повече от ясно: „Окей! Нямам намерение да си играя повече с теб! След като не искаш да говориш с мен, нека бъде така! Само не забравяй, че имаше един човек в Питсбърг, който наистина се безпокои за теб, и това бях аз — и след дълга пауза Джийн бе допълнила: — И все още очаквам да ми се обадиш, ако все пак решиш да разговаряш с мен!“

Джоан се усмихна. Щеше да се обади на Джийн веднага и да й обясни, че не е отговаряла толкова време, защото е била далече, но после премисли и реши, че пет часа сутринта в петък не е най-подходящото време да позвъни на приятелката си. Най-добре бе да се обади в болницата към девет, девет и половина, тъкмо когато Джийн приключва сутрешната си визитация. Джоан стана и се отправи към гостната, която преди много време бе нейната стая. Без дори да си помисли за душ или поне да смени спалното бельо, тя се отпусна върху завивката на леглото и само след минута бе дълбоко заспала.

 

 

Като мислеше, че Джоан се е успала, Адам предпазливо почука на вратата й. Въпреки че изобщо не бързаше да я изпрати, той искаше да си поговорят, преди тя да си тръгне. Желанието му бе да разкрие чувствата си към нея и да я помоли за разрешение да я посети в Питсбърг.

— Джоан? Будна ли си? — запита той и почука по-нетърпеливо.

Тъй като Дорис бе пожелала да пътува заедно с тях до Джонстаун, това бе единственият им шанс да поговорят на четири очи.

— Трябва да те попитам нещо — добави той и се намръщи, когато отвътре не последва никакъв отговор. В следващия миг Адам разклати дръжката на вратата и повтори по-силно: — Джоан?

Когато отново не последва никакъв отговор, Адам леко открехна вратата и надникна вътре. Сърцето му се сви, когато видя безупречно оправеното легло и поставените на него грижливо сгънати дрехи. В следващия момент той съзря листа хартия върху дрехите.

Отгоре бе написано неговото име и той побърза да разгъне бележката. Лицето му пребледня, когато разбра колко е закъснял. Джоан си бе тръгнала.

Ядосан и объркан, той смачка бележката и я хвърли настрана. Погледът му се спря върху дрехите на леглото и в спомена му изникна красивата фигура на Джоан, когато за пръв път облече новите дрехи. Адам се чувстваше толкова изоставен и самотен, че приклекна до леглото и докосна ръкава на роклята й. Лъхна го познатият аромат на дрехите й и отчаянието го разтърси. Адам сви ръката си в юмрук и се прокле, задето бе допуснал тя да си замине безследно от живота му. Трябваше непременно да я открие. Да й обясни какво чувства към нея.

С викове и трясък той изскочи от къщата и се отправи към конюшнята, за да подготви изумително бързо конете за потегляне. Само след няколко минути вече бе на главния път, като се надяваше, че Джоан не познава добре местността и това ще я забави.

След като не я откри никъде по пътя, Адам пришпори коня си към Моръл Банк. Бяха отворили още преди час. Но никой от служителите не си спомни да е обслужвал госпожицата, която им описа. Адам си помисли, че в телеграмата навярно е имало уверение, че сумата може да бъде получена от коя да е банка. Той нямаше никакво време да проверява всички банки. Затова бързо се отправи към гарата.

Адам бе убеден, че Джоан е предпочела да вземе бързия влак на железопътните линии на Пенсилвания, тъй като с него маршрутът бе най-удобен. След като мъжът на гишето за билети не успя да си припомни да е продавал билет на жената, търсена от Адам, не оставаше нищо друго, освен да се провери и другата железопътна линия. Там го очакваше същият отговор.

В един момент Адам реши, че Джоан може би е предпочела да си купи нови дрехи, тъй като бе оставила подарените й от Парк, а и не бе успяла да си възвърне откраднатите вещи. Тъй като изобщо не можеше да предположи къде би предпочела да пазарува, Адам просто реши да избере един от пероните и да чака, докато я види.

Почувства се много засегнат и огорчен, че си бе тръгнала без предупреждение. Адам отметна кичура коса, паднал на челото му, и реши да изчака на перона на влака за Пенсилвания. Преди това обаче остави бележка на гишето за билети за другия влак, за да не се разминат с Джоан. Беше решил на всяка цена да й разкрие чувствата си, преди да й позволи да си тръгне.

 

 

— Ако тя и този път не се обади, ще приключа по-рано със следобедната си визитация и потеглям за Уудвейл — заяви Джийн Галагър на сестра Уолс, докато набираше последните две цифри от телефонния номер на Джоан. — И ако открия, че единствената причина, поради която не ми е отговаряла, е защото все още седи и страда заради онова ужасно чувство на вина и самосъжаление, без да се замисли за никой друг, буквално ще й извия врата! Как смее да ме тревожи до такава степен!

— Може да не си е вкъщи и затова да не отговаря — предположи сестра Уолс с типичната за нея желязна логика.

— Много добре знам, че е там! Къде би могла да иде? — измърмори Джийн, докато броеше позвъняванията в очакване секретарят да се включи след шестото.

Сепна се от изненада, когато вместо добре познатите думи на машината неочаквано чу гласа на Джоан.

— Джоан?!

— Да, аз съм.

— Ти си си вкъщи?

— Да.

— Защо тогава толкова време не отговаряш? — почти кресна възмутена Джийн. — Обаждах ти се почти двадесет пъти миналата седмица.

— Защото се върнах само преди няколко часа — обясни Джоан и погледна към часовника. Когато видя, че минава десет часа, тя примигна удивено. Беше свикнала да става съвсем рано напоследък както всички в дома на Адам. В мига, в който си спомни за него, сърцето й се сви.

— И къде беше толкова време? — запита нервно Джийн, като се обърна с гръб към сестра Уолс, чието изражение буквално означаваше „Нали ви казах, отсъствала е!“

— Реших да отпътувам за малко надалеч. Трябваше ми време да размисля — обясни с две думи Джоан, осъзнавайки, че все още не би могла да издаде своята тайна.

Искаше й се добре да обмисли всичко, преди да съобщи на когото и да било за дупката във времето. Не знаеше дали е редно да разгласи за съществуването й, без да е наясно какво би последвало от това. Ами ако някой друг неин съвременник изведнъж реши да се възползва от уникалната възможност да се придвижва във времето и се намеси в събитията от миналото най-безотговорно?

Джоан бе еднакво загрижена както за своите нови познайници от деветнадесети век, така и за това, което една евентуална намеса в миналото би предизвикала в бъдещето. Лесно можеше да се измени историята на човечеството, като се има предвид предстоящото само след няколко месеца наводнение. Ако хората от долината бъдат предупредени за бедствието така, че да повярват, можеха да вземат мерки, които безспорно щяха да изменят живота на хиляди хора, а и на тези, чието бъдеще зависеше от тях.

Например ако нейната прапрабаба бе оживяла след наводнението, прапрадядо й никога нямаше да се ожени повторно и от брака му нямаше да се роди нейният прадядо Антъни. Той от своя страна никога не би срещнал Сара Бърнс и от техния брак нямаше да се появи дядото на Джоан — Харисън. Той пък нямаше да се ожени за Зилфия Хит, която щеше да му роди син — бащата на Джоан — Лоуел. Оттам нямаше да се свържат в семейство родителите й и Джоан никога нямаше да се появи на този свят. Несъмнено нечия недобросъвестна намеса в миналото щеше да предизвика ред катаклизми в живота на много хора след това. Джоан не можеше да разреши на когото и да било да постъпи така. От нея се искаше да остане дискретна и да запази в тайна своето преживяване, докато сама прецени как да постъпи.

— Ще ми кажеш ли къде беше? — попита повторно Джийн.

— Горе в планината — отвърна тихо Джоан.

— Ти си била на палатка? — Джийн бе безкрайно изненадана.

— Нещо такова.

— Ти?

— Да, аз — отвърна по-решително Джоан. — Защо пък не?

— Защото изобщо не си падаш по тези работи.

— И по какво си падам тогава?

— Ти си един домашар, който трудно може да се отдалечи от микровълновата си печка и от удобното си легло.

Джоан въздъхна, защото долови истината в думите на Джийн.

— Ами ако съм взела и микровълновата печка със себе си?

— А, да, как не се сетих — провлече тон Джийн и внезапно отсече: — Звучиш ми доста уморено. Спиш ли достатъчно?

— Да — отвърна уверено Джоан, защото, с изключение на предишната нощ, когато изобщо не си легна от страх, да не би да не успее да тръгне достатъчно рано, преди да я забележат, през останалото време бе си отспала напълно. — Сигурно гласът ми е сънлив, защото твоето обаждане ме разбуди.

— В такъв случай сигурно спиш по цял ден — предположи Джийн. — А това може да бъде също толкова пагубно, както и недоспиването.

— Прекалено много се тревожиш за мен — прекъсна я Джоан и се намръщи, защото току-що бе забелязала, че е все още в същите дрехи. Тя си спомни тъжното утро след продължителния плач, когато отново се бе събудила в тези дрехи. Притвори очи и направи мъчителна гримаса в опит да отхвърли тежкия спомен за онази нощ. Знаеше, че никога повече няма да се озове в онази прекрасна спалня, никога няма да се втурне надолу по стълбите, за да види усмихнатото лице на Адам.

— Ти си причината да се тревожа толкова — отсече Джийн.

— Но защо си мислиш, че е задължително да се безпокоиш, когато изобщо няма причини да го правиш?

— Сигурна ли си?

— Джийн! — каза с престорено гневен тон Джоан. — Затваряй телефона и се върни при пациентите си. А аз ще се погрижа да си свърша работата.

Джийн се поколеба за миг и попита:

— Ще си бъдеш ли вкъщи следобеда, ако реша да ти звънна отново?

— Да, ще си бъда тук — увери я Джоан и внезапно обхваната от носталгия, добави: — Върнах се най-после. Чао, Джийн! Дочуване!

След като приключи разговора, Джоан си взе един душ, преоблече се и седна пред бюрото на майка си, за да продължи заниманията, които бе прекъснала преди седмица. Макар и с тъга, но все пак методично, тя прехвърли двете огромни счетоводни книги, като се спираше внимателно на всеки изписан ред, за да разбере кои разходи са покрити и кои остава да бъдат изплатени. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи над работата си, толкова повече я налягаха меланхолията и тъгата по семейство Джонсън. Липсваха й новите й приятели. Когато Джийн позвъни отново в четири и половина, Джоан бе толкова депресирана, че Джийн успя да долови настроението й по гласа.

— Какво има? — запита Джийн, обезпокоена, че нейната приятелка звучи по-нещастно и от сутринта.

— Нищо.

— Не ми пробутвай подобни отговори, Джо. Нещо не е наред. Даже въобще не е наред. Така че кажи ми какво има! — настоя на своето Джийн.

— Казах ти вече. Нищо. Просто цял следобед се ровех в книжата на мама и предполагам, че това ме е натъжило.

— И навярно се чувстваш самотна?

Джоан затвори очи. Както винаги, и този път Джийн бе попаднала точно в целта.

— Малко — отговори тя.

— Тогава изваждай една възглавница и одеяло и ме чакай. Тръгвам.

— Но ти утре си на работа — опита да се противопостави Джоан.

— Не, утре е моят почивен ден.

Джоан се замисли. Спомни си, че предния уикенд Джийн бе дежурна, така че не бе изключено сега да почива:

— Но тогава няма ли да се срещаш с твоя „Как му беше името“?

— Не, поне до утре вечер. Предполагам, че дотогава ще имам предостатъчно време да се прибера, за да вечерям с „как му беше името“. Между впрочем, ако имаш нужда, мога да спра някъде и да купя нещо.

— Това, за което се сещам, е малко хляб и мляко — отговори Джоан, защото сутринта бе изхвърлила наличните запаси, тъй като се бяха развалили. — Но не виждам причина да не отида аз да си ги купя.

— Предполагам, че си привършила пуканките и онова любимо твое фъстъчено масло — не се предаде Джийн. — Ще спра някъде по пътя и ще купя достатъчно от всичко. Ще донеса също и няколко хубави филма. Имам такива, които записах в началото на седмицата, но още не съм имала възможност да ги гледам. Засега чао. Ще се видим скоро. И да не забравя, стой по-далеко от бюрото на майка си.

Преди още Джоан да започне да протестира, Джийн бе затворила телефона и се бе отправила към спалнята да си подготви багажа.

 

 

Джоан бе прекалено изтощена емоционално и реши да последва указанията на Джийн и да не се връща към книгите на майка си. Тя отиде в кухнята, взе няколко соленки и си отвори кутия диетична кола. След това мина в дневната, за да погледа малко скечове през късния следобед, като си мислеше, че комедията е точно това, което ще й помогне да оправи настроението си.

Нищо от телевизионното шоу обаче не и се стори смешно. Дори повторението на любимите й комедии я отегчи. Накрая тя изключи телевизора и излезе навън да чака Джийн. Отпуснала се в най-близкия шезлонг, Джоан се загледа в последните отблясъци на светлината, които бяха обагрили в розово небето над върховете на дърветата. „Дали Адам наблюдава същия залез?“

Джоан се улови, че продължава да мисли за него като за човек, който съществува редом с нея. Все едно бе отдалечен само на няколко мили, а не с цяло столетие.

Знаеше, че няма смисъл да се връща мислено назад сега, когато бе отново в 1992 година, а Адам безспорно си оставаше част от миналото. Ако той беше жив сега, би трябвало да бъде около 130-годишен, а Парк щеше да е някъде към 160 години, дори малкият Джордж щеше да е на 116. Тези изчисления я натъжиха, тъй като вече усещаше липсата на новите си приятели, особено на Адам.

Въпреки че от момента, в който бе напуснала дома на Джонсънови, не бяха изминали и 24 часа, на нея й се струваше, че са минали дни. Седмици. Цял един човешки живот — този на Адам. Борейки се с мъката, която я бе обзела, тя затвори очи и се опита да разбере какво точно се бе случило. Но колкото повече мислеше за това свое приключение, толкова по-нереално и объркващо й се струваше то. Липсата на тези хора, останали някъде назад в историята, бе болезнено осезаема. Липсваха й почти колкото нейните родители. Може би защото сега за нея те бяха също мъртъвци, които никога няма да види отново.

До момента, в който червеното БМВ на Джийн спря пред къщата й, Джоан бе изпаднала в такава меланхолия, че никакви приказки и уговорки от страна на приятелката й не можеха да я изтръгнат от отчаянието.

— Ти ме плашиш — призна накрая Джийн.

Знаеше, че е време да си тръгва, но се боеше да остави Джоан в това състояние. През последните двадесет часа бе опитала всички възможни начини да разведри приятелката си, но усилията й отидоха напразно.

— Защо да те плаша? — попита Джоан и се отправи към масата да си налее чаша плодов коктейл, който Джийн бе разбъркала току-що.

— Защото нищо вече не може да те накара да се засмееш. Защото въобще не реагираш. Разхождаш се само напред-назад като някакво зомби и изобщо не вникваш в това, което ти говоря. Как да не се плаша тогава?

— Съжалявам! — каза Джоан и сви рамене. Тя недоумяваше какво точно очаква от нея Джийн.

— Би ли ми казала какво става с теб? — запита Джийн. Тя се опита да смени подхода и се нацупи, знаейки от опит, че подобен номер винаги минаваше през десетте години, откакто бяха приятелки. — Изглежда не намираш вече нашите разговори за интересни?

Джоан погледна озадачено, като че ли искаше да запита: „А трябва ли?“

— Така е — продължи Джийн. — Чашата на търпението ми преля. Не мога да понасям повече унилата ти физиономия. По всичко личи, че прекалено дълго си била откъсната от останалия свят, така че сега идваш с мен в Питсбърг и ще прекараме уикенда заедно.

— Благодаря ти за поканата, но не мога. Имам прекалено много работа тук.

— Тя може и да почака. Бих казала даже, че е наложително да почака. Достатъчно си се тормозила с трагедията на родителите си. Идеята да вземеш осем седмици отпуск бе да намериш сама някакъв изход от новата ситуация, а не да се задълбаваш допълнително в проблемите си. Та ти дори не се опитваш да намериш решение. Това, което виждам, е, че ти си се предала на мъката — Джийн пристъпи към Джоан и нежно разтърси раменете й. — Не можеш да продължаваш да живееш със сенките от миналото.

Устата на Джоан остана отворена от изненада. Тя се отпусна назад в стола си и се втренчи в приятелката си.

— Откъде знаеш за това? Как разбра?

Джийн премигна, объркана от неочаквания поврат в разговора.

— Какво да открия? — попита тя недоумяващо и се наведе напред, за да вижда по-добре Джоан.

— За моето пътуване назад във времето. За тези шест и половина дни, които прекарах в 1889 година. Как въобще разбра за това?

Джийн затвори очи и когато ги отвори отново, в погледа й се четеше загриженост.

— Джо, трябва да се прегледаш в болницата и колкото по-скоро го сториш, толкова по-добре. Ти започваш да халюцинираш.