Марго Далтън
Коледен подарък (8)

Осма глава

Артър се пързаляше по заснежената писта в своята шейна, топло облечен в сребристосиво ескимосче с мека кожа на качулката и увит в огромен червен вълнен шал. Виждаха се само очите му, ококорени от учудване при вида на толкова много непознати чудесии. Непрекъснато ги задминаваха скиори и се усмихваха на малката семейна група и най-вече на Артър, който им махаше с ръце в топли червени ръкавички. Едни от скиорите водеха със себе си куче — оригинална кръстоска от английска овчарка и коли. За радост на Артър спря да му подуши лицето и после догони компанията си.

Джим уверено се пързаляше със ските и теглеше шейната, като от време на време спираше да провери как е Артър. Бебето се дразнеше от всяко спиране и махаше заповедно с ръце, докато пързалянето не се възобновеше. Мод се пързаляше до Джим и от време на време хвърляше по един поглед към шейната. Били беше показал видим скиорски талант и вече беше изчезнал някъде напред, но на всеки две-три минути спираше да изчака останалите, за да изсумти презрително на костенуршата им скорост.

Ели смело се пързаляше на няколко метра пред Джим и Мод, порозовяла от студения въздух и неизразимо доволство. Сара беше до нея и търпеливо й помагаше да стане при всяко падане, показваше й как да пази равновесие, как да държи щеките.

Сара беше облечена в яркорозов скиорски костюм и си беше сложила подарените от Ели обеци. Ярките цветове на облеклото й подчертаваха прекрасния цвят на кожата й и Джим не беше в състояние да откъсне очи от нея. Всички мъже, които ги задминаваха, също се обръщаха по два, че и по три пъти да я погледнат, въпреки че тя беше изцяло погълната от Ели и не ги забелязваше. На Джим така му се искаше да са двамата сами, без цялата компания, за да си приказват, да се смеят, да се сближат, да я целува на слънцето и да се влюби в нея.

Срамуваше се от тези свои мисли и се ядосваше на себе си, още повече, че Сара с нищо не му беше показала, че се интересува от него. С изключение на първата им нощ. Сега общото помежду им бяха децата и нищо друго и тя недвусмислено му даваше да разбере това.

— Джим — повика го тя. — Можеш ли да дойдеш за малко?

— Какво има? — попита той, засрамен малко от мислите, които току-що го бяха погълнали.

Приближи се до Сара и Ели и спря, при което Артър започна възмутено да удря с ръце по страничните облегалки на шейната и да надава гърлени врясъци изпод шала.

— Артър! — възкликна Сара. — Какво има?

— Яд го е, че спрях — обясни Джим. — Добре, че няма камшик. Щеше да ме налага безмилостно.

Сара се засмя.

— Ох, Джим, бях забравила колко е хубаво тук. Ако знаеш колко отдавна не съм ходила на ски.

— Прекалено отдавна — критично отбеляза Джим. — Отсега нататък, доктор Сара Бърнард, ще надзираваме начина ти на живот заради твое собствено добро. Нали, Ели?

Ели енергично закима с глава, но Сара разтревожено се извърна. Джим я погледна, обезпокоен от израза на лицето й. Всеки път, когато споменаваше за някакви бъдещи планове, тя ставаше напрегната и предпазлива, сякаш изпитваше страх и се чудеше как да се измъкне.

Може би не иска да влиза в сериозна връзка, помисли си той, макар че връзката й с работата беше несъмнено крайно задълбочена. Всъщност източникът на нейното напрежение беше, като че ли той, неизвестно защо. Нищо не беше сторил, с което да я притесни или заплаши.

— Какво има, Сара? Защо ме извика?

— Мисля, че лявата ска на Ели се е разхлабила. Нали можеш да я оправиш?

Джим кимна и се наведе, а Сара се плъзна към шейната да се опита да разсее Артър, който вече гръмогласно изразяваше недоволството си. Откъм завоя пред тях се показа Били. Слабото му лице беше грейнало от възбуда.

— Хайде побързайте! — развика се той. — Отпред има един страхотен хълм! Хвърчах със сто километра в час!

— Сега я втасах — промърмори Мод.

— Стига, Мод! — строго й направи забележка Джим. — Знаеш колко обичаш да караш с „рало“.

— Не те ли притеснява шейната по нанадолнището? — попита разтревожената Сара. — Ами ако падне?

— Познавам този склон — усмихна се Джим. — Никак не е опасно. Артър най-сетне ще остане доволен от скоростта. Хайде, народе! Ще обядваме след половин час на топло в хижата!

 

 

Вечерта, когато децата вече спяха, а Мод и Сара се бяха прибрали по домовете си, след като всички бяха вечеряли заедно пица от ресторанта и млечни коктейли, Джим седна сам в хола си с чаша бяло вино в ръка и замислено се загледа в гаснещия в камината огън. Децата все повече свикваха с него и дома му, но той ставаше все по-неспокоен. Особено в такива вечери усещаше как копнее по стария си начин на живот, по спокойствието и самотния си подреден дом. Сега тук винаги гъмжеше от народ, беше шумно и разхвърляно и той почти вече не си спомняше какво беше преди време, когато домът беше само негов.

Добре поне, че денем можеше да се измъкне оттук, да отиде в офиса си и да работи като по-рано.

 

 

Сара седеше, кръстосала крака на килимчето пред камината, облегнала се на ярко боядисания кон от панаирджийска въртележка, с Еймъс в скута си, и му говореше.

— Не разбирам защо всички разправят, че на бременните им става лошо сутрин. На мен ми е най-зле вечер. Изведнъж ми се доповръща, а след минутка съм кукуряк, сякаш нищо не е било. Никога не съм се чувствала така.

Еймъс се протегна в скута й и взе да меси с предните си лапи крака й. Сара го погледна и изведнъж се почувства тъй самотна. Толкова й се искаше да сподели с някого чудните неща, които ставаха в нея, а си нямаше никого в живота. Всъщност само лекарят й знаеше, че е бременна.

Две седмици бяха изминали от скиорския уикенд и тя на два пъти беше ходила да навестява децата в апартамента на Джим, като всеки път внимаваше това да става, когато него го нямаше у дома.

Той продължаваше да не й досажда и тя му беше благодарна за това. Дори не я тормозеше по телефона, макар че я беше убедил да му даде домашния си телефон. Сара си каза, че се радва, че я оставя на мира. В края на краищата, ако се превърнеше в част от живота й, можеха да възникнат всякакви усложнения. Само дето понякога се чувстваше тъй самотна…

В този миг телефонът иззвъня, тя подскочи, Еймъс падна на килима, погледна я огорчено и се изнесе с достойнство в кухнята.

— Ало? — каза тя в слушалката.

— Здравей, Сара. Какво правиш в тази снежна вечер?

— Джим! — Сара се поколеба, изумена от топлата вълна, която я обля, щом чу гласа му. Усети как я пронизва тревога. — Да не се е случило нещо? Децата…

— Всичко е наред. Здрави са. Освен това тук се вихри нещо като празненство — Сара наистина дочу някакъв смях. — Кларънс, нашият портиер… Нали го помниш?

— Онзи, дето си пада по Мод?

— Същият. Та той организира в моя апартамент партия канаста с още една двойка. Според мен, с цел да се сближи с Мод.

— Разбирам — промърмори Сара, все още разсеяна от огъня, който пламтеше по бузите й.

— Така че — продължи небрежно Джим, — тази вечер съм осигурил кой да стои при децата. Дори цели четирима души. Ще останат тук поне няколко часа. Та се питах дали не мога да намина покрай теб за малко. Искам да поговоря с теб във връзка с децата.

Сара отново усети същата тревога, която я обля преди малко, но я потисна с усилие на волята.

— Добре — каза след минутно колебание. — Веднага ли ще дойдеш?

— А може ли? Да не прекъсна някакъв важен научен експеримент?

— Чешех котарака си по корема — каза Сара и се усмихна на сърдечния му смях.

— Винаги съм се питал какво правят учените в свободното си време. Сега вече знам. Идвам след малко.

— Добре — рече Сара и бавно постави слушалката на мястото й.

Беше толкова заета с усилията си да запази спокойствие и да прикрие всички следи от недомогването си, причинено от бременността, че нямаше време да се преоблече и да си среше косата, преди на вратата да се позвъни. Тя отвори и за кой ли път занемя, като зърна мъжа на прага.

Макар че често си мислеше за него, в плът и кръв той беше просто нечовешки хубав. Сара насила се усмихна и промърмори.

— Влизай, Джим. Навън май е голям студ.

Той се усмихна широко и влезе, като оглеждаше с удоволствие уютната всекидневна, меко осветена от догарящия пън в камината.

— Колко е красиво тук! Ти май много си падаш по конете.

— Любимото ми животно — потвърди Сара, докато закачаше якето му. — Мога ли да ти предложа нещо? Кафе или топло мляко с какао? — каза тя, като се опитваше да не мисли за храна и пиене и пламенно се надяваше той да отклони предложението й.

— Не, благодаря. Тук е толкова тихо и спокойно — добави той, докато се настаняваше удобно в едно от меките кресла до огъня. — Но си права, наистина.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че къщата е прекалено малка за децата. Същинска кукленска къща. Оттук май се вижда всичко?

— Кажи-речи — потвърди Сара. — Нямам двор, нямам мазе. Само този етаж и още един горе.

— Какво има горе?

— Спалнята ми — каза тя и пламна, когато срещна сините му очи. — Каза, че искаш да говорим за децата — тя седна срещу него.

Еймъс се появи откъм кухнята, хвърли на Джим злобен поглед и скочи собственически в скута на Сара.

— Да ти се връща, приятел — жизнерадостно му каза Джим.

— Много е невъзпитан — оплака се Сара. — С мен се държи ужасно, но не дай си боже някой да ме заговори — умира от ревност.

— Напълно го разбирам — каза Джим, като гледаше хубавото й лице.

Тя се изчерви и зарови пръсти в копринената козина на котарака.

— Та какво децата?

Джим кимна, вперил замислен поглед в огъня.

— Все същата история. Вече е краят на януари. Ако много се напъна, ще мога да ги оставя при мен още седмица-две. Не намерих човек, който да пренаеме жилището ми, не можах да ги придумам да ми анулират договора, не успях да издействам и заем от банката за първа вноска за къща. Ако не им намеря къде да отидат в най-скоро време, не знам какво ще стане.

— Но от друга страна не искаш само временно решение на въпроса, нали така?

— Така е. Господи, само да знаех къде…

Сара се поколеба, заровила пръсти в козината на Еймъс.

Много й се искаше да предложи своя дом, но рационалният й ум й казваше, че това е невъзможно. Бременността й все повече си казваше думата и тя всяка сутрин се чувстваше зле и повръщаше. Животът вътре в нея вече растеше, развиваше се и скоро щеше да предяви претенции за собствено жизнено пространство.

Сара беше длъжна да защитава това пространство, да осигури удобен и сигурен дом за своето дете.

А защитата на детето включваше пазенето му в тайна от този мъж. Колкото и да беше мил и хубав, той беше заплаха за нейното бебе. Всеки момент можеше да се обърне срещу нея, да иска бащински права върху него, да й се бърка във възпитанието, дори можеше да я съди за пълно опекунство.

Сара потрепери при тази мисъл.

— Извини ме — каза тя, хвърли пак Еймъс на пода и хукна към банята.

Когато се върна, пребледняла и потреперваща, Джим я загледа с тревога в очите.

— Добре ли си, Сара? Какво има?

— Нищо — опита се тя да се усмихне. — Леко ме е подгонил грип. Ужасна работа.

— Знам — посъчувства й той. — Половината от сътрудниците ми са болни и все се тревожа да не заразя децата, но засега нищо им няма.

— Джим, може ли да те попитам нещо? — каза Сара след кратко колебание.

— Разбира се.

— Отнася се до баща ти. Знам, че не се разбирате, но дали не би ми казал защо?

Джим я изгледа, а лицето му изведнъж стана студено и мрачно.

— Защото той уби майка ми — каза рязко.

Сара отвори широко очи.

— Не в буквалния смисъл — побърза да уточни Джим. — Не е използвал пистолет или друго оръжие, но въпреки това го стори. Уби я с отношението си към нея. Тя умря от разбито сърце.

— Ти на колко години беше?

— На тринайсет. Господи, колко го мразех за това! И винаги ще го мразя.

Сара кимна, смразена от ледените отблясъци в сините му очи.

— Разговарял ли си с него на тази тема? Казвал ли си му какво чувстваш?

— Нямам какво да му кажа. Стига сме говорили за това, Сара. Той няма нищо общо с мен. Да говорим за нещо друго.

Младата жена кимна отново и двамата още дълго си приказваха пред огъня в камината. Когато го изпрати, тя дълго гледа подире му през процепа на вратата и изведнъж усети такъв копнеж по него, че си прехапа езика, за да не го повика да се върне.