Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Waifs and a Daddy, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Величков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Varnam(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Марго Далтън. Коледен подарък
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954–11–0409–6
История
- —Добавяне
Шеста глава
Сенаторът Джеймсън Флеминг спря белия си линкълн пред дългия гараж и изчака една от вратите да се вдигне плавно нагоре. Вкара го вътре, слезе и тръгна покрай редицата лъскави коли към малката осветена стаичка в дъното.
В нея пред голям картонен кашон, застлан с празни чували, клечеше дребен мъж на неопределена възраст. Когато сенаторът влезе, той вдигна набръчканото си лице и грейна в широка беззъба усмивка.
— Здравей, Мани — поздрави сенаторът. — Как се справя нашата приятелка?
— Много добре, сър — щастливо докладва Мани. — Шест кутрета. Едно от друго по-красиви.
— Виж ти! — зарадва се сенаторът. — Май ще излезеш прав. Аз не мислех, че вече е готова.
Той клекна до кашона, все така усмихнат, и погали коприненото ухо на едрата кокер-шпаньолка, просната изтощена, но победоносна до шестте си кутрета. Джеймсън ги огледа едно по едно, като ги докосваше с големите си хубави ръце под зоркия и горд поглед на майката. Накрая се изправи, оправи гънките на панталоните си и тръгна да си ходи.
— Благодаря ти, Мани — каза на излизане. — Друго има ли?
Мани се намръщи.
— Още не са докарали стълбовете за новата ограда, сър. Без тях нищо не можем да почнем с момчетата.
— Веднага ще им се обадя. Ако днес не ги доставят, ще трябва да чакаме за след Коледа.
— И новото биче ми се вижда умърлушено.
— Как така умърлушено?
Мани махна красноречиво с ръка.
— Ами не е много кукуряк. Може да има нужда от витамини или нещо такова.
— Ще го погледна и ако трябва, ще извикам ветеринаря. Сестра ми видя ли кутретата?
— Беше тук цял следобед. Вече им е дала имена на всичките.
Джеймсън се усмихна лъчезарно, кимна на работника и излезе от гаража през страничната врата. Вдиша дълбоко и за кой ли път си помисли, че само на няколко мили от града въздухът е толкова по-чист и свеж. Къщата и прилежащите към нея площи изглеждаха безупречно поддържани, с подкастрени живи плетове и виещи се пътеки от дялан камък, почистени от снега. Сенаторът огледа с удоволствие имението си. Откакто политическата му кариера бе завладяла по-голямата част от времето и вниманието му, той бе продал съществената част от земите и сега ранчото бе за него повече хоби, отколкото средство за прехрана. Но всичко наоколо бе толкова красиво, че Джеймсън винаги се завръщаше тук дори след най-краткото отсъствие с чувство за дълбоко задоволство и вътрешно спокойствие.
Поколеба се дали да навести бичето, но реши, че може да почака още час-два, обърна се и тръгна по пътеката към къщата. Докато крачеше, си припомни всяка дума от разговора със сина си. Хубавото му, прорязано от бръчки, лице се навъси, сините му очи помръкнаха.
Влезе в антрето и закачи велуреното си палто в дрешника. После се огледа наоколо. Някъде от дълбочините на къщата долиташе „Месата“ на Хендел. Величествената музика изпълваше елегантните извивки на вътрешната стълба, стаите с богата дъбова ламперия, изящни старинни кристали и безценни турски килими. Вътре миришеше на цветя, на политура за мебели и подправки за коледни сладкиши. Джеймсън с удоволствие вдиша тези аромати, преди да тръгне да търси сестра си. Спря пред сводестата врата, водеща към трапезарията, и се усмихна широко. Изпод голямата дъбова маса стърчаха два обути в маратонки крака и се дочуваше тъпо почукване.
— Мо! — рече той и се наведе да надникне отдолу. — Какви ги вършиш тук?
Маратонките се плъзнаха по килима, последвани от елегантно слаби, обути в сини джинси, крака и дребно жилаво тяло по розово горнище от анцуг. Морийн Флеминг надзърна изпод масата, стиснала в ръка стара, видяла по-добри времена, масльонка с дълъг чучур.
— Заяжда проклетията — заяви тя с достойнство. — Просто я смазвах.
Морийн Флеминг радваше окото дори в спортното домашно облекло, което носеше през деня, изпълнен с много работа и тичане из ранчото. Беше дребна, жива, със стегнато спортно тяло на младо момиче. И лицето й беше младолико въпреки бръчките около очите и устата. А очите й имаха характерния наситен син цвят на всички от семейство Флеминг.
Когато жената на Джеймсън почина и го остави сам с петнайсетгодишен син, Морийн пристигна за няколко седмици в ранчото да помага на брат си. Тогава беше трийсет и пет годишна и вече имаше зад гърба си два брака. С единия съпруг се беше развела, другият беше починал от рак. Очакваше я нерадостно самотно бъдеще и затова с удоволствие се потопи в домакинството на брат си. Гостуването й продължи няколко месеца, после години, а сега Джеймсън се питаше как ли би се оправил без нея.
— Защо си се заела да смазваш масата, Мо? — тихо я попита той.
— Нали ти казах, че заяжда. Трудно се отваря и двете крила не могат да…
— Мо, няма да се наложи да я отваряме за Коледа. Ще бъдем само шестима — ние с теб, Мани, Том, Кларис и Елоиз.
Морийн се поколеба, стиснала масльонката, забила поглед в килима, докато брат й съзерцаваше тъжно наведената й глава.
— Той няма да дойде, Мо. Опитах се да го придумам, но е непреклонен. Докато е жив, кракът му няма да стъпи тук.
— Ох, Джейми…
Морийн вдигна очи към брат си със съчувствие и тъга.
— Така ми иска да мога да се върна назад и отново да опитам, Мо — каза сенаторът. — Защо нямаме втори шанс в живота? Щеше да е толкова хубаво.
— Как да нямаме втори шанс? Винаги имаме — твърдо заяви Морийн. — И твоят ще настъпи. Джим ще се промени. Един ден ще разбере, че гледните точки са винаги две и трябва да изслуша и твоята версия за случилото се. Ще видиш, Джейми. Един ден ще се върне.
Джеймсън поклати глава и се усмихна мрачно.
— Де да бях оптимист като теб. Но аз всяка година ходя при него и го увещавам, а той е студен като парче лед. Нито искрица прошка или топлота.
— Същият инат като теб — опита се Морийн да върне усмивката на брат си. — Крушата не пада по-далеч от дънера.
Джеймсън кимна и се наведе да поеме масльонката от ръката на сестра си.
— Стига по този въпрос. Ще се радваме на Коледа в компанията на нашите служители и повече нито дума за Джим, обещаваш ли? Ще отида да хвърля едно око на новото биче. Мани твърди, че било умърлушено, ще видя какво има предвид.
Морийн живна.
— А видя ли кутретата? Нали са прекрасни?
— Така е. Ти излезе права. Песът на Уилоуби се оказа чудесен за разплод. Пак ще го ползваме. Обадиха ли се за стълбовете за оградата? Мани каза, че…
И като продължи да говори, Джеймсън изведе сестра си в преддверието на къщата. На прага на вратата се обърна да хвърли тъжен поглед към голямата маса с коледния букет в центъра. После решително угаси лампата и потопи стаята в мрак.
Сара спря нерешително във фоайето на сградата, където живееше Джим Флеминг, натоварена с пакети коледни подаръци, и се огледа смутено. Беше съвършено празно, но тя въпреки това бе подгонена от абсурдната идея, че във всяко ъгълче се крие някой, готов да се нахвърли отгоре й.
Ужасяваше се при мисълта, че Джим Флеминг може да разбере коя е. Затова беше пристигнала с такси, а не със собствената си кола. Шофьорът вървеше след нея, и той натоварен с пакети.
— Всичко наред ли е, госпожо? — попита тревожно. — Виждате ми се някак особена.
— Не, нищо ми няма — отвърна Сара, трогната от неговата загриженост. Огледа още веднъж фоайето, празно и безлюдно, ако не се брои белокосият портиер, който ги наблюдаваше с учтиво безразличие.
— Да ви помогна ли да отнесете всичко това горе? — попита шофьорът.
— Не, благодаря — промърмори Сара. — Всичко е наред. Много ви благодаря за помощта.
Тя стовари всички пакети на тапицираното с кадифе канапе за двама до входа, порови из чантичката си, плати на шофьора и се усмихна притеснено. Той се впечатли както от усмивката й, така и от банкнотата. Стовари купищата подаръци до нейните пакети, докосна шапката си в знак на уважение и си тръгна. Сара прекоси обширното фоайе, за да размени няколко думи с портиера.
— Извинете — започна, — трябва да кача тези пакети в апартамента на господин Флеминг. Може ли да…
— Разбира се, госпожо. Господин Флеминг ме предупреди, че ще дойдете. Ще ви помогна да ги качите.
— Много мило. Купът е доста голям.
Тя го последва към асансьора, а сърцето й думкаше силно в гърдите, когато вратата се затвори и двамата се озоваха сами в тясното пространство.
— Много е студено — учтиво се обади портиерът, докато асансьорът се плъзгаше безшумно нагоре. — Но поне ще имаме сняг за Коледа.
— Да — промърмори Сара.
Беше обхваната от внезапна паника, от някаква смазваща увереност, че Джим Флеминг я е измамил и че я причаква в този момент в апартамента си, готов да я сграбчи в мига, в който тя позвъни на вратата, да я вкара насила вътре, да я принуди да разкрие самоличността си, да му разкрие драгоценната си тайна за бебето, което така искаше, и да…
— Пристигнахме, госпожо. Сигурна ли сте, че ще се оправите с пакетите? Виждате ми се пребледняла.
— Добре съм, благодаря.
Сара пое дълбоко въздух и пристъпи в застлания с мокет коридор. Изведнъж си спомни как изглеждаше Джим Флеминг, когато застана пред нея гол и надменен, спомни си ръцете му по кожата си, устните му и сладостта, вълшебната сладост, с която я беше дарил. Сара потрепери, прехапа устна и се опита да се усмихне на притеснения мъж до себе си. После си надяна маска на безразличие и го последва към вратата, на чиято дискретна месингова табелка пишеше Дж. К. Флеминг.
На позвъняването откликна пълна усмихната жена по оранжев анцуг. Сивите й къдрици стояха като рамка на миловидното розово лице.
— Вие трябва да сте Мод — прошепна Сара. — Донесох разни неща за децата.
— Да, разбира се. Джим много се надяваше, че ще дойдете — жизнерадостно каза Мод и се усмихна радостно на портиера, който направо засия, като я зърна. — Той е на работа, но децата са тук. Дори и Били.
Портиерът с явна неохота отстъпи назад, като не откъсваше очи от Мод. Тя пое пакетите, стовари ги върху масата в антрето и покани Сара да влезе. Докато й помагаше да съблече палтото и шала, устата й не млъкваше нито за миг. Накрая я упъти към всекидневната и тактично изчезна в дълбините на кухнята, като промърмори нещо за кафето, което щяло да изкипи.
Трепереща и задъхана, Сара влезе в голямата стая, пълна с растения. Въпреки размерите си, дневната бе претъпкана с детски дрешки, играчки, голямо бяло детско легло и маса за преповиване до стената между прозорците. Огромно разклонено коледно дърво изпълваше единия ъгъл, цялото в разноцветни лъскави играчки. Върху меката козя постелка до дървото седеше Артър и с шумно задоволство думкаше с дървена лъжица по алуминиева тава. Дебело черно кутре клечеше до него и ръфаше края на кожената постелка, като мяташе глава, развяваше уши и пискливо ръмжеше.
Ели и Били седяха един до друг на канапето до брат си, мълчаливи и напрегнати. И двамата имаха по-чист, по-сит и по-стоплен вид, отколкото в онази паметна нощ на първата им среща със Сара, но израженията на лицата им си бяха все същите. Били беше затворен и почти намусен, докато следеше Сара като вълче. Ели беше ококорила широко очи, затаила дъх, с все така бледо и напрегнато личице, а тънките й ръце стискаха кадифената възглавничка в скута й.
Всички мисли за Джим Флеминг се изпариха от съзнанието на Сара в мига, в който зърна трите деца. Тя прекоси колебливо стаята и клекна до Артър, който вдигна очи и я огледа с влажна доволна усмивка, без да спре да думка по тавата.
Сара се засмя и го взе на ръце. Той сякаш беше натежал от последния път, когато го беше носила на ръце. Беше облечен в топъл джинсов гащеризон и малка хокейна фланела.
— Здравей, Артър — промърмори Сара. — Как си? Как е нашето голямо хубаво бебе? — тя се притисна към сладкото му дебело вратле и Артър се закикоти басово. Сара също се засмя.
Без да оставя веселото бебе, тя отиде при Ели и я поглади по косицата, докато момиченцето се взираше в нея с учудване и обожание.
— Здравей, Ели — тихо каза Сара. — Много ти отива тази блузка. Цветът е само за теб.
Ели се изчерви от удоволствие.
— Мод ми я донесе — прошепна тя. — Била е на една от внучките й, но й омаляла.
— Съвсем ти е по мярка.
Ели стисна още по-здраво възглавничката и се отмести, за да направи място на Сара да седне между нея и Били, като не пропусна да изгледа строго Артър, който се беше вкопчил в тъмната плитка на Сара и я дърпаше. Младата жена внимателно си освободи косата от розовото юмруче и върна на Артър дървената лъжица, която той огледа с върховно задоволство, но веднага взе да се извива и да скимти, като се оглеждаше за тавата. Сара го остави пак върху кожата и той незабавно изпълзя в центъра й, за да започне наново шумния си концерт.
— А ти как си, Били? — попита тя, без да изпуска ръката на Ели и оглеждаше напрегнатото смълчано момче до себе си.
— Добре съм — лаконично отвърна той, като избягваше погледа й.
За разлика от другите две деца, той беше със същите окъсани джинси и маратонки и тя го заподозря, че се е противопоставил на всякакви опити да бъде облечен в нещо по-добро.
— Какво има, Били? Какво те тревожи?
Той обърна към нея лице — толкова бледо, че луничките се открояваха върху него с болезнена острота.
— Това! — размаха той ръка и посочи топлата уютна стая, голямата елха, усмихнатото добре облечено бебе. — Това ме тревожи, ако искаш да знаеш.
Ели конвулсивно стисна ръката на Сара и тя се учуди на силата, която се криеше в това слабо момиченце.
— Какво по-точно, Били?
— Ами то не може да продължи вечно, нали така? А после какво ще стане с нас?
— В какъв смисъл?
— Я стига! — грубо каза Били. — Не съм вчерашен. Той ни домъкна, сякаш сме котило или нещо такова. Но не може да ни остави тук за постоянно. Вече му направиха забележка и го предупредиха, че трябва да се махаме. Ако ни предаде на Социални грижи, те ще ни разделят и Артър ще бъде осиновен. А след това… — Били отново махна ядосано към луксозната стая. — След всичко това как да ги върна обратно в онази дупка, а? Как?
Сара го изгледа мълчаливо и прегърна през раменете Ели, която започна да плаче, без да отрони нито звук. По бузите й се стичаха сълзи и капеха по якичката на новата й блузка.
— Били — започна Сара, — толкова ли не вярваш на никого? Не вярваш ли, че господин Флеминг е искрен, когато казва, че ще се погрижи за вас и че вие тримата няма да бъдете разделени?
— Как? — прямо попита момчето. — Мод нищо не може да направи. Тя живее в съвсем малък апартамент, по-малък и от този, пък и без това заминава на почивка. Ние не можем да останем тук, защото в тази сграда не е разрешено за деца. А ти какво можеш да направиш? Джим дори не ти знае името, той ми каза.
— Това е така — съгласи се Сара, — но в никакъв случай не означава, че не мога да помогна. Иска ми се поне малко да ни имаш доверие, Били.
— На никого нямам доверие — намръщено отсече момчето. — Ако се довериш на някого, веднага ще започне да се разпорежда с теб. Знам си.
Появата на Мод, която влетя решително в стаята, освободи Сара от необходимостта да му отговори.
— Ти, господинчо, може да знаеш много, но аз пък знам, че нашата гостенка е премръзнала и прегладняла и с удоволствие ще пийне кафе и ще опита от коледните бисквити, които опекохме с Ели тази сутрин. Нали така?
Сара я погледна признателно.
— Права си, Мод. Звучи прекрасно.
— Ели, ела ми помогни да приготвя таблата. Били, вземи подаръците от антрето и ги сложи под елхата. И цапни Ланселот, ако се опита да ги разкъса. А ти — обърна се тя към Артър и го вдигна на ръце, — ти имаш нужда от преповиване, драги мой. И, май че е крайно време.
И тя понесе Артър, който макар и усмихнат, се извиваше в ръцете й, към масата за преповиване. Ели пусна ръката на Сара и стана от канапето, но Сара я последва.
Артър гукаше върху масата и размахваше розови пети, Били подреждаше пакетите под коледното дърво, като се отбраняваше от Ланселот, който се опитваше да захапе една от панделките. Кученцето се ядоса и взе да ръмжи, Мод се засмя, Артър гръмко се закиска, Ели и Сара се засмяха, застанали до вратата. Сара изведнъж забрави всичките си страхове и притеснения. Чувстваше се великолепно, у дома си, и щастлива като едно време.
Джим се поколеба пред вратата на апартамента си. Сърцето му биеше учестено. Знаеше, че няма начин тайнствената непозната да е още тук. Дори имаше опасност изобщо да не е идвала. Въпреки това устата му пресъхна, а сърцето му думкаше в гърдите, като че ли за пръв път щеше да позвъни на вратата на любимо момиче.
Прекоси антрето, смъкна якето си и веднага огледа дневната. Под елхата се мъдреше нова купчина подаръци в ярки опаковки, но от гостенка нямаше и следа. Ели се беше свила удобно в ъгъла на канапето и четеше. От Били нямаше и следа. Артър лежеше по гръб върху кожата в краката на Ели, замислено разглеждаше крайно интересните пръсти на ръцете си и коментираше тихо. Щом видя Джим, той чевръсто се преобърна по корем и с поразителна скорост запълзя към него, стигна го и се улови за крачолите на панталоните, за да се изправи на крака.
Джим се усмихна широко на дебелото бебе, което се опитваше да изпълзи нагоре по панталона му. Наведе се, грабна го на ръце и го вдигна високо във въздуха, уловил го през кръста. Артър го загледа весело надолу и загъргори от удоволствие.
— Здравей, Ели — поздрави Джим и настани бебето удобно в сгъвката на ръката си. — Виждам нови подаръци под елхата. Да не е идвал дядо Коледа?
Ели му се усмихна и прозрачното й личице грейна от радост.
— Дойде онази дама — поясни тя. — Принцесата. Беше още по-хубава от преди. Много е красива и добра.
Интересите на Джим обаче бяха по-земни.
— Как изглеждаше? Как беше облечена? — попита той, докато сядаше до Ели и слагаше Артър на конче върху опънатите си крака. Малкият се вкопчи в пръстите му и закрещя от удоволствие, когато Джим започна да го друса леко нагоре-надолу.
— Със сиви панталони — с готовност заразказва Ели, — бяла блуза, обикновена и мека, и жилетка без ръкави, плетена от някаква вълна цялата на възли, в сиво и синьо… И много хубаво миришеше. Като… като цветя на слънце.
Джим мълчеше и попиваше сведенията, като си спомняше аромата на този слънчев парфюм. Ели се примъкна да се сгуши по-плътно до него и той я прегърна с едната си ръка през раменете.
— Едва ли си погледнала през прозореца, когато си е тръгнала, да видиш каква кола кара? — попита небрежно, като се чувстваше безчестен предател.
Ели поклати глава и русата й косица се залюля.
— Тръгна си с такси.
— Ясно — преглътна Джим разочарованието. — И сигурно не ти каза името си?
Ели повторно заклати русата си глава.
— Каза, че не може. Но обеща пак да дойде на гости в най-скоро време.
Джим усети как го връхлита вълна на оптимизъм и подхвърли Артър толкова високо, че на малкия му секна дъхът.
Влезе Мод, облечена в палтото си и с картонена кутия под мишница. От изрязана отстрани дупка се подаваше носът на Ланселот, който подозираше, че Артър добре се забавлява и се пръскаше от завист. Мод обаче стискаше здраво кутията, докато се усмихваше на Джим.
— Чух те, като влезе — каза тя. — А аз трябва да тръгвам. Още не съм напазарувала всичко за Коледа.
— Благодаря ти за всичко, Мод — каза Джим с много чувство. — Много, много ти благодаря! Без теб не знам как щях да се оправя.
— Я стига — махна Мод с ръка. — Беше истинско удоволствие — после погледна напрегнато младия мъж. — Сигурен ли си, че ще се справиш, Джим? Не е лесно, ще знаеш. Пък и винаги мога да се оправдая с нещо и да не замина. Всъщност нямам нужда от две седмици пързаляне по онези стръмни писти.
— Не ставай смешна — твърдо отсече Джим, като остави задъханото бебе на кожата и стана да я изпрати. — Откога планираш това пътуване. А за мен не мисли, лесно ще се справя. Ели нали е тук. Тя знае как трябва да се грижим за Артър.
Мод също се усмихна на Ели с много обич.
— Което си е вярно — каза тя и се пресегна да помилва гладката коса на момиченцето. — На десет години е мъдра за трийсет. Прекрасно дете.
Ели порозовя от удоволствие и смутено се усмихна.
— Пък и Били… — започна Джим и млъкна, за да се огледа. — Като казах Били, та се сетих — къде е той?
Устните на Мод се стегнаха.
— Знае ли човек! Аз поне със сигурност си нямам представа къде се скита по цели дни. Успя обаче да се яви тук за гостуването на онази дама.
Джим се поколеба и погледна предпазливо пълната възрастна жена, която за кратко време се бе превърнала в добра негова приятелка.
— Тя наистина е прекрасна, Джим — отгатна Мод мислите му. — Направо прекрасна. Тъй мила и срамежлива.
— Срамежлива ли? — учуди се Джим и си припомни елегантната дама, която така умело го бе прелъстила. — Нима ти остана с впечатлението, че тя е срамежлива?
— Разбира се — кимна Мод с мъдра увереност. — И освен това умираше от страх да не би ти да се появиш внезапно. Чак когато седнахме в кухнята на кафе и сладкиши тя се поотпусна и взе да се забавлява не по-зле от децата. Нали, Ели?
Ели закима енергично под усмихнатите погледи на двамата възрастни.
— Къде се запознахте, Джим? — попита Мод. — И как се случи така, че сте били заедно онази нощ, когато сте намерили децата, а ти дори името й не знаеш? Защо не ми разкажеш всичко? Тя е такава сладурана.
Джим поклати глава.
— Случилото се онази нощ ще остане само между мен и нея — той млъкна, озарен от внезапна мисъл. — Мод, ти даде ли й моето писмо?
Мод кимна тъжно.
— Тя обаче отказа да го вземе със себе си, Джим. Не го искала у себе си, нито да му отговаря. Нищо.
Сърцето на Джим примря.
— Поне не го ли прочете?
— За четене го прочете — Мод се усмихна внезапно при спомена. — Дадох й го, малко преди да си тръгне. Тя отначало не искаше изобщо да го вземе, но накрая се съгласи да го прочете. Извади от чантата си големи очила с тежки рамки, надяна си ги и цялата се загуби зад тях. Беше много сладка с тези огромни очила. А след като го прочете, се усмихна, върна ми писмото и каза: „Благодарете на господин Флеминг“.
— И това ли е всичко? — попита Джим, разочарован до болка. — Само „Благодарете на господин Флеминг“?
— Съжалявам, Джим — тя го потупа по ръката. — Но съм сигурна, че пак ще дойде, ако това ти носи някаква утеха. Луда е по тези деца.
Джим се усмихна разсеяно, помогна на Мод да си събере нещата и тя се сбогува неохотно с бебето и Ели.
— Е — каза най-сетне на прага на външната врата, стиснала кутията с Ланселот, — довиждане на всички и весела Коледа. Ще се видим пак след две седмици. Джим, ще се справиш ли наистина?
Мъжът й се усмихна с повече увереност, отколкото чувстваше. Тревожеше се за Били, дали на Артър няма да почнат да му растат още кътници в близко бъдеще и дали управителят на жилищната сграда ще приеме обясненията му, когато го попита следващия път за децата…
— Ще се справя — заяви твърдо. — Искам да изкараш приятно и гледай да не ме позориш, като забравиш как се прави „рало“.
Мод се усмихна, махна им за последен път и тръгна с асансьора надолу към фоайето, където я чакаше търпеливо нейният нов приятел, портиерът, чиято смяна беше свършила. Той щеше да я откара с колата си.
Джим се настани на кушетката и отвори вечерния вестник. Ели се сгуши до него с книгата си, а Артър допълзя делово, стовари в скута на Джим голям гумен заек и бързо се покатери по крачолите подир заека. Джим го сложи в скута си, като се опитваше да отгръща страниците с една ръка.
— Ели — попита той след малко, — нали не си забравила да пъхнеш в чантата на Мод онзи плик.
— Много внимавах — докладва Ели. — Напъхах го чак на дъното, та да го намери едва когато започне да вади ключовете от апартамента си.
— Браво — похвали я Джим и се усмихна. — Тя много ще ни се ядоса. Не дава и дума да се отвори за заплащане, но все пак заслужава нещо хубаво за всичките си усилия, нали?
Ели кимна сериозно и прелисти страница от книгата си.
— А дали ни е приготвила нещо за вечеря? — попита с надежда Джим.
— Печен свински бут и някакви картофи с много смешно име. Мод ги нарече „от кретен“. Във фурната са.
— Огретен — засмя се Джим, радостен, че ще си хапне вкусно. — А Били къде е? Няма ли да се върне скоро?
Ели поклати глава.
— Няма да е скоро, но ще се върне. Не се безпокой. Той казва, че тук не му харесва, но от мен да знаеш — тук му е по-добре, отколкото на улицата. Просто не иска да знаем.
Джим кимна и пак се опита да чете, но буквите затанцуваха пред погледа му, а на тяхно място непрекъснато изникваше някакъв упорит образ. Представи си как тайнствената жена чете писмото му, такава, каквато я описа Мод, и нещо дълбоко в паметта му започна да го гложди. Някъде, някога беше виждал тази жена с големи очила в тежки рамки. Но къде? И кога? Той изстена от безпомощност. Ели го погледна загрижено и сгуши още по-близо до него, а Артър с огромно задоволство докопа показалеца на Джим и с всички сили заби в него наличните си зъби.
Коледа дойде и отмина с много смях и радост, каквито никога преди не бяха ехтели между стените на този разкошен дом. Трите деца се радваха на всеки миг от живота, който водеха в момента. Особено Артър, който превзе Джим с бойката жизнерадостна увереност на бебе, родено в разкош.
— Това е първата му Коледа — сподели Ели с Джим. — Може би никога вече няма да има такава…
Тя рязко млъкна. Джим погледна надолу към бледото й личице и усети как го заболя сърцето.
— Каква, Ели? Как прекарвахте досега Коледа?
— Не ми се говори за това — извърна се момиченцето. — Мама пиеше повече по Коледа. Понякога не се връщаше с дни. Ако Били не намереше нещо за ядене, стояхме гладни. Като се сетя за Коледа — завърши тя простичко, — все си спомням колко бях гладна и само ми се плачеше.
— Господи — промърмори Джим. — Горките деца!
— Нищо ни няма — вдигна тя към него усмихнати очи. — Сега ни е хубаво. Ти се грижиш за нас, и Мод, и Принцесата, и вече не сме гладни. От шоколади и сладкиши вече ми дойде до тук — добави тя доволно и посочи гърлото си. — А виж го Артър.
Артър седеше на кожата и се занимаваше със зает вид с играта, която му беше подарила Сара. Вече успешно се справяше със сложните й правила, развиващи интелигентността, и с лекота караше звънчета да звънят, свирки да пищят, топки да падат в прозрачни тръби, малки прозорчета да се отварят и затварят. При всеки свой успех той шумно квичеше от удоволствие и тропаше с обути крачета по пода, давайки и своя нескромен принос към общата дандания.
Ели се усмихна на дебелото бебе и отново се зае с набора за ръкоделие, което Сара й беше оставила под елхата. С часове седеше на масата в трапезарията и правеше сложни украшения от нежните мидички и многоцветните стъклени квадратчета и дискове.
Принцесата знаеше какво да й купи, мислеше Джим, докато наблюдаваше съсредоточеното й лице. Дори Били очевидно се радваше на въдицата и останалите рибарски принадлежности, проучваше сложната конструкция и четеше книжката с инструкции, за да се научи да вдява кордата, да прикрепя кукичките и прочее.
— Ели — разсеяно попита Джим, — ще можеш ли някой следобед да се грижиш сама за Артър?
Детето го изгледа учудено.
— Че аз толкова време съм се грижила за него. При това беше толкова по-малък.
— Права си, миличка — засмя се Джим. — Все забравям каква си умница.
— Ще ходиш ли някъде?
— Не, но се питах дали Били няма да иска да отидем на риболов, като пробием дупка в леда.
— Джим, това ще е чудесно! — зарадва се Ели. — Били много ще се зарадва.
— Не знам — усъмни се Джим. — Той не ме харесва особено. Може и да не поиска да дойде.
— Как да не те харесва — спокойно рече момиченцето. — Ти си най-добрият човек на този свят и Били много добре го знае. Просто е страшно притеснен.
— Притеснява се какво ще стане с вас тримата ли?
Ели кимна.
— Били каза, че до един месец трябва да си тръгнем оттук. Веднъж като свалял долу боклука, онзи мъж му го казал. До края на януари трябва да се махнем, му рекъл.
— Не е съвсем така. Сигурен съм, че господин Клемент ще ми отпусне още един месец.
— Така или иначе не можем да останем тук — каза Ели. — И при Мод не можем да отидем, а на Принцесата дори името й не знаем. Затова е притеснен Били. Не знае къде да ни заведе.
Джим я погледна с интерес.
— А ти, Ели? Не се ли притесняваш? На теб всичко това ти е известно не по-зле, но изобщо не се тревожиш.
Ели поклати глава, остави пинсетата и погледна замислено Джим.
— Щях да се тревожа, ако знаех, че ще се обърнеш към Социални грижи и те ще ни вземат Артър. Виж тогава щях да обезумея от тревога. Но знам, че Били няма да го допусне. Ако това се случи, ние пак ще избягаме и Били ще се грижи за нас.
И тя се върна към заниманието си, а Джим я гледаше напрегнато, ужасен от думите й.
— Но… Ели, как ще го понесеш? Да живееш в стаичка като онази, да ти е студено, да гладуваш през цялото време… Би ли могла пак да живееш така?
— Ако трябва — спокойно каза детето. — Но вече ще ми е по-лесно. Когато стане ужасно, ще си спомням за всички хубави неща, които ми се случиха тук, и веднага ще ми стане по-добре. Един ден ще си мисля за Мод и Ланселот, друг ден за онзи красив ресторант, в който ти ни заведе на Коледа, а понякога ще си мисля за Принцесата и подаръците, които ни донесе. Толкова са много хубавите неща, за които да си спомням, че няма да ми е трудно — обобщи тя.
Джим преглътна мъчително и се извърна да поиграе с Артър, за да си възвърне спокойствието.
— Това няма да се случи, Ели — каза след малко. — Няма да се върнете в онази дупка и няма да живееш само със спомените. Ще бъдете добре и няма да загубите Артър. Кажи го и на Били. Ако се наложи, ще наема друг апартамент или ще купя къща, за да не може никой да ни казва, че не бива да сте при мен.
Ели вдигна очи към него.
— Или пък Принцесата ще се върне — каза тя. — И ще ни вземе в замъка си. Тя живее в замък, нали, Джим? Като в онази книга, която ми даде.
Джим се усмихна.
— Може би. Ели, кажи ми как изглеждаше тя с очилата.
Ели прехапа замислено долната си устна, докато поставяше на мястото му едно зелено камъче върху капчица лепило.
— Като докторица — каза тя. — Или като учена. Също както изглеждат по телевизията, нали се сещаш…
Но Джим вече не я слушаше. Той се взираше някъде в далечината с пребледняло лице и разширени очи.
Най-сетне си беше припомнил къде я беше виждал преди.