Марго Далтън
Коледен подарък (5)

Пета глава

Ботаническите лаборатории бяха почти безлюдни. Последните служители забързано си разменяха коледни поздрави из коридорите и се готвеха да хукнат за последни празнични покупки или празнични приготовления.

Сара влезе в кабинета си, метна палтото на един стол и се настани зад масивното бюро от тиково дърво. Извади досието на Джим Флеминг от най-горното чекмедже, бързо го прегледа и потвърди подозрението си. Домашният му телефон не фигурираше никъде и дори упоритият частен детектив, когото беше наела през пролетта, не успя да й го набави. Така че трябваше да го търси в офиса му.

Тя се намръщи. Джим Флеминг беше изпълнителен директор на фирма, която имаше малка верига от магазини за спортни стоки със собствено производство и търговия на дрехи и обувки за спорт. Не беше директор само на хартия, избран на поста заради бляскавата му футболна кариера и фамилно име. Всичките й сведения сочеха, че приема работата си насериозно, прекарва целия си ден в офиса и се откъсва само колкото да посвети малко време на любимите си хобита. Днес едва ли щеше да си бъде в офиса, чийто телефонен номер беше написан четливо върху лист хартия точно пред очите на Сара. Тя го погледа мрачно, преборвайки се с вътрешната си съпротива. После се сети за двете зелени гъсеници и за пухкавите чорапки на Артър, пое си дълбоко въздух и го набра.

— Бихте ли ме свързали с господин Флеминг? — попита тя телефонистката с безумната надежда, че няма да го завари, че вече си е заминал за празниците, че тя просто ще затвори…

— Какво да му предам?

Сара панически се заколеба.

— Кажете му просто… че се обажда приятелка на Били и Ели. Кажете му, че се обажда… жената в черно — додаде накрая и усети как пламва от неудобство.

Явно обаче телефонистката на Джим не беше вчерашна и бе чувала какво ли не, защото й спести коментара си и след миг Сара чу гласа на Джим.

— Ало? Ти ли си наистина?

При звука на топлия му мъжествен глас Сара бе връхлетяна от спомени и внезапни чувства, които я изумиха. Спомни си с жива яснота допира на ръцете, на устните му, силата и нежността на едрото мускулесто тяло, невероятната сладост на начина, по който я любеше…

— Ало? Тук ли си? — попита той с тревога в гласа.

— Да… тук съм — прошепна Сара. — Просто… исках да те попитам за… децата.

— Какво искаш да питаш? И как успя да ме откриеш? Нали не знаеше кой съм.

— Никога не съм твърдяла такова нещо — спокойно заяви Сара, възстановила вече равновесието си. — Само ти позволих да допуснеш, че не знам кой си.

— Ти май ми позволи да допусна доста неща — каза той жизнерадостно. — Интересно защо?

— Във всеки случай не се обаждам, за да обсъждаме отношенията си — твърдо каза тя. — Исках само да попитам за децата.

— Ами добре. Питай.

— Няма ги вече в онази стая. Питах се дали не знаеш къде са.

— Откъде знаеш, че не са там? Да не си ходила да ги посетиш?

— Купих им коледни подаръци — поясни Сара с преднамерено хладен глас, — но когато отидох днес да им ги занеса, видях, че там от няколко дни явно никой не живее. Изплаших се да не би…

— Да не би Били да ги е грабнал и да е побягнал с тях.

— Да. Не крия, че си го помислих. Били ми се видя доста решителен.

— И още как — рече Джим мрачно. — Много мило, че си им купила подаръци. Ели много ще се зарадва.

— Значи наистина знаеш къде са — каза Сара с внезапен прилив на облекчение и задоволство.

— О да, знам. Ели все за теб ми говори. Нарича те „принцесата“, сякаш си излязла от приказка, и постоянно ме пита кога ще се върнеш. Не ми вярва, че представа си нямам.

— О! — Сара се усмихна безпомощно, а бузите й внезапно пламнаха. — Много… мило.

— И така — поде Джим, — какво да й кажа? Кога ще се върнеш?

Сара се поколеба, внезапно напрегната и уплашена.

— Да не би… да не искаш да кажеш, че децата са при теб?

— Да — лаконично отвърна той. — Сега сме четирима в едностаен апартамент. Петима, ако броя и Мод, но тя се прибира вечерно време у дома си.

— Мод? — попита Сара и неочаквано усети как я пробожда необяснима болка.

— Мод Уилет — поясни Джим. — Страхотна баба, с която се запознах на ски същия ден, когато срещнах и теб.

— Добре — побърза да го прекъсне Сара, порозовяла от смущение. — Разбирам. Продължавай, моля те.

— Та ние с нея се сприятелихме на една писта. Научих я да прави рало и тя ме покани да хапна от нейното руло „Стефани“. Не й отидох на гости, но на другия ден, като се озовах с три деца в къщата, й се обадих и тя веднага дойде и сложи ред в бъркотията. Истинско чудо е. Едно от седемте чудеса.

Сара се усмихна, изкуши се да го попита за другите шест, но веднага се стегна. Беше толкова забавен и приказлив, толкова й беше лесно да бъбри с него.

— Какви са ти намеренията? — попита делово. — Ще ги оставиш у вас или…

— Божичко — простена Джим с неочаквана нотка на напрежение и умора. — Никак не е лесно, хубавице моя. Например…

Женски глас, вероятно секретарката му, го прекъсна и той млъкна, за да каже:

— След малко, Шели, благодаря. И не ме свързвай още с никого. Много е важно. Който и да се обади, нека позвъни по-късно — Сара чакаше. После отново чу гласът му, силен и топъл. — Ало! Тук ли си?

— Разбира се. Разказваше ми за децата.

— Да. Направо не знам какво да правя. Много съм объркан. Не ти ли е правило впечатление, че седнеш ли да помагаш на някого с най-добри намерения, всъщност само оплескваш още повече нещата?

Сара долови болка и обърканост в гласа му и много й се прииска да го утеши, но смаза това желание в зародиш.

— Какъв е проблемът? — попита. — Трудно ли се приспособяват към разкоша?

— За приспособяване се приспособяват. На децата това им дай — да се приспособяват. Вече програмират видеото и се оправят с дистанционното, сякаш цял живот това са правили, микровълновата печка не крие тайни за тях, нагласяват термостата за стайната температура и се оправят и с най-екзотичната техника.

Сара започна да проумява.

— Проблемът значи е, че се оправят прекалено добре. И след няколкото дни на топлина и удобства няма да могат да се върнат към стария си начин на живот.

— Били си го знаеше — безпомощно каза Джим. — Той го разбра по-добре от мен още първата нощ, когато ги прибрах у дома.

— Ти не можеш… — предпазливо започна Сара. — Не можеш да ги задържиш завинаги. Не е възможно все пак…

Гласът й заглъхна.

— Не че е невъзможно — мрачно каза Джим, — но е дяволски трудно. От първия момент Били го е яд на мен, задето съм дал на децата да вкусят от удобствата и лукса. Той е недостъпен, циничен, практичен и не вярва, че ще продължа да се грижа за тях. Би ги грабнал и би хукнал с тях нанякъде, ако го изтърва за миг от поглед. Пък и у дома е тясно за толкова народ. Лошото е, че и другите наематели научиха за тях и управителят на блока вече ме предупреди, макар и тактично, че трябва да си тръгнат възможно по-скоро.

— Да не е от тези блокове, които са само за възрастни без деца?

— Точно от тях е.

— Божичко! — Сара помълча, докато мислеше. — Ами Социални грижи? Обърна ли се към тях?

— Да. Били се оказа напълно прав. Претоварени са с работа, не им достигат хора и средства. И дума не става да гарантират, че ще намерят семейство, което да иска да гледа и трите деца. Служителят, с когото говорих, ми каза направо, че Артър ще бъде даден за осиновяване, а другите ще постъпят в някакъв временен дом за сираци.

Сара потрепери, като си представи срамежливата и нежна Ели в междинен дом за сираци.

— И все пак — предпазливо започна тя, — ще е по-добре да са на държавна издръжка, отколкото да се върнат… където ги намерихме. Нали така?

— Не и за тях — каза Джим. — Нямаш представа колко и двамата обичат бебето. Направо да ти се скъса сърцето. Ели е само на десет години, но ако й отнемат Артър, няма да се съвземе от мъка по него.

Сара се поколеба, огледа кабинета си и купчините папки, спретнатата редичка с книги и доклади, рамкираните гравюри по стените до сложни диаграми за растежа на зърнени култури.

— И така — каза най-сетне, — какво ще правиш?

— Не знам. Мод ще помага според възможностите си, но скоро ще ходи на зимна ваканция със семейството си и аз ще остана да се оправям сам. Явно ще трябва да взема отпуск, за да си остана вкъщи. Ще трябва да търся и друго жилище, може би ще купя къща, макар че един Господ знае откъде ще намеря толкова пари за такъв кратък срок.

Звучеше угрижен и уморен и сърцето на Сара се сви. Изкушаваше се да предложи своята къща, но твърдо устоя, като си представи какви усложнения ще предизвика подобно предложение. Щеше да се забърка в живота на Джим Флеминг, той щеше да научи къде живее и ако се окажеше, че наистина е бременна, скоро щеше да си има собствено бебе, за което да се грижи. Пък и къщата й беше прекалено малка и едва ли разполагаше с повече от площ от неговата.

— Така или иначе — продължи той с предишния си бодър глас, — това си е мой проблем, нали така? Аз ги прибрах у дома и аз трябва да се оправям с последствията. Все ще измисля нещо. Междувременно не е зле да решим какво да правим с теб.

— С мен ли? — учуди се Сара. — Как така с мен?

— Ами нали си купила подаръци на децата. Не искаш ли да им ги дадеш?

— Аз… да — измънка тя, внезапно смутена. — Да, бих искала, ако е възможно.

— Разбира се. Какво ще кажеш за тази вечер? Ще се отбиеш за едно коледно питие и ще сложим подаръците ти под елхата. Ели много настоя да имаме елха. Купихме многоцветни лампички, звезда за върха и всичко, каквото се полага.

— Сигурно е прекрасна — тихо каза Сара.

— Като я украсихме, загасихме осветлението в стаята и включихме нейните лампички. Ели се разплака, скри се в килера и рева цял час. Едва я уговорих да излезе и да се успокои.

— Защо плака?

— Ами защото била толкова красива. Направо я заболяло, толкова била красива — Сара усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи. — Та сама виждаш в какво положение се намирам — продължи Джим. — Още една-две такива сцени и няма да съм в състояние да върна тези деца, където си бяха или в някое благотворително заведение.

— Разбирам — прошепна Сара.

— Обаче — весело додаде Джим — елхата вече не е толкова красива. Има доста опърпан вид. Ниските клони се радват на прекалено много внимание от страна на Артър и Ланселот.

— Кой е Ланселот?

— Кученцето на Мод. Не обича да го оставят сам вкъщи, та Мод го води у дома всяка сутрин. Двамата с Артър разиграват своя сцена на апокалипсиса в моя хол.

— Горкият Джим! — безпомощно се засмя Сара.

— Приятно ми е да те чуя как се смееш — каза той с дрезгав от сдържани чувства глас. — Нямаш представа колко ми се искаше да се видим отново.

— Моля те — потрепери Сара, като чу интимните нотки в гласа му. — Моля те, недей…

— Добре — каза той делово. — Разбрах. Няма да те притискам. Е, какво ще правим с подаръците? Довечера устройва ли те? — Сара помълча, докато усукваше в ръка телефонната жица. — Разбирам — обади се Джим. — Не искаш да ме видиш, така ли?

— Извинявай — прошепна тя. — Просто…

— Няма значение. Какво ще кажеш за утре? Ако искаш веднага след обяд. Аз ще бъда тук в офиса, а ти можеш да се отбиеш у дома с играчките и да останеш колкото време искаш. Ще ти дам адреса.

— Така ще е най-добре.

— Обещавам да не ти се мотая в краката, никой няма да те следи или шпионира. Давам ти честната си дума. Не че не ми се иска — добави искрено, — но за децата е много важно да те видят отново и не желая с нещо да им разваля удоволствието. Имаш ли ми доверие?

— Да — каза Сара за голямо свое учудване.

— Добре. Запиши си адреса.

Тя го знаеше наизуст… Всъщност няколко пъти беше минавала с колата си покрай сградата, докато кроеше планове как да прелъсти Джим Флеминг. Той живееше в един от елегантните квартали на няколко преки от лабораторията, където тя се намираше в момента. Но Сара промърмори нещо в отговор и се престори, че записва.

— Чудесно — каза Джим. — Ще кажа на децата, че ще се отбиеш следобед. Ели ще пощурее от възторг. А като е възторжена, става още по-мълчалива и бледа и само очите й се уголемяват като паници.

— Благодаря — усмихна се Сара. — Много ти благодаря!

— Няма защо. Само помни — добави той тихо, — че ако един ден промениш решението си и решиш да ме видиш, аз също ще пощурея от възторг. Нали ще го запомниш?

— Да — прошепна Сара. — Ще го запомня.

— Сбогом, хубавице. Благодаря ти, че се обади.

И той затвори, а Сара остана да се взира в телефонната слушалка.

Джим също остана неподвижен дълго време, след като затвори, и не откъсваше поглед от собствения си телефон. Умът му беше объркана мъгла от мисли и впечатления, но сред тях се открояваше момчешка радост, че тя го помни и му се обади.

Не че се интересуваше кой знае колко от него. Беше му дала да разбере недвусмислено, че я вълнуват децата. И все пак си беше направила труда да научи името му и да издири служебния му номер.

Той се намръщи, загледан с присвити очи в стъклената витрина до отсрещната стена, запълнена с футболни трофеи от успешната му спортна кариера. Нещо не го оставяше на мира, някакво ехо от спомен… Ехото на нейния глас, начинът, по който се засмя, когато каза „Горкият Джим!“

Някъде някога в по-далечното минало той вече беше чувал този глас. Джим имаше невероятна памет за гласове и сега беше сигурен, че не греши. Все повече започваше да се убеждава, че срещата му с красавицата в черно не е била чиста случайност, както му се беше сторило. Тя го познаваше, колкото и да отрича, беше го издирила по неизвестна причина и зад еднократната им среща се криеше някаква нейна лична мотивация, за която той представа си нямаше.

Какво не бих дал, само и само да разбера каква беше тази работа — помисли си той. По дяволите! Ако само можех да си припомня къде съм я виждал… Къде съм чувал този глас…

— Джим? Свободен ли си вече?

Той вдигна очи към веселото лице на секретарката си, застанала в рамката на вратата, и кимна.

— Да, Шели. Свободен съм. Коя важна клечка чака там при теб?

— Сенаторът — прошепна предпазливо Шели.

Замислената усмивка на Джим избледня и хубавото му лице се издължи. Погледна часовника си, обърна се към прозореца, за да се успокои, и чак тогава каза на секретарката си.

— Добре, Шели. Нека влезе.

Взе от бюрото си малко нефритено украшение, с което затискаше единични листа, за да не се разпилеят, и така го стисна, че кокалчетата на ръката му побеляха. Като се изключи това, той не прояви никакви видими чувства, когато вратата се отвори и баща му влезе в стаята.

— Здравей, Джим — поздрави сенаторът Флеминг и небрежно се отпусна в коженото кресло от другата страна на бюрото. — Весела Коледа.

— И на теб, татко — каза Джим, като изгледа баща си студено. Джеймсън Къркланд Трети беше шейсет и три годишен, но много хубав и привлекателен мъж. Като го гледаше, Джим имаше чувството, че вижда в огледало собственото си бъдеще, защото знаеше, че ще изглежда точно така след трийсет години.

Старият добре се грижеше за себе си, неохотно призна Джим. Каквото и да беше мнението му за него, не можеше да му отрече, че прави добро впечатление.

— Как си, сине? — попита сенаторът небрежно, сякаш се виждаха и разговаряха всеки ден, а неведнъж в годината.

— Добре, татко. Много добре.

— Бизнесът върви ли? — попита бащата и огледа чудесно обзаведения кабинет. Гласът му беше все тъй небрежен. Ако човек не видеше с каква сила се е вкопчил в страничните облегалки на креслото и колко е напрегнато тялото му, би допуснал, че е съвсем непринуден, каза си Джим.

— Да — рече Джим. — Върви. Високите лихви ни създават проблеми като на всички останали, но ще се справим.

Сенаторът кимна замислено, прокашля се и погледна сина си с внезапна молба в сините очи.

— Питахме се… — започна той и млъкна.

Джим го наблюдаваше спокойно, без да му помогне в затруднението, и накрая баща му продължи по-спокойно.

— С леля ти Морийн се питахме дали няма да дойдеш в ранчото за Коледа. Ще бъдем само ние двамата и би ни било приятно, ако… Тя ще приготви любимите ти ястия и най-сетне ще прекараме Коледа семейно.

Сините очи на Джим засвяткаха от гняв.

— Слушай, защо правиш това всяка година? Кога най-сетне ще разбереш? Ние с теб нямаме какво да си кажем. Много отдавна ти казах какво мисля за теб, ти също сподели какво мислиш за мен. Защо просто не се откажеш?

Сенаторът погледна непреклонно сина си.

— Може би нещата не са чак толкова ясни, сине. От смъртта на майка ти изминаха седемнайсет години и десет години, откакто ти напусна дома ни. Времената се менят. Хората също. Може би сега не съм същият, за какъвто ме смяташе тогава.

— Едва ли — студено рече Джим. — Ти си като природно явление. Не се променяш.

— Нито пък ти ще се промениш, ако не опиташ. Човек трябва да се грижи за живота си и за отношенията си с хората. Те не са само една даденост.

Джим изгледа баща си, сякаш не вярваше на ушите си.

— Имаш ли някаква представа каква ирония се съдържа в думите ти? Във факта, че именно ти ми четеш лекция за отношенията между хората. Боже Господи!

Сенаторът гледаше мълчаливо сина си.

— Виж, Джим — каза той накрая. — Знам, че не ме харесваш и знам защо. В някои отношения може би имаш право. Но не би ли могъл да обявиш кратко примирие заради леля си? Мо много иска да те види тази Коледа.

— Аз се виждам от време на време с леля Морийн. Не е необходимо да ходя в къщата ти, за да се срещам с нея. Тя добре го разбира.

Сенаторът поклати хубавата си побеляла глава.

— Много си злопаметен — въздъхна той. — Много. Съжалявам.

И той стана и се запъти към вратата, но на прага спря за миг. Джим го наблюдаваше безизразно и го чакаше да си тръгне.

— Един ден, Джим — рече баща му, — се надявам да срещнеш човек, когото истински да обикнеш. И когато това се случи, надявам се, за твое добро да си способен на топлота. Да не бъдеш студен и безкомпромисен, та да загубиш и нея, и шансовете си да бъдеш щастлив.

Очите на Джим опасно припламнаха, но той се сдържа и само кимна на баща си, докато проследяваше с поглед затварянето на тежката дъбова врата. Останал сам в кабинета си, той стисна силно ръце, за да спре треперенето им, и се загледа с невиждащи очи през прозореца. Част от него съжаляваше за рязкото поведение и студенина, с които посрещна молбата на възрастния мъж. Понякога много му се искаше да прости, да може да даде на баща си и на леля си това, което те искаха от него.

Но друга негова част — сърдита и непрощаваща — не можеше да забрави страданията на майка му. Джим помнеше с такава яснота, сякаш се беше случило вчера, нейните сълзи, болката й, измъченото й желание да получи малко обич и топлота от властния си богат съпруг, който себично й ги отказваше.

Той я уби, мислеше Джим. Със същия успех можеше да я застреля. Той я уби. Как иска да забравя? Как очакват от мен да се смея и да общувам с тях, да се преструвам, че сме щастливо семейство, когато аз знам какво се случи между моите родители? И с мрачна усмивка си припомни думите, които баща му произнесе на сбогуване. После поклати глава — старият си беше все така невероятно нагъл. Ако в живота на Джим Флеминг някога имаше жена, мислеше той, тя ще бъде топло обичана и никога няма да познае отношението, което погуби съпругата на сенатор Флеминг.

Той стана, понеже не го сдържаше на едно място, и взе да обикаля кабинета си. Накрая грабна коженото си яке от дрешника, навлече го и излезе в преддверието, където седеше секретарката му.

— Тръгвам си, Шели, и днес няма да се върна. Ако има нещо важно, ще ме намериш у дома. Ако не е важно, ще почака до утре.

— Добре — Шели се поколеба с пръсти, замръзнали над клавиатурата на компютъра. — Исках да те попитам за утре… Обещах на моя приятел да отида с него на гости на родителите му. Ти спомена миналата седмица, че за утре не ти трябвам, но ако искаш, мога да дойда сутринта.

— Не, не — побърза да я увери Джим. — Бях забравил. Аз ще прекарам целия ден тук, но се съмнявам, че нещо важно ще изплува. Весела Коледа, Шели!

— И на теб — момичето се оживи и се усмихна. — Джим, всичко наред ли е? — попита тя предпазливо.

— В какъв смисъл?

— Ами… не знам. Напоследък ми се виждаш уморен.

Джим се усмихна вяло.

— Семейни неприятности — каза лаконично. — Имам си семейни неприятности.

Секретарката му не знаеше нищо за новите му отговорности. Донякъде поради мрачните предупреждения на Били, Джим се притесняваше по отношение на властта на Социалните служби и не смееше да спомене пред никого, с изключение на Мод, разбира се, която се беше заклела да пази тайна, че в апартамента му са подслонени деца.

Шели очевидно предположи, че под семейни неприятности шефът й има предвид посещението на сенатора, който всяка година се появяваше по това време и напразно се опитваше да придума сина си да прекара с него Коледа.

— Трудно е — съгласи се тя и мъдро поклати къдравата си глава. — Тия семейни неприятности могат направо да скапят човека. Много добре знам.

Джим се усмихна и тихо напусна стаята.

 

 

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че никога преди не си я виждал? Никога? — попита Джим бармана и не можеше да повярва.

— Само онази нощ — потвърди онзи, докато бършеше поредната чаша и я закачаше внимателно на специалната поставка, провесена от тавана.

— Но тя ми се видя… предположих, че е от постоянните посетителки.

— Тогава защо ти никога не си я виждал? — умно го засече барманът.

— Ами защото идвам тук само в понеделник вечер. Мислех, че тя минава насам през седмицата… или през уикенда…

— Никога — отсече барманът. — Никога преди не съм я виждал. Само тогава.

Джим усети как го залива вълна на безнадеждност и твърдо се опита да се пребори с нея.

— Да не би да грешиш все пак?

Барманът само го изгледа.

— Виж, синко. Аз може да съм на средна възраст, с шкембе и семейство, но и аз душа нося. Ти сам видя онази жена. Допускаш ли, че ако идва тук редовно, аз няма да я забележа?

— Разбрах какво искаш да кажеш — усмихна се Джим. — Добре, ще трябва да поразпитам из околните барове.

И като остави празната си чаша, той се запъти към вратата.

— Ей, господине! — провикна се барманът. — Весела Коледа и дано я откриеш!

— Благодаря. Дано — отвърна Джим, но докато крачеше по заснежените улици, у него се засили чувството за безнадеждност. Обиколи всички барове по улицата, но никой не беше виждал жена, която да се покрива с неговото описание на тайнствената жена в черно. Може би ходи в по-изискани заведения, мрачно си мислеше Джим. Може би само случайно е попаднала в тази част на града. В такъв случай как да я открие? Не можеше да обиколи всички заведения в града. Пък и само си губеше времето, като нямаше нейна снимка, която да показва. Устното описание е нещо различно — много хубава, тъмнокоса, с невероятни сиви очи и изискани маниери.

Започна да съжалява за дадената честна дума. Жената, която така трескаво издирваше, щеше да се яви в собствената му къща на другия ден. Щеше да бъде там от плът и кръв, щеше да натисне звънеца на неговата врата, а той обеща да не бъде там. Обеща дори, че никой няма да се опита да я проследи или да я търси по някакъв друг начин.

Джим обаче държеше на думата си. Трескаво се опита да премисли какви други възможности му остават. Накрая реши, че единственият начин е да й напише писмо. Щеше да го остави на Мод да й го предаде, когато дойде да види децата. В него щеше да й обясни колко много иска да я види отново ще подчертае, че ще приеме всичките й условия, ще я помоли да вземе инициативата в ръка и да каже къде могат да се срещнат.

Тази мисъл повдигна духа му и той дори взе да свирка в тон с коледната песничка по радиото и да съчинява наум писмото.

Но докато караше колата към дома си, той отново бе завладян от досадното чувство, че вече е виждал някъде тази жена, че в някакъв период от живота, си се е срещал с нея при различни обстоятелства. Беше виждал лицето й, беше чувал гласа й, и ако можеше само да насили паметта си, всичко щеше да си дойде на място. Джим се намръщи, напъна се да се сети, но мислите за децата, които го очакваха с нетърпение у дома, и великолепната вечеря, сготвена от Мод, която сигурно вече е на масата, го разсеяха. И Джим се усмихна и запя на глас коледната песен, докато около него ръмжеше и се зъбеше коледният трафик.