Марго Далтън
Коледен подарък (7)

Седма глава

Сара чакаше лекарят да се върне. Лицето й беше бледо и напрегнато, а очите й се взираха в голямата диаграма на отсрещната стена. Диаграмата представляваше нещо като гигантско колело, покрито с календарни дати, и целта му беше да съобщи на кандидат-майката точно кога трябва да се роди бебето й.

Сара прехапа устната си и се пребори с внезапния наплив на чувства. Напоследък често трябваше да се съпротивлява на подобни необясними сълзливи настроения. Рационалният й ум на учен се тревожеше от подобни изблици на редуващи се потиснатост и тревога, тъга и еуфория.

Тя, разбира се, си даваше сметка за причината. Вече знаеше, че не е бременна, макар че от срещата си с Джим Флеминг до този момент не беше имала менструация. Не усещаше обаче нещо да става вътре в нея, нямаше чувството, че там расте и се развива зародиш. А беше категорично убедена, че ако имаше бебе, тя би почувствала нещо. Беше се провалила в опита си да зачене и сега или трябваше да се откаже от цялото намерение, или да опита отново.

Сара въздъхна и взе да върти из пръстите каишките на кожената си чанта. Разочарованието направо я смазваше. А беше тъй убедена, че е избрала правилно момента! Как обаче да контролира променливите величини? Нямаше начин да предвиди ужасния неочакван шок, който получи, когато Били ги нападна, нито че ще се наложи да търчи боса по заледените улици, че ще получи такава душевна травма при вида на нещастните изоставени деца…

Тя се размърда на стола, загледана с невиждащи очи в собственото си отражение в огледалото срещу себе си.

Беше уморена и обезсърчена, налегната от съмнения и неувереност. Би ли могла отново да се подложи на същото, да се обади на Джим Флеминг в най-подходящия за зачатие момент в месеца и да се престори, че току-що е усетила неконтролируемо желание за още една нощ на бурен секс? Би ли й повярвал той?

Сара се намръщи. Джим Флеминг не беше празноглав спортист, а умен, чувствителен, схватлив мъж и всеки момент, прекаран в компанията му, беше опасен. Съществуваше реална опасност да проумее какво е намислила и да открие коя е. От друга страна мисълта да търси нов партньор дълбоко я разстройваше.

Мрачните й мисли бяха прекъснати от почукване на вратата. Лекарят надникна в стаята, усмихна се широко на Сара и попита:

— Облече ли се?

— Ако не бях, вече и двамата щяхме да сме смутени — усмихна се Сара.

Той се ухили.

— Не, миличка. Само ти. А сега да видим с какво разполагаме.

Той отметна полите на бялата си престилка, настани се зад писалището и отмести встрани рамкираната снимка на своите внуци — една от много снимки на деца, с които бяха украсени стените.

— Страхотни деца — каза той и лицето му грейна.

— Най-голямата радост в живота ми. А сега, Сара, да ти кажа откровено, не знам какво би искала да чуеш от мен.

— Знаете, доктор Маклелан. Вече ви казах, искам да знам дали съм бременна.

Докторът вдигна бързо очи към хубавите й леко изопнати черти и пак ги свали към бумагите на бюрото си.

— Да, Сара. Исках да кажа, че не знам кой от двата възможни отговора би искала да чуеш.

— Искам просто да знам — повтори безизразно Сара.

— Добре, миличка. Според данните от прегледа и лабораторните изследвания, бих казал, че си бременна от четири седмици. Ако си сигурна в датите, които ми даде, терминът ти е на десети септември.

Сара се втренчи в него с разтреперани ръце и пребледняло лице. Докторът й върна погледа, без да трепне, като чакаше тя да каже нещо.

Изведнъж сивите й очи грейнаха от неописуемо щастие, нежните черти на лицето й порозовяха от удоволствие. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Е — рече лекарят, — май се досещам вече за отговора на моя въпрос.

— Моля? — попита Сара с колеблив потреперващ глас.

— Разбирам, че искаш това бебе.

— О, да, доктор Маклелан. Много го искам.

— Така и предположих от реакцията ти. Е, не би трябвало да очакваме някакви проблеми. Ти си здраво момиче, което винаги се е грижило добре за себе си. Ще ти дам някои брошури за четене.

Сара седеше, замаяна от щастие, и почти не чуваше какво й говори добрият стар лекар. Искаше само да се махне оттук, да остане сама в тихата си стая, където да се радва сама на щастието, което я бе споходило.

— Четири седмици — каза тя на глас, като прекъсна лекаря, който тъкмо й обясняваше опасностите от прекомерната консумация на натрий. — На четири седмици започва вече да й се оформя мозъкът, очите, ушите, ръцете и краката…

— Момиченце ли е, Сара? — усмихна се лекарят.

— Да — изчерви се тя. — Така си мисля.

— Момче или момиче, ти си напълно права за стадия на развитието. Затова е от огромно значение да внимаваш какво ядеш и пиеш, какви лекарства поглъщаш и прочее.

— Никога няма да направя нещо, с което да навредя на бебето си — простичко рече Сара.

Лекарят кимна.

— Добре. През целия си живот бебето няма да е по-уязвимо, отколкото е сега. Всичко, което ще правиш през следващите месеци, ще има въздействие върху цялостното й развитие.

— Тя е най-важното нещо на този свят — обяви Сара. — Не се безпокойте, доктор Маклелан, аз добре ще се грижа за нея.

Той се усмихна, натовари я с брошури и още съвети и й заръча на излизане да си вземе следващия час при него.

Най-сетне Сара остана сама в колата си из заснежените улици, сковани от януарски студ.

— Аз съм бременна — прошепна тя на глас. — Ще си имам бебе. Някъде около десети септември ще си родя детенце.

Дори думите, изречени от собствения й глас, не звучаха реално. Тя паркира пред лабораторията и спря на рецепцията. Джоел, която беше дежурна, й се усмихна и Сара се попита дали, като я погледнат, хората могат да прочетат по лицето й какво става в нея.

 

 

— Някакъв мъж те чака в кабинета ти — осведоми я Джоел.

Сара, която вече се беше запътила по коридора, спря и погледна през рамо.

— Мъж ли? Какъв мъж? Какво иска?

— Не чух името му. Карл разговаря с него. Но от мен да знаеш, че не е никак за изхвърляне.

Сара се разтревожи.

— В какъв смисъл?

— Няма значение, Сара — каза добродушно Джоел и я погледна любвеобилно. — Едва ли ще ме разбереш. Не съм виждала друга жена като теб — с толкова възможности и такава липса на интерес към всичко, което не покълва.

Сара се усмихна на тази закачка, преметна тъмната си плитка през рамо, порови из чантата си за очилата и ги надяна на носа си.

— Ето! — каза. — Това е най-красивият вид, който мога да придобия за толкова кратко време. Та какво иска този мъж?

— Нали ти казах, че не знам. Карл разговаря с него. Май го разпитваше за образованието ти в колежа и други такива.

— А! — лицето на Сара се проясни. — Значи е от комитета, във връзка с новата стипендия. Правят разследване на образованието ми чак до детската градина. Дано не ми отнеме много време — додаде тя на себе си, — че колкото работа ме чака.

И като се усмихна топло на Джоел, тя тръгна забързано по коридора.

Пред вратата на собствената си врата се поколеба, после почука отривисто и влезе, а докато затваряше след себе си, събличаше и топлото си палто от камилска вълна.

До рафтовете на библиотеката й стоеше висок златисторус мъж и разглеждаше книгите. Двамата се обърнаха едновременно и той се усмихна. Сара се ококори насреща му като ударена от гръм, а лицето й пребледня мъртвешки.

Пред нея стоеше Джим Флеминг.

— Здравей, хубавице — каза той тихо и се усмихна при вида на безмълвния ужас по лицето й.

Сара стоеше все така вцепенена, докато Джим поемаше палтото от ръцете й и го закачаше в дрешника.

— Как ме намери? — успя най-сетне да пророни тя.

— Не беше лесно, уверявам те. Може ли да седна?

— Да, разбира се — покани го тя разсеяно. — Разполагай се.

Джим Флеминг се настани в коженото кресло срещу стола й. Беше облечен в сиви панталони и черен кашмирен пуловер върху риза и вратовръзка. Видя й се толкова хубав, че чак дъхът й секна. При това тя рядко обръщаше внимание на излишни подробности като например мъжка хубост.

Той продължаваше да се усмихва.

— Та въпросът ти беше как съм те намерил.

— Да — промърмори Сара и нагласи по-удобно очилата на носа си. — Много съм любопитна да науча.

— Както вече ти казах, не беше лесно. Обиколих всички барове в онзи квартал и то няколко пъти, но никой не си спомняше да те е виждал преди. А през цялото време ме тормозеше някакво вътрешно чувство, че съм те виждал и преди. Ала включих чак когато Мод ми каза, че си си сложила големи очила с тежки рамки, за да прочетеш писмото ми. Помниш ли?

Той млъкна и погледна въпросително към Сара. Тя кимна, без да вдигне глава.

— Помня. Продължавай.

— Е, преди няколко дни попитах Ели как си изглеждала с очилата и тя каза — като истински учен. И тогава загрях.

Сара се размърда неспокойно на стола си.

— Ти взе диплома за природни науки — продължи Джим, като я наблюдаваше с присвити очи. — Да, Сара Бърнард. В колежа посещавахме едни и същи лекции по английска литература и аз веднага си спомних хубавото момиче, което се криеше зад онези огромни очила и никога дума не ми каза. Това беше доста сериозен удар за младежкото ми самочувствие, доколкото си спомням. Начинът, по който ме пренебрегваше през целия семестър, беше направо унизителен.

Сара беше толкова учудена от тези думи, че не се сдържа и вдигна поглед, за да срещне неговия, изпълнен със смях.

— Будалкаш ме — каза тя. — Ти беше такова величие в университета, а аз бях само една жалка читанка. Ти дори не ме забелязваше.

— Ти ще ми кажеш — тихо рече Джим. — Може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, госпожице Бърнард.

Сара си припомни дългите часове, посветени на проучването на биографията му, дебелата папка с материали, която още лежеше в чекмеджето на бюрото точно под ръцете й. Тя бързо сведе поглед, да не би той да прочете нещо от мислите й в нейните очи.

— Така или иначе — продължи Джим, — щом си припомних лекциите по английска литература, оттам нататък всичко беше лесно. Прелистих годишниците на колежа и намерих твоята снимка с името ти. След това се обадих на Хауи Майер да го попитам къде работиш сега.

— Че ти познаваш ли Хауи? — учуди се Сара.

— Разбира се. Понякога играем заедно тенис. Хауи още го бива в тениса — додаде Джим с усмивка. — Но понеже беше светилото на химическата лаборатория, реших, че може да има представа къде са другите, които се занимаваха с наука в колежа. Той ми каза къде работиш и ето ме тук.

— Ето те тук — въздъхна неспокойно Сара.

— Хауи ми каза, освен това, че не си омъжена. Никога не си се женила, освен за работата си.

Сара се изчерви и притеснено прехапа устна.

— Какво значение има това?

— Ами бях убеден, че си омъжена и затова така старателно криеш самоличността си. Омъжените жени често се впускат в еднократни приключения, но не искат да ги спипат.

Сара се намръщи.

— Ако бяха омъжена — каза твърдо, — нямаше да се впускам в еднократни приключения, както ги нарече. Мразя измамите.

Джим кимна.

— Знам. Макар че това бе първото, което ми мина през ума, някак не се връзваше с теб — той се усмихна още по-широко. — А това ме накара да те търся още по-решително, каквото и да ми струва.

— Но защо, Джим? Защо ти трябваха всички тези главоболия, за да ме откриеш?

— Странна работа — каза той и повдигна едната си вежда. — Аз щях да ти задам същия въпрос.

— В какъв смисъл?

— Стига, Сара — търпеливо рече Джим. — Онази вечер в бара не беше случайна среща. Никой не те беше виждал там преди. Как така обикаляше баровете точно онази нощ?

Сара усети, че я облива студена вълна и се насили да измисли нещо достатъчно приемливо.

— Спомняш ли си… — започна с треперлив гласец и млъкна, за да го успокои. — Помниш ли Уенди? Известно време работеше в този бар като барманка.

— Една такава дребничка? С къдрава рижа коса и много лунички? Говори през цялото време, без да млъкне?

Сара кимна, като се опитваше да не се усмихне на това точно описание на Уенди.

— Да. От години я познавам и тя все ми разказваше колко е забавно там. Онази нощ се почувствах много самотна. Наближаваше Коледа и… Нали разбираш? Затова реших да се отбия там и да се почерпя нещо. Когато те видях, наистина си те спомних от времето в колежа и ми стана ясно, че ти не ме помниш. Бях тъй самотна — продължи тя забързано, — а и нали те познавах… Все пак не беше някой съвършено непознат мъж, та когато видях, че… нещо може да се получи между нас двамата, си казах… защо пък не?

Джим седеше срещу нея и внимателно я слушаше и наблюдаваше.

— Звучи правдоподобно — каза той накрая, — но не съм убеден, че ти вярвам.

— Че защо ще лъжа? — Сара си пое дълбоко дъх и се насили да го погледне в очите спокойно, без да мига. — Нали не си мислиш, че става нещо нередно? Да не си въобразяваш, че специално съм те издирила по някакви си мои зловещи причини?

Джим поклати глава.

— Не. Просто е ужасно необичайно. Нещо… нещо не се връзва особено.

— Случва се хората да се почувстват самотни — делово изрече Сара. — Дори учените. А когато хората са самотни, те вършат странни неща. Сега ще ме извиниш, че ще сменя темата, но как са децата?

Строгите линии на лицето му омекнаха и сините му очи засвяткаха радостно.

— Като че ли не знаеш — каза закачливо. — Колко пъти си ходила вече, откакто Мод се върна от почивката си? Най-малко три пъти. Промъкваш се тайно, когато съм на работа, за да ги видиш.

Сара се изчерви и извърна очи.

— Знам, но напоследък съм заета. От началото на тази седмица не съм ходила. Просто се питах как са.

— Ами Ели още е луда по онзи набор с мидичките, който й подари. За малко да забравя. Тя ти праща подарък.

Джим отиде до якето си, закачено до вратата, и извади от джоба си нещо, увито в подаръчна хартия. После го подаде усмихнато на Сара.

Тя се засмя, като прочете какво пише с дребни печатни букви.

„На Принцесата от Ели с много обич“.

— Значи не си им казал как се казвам.

Джим поклати глава.

— Това е твоя работа, Сара. Ако искаш, ще им кажеш. Но те са луди по теб, включително Мод. Цялата група е твое завоевание.

Сара внимателно разопакова подаръка. Отдолу се показа малка кутийка, която, след като я отвори, се оказа подплатена с памук. Сара повдигна горния пласт и дъхът й секна. В мекия облак се гушеше миниатюрен чифт обеци от нежни мидички, залепени със забележителна старателност към малки пластмасови дискове.

— Господи, колко са красиви! — прошепна Сара. — Дори не подозирах, че е толкова надарена. Това си е направо професионална работа.

— Много е сръчна — гордо потвърди Джим. — Цели часове прекарва над тези неща, без дума да отрони. Учудващо е, че си успяла да подбереш такъв подходящ подарък. Тя направо го обожава.

Сара свали очилата си и го погледна. Беше толкова хубава, че на Джим му секна дъхът.

— И аз имах такъв набор като дете и още помня колко го обичах каза тя. — Но не ме биваше колкото Ели — додаде тя с усмивка.

Джим се съвзе и се засмя заедно с нея, после разказа колко харесва Били рибарските си принадлежности и как Артър по цял ден е погълнат от играта, подарена от Сара.

Сара забрави, че трябва да е сдържана и затворена с него заради своето бъдеще и бъдещето на детето си. Представи си какво представлява апартаментът му и взе да се смее весело. Но след малко стана сериозна и попита, като наведе очи към обеците на бюрото си.

— Джим — попита го тихо, — какво ще правиш с тях? Нали не можеш да ги задържиш при себе си и тримата?

— Господи, Сара — погледна той през прозореца. — Просто не знам. Толкова неща трябва да се вземат под внимание.

— Ели ми каза, че вече ви гонят от сградата. Ще се позоват на правилника, че блокът е само за бездетни.

Джим кимна.

— До края на месеца трябва да направя нещо. Най-много да ми отпуснат още две седмици, ако много се примоля.

Сара го погледна с ужас в очите.

— Май нямаш много време за сериозни планове.

— Нямам. Най-лошото е, че наскоро подписах нов договор за три години. Не мога да го разтуря, така че ако не успея да го пренаема на някого, ще трябва да му плащам наема плюс ипотеката за новата къща. Но се съмнявам, че при такова едно положение ще имам пари за вноски на ипотека.

Сара го погледна с тревога и загриженост.

— И какво ще правиш при това положение?

— Просто не знам — мрачно отвърна той. — Със сигурност не мога да ги оставя в този апартамент. Ходих вече да гледам за къща, но като се има предвид, че всичките си пари съм вложил в бизнеса, едва ли ще ми отпуснат заем, дори ако успея да пренаема апартамента или се съгласят да ми развалят договора. До този момент — додаде той, като дори се опита да се усмихне, — покупката на къща не фигурираше в списъка на належащите ми планове.

— Мод и тя сигурно не може…

Джим поклати глава.

— Целият й апартамент е колкото тази стая тук. Тя си го харесва, защото е лесен за поддържане и по този начин й остава време да се занимава с какво ли не. Мод е голямо шило и не става за торба — добави той с усмивка. — Едно от децата й може да ги вземе за известно време — продължи Джим, — но те всички си имат свои деца и решението може да е само временно. А това ми е крайно неприятно.

Сара кимна. Тя много добре го разбираше.

— Прекалено несигурен е бил досега животът им — каза тя. — Трябва им постоянен дом.

— Именно. И аз така смятам.

Сара се позамисли.

— Джим — обади се тя след малко. — Искаш ли всъщност да ги задържиш завинаги?

— Знаеш ли, никога не съм мислил за себе си като за семеен мъж. А да си осиновя направо три деца изобщо не е влизало в плановете ми. Работата е там, че отговорността е прекалено голяма за мен.

— Заради това, което каза Били, нали? Че след като си им дал да вкусят от удобствата и топлината, ще е жестоко да им ги отнемеш отново?

Джим кимна. Сините му очи бяха тревожни.

— И той е прав, ще знаеш. Аз спонтанно и импулсивно ги отведох у дома, без да се замисля изобщо за последиците. Понякога ти трябва секунда, за да извършиш нещо, а сетне цял живот плащаш.

Сара погледна със съчувствие напрегнатите му черти.

— Всъщност се опитваш да кажеш, че нямаш нищо против да се разделиш с тях, стига да знаеш, че тримата са заедно и добре гледани?

— Да. За да бъда щастлив, не е необходимо да ги имам в къщата си всеки ден до края на живота си. Аз съм по природа кротък човек, който обича усамотението си. Ако знаех, че са щастливи, бих могъл да се разделя с тях. Но бих искал от време на време да ги виждам. Защо питаш? Можеш ли да измислиш нещо?

— От баща си наследих една къща. Намира се откъм западната страна на университета — каза Сара и тутакси съжали за думите си.

— Ти живееш в къща? И не си омъжена? Сама ли живееш там?

Сара го погледна, разбра какво я пита всъщност и усети дълбоко притеснение.

— Джим — започна тя забързано, — всъщност при мен няма място…

— Но все пак живееш в къща — прекъсна я той, — нали така? С двор, ограда и прочее? И имаш повече от една спалня?

— Двор нямам. А спалните са само две. Всъщност по площ къщата не е по-голяма от твоя апартамент. Де да можех…

— Виж, знам, че аз започнах всичко това и аз нося цялата отговорност. Не съм очаквал да поемеш бремето от мен. Но бих могъл да плащам цялата издръжка на децата, да плащам също на Мод или на друга жена да се грижи за Артър, за да не ти пречи на работата. Моля те, Сара, моля те да помислиш. На тези деца им трябва само място, където да живеят заедно. Много са добри, Сара. Моля те, помисли, преди да ми отговориш.

Сара се взря в ясносините му очи и душата й се отдръпна от думите му. Представи си своята къща, тъй малка и тясна, крайно неподходящ дом за три деца. В нея едва-едва щеше да има място за собственото й бебе, когато се появеше, камо ли за три други деца. А толкова й се искаше да помогне, да види как децата са се установили някъде за постоянно. Дали да не ускори плановете си и да започне да търси подходяща къща за купуване още отсега. Но тя не можеше да си го позволи, преди да е продала тази къща, а сега през зимата пазарът на имотите не беше от най-раздвижените. Докато намери купувач, за Джим и трите деца можеше вече да е прекалено късно.

— Наистина нямам място за тях, Джим — каза тя, след като си пое дълбоко дъх. — Много бих искала да ги взема при себе си, вярвай ми. Обичам тези деца. Но имам и… други задължения, за които ти не знаеш. Ако ги прибера, доста скоро пак ще им се наложи да се местят. Съжалявам, Джим. Просто не мога, колкото и да ми се иска.

Той кимна и се отпусна назад в стола, а по лицето му ясно се четеше разочарование.

— Но бихме могли да помислим над други варианти — додаде Сара, без да премисли.

— Например?

— Ами… От думите ти разбирам, че основният ти проблем са парите, нали така? Всичко си вложил в бизнеса и нямаш достатъчно налични за покупката на къща.

— Така е — мрачно се съгласи Джим. — Не ме разбирай погрешно. Бизнесът върви добре и аз съм добър управител на фирмата. В най-скоро време се надявам да стане печеливша. Но в момента всичко е на ръба.

Сара стисна ръцете си в юмруци, за да спре треперенето им.

— Може би ще мога да помогна — каза бавно. — От доста време спестявам, за да си купя по-голяма къща. Мога да отложа собствените си планове и да ти дам на заем всичко, каквото имам, което със сигурност ще стигне за първоначалната вноска. А ти ще ми изплатиш парите след време, когато бизнесът потръгне.

Докато произнасяше тези думи, Сара усети болка и тъга, разделяйки се с мечтата си за голяма слънчева детска стая, двор, в който да играе детето й, удобно самостоятелно апартаментче в къщата за детегледачка, която да живее с нея постоянно. Но нуждите на трите деца бяха по-големи от нейните.

Ала когато вдигна очи към Джим Флеминг, той клатеше глава, а сините му очи бяха потъмнели от сдържани чувства.

— Благодаря ти за предложението, но и дума не може да става да го приема. По-скоро ще продам бизнеса и ще се наема да работя на три места едновременно, отколкото да прибера всичките ти спестявания.

Сара кимна, разбирайки от изражението му, че всякакви спорове са излишни.

— Ами твоето семейство? Баща ти, сенаторът? — попита тя смутено. — Всички знаят колко е богат.

— Забрави — лаконично отговори Джим. — Един цент няма да взема от него. Никога не съм му искал пари и няма да започна сега. Дори заради трите деца, които обичам.

— Но защо? Във вестниците винаги пише колко е сърдечен и прекрасен човек. Медиите го обожават.

— Ами да. На тях не им се е налагало да живеят с него — отвърна Джим с горчивина. — Дай да не говорим повече за това.

— Не се ли виждаш с него? — настоя Сара. — Не си ли говорите?

— Само ако не мога да го избегна. От седемнайсетгодишната си възраст не съм разговарял с него по собствена инициатива.

— Кога го видя за последен път, Джим? — загрижено попита Сара.

— Малко преди Коледа. Той дойде в кабинета ми, както всяка година, да ме придумва да отида за Коледа в ранчото.

— И ти му отказа? Той е дошъл да се помирите, а ти си го изпъдил?

Сините очи на Джим засвяткаха опасно.

— Виж, Сара, вече ти казах. Какво чувствам към баща си е моя работа. Да оставим този въпрос.

— Аз пък толкова обичах своя — промърмори Сара, като гледаше някъде през рамото му. — Направо го обожавах. Какво не бих дала да мога пак да бъда с него, да си говорим… Само че никога вече няма да мога. Докато ти… ти имаш баща, който идва при теб да те моли да се сдобрите, а ти го отблъскваш.

— Много неща не знаеш за баща ми и моя живот.

— Така е. Но много неща знам за живота — за компромиса, прошката и състраданието.

Те се гледаха втренчено известно време със заредени с електричество очи. Накрая Джим се усмихна насила.

— Добре. Извинявай, че те разстроих. Права си, дойдох тук донякъде с надеждата да ми помогнеш и не бива да ти се сърдя, когато ми предлагаш помощта си, въпреки че не разбираш положението. Работата е там, че не мога да се обърна към баща си и не искам неговата помощ. Ще измисля нещо и ще се оправя сам със създалото се положение. Всъщност дойдох и за още нещо. Ние с Мод и децата отиваме в събота на ски — не алпийски, а по равното, с „писалки“. Та се питахме дали няма да искаш да дойдеш с нас.

— Аз? — попита Сара с недоумение.

— Ами да. Защо не? Имаш ли ски? Ако нямаш, можеш да вземеш под наем и лесно ще се научиш да ги караш.

— Знам да карам. Всъщност — призна си тя, — в училище бях състезателка.

— Сериозно? На „писалки“?

— Сребърен медалист на зимните игри в Алберта преди петнайсет години — гордо се похвали Сара.

— Олеле! Какви скрити таланти! Тогава значи ще дойдеш с нас? И без това имаш нужда. Хауи каза, че работиш денонощно тук и изобщо не почиваш.

— Имам една важна задача — промърмори Сара. — Опитваме се да отгледаме устойчива на суша пшеница. Отнема много време.

— Все пак можеш да си позволиш един уикенд, нали?

Сара размишляваше трескаво. Мисълта за продължаваща връзка с Джим Флеминг предизвикваше чувство на паника у нея. Тялото й много скоро щеше да издаде нейната тайна. Ако той направеше елементарната сметка, много лесно щеше да съобрази чие е детето, което тя носи. От друга страна той знаеше вече коя е и къде работи. Нямаше начин да му избяга. Вероятно още я имаше за самотна скучаеща жена, поддала се на мимолетно желание. Ако се опиташе да го избягва, при положение, че той знаеше колко държи тя на трите деца, това би изглеждало дори по-подозрително.

— Добре — каза тя накрая. — Значи всички ще дойдат? Мод няма ли да остане вкъщи да се грижи за Артър?

— И Артър ще дойде. Секретарката ми има бебешка шейна и аз ще я тегля.

— Божичко! Трябва много топло да го облечем!

— Ако му видиш само ескимосчето! Прилича на космонавт в него.

Сара се засмя. Изведнъж се усети, че очаква тази почивка с огромно нетърпение.

Той се изправи на крака.

— Ще тръгнем по обяд — каза. — Искаш ли да те взема?

— Не, аз ще дойда у вас. Ще си имаш достатъчно багаж — ски, щеки и какво ли не, да не говорим за бебешката шейна.

— Добре. Много ще ни е приятно, че ще бъдеш с нас, Сара, нямам търпение.

Тя се извърна, за да не види той колко е развълнувана.

Дълго, след като Джим си тръгна, пред погледа й продължаваше да витае образа на високото му красиво тяло и енергичното му присъствие. Върна се при бюрото си, но продължи да гледа замислено към вратата, през която той бе изчезнал.