Айлин Гоудж
Бодлите на истината (20)

Глава 19

През дните и седмиците след завръщането на Айрис, Рейчъл проля повече сълзи, отколкото през целия си живот. В болницата стискаше ръката на дъщеря си и я държеше близо до себе си, плачеше от облекчение и с възродена надежда. Също и с тъга — за майка си и за къщата, в която никога не се бе чувствала свободно, превърната вече в купчина прах и пепел. Изпитваше болка, когато плачеше — имаше счупено ребро, но й ставаше добре. Все пак оздравяваше. Знаеше обаче, че я чака още много дълъг път.

Айрис не беше пострадала, но съвсем не беше добре. Все пак онова, за което Рейчъл бе най-малко готова, бе, че вече отговорността за дъщеря си не носеше тя. Излезе, че Дру беше взел нещата в свои ръце със съгласието на Айрис, докато Рейчъл — майка, изцерителка, Спасителка на Западния свят, се бе превърнала в малко повече от действащо лице. По предложение на Ерик, Дру се свърза с „Медоус“ — известна болница в Аризона, така й казаха, където лекували депресии, водещи началото си от травми в детството. Двамата с Айрис бяха обсъдили въпроса. Тя бе дала съгласието си, че това е най-добрата възможност за нея.

Когато Брайън, който хвана първия самолет от Синсинати, пристигна в болницата, Рейчъл дори си позволи да се отпусне, макар и за малко. Той я прегръщаше, галеше, шепнеше й все мили думи. Когато тя се прибра вкъщи, двамата действаха заедно, за да направят каквото бе необходимо. Да попълнят формуляри за здравна осигуровка, да осигурят билети. Дълги разговори по телефона с доктор Ейзинджър, както и с психиатъра от „Медоус“, който щеше да лекува Айрис.

Отвеждането на дъщеря им до Аризона не се оказа толкова трудно. Дру и Айрис бяха решили той да я придружи. Макар Рейчъл да възрази, че би трябвало да отидат само с Брайън, като родители на Айрис и плака на летището, след като ги изпрати, въпреки всичко се чувстваше горда от дъщеря си за това, че зае твърда позиция по отношение на бъдещето си.

Може би съм направила прекалено много за нея — помисли си, — вероятно това е част от проблема.

След като разговаря с Дру, разбра, че той бе стигнал до същото заключение — че непрекъснатото му треперене над Айрис в края на краищата й бе навредило повече. Той я обичаше и наистина желаеше тя да получи най-доброто, но все пак, имаше и собствен живот. Може би някой ден щяха да се оженят. Трябваше да се изчака…

Разумно е — помисли си Рейчъл уморено. Беше разбрала, че в живота няма такова нещо като „и след това заживели щастливо“. Да вземем тях двамата с Брайън. Беше обявено примирие както след смъртта на майка й, но още нищо не бе решено. Не напълно.

Сега, две седмици след заминаването на Айрис, двамата се държаха внимателно един към друг. Бяха учтиви. Ограничаваха разговорите си около Айрис. Атмосферата вкъщи беше толкова напрегната, че връщането й на работа би трябвало да й подейства успокоително.

Беше изплакала всичките си сълзи. Обаче това не й помагаше срещу болката.

Брайън щеше да я напусне. Не след дълго. Вече бе почти сигурна. Забелязваше го дори по начина, по който прерови чекмеджетата си, като че ли правеше каталог на онова, което бе останало от живота им, както и по нежността, с която й говореше, като че ли вече нямаше никакъв смисъл да повишава глас, нито да се сърди.

Рейчъл си мислеше, че способността й да изпитва болка и вълнение бяха заминали с онзи самолет, с който отлетя дъщеря им, но въпреки всичко й беше мъчно. Дори й се искаше малко да полудее, както по време на ужасния пожар и да хване здраво онова, което явно й се изплъзваше. Но то нямаше да й донесе нищо, все едно бе да улови дима. Вече нямаше за какво да се хване.

Най-добре беше да търси утеха там, където би я намерила. В работата си.

Но излезе, че бе загубила способността да забравя всичко останало.

Когато Рейчъл, наведена над купчина папки върху бюрото си, чу, че вътрешният телефон звъни, помисли, че ще е за бюджета за новата компютърна система, която инсталираха, или за новия директор на Общинския здравен фонд, с когото трябваше да се срещне до края на седмицата. Или пък беше Роуз, с която по-късно щяха да обядват.

Не можеше да признае дори пред себе си колко отчаяно се надяваше, че ще е съпругът й. Би оправдала и най-дребния повод — дрехи от химическо чистене, които трябваше да се приберат, книга или списание вкъщи, което той не можел да намери, телефонен номер, който му бил необходим. Ако Брайън поискаше, Рейчъл би захвърлила всичко и би се завтекла към къщи да му покаже къде държеше резервната кутия с лепенки за рани.

Вместо това, когато натисна мигащото копче, излезе, че е последният човек на света, когото очакваше да чуе.

— Сестра Алис — съобщи секретарката й тихо. — Май е нещо спешно.

Директорката на „Светите ангели“ всъщност бе изпаднала в паника. Когато секретарката на Роуз я свърза, измина малко време, преди възрастната сестра да овладее дишането си, за да може да говори.

— Едно от моите момичета… — задъхваше се тя. — Пита за вас… не пуска никого до себе си…

— Какво има? — попита Рейчъл, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Ами тя… май… ражда…

Изведнъж усети прилив от едновремешната си енергия, грабна медицинската си чанта и се втурна към вратата. Когато пристигна в „Светите ангели“, в старата тухлена сграда цареше оживление — групички униформени момичета разговаряха тихо по коридорите, загрижени сестри вяло се опитваха да ги привикат в параклиса, секретарката с прическа като на пудел кършеше ръце като лоша актриса в аматьорско представление.

Сестра Алис, излязла да я посрещне, която сякаш се носеше по коридора по невидими смазани релси, бе най-шокирана от всички. Старата жена, като че ли се бе смалила от последния път, когато я бе видяла, размерите й вече не й напомняха на гипсова светица или на привидение. Лицето й се бе съсухрило, открояваха се само две студени сини очи, които гледаха изпитателно както винаги. По здраво стиснатите устни на сестра Алис, Рейчъл забеляза, че съвсем не й е приятно да я вика и че не би го направила, ако обстоятелствата не го налагаха.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо, доктор Розентал. Елате с мен, моля — направи й жест да я последва.

Старият зелен линолеум поскърцваше леко под обувките на Рейчъл, докато вървеше бързо след сестра Алис под силното флуоресцентно осветление на тавана. В дъното на коридора, вратата към една от класните стаи беше отворена. Рейчъл пристъпи вътре и се огледа. Нямаше нищо необикновено — редици чинове, черна дъска с математически изчисления, изписани на криви колони, в единия ъгъл имаше терариум.

Тогава чу нещо. Откъм умивалнята в дъното някой стенеше от болка. Щом влезе в полутъмното помещение, което миришеше на мокра вълна, Рейчъл примигна няколко пъти. Докато зад нея сестра Алис се пресегна да запали лампата, тя коленичи до изплашеното момиче, което лежеше свито в един ъгъл.

Не можеше да бъде по-голямо от тринайсет-четиринайсет годишно. Но за разлика от Елви Родригес, момичето беше пълно и това му бе позволило да прикрие бременността си до последния месец. Сега вече нямаше надежда да я крие. Лежеше на една страна, хванало корема си, бледото му лице се бе свило. Рейчъл го хвана за рамото и попита:

— Кога започнаха болките?

Момичето поклати глава, тъй като не бе в състояние да говори. Беше необикновено хубаво — рубенсов тип, с кожа като порцелан и огромни кафяви очи. Рейчъл беше сигурна, че никога по-рано не го бе виждала, иначе щеше да си го спомни. Защо това напълно непознато момиче е поискало точно тя да отиде?

Вероятно забелязвайки объркването й, сестра Алис съобщи:

— Казва се Долорес Лойола. В осми клас е.

— Долорес, не се страхувай. Тук съм, за да ти помогна — притисна ръка върху закръгления корем на Долорес. Момичето като че ли се отпусна малко, но стенанията му бяха същите, каквито издава почти всяка жена в последния стадий на раждането — това означаваше, че нямаше време да го откарат в болница. Бебето му щеше да се роди в умивалнята.

Рейчъл усети как знанията и опитът й, като че се включиха изведнъж като мотор на стара вярна кола, която не е палена от години. Пресегна се за медицинската си чанта и нареди през рамо:

— Донесете ми чисти кърпи. Хартиени също може, ако имате. Побързайте.

Не можеше да се отрече, че сестра Алис дори не трепна. Докато се върне с ролка хартия и купчина кърпи, Рейчъл бе успяла да обърне Долорес по гръб, да свали бельото й, да подпре главата й върху нагънато палто. Излезе, че водата й беше изтекла. Бедното момиче било твърде уплашено, за да каже на някого.

Минути по-късно, малко преди Рейчъл да успее да нахлузи хирургически ръкавици, започнаха напъните. Главата на бебето се показа между треперещите крака на Долорес — кичур черна коса, изцапана с кръв. Докато Рейчъл караше Долорес да продължава напъните, а в същото време завъртя внимателно главата на бебето, усети прилив на адреналин. Колко й липсваше това! Макар и условията да бяха лоши и да не бе редно това младо момиче да бъде изтръгнато от невинността по такъв драстичен начин, не можеше да се отмине чудото от появата на новия живот. Сега ръцете на Рейчъл водеха раменната на бебето през тясното разкритие и тя изпита замайващо усещане.

— Добре се справяш, Долорес. Точно така, сладка. Още няколко напъна — придумваше я, изумена от лекото раждане. Обикновено тазът на толкова млади момичета бе недоразвит. Но широкият ханш на Долорес я улесни. — Можеш да го направиш. След малко ще свърши.

Лицето на Долорес, свито като ален юмрук, се напъна силно и хлъзгавото телце и краката на бебето най-после излязоха. Момиче. Рейчъл прехапа долната си устна, за да не изкрещи от радост.

Когато се изправи, прегърнала бебето, увито в чиста кърпа, възрастната сестра я изненада, като протегна ръце, за да го вземе. Сянка от нежност се появи на лицето й, явно непривикнало на подобни изживявания. Гледайки малкото розово личице, увито с бяла кърпа, тя отбеляза със странен, грачещ глас:

— Исус е роден в плевня.

Рейчъл, посещавала еврейско училище, когато бе на възрастта на Долорес, кимна тържествено. Двете със сестра Алис се изгледаха продължително и преди да коленичи отново, за да оправи пациентката си, в студените сини очи на сестрата съзря искрица възхищение.

По-късно, когато пак се замисли за този следобед, отново изпита усещане за чудо, което продължаваше като вечерно сияние след ярък залез. Заедно с бебето, което се появи, толкова неочаквано и естествено в мрачната умивалня, Рейчъл почувства още нещо — че дълбоко бе свързана с това, което обичаше най-много и за което се бе подготвяла — да практикува медицина.

Със сърце, изпълнено с благодарност за дара, който получи, а също и който даде, тя се взря в измъченото лице на момичето, което лежеше изтощено върху купчина кърпи и палта. Като отмести тъмните кичури, залепнали за потното й чело, Рейчъл я успокои:

— Беше смела. Бебето ти е добре. Но защо извика мен, мила? Защо си настояла аз да дойда?

Долорес й се усмихна, изразителните й кафяви очи се вдигнаха към нея. С тих, треперещ глас отвърна:

— Майка ми ми каза за вас. За добрата лекарка. Мама ми каза, че вие сте ме изродили.

 

 

Същата вечер Рейчъл сервира вечеря, която беше сготвила. Мариновано бяло месо от пиле в бяло вино и розмарин, тъмен ориз и зелена салата. Знаеше, че не би заслужила награда за изобретателност, но все пак бе нещо домашно, освен това ръцете й бяха заети, докато мислеше усилено.

Бе стигнала до решение — до жизненоважна промяна за нея самата. И би била свършена, ако реакцията на Брайън не беше такава, на каквато се надяваше. Не му каза по-рано, защото от това зависеше много. Ако не успееше да го обясни както трябва, ако той не бе в настроение да слуша или пък просто му бе омръзнала и не го интересуваше…

Ще му съобщя след вечеря — помисли си, беше твърде нервна и затова почти не докосна храната.

Наблюдаваше Брайън. Не би могла да каже дали е доволен от кулинарните й усилия, макар че се храни в уважително мълчание и тя забеляза, че вече не бе по джинси и бархетна риза. Но й направи и впечатление колко необикновено учтив беше, сякаш беше гост на масата на ценена, но малко смахната леля.

— Не можах да измисля нищо за десерт — извини се тя весело, докато вдигаше чиниите. — Мисля, че в хладилника има сладолед — каза с надеждата да го накара да поседи с нея малко по-дълго.

Брайън заминаваше на другия ден. Този път в Медисън, за да се срещне с важен, независим издател. Защо имаше чувството, че този път, ако не кажеше нещо или не направеше нещо, после, когато се върнеше, би било твърде късно?

— Не, няма нужда. Всъщност бих искал… — той се изправи, внимателно пое подредените чинии от ръцете й и ги остави на масата — … е, да знам какво става. Цялата вечер се държиш като тигър в клетка. Да не би да има нещо, свързано с Айрис?

Рейчъл нямаше представа откъде да започне. Когато му кажеше, дали щеше да реагира както се надяваше?

— Не, не е с Айрис. Днес разговарях с нейния наставник. Дъг твърди, че тя има напредък. Ще разберем повече, когато я посетим — изведнъж я досрамя, но събра сили и погледна хладните сиви очи на Брайън — той я чакаше да продължи.

Бавно и спокойно. Поемай дълбоко дъх. Точно така.

— Следобед имах дълъг разговор с Кей — започна тя със спокоен тон, а сърцето й биеше до пръсване. — Помолих я да стане директор на клиниката и… тя се съгласи. Смятам да назнача някого на предишното й място, но с парите, които мама ми остави, можем да го направим.

Освен моментната изненада, която премина по лицето му като фарове, осветяващи тъмен път през късна нощ, равнодушният израз на Брайън не се промени.

— А ти с какво ще се занимаваш?

— Ще практикувам медицина — отвърна му тя. — В клиниката, разбира се. Но няма да имам повече административни задължения.

— Не мога да си го представя. Просто така отстъпваш мястото си.

— Опитай се.

Той скръсти, ръце на гърдите си.

— Как стигна до тази внезапна промяна? — не беше радостният отговор, който тя очакваше. Нищо подобно.

Рейчъл се постара разочарованието й да не проличи, сведе очи към покривката — широк мексикански шал, който бе купила от уличен пазар в Мазарлан още в началото на брака им. Цветовете му бяха избелели с годините, но така го харесваше още повече — предишната му яркост бе заменена от нещо по-добро — остроумие и характер.

Тя вдигна очи. Тихо, с напрегнат глас изрече:

— Искаш ли да ти кажа истината? Беше всичко. Ти, аз, Айрис, мама. Но всяко важно решение има нужда от стимул и днес го получих — разказа му за неочакваната поява на бебето в „Светите ангели“. С пресилена усмивка добави: — Ако беше на мое място, сестра Алис би го нарекла чудо.

Брайън я слушаше замислено, но лицето му остана безизразно. Сърцето й направо щеше да се пръсне.

— Сигурна ли си, че го желаеш? — попита я той.

Рейчъл се взря в него и изпита огромен копнеж да попита: А ти искаш ли го още? Искаш ли истинска съпруга вместо онази, която вечно е много изморена и върши всичко механично? Но тя го бе отлагала прекалено дълго, а Брайън се бе уморил да я чака.

Сега тя седеше и чакаше сърцето й да престане лудо да бие. След като това не стана, осъзна, че единственият лек бе да извърши последното гмуркане.

— Не съм сигурна в нищо, освен в онова, което не желая — отвърна тихо. — Първо не бих искала да те загубя. Не само, защото вече загубих толкова много, но защото те обичам. Брайън, искам да започнем наново. Не отначало — това никога не можем да направим. Искам да отидем на някое топло място, където да спим до късно, да лежим на плажа и да се любим, когато ни се прииска.

Брайън мълча толкова дълго, и тя реши, че само го е подразнила и той събира сили да й каже: Много е късно. Време е да вървим нататък…

Но не каза подобно нещо. Продължи да я гледа със замислените си очи, които отразяваха всяка буря, всеки облак, който бе преминал през живота им. После необичайно и малко официално пристъпи напред и подаде ръка — като джентълмен от деветнайсетия век на бал, който я кани да танцуват. Когато Рейчъл пое ръката му и се изправи, забеляза, че очите му са влажни. С въздишка, с която като че ли издиша нещо здраво прилепнало в душата му, той я прегърна и прошепна в косата й:

— Имаш ли нещо предвид?

Рейчъл си отдъхна малко, но продължи да трепери.

— Мислех за Мауи — успя да изрече със слаб глас. — Бихме могли да отлетим там направо от Аризона.

Брайън се засмя от сърце.

— Рейчъл, ти си невероятна.

— Защо?

— Заради начина, по който отлагаш нещо безкрайно, а после си счупваш краката да свършиш всичко наведнъж. Сигурно вече си запазила и билети.

— Само се обадих да проверя какви полети има — отвърна му тя шеговито. — Но ти не си длъжен да го направиш.

— Така ли?

— Може да ти хрумне по-добра идея.

— Рейчъл, глупаче — все още смеейки се, той я вдигна на ръце, завъртя я толкова бързо, че тя удари крака си в един стол. — Ще бъда щастлив и ако останем вкъщи цяла седмица, стига да сме заедно. Но ако си решила да заминем за Мауи, да бъде Мауи.

Тогава той я целуна и за нея това бе като завръщане у дома, след много дълго отсъствие. Вкопчи се в него, опита се да не плаче, но сълзите напираха в очите й. Помисли си, че понякога, тъкмо когато смяташ като че ли нищо няма да стане както трябва, тогава късметът ти проработва.

Изпита усещане, което отдавна не бе преживявала. То нямаше нищо общо с палмови дървета и тропически вятър, а по-скоро с ръцете на съпруга й около тялото й и топлия му дъх. Целуна го по ухото и прошепна:

— Засега би ли се задоволил само с мен?