Айлин Гоудж
Бодлите на истината (2)

Глава 1
Юли

Старата жена живя мирно и щастливо с децата си дълги години. Пренесе двата розови храста при себе си. Те растяха под прозореца й и всяка година разцъфваха с най-красивите червени и бели рози.

Из „Вълшебни приказки“ на Братя Грим

— Мамо, какво ще кажеш, ако с Дру се оженим?

От този въпрос на дъщеря си, Рейчъл Розентал Макланахън се почувства, сякаш я бяха ударили с остър предмет по гърба. Мъчеше се със закопчалката на перлите, които Брайън й бе подарил за последния празник Ханука^[1] и остана като вцепенена пред кръглото огледало над тоалетката в стил арт Деко с ръце, вдигнати като крила нагоре. Отражението й застина като удивителен знак, както бе облечена с вталената черна рокля.

Перлите се изхлузиха от пръстите й, хладни като студена вода. Тя бавно свали ръцете си като пациент в клиниката й, дошъл на преглед. Очакваше тази вечер — тържеството в чест на съпруга й, но сега изпита боязън, като че чувствителните й пръсти бяха напипали бучка, която би могла да се окаже злокачествена. Нещо подобно на долен страх, който изпитваше по отношение на Айрис преди години, преди…

Решително отхвърли мисълта и бавно се обърна. Красивата й дъщеря стоеше пред отворения гардероб на Рейчъл само по комбинезон и търсеше сако, което да облече. Айрис бе висока едва около метър и петдесет и пет, косата й — тъмнозлатиста като мед, падаше свободно на големи вълни по гърба й. Деликатното й лице се бе изчервило, кафявите й очи блестяха.

Рейчъл остана съвършено спокойна, почти не смееше да си поема дъх, ръцете и краката й натежаха и се вдървиха. Единствено сърцето й работеше. То й тежеше като камък.

Сигурно не съм разбрала — помисли си.

Докато обядваха вчера с Роуз, тя й бе довери, че Дру искал да прекъсне връзката си с Айрис. Каза й, че той я обичал както преди, че не можел да си представи живота без нея. Но понеже, никога не бил сигурен какво би могла да направи тя в следващата минута, това бавно го убивало.

Рейчъл толкова се изуми, че не можа да отговори.

Дру без Айрис? Все едно луната без звездите. Когато се опита да си ги представи разделени, в съзнанието си видя пак двамата като на снимки в семеен албум. Дру се шегува с Айрис в червената й кола, а тя се смее от удоволствие. Дру и Айрис духат свещите на тортата, настояха да празнуват заедно рождените си дни, въпреки че ги делеше една седмица, а макар и по-голям, той беше пропуснал една година, за да бъдат заедно и в училище. В къщичката край езерото Джордж, която Роуз и Макс наемаха всяко лято, Айрис върви навсякъде след Дру като кученце. Дори влиза навътре в езерото, а при предишните им посещения Рейчъл напразно се опитваше да я научи да плува.

Когато Айрис беше много болна, Дру всеки следобед се отбиваше да поседи при нея, като не забравяше да оставя вратата отворена. Разказваше й какво се е случило в училище или кой от приятелите им е питал за нея. С всяка своя усмивка, с оптимизма си, с вниманието си напомняше на Айрис, че не е луда, че ще се оправи. Дру й даде онова, което Рейчъл и Брайън, твърде разстроени от случилото се, не бяха в състояние да й дадат — увереността, че е нормална.

Това, че заминаха да учат в различни колежи, ги сближи още повече. Ако се съберяха телефонните им сметки, това би се равнявало на зестра на момиче от Третия свят. Дру отиде в Йейл, Айрис — в Брин Моор. В края на седмицата приличаха на детективи, надушили следата от две посоки — той пътуваше с влака от Ню Хейвън, а тя взимаше автобуса от Филаделфия.

Двамата пристигаха с раници, преметнати през рамо, и вървяха колкото се може по-близо един до друг. Смееха се, разговаряха оживено със светнали лица и с разрошени от целувки коси.

Сега и двамата се прибраха вкъщи. Айрис се готвеше за университета Парсънс през есента. Дру пък работеше, за да събере пари, преди да започне да следва медицина в Ню Йорк. Беше наел малко студио във Вилидж, където момичето прекарваше всяка минута, когато не бе пред триножника или при него в магазина за компютри, където работеше. Брак? Рейчъл винаги бе смятала, че един ден ще се оженят.

Какво се беше объркало?

Ако твърдението на Роуз беше вярно, защо сега Айрис грееше като Таймс Скуеър пред Нова година? Рейчъл успя да се усмихне и попита:

— Има ли нещо, което би трябвало да знам? — надяваше се, че гласът й звучи нормално и не издава, че сърцето й се свива от тревога.

Дъщеря й отвърна:

— Няма. Но Дру каза, че трябвало да поговорим. Довечера. След партито — очите й с цвят на стар египетски кехлибар криеха своите тайни.

— Какво те кара да мислиш, че ще е свързано с женитба?

— Дру спомена нещо — че трябвало да вземем решение за бъдещето. Какво друго би могъл да има предвид? — усмивката на Айрис помръкна, сякаш изведнъж й хрумна, че нещата може да не са толкова розови, колкото й изглеждат.

— Ами… не знам — осмели се да каже Рейчъл. — Би могло да бъде за много неща. Двама души винаги има какво да оправят.

Дъщеря й я изгледа, сякаш усети, че тя не е докрай искрена с нея. После с въздишка додаде:

— Чула си за разправията ни, нали? Роуз ли ти каза? Добре. Не беше кой знае какво. Смятам, че двамата с Дру още не сме се оправили, след като бяхме разделени толкова дълго. Но сега, след като ще учим в университети, които са практически един до друг, защо да не го направим официално? — засмя се: — Не се страхувай, мамо. Не бързаме да се женим. Но ако се сгодим… — тя млъкна.

Рейчъл изчака миг, преди да попита:

— Много ли се карате?

Айрис се намръщи.

— Мамо… ти не ме слушаш. Разбира се, че се караме — там е цялата работа. Ако по-дълго време сме заедно, нямаше да бъдем в такъв стрес.

Майка й се спря пред тоалетката и се взря в перлите, които държеше в ръката си. Спомни си кога Брайън й ги подари, как перлите в кадифената им кутийка блестяха на меката светлина на свещника, останал от баба й. Как ли се чувстваш, помисли си с болка, когато не знаеш произхода си?

— Невинаги отговорът е в пръстен с диамант — каза.

— При нас не е така. — Айрис се беше подразнила от това, че Рейчъл не разбираше очевидни неща. — Въпросът никога не е бил ако, а кога. Двамата с Дру винаги сме си говорили как ще се оженим, колко деца ще имаме.

— Знаеш моето отношение, а също и на баща ти към Дру. Не бихме искали друг за зет — предпазливо отвърна Рейчъл.

— Тогава защо се държиш така? Като… не знам, сякаш току-що ти казах, че съм бременна или нещо подобно?

Майка й се разтревожи.

— Наистина?

— Боже мой. Ти си такава еврейска майка! — Айрис вдигна ръце и с пресилена въздишка се отпусна назад върху леглото. После се усмихна замечтано към Рейчъл. — Просто искам да прекарам живота си с Дру. Това е.

Отново си припомни какво й беше казала Роуз. Той я обича, наистина… Може би в това се състои проблемът. Ако обичаш някого твърде много, изпитваш болка, когато го виждаш да страда…

Опита се да не поглежда ръцете на дъщеря си, отпуснати върху плетената синя кувертюра. Недей — предупреди я вътрешен глас. — Не поглеждай натам. Но не можа да се сдържи. Да, там си бяха — бледи белези като тънки сребърни гривнички на двете й ръце. Едва се забелязваха… освен ако човек не знае.

Но Айрис не страдаше сега. Изглеждаше щастлива. Всъщност почти в екстаз. Само че, Рейчъл знаеше как настроението на дъщеря й внезапно се променя — като тропическа буря, която се завихря при ясносиньо небе, закрива слънцето и помита всичко около себе си.

Рейчъл внимателно остави перлите върху тоалетката до кристалното шише с парфюм. Перлите се плъзнаха върху полираната й повърхност и издадоха звук, който кой знае защо я накара да стисне зъби. Сега какво? Къде са написаните съвети как да се помогне на дете, което не е като другите? Как бе стигнала до този момент в живота си и защо почвата под краката й, която винаги бе смятала за твърда като скала, сега пропадаше?

Отражението в огледалото й показа доста привлекателна жена на средна възраст с руса леко прошарена коса. То смътно напомняше на образа й от млади години, който Рейчъл бе запазила в съзнанието си като стара снимка в портфейл — на типична представителка на хипитата с дървени обувки и пончо, пропътувала половината свят, за да се грижи за ранените и умиращите в някое село в ада, иначе известен като Виетнам.

Не че беше толкова възрастна. Все още можеше да носи джинсите от младежките си години, а четвъртитата й брадичка, която я правеше да изглежда упорита, дори когато не удряше главата си в стена, не се беше отпуснала. Дори тънките бръчици, излизащи като лъчи от ъгълчетата на очите й, работеха в нейна полза — омекотяваха яркосиния блясък на очите й, от който хората се смущаваха.

Според разбиранията си, бе много добра майка. Едно беше сигурно — ако Айрис беше дете от нейната кръв и плът, Рейчъл нямаше да я обича повече. Тъкмо това беше толкова объркващо — тази битка срещу демоните, в чието съществуване тя нямаше пръст. Срещу жената, която бе родила Айрис и преди осемнайсет години се извини, че ще използва тоалетната в „Макдоналдс“… и остави тригодишното си дете да я чака в едно сепаре като празна опаковка от нещо или като мръсен поднос, който някой друг да отнесе.

Отпусна се на леглото до Айрис.

— Скъпа моя, искам да ти се случи само онова, което е най-добро за теб — каза. — Каквото и да е.

Дъщеря й изглежда долови нещо в тона й, защото изведнъж притихна и лицето й помръкна.

— Дру никога не би ме напуснал, ако това имаш предвид. Няма да го направи. Просто не би могъл. Дори някога да го направи… — замълча.

— Поговорете си. Оправете отношенията си — изрече Рейчъл бързо с лекарския си тон, за да прикрие безпокойството си.

В този момент момичето я прониза с очи, с някакъв странен поглед, прикован към нещо, което само то виждаше. После с делови тон, като синоптик, който съобщава, че на другия ден ще вали, заяви:

— Ще се самоубия.

Рейчъл като че полетя с главата надолу по хлъзгавия склон, по който се катереше през последните седем години след онзи ужасен ден, който я разтърси с ярките цветове и несвързаните спомени. Тогава видя кръв. Навсякъде. Бе оцветила водата във ваната като тъмна ръжда, напоила бе розовата постелка пред нея, имаше пръски по плочките като птичи пера и странно — в първия миг на ужасния шок си спомни, че в детската градина Айрис правеше подобни рисунки, като използваше листа от папрат, натопени в червена боя.

Сред тази ужасна червенина, видя дъщеря си бледа и отпусната като риба, изплувала с корема нагоре. Част от лицето й бе потопено във водата, така че изглеждаше изкривено и трептеше гротескно под водата. Разрязаните й китки, като че ли се хилеха на Рейчъл.

Кърпи. Много кърпи. Пови Айрис като голямо бебе и я понесе на ръце, докато чакаше линейката. След нея по паркета в коридора оставаха розови следи. Хвърли кърпите до входната врата, но и до ден-днешен, независимо че от тогава цялото антре беше циклено два пъти, върху дъбовия паркет личаха очертанията от петното.

За да им напомнят.

Рейчъл се върна в настоящето също така внезапно и затова прехапа върха на езика си. Изведнъж изпита пареща болка и в устата си усети вкус на кръв.

Взря се в дъщеря си. За петнайсет минути трябваше да се облекат и да слязат долу, да бъдат готови да се качат в колата, която щеше да ги вземе, но Айрис като че бе някъде много далеч. Страх, гняв, безсилие — всичко се смеси в мръсна, пенеща се вълна. Рейчъл успя да се пребори с това, като си каза, че дъщеря й вече е вън от опасност. Доктор Ейзинджър щеше да ги предупреди, ако показваше признаци, че отново потъва в онази бездна.

— Няма да направиш подобно нещо — скара й се Рейчъл с тона на лекар, който притиска рана. — Независимо какво ще се случи, имаш мен и баща си. Също и баба.

Когато спомена баба й, лицето на Айрис просветна и тя слабо се усмихна. Обожаваше баба си — дори, помисли си Рейчъл и сърцето й се сви, повече от нея. Двете се обикнаха от пръв поглед. Сякаш образуваха таен съюз, в който Рейчъл не беше включена.

Момичето рязко се изправи.

— Баба ще бъде ли на тържеството?

— Каза, че ще направи всичко възможно да дойде. Разбира се, ако се чувства добре. — Рейчъл въздъхна и оправи една от презрамките на дъщеря си. Точно в този момент не й се искаше да мисли за здравето на майка си.

Айрис изпитателно я изгледа.

— Ще ми кажеш, нали? Ако наистина е болна. Твърди, че е добре, само е малко уморена… но не съм сигурна.

— Ще ми е по-леко, ако още някой каже нещо по-определено — призна Рейчъл. — Но нали знаеш колко упорита е баба ти.

— Тя заяви, че по това си приличате — ухили й се Айрис.

Майка й също й се усмихна.

— Баща ти използва друга дума за това, която няма да повторя — пошегува се. — Струва ми се, че му липсва младата Рейчъл, която акушираше бебета, за да изкарва прехраната си. От администраторите се изисква твърдост.

— На теб липсва ли ти това? След като има толкова кръв и разни вътрешности?

Майка й пак въздъхна и се замисли: „Как да го обясня? Всичко е твърде сложно, за да се изкаже в едно изречение.“ Ако трябваше да го направи, би го оприличила на свръхдоза адреналин през онези години — лудостта във Виетнам, след това специализантка по акушерство в болницата „Бет“ в Израел, после борбата да основе своя клиника.

Преди да успее да обясни, че мястото й сега е на кормилото на Здравния център за жени в Ийст Сайд, Айрис скочи от леглото и възкликна:

— Минава седем! Ако татко ме види така, направо ще припадне.

Като я наблюдаваше как се спуска към вратата, Рейчъл се усмихна. Разбира се, че Брайън би издал обичайните звуци на недоволство, но и той твърде много обичаше дъщеря си, за да й се сърди наистина.

Съпругът й влезе в стаята, точно когато Рейчъл си слагаше парфюм зад ушите. Видя отражението му в огледалото, докато вървеше към нея — от походката му личеше, че е свикнал да носи джинси, а не официални дрехи. Беше облякъл тъмносиния костюм, който му ушиха по поръчка, докато бе в Лондон за представянето на британското издание на „Дванайсет градуса на север“. Сега сакото му беше по-свободно от тогава. Дали не бе отслабнал?

И така да бе, не бе загубил ни най-малко от привлекателността си. Жените смятаха Брайън за много чаровен мъж. Като онази дама в Синсинати, която чакаше да й даде автограф и прошепна достатъчно силно, та и Рейчъл да чуе — че й идело да зарови пръсти в косата му — дълга и гъста както в младежките му години и леко прошарена само над ушите. Интелигентното му лице с малко неправилни черти, винаги му придаваше вид, че се вслушва внимателно в това, което говори събеседникът му, а замислените му сиви очи сякаш казваха: Да, разбирам какво точно имаш предвид.

И обикновено наистина знаеше. Тъкмо това го правеше толкова добър писател.

Тазвечерното тържество, организирано от издателя на Брайън, беше по повод присъждането на наградата на Националното общество на критиците за книгата му „Първата светлина на зората“. Стотина гости, сред които издатели и телевизионни светила, утвърдени писатели, щяха да дойдат в апартамента на последния етаж на Ейвъри Хамърсмит Драйв, за да изразят уважението си към съпруга й. На Рейчъл й се искаше да избягат някъде само двамата. Да отидат на някое тихо място, където биха могли да си поговорят или да се любят.

Напоследък не бяха правили нито едното, нито другото.

Отново взе перлите от тоалетката и вдигна косата от тила си, за да може Брайън да ги закопчае. Топлият допир на пръстите му я успокои, но в същото време предизвика леки тръпки по гърба й. Не сподели с него това, което й бяха казали Роуз и Айрис, защото така страховете й щяха да станат по-основателни. Освен това, какъв бе смисълът да занимава Брайън с нещо, което можеше да се окаже, както майка й би се изразила, едно нищо?

Сега не беше моментът. Не бива да позволи каквото и да е да разваля вечерта му.

— Преди малко чух звънеца. Колата ли е? — попита тя.

— Не се притеснявай — успокои я той и я потупа по рамото. — Казах на шофьора, че ще слезем след няколко минути — ако трябваше да посочи нещо, което най-много обичаше у съпруга си, помисли си Рейчъл, то бе, че той винаги, като че ли знаеше кога нещо я тревожи. Както сега, когато я попита: — Искаш ли да поговорим?

— Може да почака — отговори му тя.

— Така каза и миналия път.

Тогава тя осъзна гузно, че той й припомняше колко заета и разсеяна е била напоследък. През последните месеци, когато съпругът й я пожелаваше, тя обикновено бе твърде уморена. Призори започваше да си прави списък на нещата, които предстоеше да свърши в клиниката и за които никога не й стигаше времето през деня.

— Имаме цял уикенд. Или почти — добави тя, като си спомни, че в събота сутрин в клиниката щеше да идва техник от „Пюър Лоджик“ — единственото време, когато компютрите там не се използваха и можеше да бъде инсталиран новият софтуер, който бяха поръчали. — В неделя можем да отидем до езерото Уарамог.

— В неделя вечер трябва да си на банкета на Комитета на жените във Врандейс — напомни й той. — Налага се да тръгнем рано, за да изпреварим натовареното движение.

— Какво ще кажеш, ако си направим пикник на обяд в парка? В събота или в неделя — както пожелаеш.

— Вместен между две срещи, така да се каже — пошегува се той, но тя усети острия му тон. — Всъщност прогнозата е, че целият уикенд ще вали. Предлагам да останем вкъщи… ако бих могъл да те убедя да изключиш телефона.

— Ще измислим нещо — отвърна му тя.

Рейчъл усети как ръката му рязко се отдели от тила й. Проследи Брайън, който отиде до прозореца и се загледа в Грамърси Парк — сенчест остров, където цветята в лехите бяха като ярки букети под светлината на фенерите от ковано желязо. Обзе я силна тревога. Как стигнаха дотук? Бореха се за откраднати мигове, преговаряха за тях в продължение на часове, като за стоки на борсата. Брайън винаги бе солидният риф, около който се въртяха дните й. Като се изключеха редките му пътувания по работа, той обикновено си беше тук, работеше в кабинета си. Тя му се обаждаше през деня, за да му се оплаче от препълнените зали в Общинската здравна служба. Вечер, когато се прибираше вкъщи капнала от умора и за вечеря вече въобще не можеше да става и дума, той никога не й се сърдеше — само й сипваше един коняк и слагаше ръка върху раменете й, докато тя му разказваше какво се бе случило.

Само че, напоследък Брайън не й беше под ръка. Понякога отиваше при нея едва след като тя си легнеше. А когато звънеше вкъщи, най-често й отговаряше телефонният секретар.

Спомни си за времето, когато всеки избор изглеждаше ясно очертан като път, водещ в една посока. Представи си умиращия сержант, облян в кръв, с дупка от пехотна мина в корема колкото юмрук. Тогава не се спря, за да се замисли. Действаше бързо, решително, противопостави се на шефа си и настоя да оперират незабавно.

Младият сержант беше Брайън.

Два месеца по-късно в задната стаичка на препълнен бар в Да Нанг двамата дадоха обет. Рейчъл ясно си спомняше всеки миг от този ден — хибискусите, които Брайън беше набрал за нея, завесите от мъниста, които дрънкаха като звънци, червената чонгсам^[2], която бе облякла вместо булчинска рокля. Сред всичко това се открояваше бледото и изпито лице на младоженеца, грейнало от любов. Мъж, който беше тежко ранен, но не се бе поколебал да се върне в джунглата зад вражеските линии и да я спаси.

Рейчъл усети как сърцето й се свива.

Какво стана с тези двама души? С онова момиче, изпълнено с идеализъм, с пламенно сърце… и с младия войник, който рискува живота си заради нея? Разбира се, имаха и добри, и лоши моменти, особено в началото, но все пак как стигнаха дотук? Вече бяха на средна възраст и повечето от онова, което имаха да споделят, оставаше неизказано.

Когато Брайън се извърна, изпита силен копнеж да се приближи до него, да поглади вълнистите му коси. Имаше ли представа той, колко много го обича? Колко много й се искаше да изостави всичко — Здравния център за жени в Ийст Сайд, както и всичките си задължения и просто да бъде тя. Да се радва на простите удоволствия, като да пие кафе сутрин със съпруга си и вечер да заспива в прегръдките му. Застанал с гръб към нея, той изрече:

— Ейвъри предложи да отидем в неговата къща в Амагансет през втората половина на август. Смятам, че бихме могли да се възползваме.

— Но, Брай, едва ли ще успея да се откъсна тогава — Рейчъл почти го намрази, понеже й предложи тъкмо онова, което толкова желаеше. Не би могъл да избере по-неподходящо време — щедрото й предложение за фондацията „Ситуел“ щеше да бъде разгледано през седмицата преди Деня на труда^[3].

Той сви рамене и това кой знае защо я огорчи повече, отколкото ако бе възразил.

— Както желаеш, бих могъл да използвам това време да завърша ръкописа си, преди да тръгна на обиколка през октомври. Ако промениш решението си, винаги можеш да дойдеш с мен.

— Ако зависеше от мен… — замълча, тъй като той не се обърна към нея. Какъв беше смисълът? Вече му обясни.

Минути по-късно, докато наетата лимузина се носеше по Лексингтън Авеню, на Рейчъл й се прииска да прегърне съпруга си и дъщеря си. Стори й се, че са се хванали за скала при прилив и всеки момент някоя голяма, вълна ще ги отнесе.

Ако това се случеше на Айрис, щеше да бъде фатално.

Рейчъл потръпна и тъкмо тогава си спомни, че Роуз щеше да бъде на партито. С нея можеше да сподели тревогите си, тъй като тя, като че ли винаги знаеше точно как да постъпи. Нали тъкмо Роуз преди толкова години им доведе Айрис? Освен това, самата тя имаше деца. Би могла да я разбере. Не се налагаше да й обяснява какво е да си майка и да се боиш от нещо.

* * *

Таксито намали и малко преди да спре на ъгъла на Осемдесет и шеста улица и Ривърсайд, Роуз се наведе към предната седалка и каза:

— Направете кръг около квартала, моля — не й се стори нужно да обяснява на шофьора, защо не бе напълно готова да слезе. Какво значение щеше да има, че щеше да я помисли за смахната?

Шофьорът — пакистанец й хвърли поглед през рамо, с който сякаш искаше да й каже, че сигурно е луда, но на нея й бе безразлично. Вероятно не бе по-лоша от три четвърти от клиентите му. Майната му! — помисли си. Броячът вече показваше четворно по-голяма сума поради натовареното движение по Осмо Авеню, когато имаше чувството, че прекосява пустинята с фургон. Голяма работа, че щеше да даде някой долар повече. Още няколко минути спокойствие си заслужаваха цената. Истината беше, че ако се нервираше и цяла вечер да обикалят квартала, пак нямаше да бъде готова за тържеството. Всъщност, прие поканата само заради Брайън. Сега съжаляваше, че не я е отклонила. По дяволите, какво си е мислела?

Мразеше тържествените вечери. За нея те не бяха нищо повече, освен начин да се избегнат истински разговори, също като ордьоврите, които рядко бяха толкова вкусни, колкото изглеждаха. Макс беше този, който ги правеше поносими, дори смешни. Тъкмо когато си казваше, че по-добре да забие бамбукова клечица под нокътя си, вместо да слуша още една минута някой самодоволен идиот да говори на ухото й, улавяше погледа на съпруга си, който й намигаше от другия край на залата. Или пък след като си проправеше път през множеството към бара, тя намираше там Макс, вече взел и за нея чаша. После в таксито към къщи облягаше глава на рамото му и двамата се кикотеха на перуката на господин Цвайлербах или за слуха, че Майра Кенеди имала връзка с портиера си.

Тазвечерното събитие с неизбежната яростна атака на непознати лица и имена, които нямаше да запомни, и речите, предизвикващи прозевки, а те непременно щяха да последват като мокри кърпи след баня, нямаше да се различава от стотици подобни на него. Само Макс нямаше да бъде там.

Докато излизаше вечерта, синът й Джейсън я изгледа и каза: Ау, мамо, това ти ли си? За малко да те взема за Мадона. Шестнайсетгодишно диване й направи комплимент по старомоден начин, помисли си. Всъщност беше прав. Нали избра червената копринена рокля „Долче и Габана“ като предизвикателство към всички, които биха я съжалявали. Дори се изкушаваше да забоде роза в косите си. Беше сигурна, че на Макс това би му харесало. Би прекарала вечерта, флиртувайки с него, а после щяха да се приберат вкъщи, доволни и развеселени от това, че е съблазнила собствения си съпруг.

Но тази нощ, както и през последните триста двайсет и седем нощи, щеше да спи сама.

За миг беше готова да каже на шофьора, че е променила решението си и иска да обърне и да я върне вкъщи. Можеше да измисли куп неща, които би могла да свърши. Като, да речем, да отговори на писмата върху бюрото си, повечето от тях съболезнователни, които продължаваха да пристигат почти година след смъртта на Макс. Или да подготви бележките си за ново разглеждане на делото „Еспозито“, което би трябвало да се състои идния месец. Дори да изчисти клетката на господин Чипс й се стори разумна алтернатива.

Сви се при мисълта, че щеше да се наложи да се усмихва и да кима в отговор на тихо изречени думи на съчувствие от хора, които познаваха Макс. После трябваше да ги убеждава, че въпреки всичко, животът продължава. Да, наистина, смъртта на съпруга й беше удар за фирмата, но с времето и някои реорганизации — всъщност познаваха ли доведената й дъщеря Манди, която току-що бе станала старши партньор — нещата отново потръгнаха. Не, синът й нямаше да замине за Диърфийлд както бяха мислили. Джейсън сам го бе решил, не тя. Не понасяше потънали в скръб вдовици, които се вкопчваха в децата си като в спасителен пояс, смяташе, че трябва да стане така, както бе най-добре за синовете й. Вземете Джаки Онасис — щеше да каже. — Никой не й е казал „Живей си живота“, а вижте колко добре се подредиха нейните деца.

Всичко това бе една голяма лъжа.

Роуз ненавиждаше всяка минута, през която ходеше по тази земя без Макс. Ненавиждаше всички, като се започне от Бог и се стигне до господин Манделбаум — този нещастен клиент, с когото Макс разговарял по телефона, когато получил фаталния сърдечен удар. Нещо толкова невинно, като това да отиде до Порт Вашингтон заедно с по-голямата си сестра Мари на съботна разходка, бе достатъчно, за да събуди у нея безумен гняв. На пазара влюбени и семейства разговаряха оживено, блъскаха се и се смееха. Струваше й се твърде нечестно. Колко е несправедливо, че на тези хора им е позволено да живеят, докато нейният съпруг, който винаги пазаруваше, когато тя забравеше, и който никога не излизаше от къщи, без да я целуне и да й каже, че я обича, вече го нямаше.

Единственото, което Роуз преодоля, беше желанието да умре. Понякога дори това й липсваше. Удивително, каза си, колко мъчителни часове е запълвала тази й мисъл, докато си представяше различни начини да се самоубие. С куршум в главата? Бърз и лек начин, но оставя голяма мръсотия. Да разреже вените си — също немислимо — какъв ужас преживяха покрай Айрис горките Рейчъл и Брайън. Със сънотворни е най-чистия начин, каза си тя, но как би могла да се сдобие с подобна рецепта и ако после случайно не подействат?

Ако се самоубиеше, това само би сложило край на тихите ежедневни малки самоубийства без съпруга й, на постепенното свиване на сърцето й, което бе изсъхнало като стара препечена филия, на стягането на гърлото, когато долавяше мириса му от някой пуловер, който бе забравила да дари на благотворителната организация, или когато намираше бележка, останала от него в кабинета.

Роуз преглътна сълзите, които превърнаха едно невинно излизане в цяла трагедия. Светлините на светофарите се сменяха над главите им. Зърна бездомна жена с плетена шапка на главата, свила се над решетка, откъдето излизаше топъл въздух; гледка, която не и се стори много странна, докато не си спомни, че бе началото на юли. Сякаш предишната седмица бе празникът на Свети Валентин и витрините на магазините бяха отрупани с подаръци? Като че ли, вчера видя как първите минзухари подаваха главичките си от лехите по Парк Авеню.

Когато таксито й за втори път спря пред сградата на Евъри Хамърсмит — адресът беше дискретно написан с печатни букви над шлифованото стъкло на вратите, дебело като за трезор, Роуз изрече една молитва: Моля те, Господи, помогни ми да изляза цяла оттук. Една зле прекарана нощ би я извадила от релсите за дни наред, би я запратила обратно във времето, когато синият цвят я караше да мисли за „Жилет“, а „Гънс енд Роузиз“ беше нещо повече от рок група, която синовете й слушаха.

Господи, ако ми обърнеш внимание, спаси ме, добронамерената домакиня да не ме е сложила до някой чаровен мъж. Или ако не би могла да го избегне, поне да бъде приличен мъж — човек, който нямаше да я попита дали се интересува от летните акции на Хемптън или от постановка на Бродуей, за която случайно му се намират два билета.

Издателят на Брайън заемаше целия осемнайсети етаж на предвоенната сграда, която гледаше към река Хъдзън и Ривърсайд Парк. Щом Роуз излезе от асансьора в облицованото с ламперия фоайе, обширно колкото нейния хол, я обзе странно спокойствие. До подобни места, помисли си тя, не достигат обикновените човешки беди. Единственият хаос, който вероятно би могъл да проникне през солидните врати от орехово дърво, би бил добре опакованият вестник „Таймс“, без съмнение, донасян сутринта от портиера с бели ръкавици.

Дори възрастният служител от „Сентръл Кастинг“, който я въведе, говореше толкова тихо, сякаш се намираха в църква. В известно отношение всичко наистина й напомни на църква — лакираната стара дървена ламперия, която слабо миришеше на лимонов препарат, аранжираните цветя, кристалният полилей, който проблясваше като безброй свещички.

Веднага я попитаха какво ще пие и тя без колебание отвърна:

— Вода. Чаша вода — когато дойде моментът, щеше да вдигне дежурната чаша с шампанско за Брайън, но само защото така бе по-лесно, отколкото да обяснява на разни непознати, че от алкохол й се доплаква и най-лошото от всичко — ставаше й мъчно за самата нея.

Премина през двойни врати и влезе в помещение, някога бална зала — обширно пространство с огромна мраморна камина и редица френски прозорци, които се отваряха към тераса. Гледката към реката и моста на Джордж Вашингтон, който минаваше над нея като диамантена диадема, буквално спря дъха й. В първия момент почти не забеляза гостите, насядали около осветени със свещи маси — поне седемдесет на брой, а хората си приказваха така, сякаш се познаваха от деца.

Колко е закъсняла само! Роуз се обърка и не можа да си спомни дали поканата бе за седем и трийсет или за осем часа.

Тогава Ейвъри Хамърсмит — около петдесетгодишен мъж с червендалесто лице и оредяваща бяла коса, побърза да я придружи до мястото й, минаха покрай мраморните грифони, изваяни от двете страни на камината, между масите с насядали около тях гости с оживени лица, осветени от меката светлина, нито едно, от които не й се стори познато. Като видя, че мястото й е на масата на Брайън, Роуз изпита облекчение.

Докато сядаше на стола си, откри, че е заобиколена от близки приятели. Срещу нея бяха Дру и Айрис, от двете им страни — Рейчъл и Брайън. Ейвъри Хамърсмит се настани до Брайън. Само мъжът, който седеше от дясната страна на Роуз, й бе непознат.

Тя едва го погледна, когато Силви я поздрави с думите:

— Роуз! Слава Богу! Бях започнала да се тревожа, че няма да дойдеш — изразът на лицето й бе добронамерен, изглеждаше оживена — не като възрастна жена с болно сърце, помисли си Роуз, като си спомни загрижено колко бледа и уморена изглеждаше тя последния път, когато й беше на гости.

Тази вечер Силвия беше елегантна както винаги — облечена със светлозелена рокля с широки ръкави, която скриваше колко е отслабнала, побелялата й коса блестеше като сребро на светлината на свещите. Единственото й украшение бяха дискретни обици с перли и пръстенът с изумруд с цвета на очите й, който преди години й бе подарил Никос.

Всъщност къде беше Никос? Беше свикнала да го вижда до Силви. След миг огледа залата и го зърна на друга маса стори й се малко необичайно, докато си даде сметка защо са го настанили другаде. За да има място за…

Мисълта й прекъсна, когато Силви се приведе и й представи мъжа, седнал от дясната й страна, където трябваше да бъде Никос.

— Мила, бих искала да те запозная с Ерик… Сандстрьом, нали така? — на Ерик тя обясни: — Като дете Роуз е живяла в апартамента над Брайън. Сега е близка приятелка на семейството.

Близка приятелка. Роуз усети как стомахът й се сви. Всъщност как другояче би могла да я представи Силви? Не като дъщеря, макар и да бе такава. Особено, след като Силви отказваше да я признае за свое дете, освен когато бяха насаме. И когато Рейчъл не можеше да ги чуе. Единственият в цялата тази зала, който знаеше истината, освен Роуз и Силви, беше Никос.

Роуз спря погледа си върху мъжа, който й протегна ръка. Стори й се смътно познат. Дали не са се срещали на друго парти? Четирийсет и няколко годишен, помисли си. С рус перчем като ученик, би му дала и по-малко години, ако по светлосините му очи и по дълбоките линии от двете страни на устата не си личеше, че е имал труден живот. Той я изгледа напрегнато изпод светлите си ресници и изведнъж й се прииска да сведе очи, да погледне встрани, но не и към него. Усети как се изчервява. Роуз не знаеше чия е била идеята, но всеки глупак би се досетил, че неслучайно е сложена да седне до Ерик Сандстрьом.

Какво пък толкова? Той изглеждаше добре. Имаше забележителни очи — очи на човек, който не би се изненадал, ако му довери, че веднъж цял час търси в апартамента си достатъчно здрав полилей, за да се обеси.

— Приятно ми е — измърмори тя и му подаде ръка. Той я стисна, а тя се обърна към присъстващите на масата: — Съжалявам, че не успях да дойда по-рано. Имаше ужасни задръствания.

— Мама почти никога не закъснява — обади се Дру в нейна защита. — Това наистина е изключение. Татко обичаше да казва… — замълча и на масата настъпи неудобно мълчание.

— Че по-скоро ще ме знаят като покойната Роуз Грифин, отколкото да закъснея за среща — довърши Роуз, смелата вдовица, която показа, че не е загубила чувството си за хумор.

Всички се засмяха малко пресилено, а Дру й се ухили с облекчение. Тази негова усмивка, която толкова приличаше на Макс. Всеки път, когато й се усмихнеше, сърцето й се свиваше. Непокорната му тъмна коса и кафявите му очи бяха нейните, но във всяко друго отношение той приличаше на баща си. Начинът, по който бе наклонил главата си точно сега, както и привеждането на раменете, когато се облягаше. Онова, което й правеше най-силно впечатление обаче беше, колко бе приятен. В откритото лице на Дру се надяваше, че никога няма да престане да вижда дванайсетгодишното момче, което четеше на глас на малкото си братче, когато Джейсън беше болен от заушка и чиято стая се бе превърнала в зоологическа градина от клетки, в които имаше какво ли не — от мишки до змия албинос — любимци, за които на приятелите му им бе омръзнало да се грижат.

Тя го видя как се обляга настрани, а Айрис прошепна нещо на ухото му. Дру като че се почувства неудобно, дори сякаш нещо го заболя. Роуз се обезпокои. Преди няколко дни той беше дошъл при нея почти разплакан и тя веднага си помисли за Айрис. Роуз дори не искаше да помисли какво би направила приятелката му, ако Дру скъсаше с нея.

Не че не беше привързана към Айрис. В известен смисъл се чувстваше дори отговорна за нея. Преди много години, именно тя помоли приятеля си лейтенант О’Нийл да не се обажда веднага на Социалната служба за малкото момиченце, което бе изоставено в „Макдоналдс“. Благодарение на нея, Рейчъл и Брайън станаха осиновители практически за една нощ. Месеци по-късно, когато майката на Айрис беше заловена и обвинена в притежание на наркотици, кой трябваше да отиде в полицейското управление посред нощ? След като изслуша почти неразбираемия разказ на майката — явно пожар я бе лишил от дом, Роуз повярва с цялото си сърце, че е постъпила правилно, като я убеди, че Айрис ще бъде по-добре там, където е. Нали тя уреди нещата с Рейчъл и Брайън, като запази, разбира се, някои подробности за себе си, които само излишно биха ги обезпокоили? Роуз никога не би могла да си представи, че един ден нейният син ще трябва да плати цената.

Защото в края на краищата, всичко се свеждаше до едно: кръвта вода не става. Урок, който Роуз не бе научила от майка си, но бе решена да го приложи към синовете си.

Наистина, не можеше да се отрече, че Айрис беше темпераментна. Обаче, като че ли всички неприятности вървяха по петите й. Кой можеше да забрави вечерта преди Коледа, когато излезе навън в снежната виелица, облечена само по копринено сако? След като не се върна, двете семейства — Макс и момчетата, както Брайън и Рейчъл цяла нощ я търсиха на студа. Отдъхнаха си, естествено, когато я откриха жива и здрава в едно кафене на Лексингтън Авеню… но всички бяха удивени. Какво се бе случило? В един миг Айрис изглеждаше добре, щастлива, опаковаше подаръци и после изведнъж нещо, което Рейчъл каза, като че ли развали настроението й. Какво й ставаше така внезапно? Как можеха да предотвратят подобно нещо да не се случва? Защото, доколкото Роуз си спомняше, Дру беше единственият, който бе в състояние да успокои Айрис, а сега, дори той вече бе готов да вдигне ръце от нея.

Само да не беше толкова красива, помисли си Роуз поразена. Като се взря в ръката й, отпусната върху тази на Дру, забеляза, че кожата й е бледа като розови листенца. С пурпурната си копринена рокля, от която лицето й светеше като бледа луна на фона на сгъстяващия се мрак, Айрис беше чаровница, сякаш излязла от приказка на Ханс Кристиян Андерсен. И ако Дру не внимаваше, тя щеше да го омае, може би завинаги…

— Да ви налея ли вино?

Мислите й бяха прекъснати от гласа на мъжа, седнал до нея — нисък и дрезгав като звук от саксофон.

Тя се обърна към него.

— За мен не. Не пия — добави със смях: — Вероятно остарявам. Ако изпия една чаша, на другата сутрин я усещам. А ако е повече от една, все едно, че ме е влачила лавина.

На устните на Ерик се появи разбираща усмивка.

— Такава лавина ме е влачила няколко пъти.

Забеляза, че той също не пие. За малко да отбележи съвпадението, но нещо я възпря. Не за да не го постави в неудобно положение, а защото почувства, че може би си имаше причина — или се е преборил с алкохолизма, или пък нещо друго. Но не желаеше да узнае нито едното, нито другото. Самата тя достатъчно бе изстрадала, за да рискува да се товари с нещастието и на други.

Вместо това попита:

— Не сме ли се срещали по-рано? Например на някое друго парти на Брайън? — досети се, че той може да е редакторът на Брайън.

— Не вярвам. Щях да си спомня — усмихна й се така, сякаш искаше да каже „и двамата сме в кюпа“ и тя се увери, че беше точно така, както бе предположила — работата бе нагласена. С тази разлика, че Ерик съвсем не беше от онези скучни мъже, които й натрапваха при подобни случаи. Забеляза сребърната гривна, която се подаваше неуместно изпод ръкава на смокинга му. Стори й се, че е изработена в някой от югозападните щати, при това беше стара. Каква ли беше историята на този човек? Роуз го погледна с интерес, когато Ерик каза: — Може би сте ме слушали по радиото. Водя предаване по WQNA. Всъщност се запознахме с Брайън, когато го интервюирах за последната му книга.

— Не слушам често радио — извини се тя. — Но бих могла да се закълна, че съм ви виждала някъде.

— По-рано бях в телевизията. Преди години — сви рамене, явно не искаше да се разпростира повече. Дали не бе просто скромен? — Всъщност аз предпочитам радиото. Едно от предимствата е, че разполагам с повече свобода.

— Да не би във вашето предаване да излизате от схемата и да задавате неудобни въпроси на гостите си? — попита тя шеговито.

Ерик поклати глава и се усмихна.

— Не ме блазнят евтини предавания. Но наистина обичам полемиките. Ако не ми се обади поне един разярен слушател, струва ми се, че не изпълнявам призванието си, като се изправям срещу политически корумпираните, морално банкрутиралите и крайно самодоволните.

Роуз откри, че също се усмихва.

— Предполагам така попадате малко наляво от Ръш Лимбо.

Той се засмя.

— Да… само че той печели много повече.

— В практиката си съм имала достатъчно шумни публични дела — каза му тя. — Но разбирам какво искате да кажете — не си заслужава цената.

Ерик я изгледа с интерес.

— Адвокатка, значи? Нямаше да позная.

Роуз усети как настръхва. Свидетелка бе на подобна реакция още от университета — хората си съставяха мнение по буйната й коса и ярките цветове на дрехите й, от начина, по който се обличаше, по едва доловимия й бруклински диалект, дори по факта, че обичаше рок. И какво от това? Голяма работа.

— В Бруклин не растат само дървета — отвърна дяволито. — Баба ми предричаше, че на осемнайсет години ще свърша бременна, гола и боса като голямата ми сестра. Основното е, че просто поисках да й докажа, че греши. Да завършиш право не е толкова лошо.

Спомни си какви фокуси правеше, докато следваше вечерен университет, а през деня работеше като секретарка при Макс. После, когато се ожениха и си създадоха своя фирма, колко й беше трудно, докато клиентите я приемат насериозно. И ето че сега, отново се бореше да спаси разума си и от останките от съвместния си живот с Макс да си създаде някакво съществувание.

Роуз откри, че й се искаше да бъде като италианските вдовици от старата й махала, жени, дошли от Италия, които до края на живота си носеха черно и които не изпитваха нужда да се преструват, че животът им ще бъде същият след смъртта на съпрузите им.

Изведнъж Ерик я изненада с думите:

— Бруклин ли? Аз живях там до осемгодишната си възраст на Парк Слоуп, после преместиха баща ми.

— Това обяснява всичко — каза тя.

— Какво обяснява?

— Че бруклинският ви акцент е изчезнал.

Той й се усмихна лукаво.

— Преместихме се в Минесота. В Мейплуд не понасят да носиш зелена риза, след като всички останали носят сини, направо ще те изгонят от града. В края на краищата обаче, това ме предпази да не премина към десницата — всички тези солидни граждани, които развяваха знамена и които вярваха, че войната във Виетнам спасява свободния свят от комунизма и че хората, които протестират срещу нея, сигурно са комунисти. Не мина много време и аз носех лозунги и крещях до изнемога. Бих изгорил и повиквателната си, ако имах такава — усмихна се още по-широко. — Тогава бях четиринайсетгодишен.

— Нямам много добри спомени от онова време — Роуз малко се изуми, когато осъзна с известно неприятно чувство, какво й бе отнела войната. По-точно й отне Брайън, в когото по онова време бе отчаяно влюбена, както и дълго време след завръщането му, но тогава вече бе женен мъж. Но нещо повече — войната във Виетнам бе ограбила невинността й, убеждението й, че в края на краищата добрите хора биват възнаграждавани. Изрече тъжно: — Онова, което си спомням най-ярко, е, че докато всички на моята възраст имаха време да маршируват по улиците и да пушат марихуана, аз си скъсвах задника от работа, за да си плащам наема.

Ерик я изгледа изпитателно:

— Не се церемоните много в приказките си.

— Не — тя се изсмя. — Когато се оженихме, двамата с мъжа ми живяхме няколко години в Лос Анжелис и знаете ли какво ми липсваше най-много? Възможността да говоря нормално. Това и кифлите — отчупи си хапка от кифлата с квас.

— Затова ли се върнахте?

— Отчасти. По-голямото ни момче — кимна към Дру — вече беше проходило. Искахме да основем своя фирма. Що се отнася до съпруга ми, имаше само едно място на света, където можеше да пусне корени. Макс е, всъщност беше — поправи се тя — кореняк нюйоркчанин — забелязвайки въпросителния поглед на Ерик, добави: — Почина миналата година.

Напрегна се, очаквайки обичайните съболезнования, но той само я погледна в очите и каза:

— Трябва да ви е било много трудно.

— Все още е — с мъка преглътна буцата в гърлото.

— Споменахте, че имате деца.

— Две момчета. Шестнайсетгодишният ми син остана вкъщи. Джей би предпочел да гледа за втори път „Театрални шедьоври“, отколкото да дойде на подобно място.

Той се засмя с разбиране. Отново й направи впечатление странното несъответствие между младежкия му вид, веселия му смях и тъгата в очите му.

— Известно ми е положението. Два пъти седмично ходя сутрин в дом за избягали деца. Пред някои от нашите деца, вашето момче би изглеждало като преподобния Били Греъм.

Който бе решил да я сложи до Ерик, не е бил глупав. Тя осъзна, че проявява интерес към него.

— Имате ли деца? — попита го.

Той поклати глава.

— Нито пък жена. Дори и бивша — Роуз изчака, готова за обичайните глупости, каквито беше чувала от стотина заклети ергени — мъже, които се държаха така, сякаш фактът, че не са женени, би трябвало да се смята като някаква награда за това, че са се показали по-умни от обикновените глупаци. Но Ерик нищо не каза. Не изглеждаше нито озлобен, нито особено доволен от себе си просто го съобщи като факт.

— Бях омъжена в продължение на двайсет и една години — каза тя. — Моят съпруг беше най-добрият човек, когото съм срещала. Не мога да си представя да бъда с друг мъж.

Той се усмихна — малко тъжно, стори й се.

— Имали сте голям късмет.

Късмет ли? Странно бе да го чуе от друг човек. Роуз не можеше да си спомни кога за последен път се бе почувствала щастлива. Но той имаше право. Колко жени са имали дори за една година, да не говорим за двайсет и една, толкова прекрасен мъж като Макс?

Изведнъж тя си спомни къде бе виждала Ерик по-рано. По телевизията.

— Бяхте един от водещите на предаването „Добро утро, Америка“. Преди около пет години. Заедно с Джини Грегсън. Нещо ужасно се случи с нея.

— Да — съгласи се той меко, но в мига преди да отклони погледа си, тя забеляза в очите му гняв. — Бяхме заедно онази нощ. Тя караше моята кола — изрече, го с равен глас, като на репортер, който съобщава факт, но на Роуз й се стори като на човек, който също е преживял много. После продължи, като в гласа му се усещаше стоманена нотка. — Тогава бях пиян — обясни. — Джини само се прояви като добра самарянка. Тя не виждаше добре вечер, затова никога не караше по тъмно — отпи глътка вода. — Бях пиян на погребението й и си останах пиян през следващите шест месеца. После изтрезнях. Тогава сложих край на алкохола — той поклати глава и се усмихна извинително. — Не знам защо ви го разказах. След всичко, което сте преживели, последното, от което имате нужда, е някой друг да ви занимава с подобна тъжна история.

— Съжалявам — каза тя, но гласът й прозвуча неискрено.

Роуз наведе глава, за да не забележи той колко опасно близо се бе приближил, за малко да наруши издигнатата от самата нея стена — още една стъпка и тя щеше да бъде в опасност, че се е загрижила толкова за някого. Той вече разбуди усещания, които тя не желаеше да изпитва, нито пък имаше нужда от тях. Дяволите да го вземат. Заради него очите я засмъдяха, а сърцето й започна да бие така, сякаш в жилите си наистина имаше кръв.

За щастие, точно тогава се появи келнер, за да отнесе недокоснатата й салата и да я попита кой ордьовър предпочита. Роуз бе доволна, че се разсея, не само защото той отклони мислите й от Ерик. Внезапно почувства, че е гладна.

Докато ядеше сьомгата, усещаше присъствието на Ерик до себе си. Ръкавът му се допря до ръката й, когато той се пресегна за солницата. Засмя се, когато Рейчъл се пошегува със Силви, че една жена на съседната маса флиртува с Никос.

Ерик сякаш усети неудобството й и не й се натрапваше. А на нея почти й се прииска той да каже нещо глупаво или досадно. Тогава щеше да го изхвърли от мислите си, точно както келнерът отнесе празната й чиния.

Когато почистиха масата, Ейвъри Хамърсмит се изправи и почука с вилица по чашата си. Шумът около тях намаля и после утихна.

— Трябва да ви доверя — започна благият им белокос домакин, — че монополизирах до такава степен нашия почетен гост, та се наложи Синтия — погледна с обич към жена си, която му се усмихваше от съседната маса, — да ми напомни, че ако не побързам и не кажа словото си, всички ще се разотидете и ще се чудите, защо ли сте били поканени тук тази вечер — замълча и изчака смехът да заглъхне. — Сигурен съм обаче, че нашият почетен гост, когото всички познавате и на когото се възхищавате, не се нуждае от голямо представяне…

Той продължи да хвали осемте романа на Брайън, преди да го поздрави за спечелената престижна награда на критиците за последния си роман „Първата светлина на зората“. Роуз престана да слуша хвалебствията, които несъмнено бяха искрени, но в никакъв случай оригинални. Тя си спомни дори разказите, които Брайън пишеше едно време в католическото училище. Онова, което никой не знаеше, беше, че тя самата написа няколко, и най-ужасното беше, че във всеки от тях главният герой се казваше Брайън.

Брайън изглеждаше малко притеснен от всички тези хвалби, след това се изправи, за да благодари и да каже няколко думи, както и да приеме аплодисменти, които продължиха, дори когато гостите започнаха да се тълпят около него, за да стиснат ръката му. Рейчъл също стана и мило поздрави едно семейство, което Роуз разпозна от предишно раздаване на автографи.

Затова не можа да види онова, което Роуз и всички останали видяха — как Айрис скочи на крака. Изглеждаше разстроена и като че щеше да се разплаче всеки момент. Какво ли й бе казал Дру?

Той веднага тръгна след нея, за да я успокои. Роуз не успя да чуе какво й говори, но по измъченото лице на сина й бе отразено онова, което тя вече знаеше — че този път не беше обичайната разправия. Едва ли е имал намерение да развали партито на Брайън, той въобще не беше такъв човек. Айрис явно го бе подтикнала да изрече нещо, което е имал намерение да й каже по-късно.

Роуз стисна очи. Защо сега, защо да се случва и това? Когато ги отвори, забеляза, че Ерик Сандстрьом я наблюдава. Не я бе грижа. Какво значение имаше, че щял да я помисли за луда? Той беше никой, непознат.

Като че ли температурата в стаята изведнъж падна. Тя потръпна. Само Макс да беше тук. Докато тя имаше склонност да превръща в престъпление всяка, макар и дребна простъпка, Макс бързо разсейваше напрежението. Би отвел Дру настрани и би му дал умен съвет какво да направи.

Вместо това, Роуз седеше като вдървена, наблюдаваше как Айрис клати глава енергично в отговор на нещо, което Дру й каза, после побягна към хората, които вече се събираха, а той се втурна след нея. Роуз се надигна от стола с намерение да тръгне след него, да го спре да не направи нещо, за което би могъл да съжалява — като да скъса с момичето, когато усети една хладна ръка на рамото си.

— Остави ги — Роуз се взря в зелените очи на Силви, които я гледаха напрегнато и тя остана като закована на място. — Съмнявам се дали има нещо, което Дру да не знае.

Нетърпеливо поклати глава.

— Той вече потъва и аз трябва да седя и да го оставя да се удави ли?

Силви я потупа утешително по рамото.

— Кой говори за удавяне? Една любовна разправия не е като потъването на „Титаник“. Или ще се разберат, или няма. Наистина ли смяташ, че от тебе зависи нещо?

— Нямам представа — призна Роуз. — Онова, което наистина знам, е, че моят син се чувства отговорен за неща, които не зависят от него — изведнъж се почувства неловко.

— Открила съм, че най-трудното е — изрече Силви с много нежност, — да оставиш хората сами да се оправят. Знаеш, че обикновено го правят. По един или друг начин. Ние ставаме нетърпеливи, когато го правят бавно.

Пресегна се и докосна бузата на Роуз, лекият плат на ръкава й се накъдри от внезапния вятър, който идваше от френските прозорци, и тогава й се стори, че ръката й се носи във въздуха като дух. На устните й се появи усмивка.

Роуз усети внезапна неприязън. Как смее тя! Да дава съвети, да прави глупави забележки и дребни мили жестове. Държеше се сякаш бе…

Моя майка.

Е, точно това е, каза си.

Не че имаше някакво значение. След като не се отнасяше към нея така както към Рейчъл.

Роуз усети горчив вкус от предателството, което трябваше да преглътне неведнъж и дваж. Правеше се, че не е нищо повече от добра приятелка на Силви, когато в същото време…

През всичките тези години си мълчах и не попитах защо. Защо щастието на Рейчъл да е по-важно от моето? Дълбоко в себе си знаеше, че нещата са по-сложни и не засягаха само Рейчъл, значение имаха любовта и загрижеността на Силви към внучката й Айрис. Загриженост, която надминаваше многократно тази за Дру, а той й бе кръвен внук.

Роуз си пое дъх и се опита да се успокои. Не можеше да си позволи подобни мисли в този момент. Сигурно Силви беше права в едно. Каква бе ползата да се опитва да вразумява Дру сега — посред последната криза на Айрис?

Облегна се назад и потърка ръце. Откакто Макс умря, тя като че ли не можеше да се стопли, сякаш термостатът й бе нагласен на най-ниско деление. Да, щеше да изчака, щеше да говори с Дру по-късно, когато останат насаме. Каквито и неприятности да имаха с Айрис, те нямаше да се разрешат до сутринта на другия ден. Нали бе научила от опит, че докато добрите неща могат да се развалят за една вечер, лошите сякаш могат да съществуват безкрайно.

Тази мисъл бързо изчезна от главата й, когато чу Дру да вика за помощ.

 

 

Силви Розентал също го чу. Дру крещеше като обезумял от терасата отвън. Но зад гърбовете на изплашените гости, скупчени около френските прозорци, тя не можеше да види защо бе целият този шум. Какво, по дяволите…

После Роуз внезапно скочи и мина бързо покрай нея, Брайън и Рейчъл веднага я последваха. Тя се опита да се изправи, но краката не я държаха, затова отново се отпусна на стола с разтуптяно сърце. Като че ли някаква огромна тежест я притисна, от която главата й се замая и й пречеше да диша.

Не припадай — заповяда си.

Силви се опита да си спомни напътствията на доктор Чоудри. Поемай бавно и равномерно дъх. Не се плаши. В кадифената си вечерна чанта за всеки случай държеше шишенце с лекарство. Всъщност не беше зле. Не се тревожеше за себе си, а за внучката си.

Виковете на Дру биха могли да означават едно: Айрис беше в опасност.

Обезумяла от тревога, Силви огледа тълпата, търсейки единственото лице, което би могло да й донесе успокоение, единственото рамо, на което си позволяваше да се облегне. Къде ли беше Никос?

Тогава го забеляза — проправяше си път към нея. Добрият Никос, на когото можеше да разчита, който като че ли въобще не бе остарял през всичките тези години. Докато нейното тяло отслабваше като фино изработен часовник, той като че ли ставаше по-як. Черната му коса вече бе побеляла, но беше доста стегнат, красив… — изпълнителен директор, който прекарваше повече време навън, на строежите, отколкото в кабинета си, мазолите на ръцете му го доказваха.

Когато той се наведе над нея, сложил ръце на раменете й, тя усети дъха му и сърцето й веднага се успокои. Дишането й се нормализира. Понечи да се изправи, но Никос нежно я притисна.

— Какво става? Да не би да се е случило нещо с Айрис? — притисна се към него, хладните й пръсти търсеха топлината му.

Той се поколеба и тя забеляза в очите му загриженост за нея, както и за Айрис. Като че ли нейното здраве имаше някакво значение в такъв момент!

— Не е наранена, не е — по гласа му усети, че едва сдържа вълнението си. Видя, че леко трепери, и това още повече я обезпокои.

— Какво тогава?

Лицето му се свъси.

— Изглежда се е покатерила на стената на терасата и… Силви, добре ли си? Толкова си бледа!

— Мили Боже, пак ли? — прошепна тя дрезгаво.

Затвори очи, не желаеше да си спомня, но не успя да прогони виденията. Айрис в болницата с превързани китки върху бялата завивка, едва ли не се предаваше, като разпънатия Исус, както го рисуваха. Когато отвори очи, усмивка озари лицето й, благодарна, че е жива. За Айрис самото съществуване на земята изискваше смелост, каквато хората не можеха да си представят…

Никос се наведе така, че очите им със Силви бяха на едно ниво — същите черни очи, които преди години я омаяха като млада съпруга на много по-възрастен от нея мъж.

— Не се тревожи. Нищо няма да й се случи — гласът му беше спокоен, но по лицето му с кожа като набразден ствол на старо дърво, тя долови съмнение. Нямаше нужда да й казва онова, което и двамата знаеха — че ако Айрис изпълнеше заплахата си, този път нямаше да има никакво спасение.

Силви почувства вина — щеше ли да го предотврати, ако не беше спряла Роуз да тръгне след Дру? Може би ако Роуз беше поприказвала с нея от името на двете… Помисли си: Трябва да направя нещо.

Изправи се на крака. Този път, когато Никос се опита да я спре, тя учтиво, но твърдо отстрани ръката му.

— Ако ме спреш — изрече тихо, — после може две души да тежат на съвестта ти, Никос Александрос. Може да съм стара и болна, но познавам внучка си. Тя има нужда от мен.

Той я изгледа изпитателно, после безмълвно й предложи ръката си. Силви го благослови наум, защото изведнъж стаята й се стори широка като арктическата тундра. Наложи се да спре няколко пъти, да поеме дъх и да се облегне на рамото на Никос.

Минаха през тълпата и излязоха навън. Терасата беше просторна, усети, че бе изненадващо хладно за юли, тук-там имаше зеленина и градински столове. На светлината, която струеше през отворените френски прозорци, те приличаха на бледи скелети. Силви веднага забеляза Айрис застанала на ръба на терасата е гръб към тях, стиснала ръце като послушно дете. Между нея и паважа долу имаше осемнайсет етажа.

Силви не можеше да види лицето й, само дългата й коса се развяваше от лекия ветрец. Силно изправената й стойка като първия смел минзухар, показал се през пролетта, накара Силви да се хване по-здраво за ръката на Никос.

Забеляза една от обувките на Айрис, захвърлена на плочите до ниската стъклена масичка, бутната до парапета, и почувства остра болка — обувката, малко по-голяма от детска, бе изоставена като ненужна играчка.

Силви се помъчи да се успокои. По обезумялото лице на Рейчъл — тя стоеше на няколко метра от нея, разбра, че в този момент е нужна здрава ръка. Господи, дай ми сила…

Откъсна се от Никос и отиде да прегърне дъщеря си. Рейчъл трепереше. Долната част на лицето й попадаше в сянка като отворена рана, а сините й очи блестяха. Силви копнееше да успокои дъщеря си. Колко отдавна не бе прегръщала енергичната си, способна дъщеря.

С тих, почти истеричен глас Рейчъл се обърна към нея:

— Брайън се обажда на пожарната, но те не могат да помогнат. Мамо, тя не ме слуша… никого не слуша. Ти трябва да направиш нещо. Моля те. Тя ти има доверие.

Силви усети как отговорността я дърпа като морско течение, повлича я.

— Ще направя каквото мога — прошепна.

Бавно мина покрай Дру, който стоеше с наведена глава, страните му бяха мокри от сълзи. Искаше да утеши и него… но точно сега трябваше да посвети цялото си време и внимание на Айрис.

Предпазливо пристъпи към парапета, върху който Айрис стоеше и се взираше в далечината отвъд река Хъдзън, по чиято повърхност блестяха отраженията на ярко осветени сгради.

— Айрис? — Силви заговори тихо, сякаш се страхуваше да не подплаши птичка. — Аз съм, баба ти. Няма ли поне да ме погледнеш?

Никаква реакция. Все едно че говореше на статуя. Силви изчака, без да помръдва. Най-после долови някакво движение. Болезнено бавно Айрис се извърна и я погледна — очите й блеснаха в мрака.

Баба й протегна ръка и леко погали бледите пръсти, хванати за парапета. Бяха ледени.

— Недей — изстена момичето.

— Хайде да отидем вкъщи, там е тихо… можем да поговорим — тя се облегна на грубата мазилка. Айрис обичаше да идва в къщата й. Веднъж като малка я попита, дали не е вълшебна като замъците в приказките. — Ще спиш при мен, а сутринта ще закусим в градината. Искам да видиш колко е красива сега. Помниш ли цветята, които ми помогна да засадя? Всички са нацъфтели с розови цветове. Не можеш да си представиш колко хубаво миришат.

Силви копнееше да сложи внучка си в скута си както когато беше дете, да я успокои с движението на тапицирания люлеещ се стол, който едно време стоеше в ъгъла на детската й стая. Като малко момиченце внучка й беше като котенце, беше се вкопчила в нея, сякаш животът й зависеше от това. Нищо чудно. Веднъж бе изоставена и се страхуваше това да не се повтори.

Както ти изостави Роуз.

Силви хвърли поглед към Роуз, която беше прегърнала Дру — изглеждаше разтревожена и в същото време малко предизвикателна — сякаш щеше да заплюе всекиго в лицето, който изкажеше предположение, че синът й има някаква вина за станалото. Скъпата смела Роуз. Кой я е закрилял и успокоявал като дете?

Айрис казваше нещо сега, но толкова тихо, че възрастната жена се напрегна, за да я чуе:

— Няма смисъл, бабо. Повече не мога да се преструвам.

— Знам, мила. С мен не е нужно да се преструваш. Хайде, нека те заведа вкъщи, тук не е за теб — Силви протегна ръце, които й тежаха като олово.

Момичето бавно и решително поклати глава. Една сълза се търкулна по страната му и Силви, скована от ужас, наблюдаваше безпомощно как тя се обърна и малко се отдалечи от ръба на парапета.

— Айрис! — чу да вика Дру. Огромното страдание, което той изпитваше, й подейства като леден душ.

Изведнъж възрастната жена болезнено осъзна тревожния шепот зад гърба си и видя ужасените гости като стадо животни, които не могат да разберат, че присъствието им само влошава нещата. Отдъхна си, когато забеляза как Брайън, Никос и онзи приятен мъж Ерик Сандстрьом започнаха да ги вкарват обратно вътре.

— Никъде не е за мене, бабо. Така е — каза Айрис изтощена и отмаляла, от което на Силви й стана по-тъжно, отколкото ако беше заплакала или бе закрещяла истерично. — Освен това, бабо, съм достатъчно голяма и не бива да се отнасяш с мен като с дете.

— За Бога, на бабите не е ли позволено да се тревожат? — въпреки че уплахата й растеше, Силви успя да се засмее.

— Няма да стане, бабо. Този път нищо не можеш да направиш — гласът на Айрис беше като изопната и трептяща струна.

Възрастната жена усети, че няма да може още дълго да се владее. В същото време знаеше, че ако проявеше паника, би било фатално. Пое дъх и отговори:

— Знам. С разговори няма да ти стане по-леко. Но ще имаш възможност отново да премислиш нещата.

— Какъв би бил смисълът? — въздъхна дълбоко момичето.

— Ами или трябва да си ограничена, или те е страх да завършиш живота си, без сериозно да си размислила. А ти не си нито едното, нито другото — говореше бързо и не можеше да разбере откъде й дойде тази сила.

— Тогава значи съм луда. Всички го мислят, не само Дру.

— Глупости. Не си луда.

— Как можеш да го твърдиш? Ти не знаеш.

— Знам достатъчно. Знам какво е да изпитваш толкова силна болка, че да ти се иска да умреш.

Последва дълго мълчание, през което долавяха само шума от уличното движение, далечни клаксони, тътена на реактивен самолет като дълга въздишка.

Айрис се извърна и попита леко изненадана:

— И на теб ли ти се е случвало?

— Може да ти изглеждам като стара жена, доволна да рови из градината, но аз също съм изпитвала сърдечни мъки, мила — поколеба се за миг, после добави нежно: — Нищо не е толкова лошо, както мъката, която причиняваме на онези, които ни обичат.

Айрис като че се замисли върху думите й. После потрепери като млада фиданка, разлюляна от вятъра. С тънко гласче, което баба й се напрегна, за да чуе, прошепна:

— Боли.

Силви се просълзи.

— Знам.

— Минава ли?

— Чувстваш се по-добре.

— А ако не е достатъчно?

— Понякога е нужна само малко вяра.

Айрис пак замълча и във вечността, докато я чакаше, вселената като че се сви, стана малка и безтегловна, сякаш границите й се смалиха.

После внезапно се извърна с въздишка, кракът й увисна под масичката и тя премести тежестта си върху него. Силви си отдъхна и закри устата си с ръка, за да не изпика: Мили Боже, благодаря ти.

В суматохата, която последва — Дру протегна ръце нагоре, за да поеме Айрис, Рейчъл се хвърли към Брайън със сподавено ридание, Силви стоеше неподвижно, защото бе сигурна, че ако направи и крачка, ще се строполи на пода. Нямаше кой да я хване, дори Никос бе влязъл вътре.

Възрастната жена усети, че скоро ще умре. Доктор Чоудри, макар и да не й отговори точно колко време й остава, внимаваше, за да не събужда напразни надежди. Да, имаше рентгенова снимка, ЕКГ и всякакви други диагностични изследвания. Обаче в края на краищата излезе, че просто сърцето й е изхабено.

Нямаше да съжалява чак толкова много, че напуска този свят. Също като Айрис, тя добре знаеше колко примамлива може да изглежда смъртта, когато животът стане прекалено труден или жесток. Трудното бе да се сбогува с онези, които обичаше. Особено когато съжаляваш за някои неща…

Хвърли поглед към Роуз, застанала сама до парапета. От влажния вятър тъмната й коса, привързана с бяла панделка, изглеждаше още по-бухнала. В черните й очи блестяха сълзи. От отсрещната страна на терасата я наблюдаваше Ерик Сандстрьом. Силви не успя да разгадае израза на лицето му — по стойката му й се стори, като че изчакваше, но не бе ясно нито какво, нито кого. Сигурно не Роуз. Та те току-що се бяха запознали. Все пак, държеше ръцете си сякаш й предлагаше нещо като обещание или подарък.

Това напомни на Силви, колко малко самата тя бе дала на дъщеря си. Купчина неизпратени писма, заключени в чекмеджето на бюрото й. Любов, която беше като оранжериен хибрид, осъдена да живее затворена. Нищо чудно, че изпитва неприязън към мен — помисли си тъжно Силви. — Естествено.

Все пак, никой не би могъл да знае обстоятелствата, които бяха принудили Силви да се откаже от собствената си плът и кръв.

Колкото и да бе изтощена, тазвечерното мъчително преживяване й напомни друго, отдавнашно. Уплахата, че родилните болки започнаха, докато пазаруваше в универсалния магазин „Бергдорф“. После лудото бързане в юлската горещина до болницата, където я посрещнаха непознати лица и студени, опипващи ръце. После изпита толкова раздираща болка, че й се стори как умира. По-късно, докато спеше съня на невярна съпруга, не посмяла да покаже тъмнокосото бебе на съпруга си, който никога не би повярвал, че е негово, избухна пожарът и тогава започна истинският кошмар.

Казаха ми, че приличала на мен. Мъничката Рейчъл с руса коса и сини очи.

В началото страхът я накара да го приеме — страх, че ако Джералд някога разбереше за нейната измяна, щеше да я изхвърли на улицата без един цент. Но онова, което я накара да мълчи, бе самата Рейчъл — любовта, която изпитваше към смененото дете, растеше правопропорционално с вината към истинската й дъщеря. Детето от любовника й, което порасна и се превърна в красива, силна жена, която стоеше сега пред нея.

Съдбата я дари с още един шанс, спомни си Силви. Преди много години Роуз започна да я търси, искаше да узнае истината от нея. И от отломките те успяха да съградят нещо стабилно.

Силви примигна и една сълза се търкулна по бузата й.

Сети се за стиха на Робърт Фрост.

Но аз имам дадени обещания…

и дълъг път да измина, докато заспя.

Самата тя трябваше да спази известни обещания. Както и да помага на хора, които обичаше. На Айрис, огъваща се под тежестта на минало, което едва ли си спомняше. На Рейчъл, която се бореше да не се разпадне бракът й, но не знаеше откъде да започне. На Роуз също, която скърбеше за Макс и се разкъсваше между привързаността към Айрис и желанието да направи най-доброто за сина си.

Силви си представи розите си — пълзящите растения се огъваха под тежестта си, тревата отдолу бе посипана с листенца, вече изсъхнали и потъмнели. Също както нейната градина имаше нужда от повече грижи през лятото, сега бе време да помисли и за семейството си. Когато дойде зимата, оголи клоните и разпростре меката си снежна покривка, щеше да си почине… и да си отиде.

Дотогава трябваше да се държи. Щом бе съумяла да го прави досега, въпреки всичко, с което е трябвало да се справя по пътя си, тогава съвсем сигурно имаше някакъв шанс да преведе през мрака любимите си и да ги види в безопасност вкъщи.