Айлин Гоудж
Бодлите на истината (19)

Глава 18

Гълъбът беше бял с червеникави като ръжда петна. Когато Айрис протегна ръка, той не отлетя като другите. Просто остана на каменната пътека пред пейката с вдигната глава, червеникавото му око я гледаше като неземен оракул. Той сякаш знаеше много добре, какво правеше тя в този съвсем небезопасен парк в студена привечер, след като нормалните хора са се прибрали вкъщи.

Добре — помисли си. — Защото искам ти да ми кажеш.

Знаеше две неща: че беше гладна и че се бе загубила. Паркът, в който прекара по-голямата част от деня, беше малък — оттам виждаше улици в четири посоки, но преди, когато погледна табелите, нито една от тях не й се стори позната. Медисън Авеню, Двайсет и пета улица. Имена, просто имена. Като парченца от пъзел, които тракат в празна кутия.

Спомените й също бяха случайни, разхвърляни. Някои бяха по-ясни от другите, но не образуваха едно смислено цяло, нито пък можеха да й посочат пътя към къщи. Дру, например. Той беше някъде там. Някъде. Чувстваше го, сякаш беше до нея, усещаше кожата, мириса му, меките косъмчета на тила. Но много странно и това бе страшното, не можеше да се сети как да стигне до него.

Особено ясен спомен изплува в съзнанието й — едно лято край езерото Джордж. Двамата с Дру се връщаха от града, когато срещнаха момиче на тяхната възраст — дъщерята на хора, които наемаха съседната къща за лятото. Айрис помнеше само, че беше хубава и руса, с къса синя фланелка, от която се виждаше почернялата й талия… тя покани Дру, но не и нея да се разходят с лодка на другия ден. В момента Айрис се почувства смазана. Той, разбира се, щеше да приеме. Защо не?

Когато Дру учтиво отговори на момичето, че имал други планове, Айрис за малко не изтърси: Да не си луд? Но после той я прегърна през раменете и отбеляза сякаш между другото:

— Нали знаеш, че горе растат малини, зад къщата на стария Патерсън? Искаш ли утре сутрин да станем рано и да отидем да наберем за закуска? — замълча, после добави меко: — Тя можеше да покани и теб. Какво щеше да й стане?

Дори след толкова години усещаше ръката му върху изгорелите си рамене, виждаше обедното слънце високо в безоблачното небе и скъсените им сенки, които се блъскаха една в друга на тесния асфалтов път, покрит с пясък като захар върху сладкиш.

Въпреки всичко, в този момент не бе в състояние да намери пътя си към къщи, дори и ако животът й зависеше от това. Представяше си сградата, в която живееше Дру, рисунките по стената край входа… но беше забравила на коя улица се намираше. Дори и да си спомнеше, съвсем не беше сигурна, че той би искал да я види.

Родителите й също. Представяше си ги като куклите, с които играеше — баща с плетен пуловер и панталон, със смешно боядисана коса, майка със светлоруса коса, облечена с рокля на цветчета, малко момиченце с блуза с буфан ръкави и поличка. Само че Айрис никога не можеше да ги събере на едно място. Куклата-баща изчезваше с месеци, после го намираха под леглото или в гардероба й. Веднъж откриха майката-кукла в коша за пране.

А сега момичето-кукла се бе загубило.

Айрис потрепери от студения вятър. Колко ли време седеше тук? Откога не беше слагала хапка в уста? Усещаше замаяност, от която имаше чувството, че главата й виси високо над раменете като балон на връвчица.

Придърпа якето си и й се прииска да си беше облякла нещо по-топло. Но не си спомняше кога бе сложила якето, нито пък къде е отивала.

Бездомен мъж с оръфано палто с количка, отрупана с кутии и сгънати пликчета за пазар, се бе изпънал на пейката срещу нея и си мърмореше. Напълно безобиден. Изведнъж я обхвана див, необясним страх. Тя като него ли беше? Ако не, какво й имаше?

 

 

Вероятно доктор Ейзинджър би могъл да й каже. Но не знаеше как да се свърже и с него. Макар, че ясно си го представяше. Светлосинята жилетка, която падаше на вълни около пълния му корем, малкото кичурче между рошавите му вежди, които винаги привличаха вниманието й? Представяше си го как сваля очилата си с рогови рамки и избърсва стъклата им с голяма бяла носна кърпичка, която винаги носеше в джоба си. Лъскаше ги с бавни, тромави движения, изтърквайки невидими петна, които само той забелязваше.

Също както се опитваше да изтрие петната от нейното съзнание.

Но винаги когато наближеше до някое чувствително място, тя се отдръпваше.

Би могла да си спомниш, ако поискаш — смъмри се. — Знаеш, че можеш да го направиш. Само трябва да опиташ.

Гласът в главата й се промени с друг: Престани да плачеш. Ще престанеш ли? Кой може да мисли при този рев…

Свита на пейката, Айрис запуши уши. Но не можа да спре сърдития глас. Сега, освен виковете, започна да чува и някакво силно съскане.

Съсредоточи се. Трябваше да събере мислите си.

Беше тръгнала към Дру, но спря в дрогерията, за да си купи тампони. На касата установи, че портмонето й го няма. Някой й го беше откраднал. Спомни си, че една жена се отърка в нея… същата жена, която сега излизаше от магазина. Тя се втурна след нея, затича се, за да я хване. Но минувачите на улицата като че я погълнаха. Тя зави по странична уличка… и после влезе в една сграда. Айрис се втурна след нея, но сградата бе порутена, тайнствена, мрачна, с изрисувани стени. Нещо обаче й се стори познато. Миризмата. Един мъж слизаше, препъвайки се по разнебитените стъпала с блестящи очи на хлътналото си лице. Лице, което беше виждала и по-рано…

Споменът изведнъж прекъсна. Тя вдигна очи. Уличните лампи светеха по тъмната пътека, която се виеше из парка. Под една лампа забеляза бронзова статуя — фигура, приличаща на държавник пред катедра, сякаш готов да произнесе реч. Точно от другата страна, над върховете на дърветата се издигаше острие, нашарено с есенни цветове — зелено, жълто и портокалово. Добре, но къде се намираше? И какво точно я бе довело тук?

Знаеш, но не искаш да си спомниш. Защото извърши нещо лошо. Страх те е. Образите се появиха в съзнанието й изведнъж, също като в кошмарите й — клечка кибрит светва в тъмна стая, една свита ръка я поднася към свещ. После лъжицата блясва на светлината на свещта. После иглата… Боже мой, иглата…

Кошмарната сцена в съзнанието й се разклати като в старите неми филми. Бледа ръка, до която проблесна игла. Дребни ръце — дали не са били нейните? — дърпаха силно ръката, опитвайки се да я отделят от иглата… но вместо това събори свещника. Огнена струя…

… Пак тича. Този път знае къде отива — у баба си. Все още има ключ… Там ще е в безопасност.

Обаче в къщата има някого. От улицата вижда жена, която излиза от външната врата. Роуз. Тя я мрази. Тя й отне къщата на баба й…

Разплаква се. Не знае на кого да се довери, на кого да се обади. Изчаква, докато Роуз изчезне от погледа й, после влиза през външната врата. Не смее да запали лампите, Роуз може да се върне и да забележи.

Свещ. Кибрит. Къде ли ги държеше баба й?

Ето там. Свещникът е върху полицата на камината. Кибрит в красива кутийка с преградки до него. Тръгва със свещника нагоре по стълбата, към тавана. Нали там обичаше да играе, там се чувстваше в безопасност. Много е изморена. Само иска да заспи. В ъгъла на тавана е люлката, която е била на майка й. Качва се в нея и се свива вътре. Вече си е у дома.

Събужда се, защото се закашля. Дим. Носи се отвсякъде, пламъци лумват от купчина стари пердета… точно до свещника…

Трябва да се измъкне. Също както по-рано. Огън. Но къде — не може да си спомни. Единственото, което знае, е, че този път е голям. От пламъците нищо не може да се види…

Сега знае и още нещо — не иска да умре. По-рано може да е искала, но сега мисли само как да се измъкне, преди да е станало твърде късно…

По-рано…

Айрис стисна очи и дръпна дебела завеса в главата си — трик, който използваше от години, за да пропъди грозните картини. Чувстваше се много изплашена. Искаше да бъде при майка си и баща си. И при баба си. Сълзи се стичаха по страните й и ги затопляха. Най-много й се искаше някой да прекъсне тази болка.

Болка, която бе много по-дълбока от глада й и се бе свила в гънките на корема й като голям пашкул. Чака… чака. Какво? Да се роди.

Шумът от радио изведнъж я извади от мислите й. Погледна и видя едно момче по джинси, седнало на пейка с радиокасетофон, опрян на коляното му. Беше го пуснал силно — чуваше се натрапчив, смразяващ мозъка рап. След това момчето започна да търси друга станция. Изведнъж се чу глас, който тя разпозна.

— Айрис, ако чуваш…

Тя внезапно изправи гръб и сърцето й се разтуптя. Не, не беше възможно. Сега, да не би да чува гласове по радиото, които говореха точно на нея? Тя наистина се смахваше като стареца срещу нея.

— … само се обади по телефона. Семейството ти много се тревожи за теб. Само им се обади и им кажи, че си добре…

Наистина говореха на нея, не си го въобразяваше. Освен това, познаваше този глас. Кой беше? Тогава се сети… Приятелят на баща й Ерик Сандстрьом, мъжът, когото Роуз толкова харесваше. Умоляваше я да се обади. Но как? Нямаше пари. Телефон също нямаше наоколо.

Как би могла да им каже къде е? Дори и да можеше да го направи, каква бе ползата? Родителите й си бяха по-добре без нея. А Дру… той сигурно е…

Полудял. До такава степен, че този път наистина ще те остави.

Не. Тя нямаше да позволи.

Бездомният мъж срещу нея се изправи, стори й се огромен като сянка върху стена. На светлината на уличната лампа мръсното му брадясало лице беше като излязло от филм с чудовища. Айрис се сви и се разскимтя тихичко. Никога не се бе чувствала толкова изплашена, толкова мъничка.

… Сега виж какво направи. Ти ме накара да го кажа. Заклевам се, че само да те докопам…

— Хей, момиче, гладна ли си? Искаш ли да ти отчупя от сандвича? — одърпаният брадясал мъж подхвърли нещо към нея — кора от хляб, увита в хартия. Айрис за малко не се разсмя от облекчение. Той не се опитваше да й причини нищо лошо, просто проявяваше доброта.

Заплака, сълзите й потекоха по бузите като дъждовна вода от преляла цистерна, капеха от брадичката й върху сплетените й ръце. Тя поклати глава, все пак намери куража да попита:

— Имам по-голяма нужда от четвърт долар. Случайно да имате монета?

Мъжът се ухили и тя видя, че му липсват няколко зъба. Той се разсмя гъргорещо като приближаващ влак на метро. Смя се, като че ли това бе най-смешното нещо, което бе чувал през живота си. Дори Айрис, колкото и да бе окаяна, не можа да се сдържи и се усмихна.

— По дяволите. Такова нещо не бях чувал. Иска ми се да можех да ти помогна — мъжът посочи към момчето с радиото и заговорнически сниши глас: — Ако му се помолиш както трябва, на хубаво момиче като теб ще даде всичко, което му поискаш.

Айрис се изправи на треперещите си крака. Когато заговори, нещо огромно, което досега я държеше като закована, се вдигна. Почувства, че се владее повече. Като човек, който има глас и който може да си поиска онова, от което се нуждае. Въпреки всичко сърцето й биеше силно, когато се приближи до момчето. Преглътна и го помоли за четвърт долар.

— Трябва да се обадя по телефона — каза му. — Много е важно.

Момчето я изгледа, усмихна се широко, за да й покаже, че не вярва на обяснението й, но тя бе достатъчно хубава и това стигаше. После сви рамене и бръкна в джоба си.

Сложи в ръката й всички монети, които имаше. Айрис му благодари и побърза да се отдалечи, преди той да промени решението си и да си ги поиска обратно. Сега какво да прави?

Тръгна из непознатия парк с есенни листа, които се носеха около нея, някои падаха върху косата й и тя се развълнува. Намирането на телефонна будка, после да се опита да си спомни кои цифри да натисне я притесняваше. Сякаш й предстоеше да изкачи планина. Ами ако Дру не иска да й говори? Ами ако толкова е омръзнала на майка си и баща си, че са решили да се отърват от нея?

После го чу отново. Гласът на Ерик, който се носеше през шумящите листа и мърморенето на гълъбите.

— … когато бягаш, няма на какво да разчиташ, освен на семейството си, повярвай ми…

Айрис все пак намери сили да продължи да върви. Към опасност или спасение, тя не знаеше. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че най-после е дошла на себе си дотолкова, че да поиска да узнае.

 

 

Ерик приключи вечерната смяна — беше се разменил с Марк Джоузеф, който нормално водеше предаването от осем до десет, и въздъхна дълбоко, докато сваляше слушалките. Кой знае какво щеше да се получи от апела му, който прозвуча в ефира? Нямаше голяма вероятност, но поне направи каквото можа. Когато изпаднал в депресия изчезне като Айрис, често е за добро.

Знаеше го. На всяка сбирка на „Анонимните алкохолици“, винаги съществуваше възможност човекът до теб да свърши в моргата. Нормалните хора не го разбираха. За повечето от тях, самоубийството не беше само избор. Те не можеха да си представят живот в такава мъка, че да е нужна желязна воля само да станеш от леглото всяка сутрин. Но за човек, който беше болен или изпаднал в дълбока депресия, дори обуването на обувките би му се сторило огромно усилие.

Затова вместо да отпрати Манди вкъщи, той й даде списък на места, където подслоняваха изгубени. Вероятно тя нямаше да открие Айрис в нито един от тях, но засега това щеше да занимава съзнанието й. Кой знае. Може пък да има късмет. По-късно, Ерик ще й предложи да се видят на кафе или да хапнат някъде. Ако още не беше готова за „Анонимните алкохолици“, поне можеха да поговорят.

Едно от нещата, които умееше, бе да говори. Устните му се изкривиха в усмивка. Нали така поговори с Роуз, че излезе през вратата? Може би ако си беше мълчал и ако сърцето му не се беше разтуптяло, тя щеше да го чака след изморителен ден, а не още една среща с „Анонимните алкохолици“ — или да подкрепя някой пиян, изпаднал в нужда.

— Ерик? Това току-що дойде в нюзрума. — Дани Уилкинсън подаде глава през вратата. Държеше факс с новина. — Пожар на Западна седемдесет и девета и Ривърсайд, няколко пострадали, няма сериозно ранени — докладва с равен глас, типичен за говорител. — Едно от имената ми се стори познато. Роуз Грифин. Не е ли жената, с която се срещаш?

Сърцето на Ерик подскочи. Остана седнал за миг, тъй като беше твърде смаян, за да каже каквото и да било, после скочи и грабна листчето от ръката на Уилкинсън. Роуз? Боже мили. Докато през цялото време седеше и водеше предаването, надявайки се да чуе, че Айрис е добре, Роуз е била в опасност. Роуз, която, независимо какво пишеше в проклетата новина, би могла да е пострадала сериозно.

Трябваше да я види и сам да се увери. Роуз. Неговата Роуз. Отново прочете трите реда. В болницата „Бет Израел“. Закарали са я в „Бет Израел“ заедно с другата пострадала Рейчъл Розентал. И Рейчъл?

Когато се спусна към вратата, Ерик осъзна иронията на положението — желанието му да утеши жена, която прекъсна връзката им, за да не преживее още едно нещастие. Роуз му каза ясно, че в живота й нямало място за него, нито за каквато и да е трайна връзка. Защо това щеше да промени нещата?

Може би няма да ги промени. Но аз трябва да се уверя, че тя е наред. Трябва да направя нещо.

Двайсет минути по-късно Ерик отвори двойните врати на спешното отделение. Благодарение на „Анонимните алкохолици“ той познаваше всяка болница в града като дланта на ръката си. Колко пострадали беше посещавал в това, а и в други спешни отделения? Пияници, които бяха намушкали коремите си или имаха фрактура на черепа. Хора, слушали лекции на така наречени професионалисти, които въобще не знаеха за какво говорят.

Не обърна внимание на двете жени на рецепцията, които бяха твърде заети, след като близки на пострадали ги бяха наобиколили и всички говореха на испански в един глас. Нито на сестрата — диспечер, която седеше в плексигласовата си будка и вдигаше напоена с кръв риза, за да изследва раната на гърба на кокалесто, психически разстроено момче. Тръгна направо покрай редиците пациенти с изцъклени очи, седнали на пластмасови столове, всеки от тях обвил китката или лакътя си или притискаше квадратно парче марля към окото си. От дългогодишен опит бе научил, че ако се направиш, че знаеш точно къде отиваш, ставаш практически незабележим.

След като мина през първата врата, зави зад ъгъла наляво и откри онова, което му трябваше — забързан стажант, който не му зададе никакъв въпрос, когато Ерик попита къде може да намери госпожа Грифин. Младият мъж с коса, вързана на опашка, който би бил хубав, ако цялото му лице не бе в акне, му посочи една стая нататък по коридора. Ерик тръгна бавно покрай количка, оставена до стената заедно със стойка, на която все още висяха шишета с рингеров разтвор. Мина му през ума, че синовете на Роуз всяка минута щяха да пристигнат, вероятно и сестра й Мари. Не че щеше да излезе като натрапник, сигурен бе в това. Но той знаеше точно мястото си. Видя се от тяхна гледна точка — като малко повече от известен свидетел.

Може би в края на краищата беше такъв. Мъж, който просто се е случил в живота на Роуз в лош момент. Добър непознат, който й бе подал ръка да се изправи и й беше помогнал да продължава да живее.

Ерик отвори вратата. Роуз спеше на леглото. Освен дебела превръзка на китката, не изглеждаше да е сериозно пострадала. Дишаше с кислородна маска и той си каза, че колкото и дим да е погълнала, дробовете й щяха да се изчистят.

Много му се искаше да се отпусне на колене до нея, като в някой сантиментален телевизионен филм. Да вземе ръката й, по която вените бяха изпъкнали и приличаше на географска карта на всички бразди, които бе изкопала през живота си, да я притисне към сърцето си, което туптеше като бясно. Затова беше доволен, че е на място, където знаеха какво трябва да направят с него, ако то му изневереше.

Стоеше в стаята и се взираше в нея. Дори се усмихна леко, представяйки си колко би се притеснила, ако знаеше, че я наблюдава. Когато клепачите й потрепнаха и тя отвори очи, той се стегна. Но тя не го видя. Промърмори нещо, бълнуваше. Щеше да се раздразни, ако го видеше, сигурен бе, защото се бе заслушал в онова, което мълвеше.

Сякаш и в съня си Роуз го държеше далеч от себе си, безмълвно го предупреждаваше да стои настрана. Трудно е да обичаш някого — почти я чу да казва. — Дори когато чувстваш, че си обичан, любимият може да ти бъде отнет всеки момент.

Не бива да бъде така — мислено й възрази той. Кой би могъл да знае по-добре от него — оздравяващ алкохолик, осъзнал по най-трудния възможен начин, че в края на краищата, да живееш ден за ден не е само метод, за да се справиш, а в това се състои цялата работа? В края на пътя не те чака гърне със злато, щастието би могъл да намериш до себе си.

Роуз се размърда и отново отвори очи. Този път го видя, готов бе да се закълне, позна го за миг и това го преряза като скалпел. Обичаше я. Щеше да продължава да я обича. Завинаги. Все пак онзи надпис на гробищата в Париж, който бе носил в съзнанието си години наред, се оказа пророчески: „С цялата ми любов, завинаги“.

Може би тогава е трябвало да се замисли, че е бил издълбан върху надгробен камък от мъж, разкъсван от мъка по загубената си любов.

Ерик се обърна и излезе от стаята толкова тихо, както и влезе. Група лекари и сестри бяха отвън в коридора. Един от тях — началник на отделението с бяла коса, като че ли даваше разпореждания на останалите. Дори не го и погледнаха, когато мина покрай тях.

 

 

На следващата сутрин Роуз се събуди смаяна, озадачи се, че не се намира в собственото си удобно легло вкъщи, а в болнична стая. Слаба слънчева светлина проникваше през гледащия на изток прозорец върху леглото, което беше толкова бяло, че изглеждаше пастьоризирано. Главата я болеше, а ръцете й сякаш бяха излезли от ставите, а после наместени отново. В един объркан момент се зачуди какво прави тук… и тогава си спомни всичко. Пожарът. Как извлече Рейчъл надолу по стъпалата. После я прибраха с линейка.

— Мислех, че аз трябваше да се успя.

Роуз хвърли поглед към съседното легло и не се изненада, когато видя Рейчъл там. Имаше ужасен вид, като жертва на пиянска свада, лявата страна на лицето й беше насинена, окото й беше подуто и почти затворено. Но не бе загубила чувството си за хумор. Роуз направи гримаса и вдигна ръка към бузата си в знак на съчувствие.

— Съжалявам. Не биваше да те удрям толкова силно.

— Не се притеснявай, заслужавах си го — тя се опита да се усмихне, но вероятно това й причини болка. — Всъщност не си спомням много. Но ми казаха, че си ми спасила живота. Затова май аз трябва да ти се извиня.

— Да приемем, че сме наравно, искаш ли? — Роуз откри, че й е трудно да говори. Гърлото й беше като разранено, а гърдите я боляха. Имаше и още нещо — нещо проблесна в съзнанието й…

Сякаш я зашлеви с всичка сила: Айрис. Какво ли стана с Айрис?

Ужасът, изглежда, се отпечата върху лицето й, защото Рейчъл разбра веднага. Поклати глава.

— Нямаше я в къщата — изрече дрезгаво.

— Откъде…

— От нещастния пожарникар… Както бях в безсъзнание, изведнъж се съвзех, хванах го за яката и не го пуснах, докато не ми каза, че са проверили на горния етаж и там не е имало никого. Сигурно съм му изкарала акъла — успя да се усмихне накриво. — Би трябвало да съм по-спокойна. Но още не знам къде е — една сълза се търкулна от окото й.

— Твоята къща… — очите на Роуз се напълниха със сълзи.

— Не, твоята къща — поправи я Рейчъл. — Все пак е къща. Би било ужасно… ако бяхме загубили човек.

— Но…

— Не — прекъсна я решително. — Трябва да спрем, Роуз. Престани да мислиш какво загубихме, мисли за това, което все още имаме. Нямам представа къде е дъщеря ми. Но когато я намерим… — млъкна и преглътна с усилие.

Тогава Роуз си помисли за Ерик. Не можеше да се освободи от чувството, че го е видяла предишната вечер в болницата…

Изпита ужасното усещане, че е загубила някого. Къщата на Силви нямаше да й липсва, но Ерик — да. Щеше да й липсва интересното му несиметрично лице. Щеше да й липсва гласът му късно вечер, който шепнеше в ухото й, остроумието му. Също и сексът. Но най-вече чувството, че е обичана такава каквато е — Роуз Сантини Грифин…

Не посмя повече да мисли за Ерик, поне не в този момент. Какво ли ставаше с Дру? А с Джей? Къде бяха синовете й? Дали някой ги бе извикал? Кой знае колко се е уплашил Джей, когато тя не се прибра през нощта?

Вратата на стаята се отвори и една слаба фигура се промъкна безшумно като котка. Мари. Роуз си отдъхна. Щом сестра й беше тук, синовете й сигурно щяха да дойдат.

Мари спря между двете легла, като че ли не беше сигурна към коя от двете да се обърне. Предпазливо погледна Рейчъл, която я изгледа с явно любопитство. После Мари направи още няколко крачки и стисна ръката на Роуз. Тя забеляза, че ноктите й бяха изгризани до дъно.

— Здрасти, дечко — Мари, която както обикновено не обръщаше внимание на времето, беше по джинси. Широк розов пуловер висеше на кокалестите й рамене. — Е, успя. Най-после ме изплаши, а знаеш, че не се плаша лесно. Когато чух какво се е случило, първо помислих, че си умряла — потърка едното си око. — Дру и Джей са отвън. Помолих ги да вляза за минутка. Снощи дойдохме да те видим, но ти спеше.

На Роуз изведнъж й се доспа и затвори очи.

— Те добре ли са?

— Добре са… само се тревожат за теб.

Когато отново отвори очи, видя, че Мари се е загледала в Рейчъл.

— Да, сега виждам. Около очите. Имаш очите на татко — отново се обърна към Роуз. — Не си като това помиярче. Винаги съм смятала, че Роуз е индивид, притежаващ атавистични признаци. Много грозно, за да го задържи човек, много голямо, за да го изхвърли — ухили се широко.

— Ти гледай себе си — отвърна й Роуз. — Между другото, каза ли на Клеър какво се случи?

— Снощи й се обадих — отвърна Мари и направи гримаса като че ли бе захапала лимон. Гарвановочерната й коса, вързана на опашка, я правеше да изглежда по-възрастна. — Клеър каза да ти предам, че ще помоли Отецът да отслужи литургия за… е, както и да е. Ако ме питаш мен, имаш късмет, че живее много далеч от теб и не може да те посещава. Ако аз бях на легло, едно посещение от страна на нашата смирена дама би ме довършило.

— Сега вече съм сигурна, че имаме нещо общо — каза Рейчъл и се засмя. Огледа критично Мари като играч на шах, който преценява следващия си ход и после добави:

— Хубава си, знаеш ли. По-рано не го бях забелязвала.

Мари се изчерви.

— Я се разкарай оттук — отвърна, но Роуз разбра, че й стана приятно. — Продължавам да чакам — изрече глухо.

— Трябваше да ми се обадиш кога ще ти е удобно да се видим.

— Ще ти се обадя, щом изляза оттук. Щом… — внезапно отмести поглед и ахна.

Беше Дру — влезе в стаята малко по-напред от някого, когото Роуз първо не можа да познае, раздърпано създание, което й се стори странно познато. Момиче, което й напомни малко на…

— Айрис! — Рейчъл затисна уста с ръка и изрида. Роуз я видя как се опитва да седне, но все още беше твърде слаба и падна назад с приглушен вик. Беше Айрис, бедната Айрис, която имаше вид, сякаш бе извадена от водата на Ийст Ривър и просната да изсъхне на оградата на метрото. Тя изтича през стаята и се хвърли в протегнатите ръце на майка си.