Метаданни
Данни
- Серия
- Градината на лъжите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thorns of Truth, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- Lenitoo(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Бодлите на истината
ИК „Бард“, София, 1999
История
- —Добавяне
Глава 13
Значи такова било усещането — помисли си Рейчъл.
Докато следваше, по време на лекциите по психиатрия често се опитваше да си представи какво ли е да изпиташ психически срив. Дали разбираш какво става около теб или просто си мислиш, че хората се държат като луди.
Сега разбра.
Защото не бе възможно онова, което чуваше, да е истина. Като че ли вместо майката, която бе познавала през целия си живот, се появи някаква непозната — една от онези приказливи безобидни смахнати жени по автобуси и самолети, които винаги се опитваха да се прилепят към нея. Жена с хлътнали бузи и побелели устни, говореща съвсем несвързани неща…
— Страхувах се. Умирах от радост, в същото време изпитвах и ужас. Бях бременна след толкова години опити, но… — зелените очи на майка й се насълзиха. — Само се молех бебето да е от Джералд…
Подпряна на купчина възглавници, Силви приличаше на стара кукла от музей, лицето й бе като от порцелан, с мрежа от тънки бръчици. Все пак ръката, която стискаше китката на Рейчъл, й бе болезнено позната — същата, която я успокояваше, преди да заспи като дете и я превеждаше през оживени улици.
— Мамо, моля те, не се опитвай да говориш — помоли я и гърлото й се стегна.
Силви продължи като че ли не я чу:
— Бях млада, много млада… — тя почти шепнеше. — Съпругът ми беше достатъчно стар, за да ми бъде и баща. Но аз го обичах! Не се съмнявай в това. В много отношения Джералд се отнасяше към мен като баща. Закриляше ме… даваше ми всичко, което исках, че дори и повече. Но той не можеше да ми даде… — насълзените й очи блестяха странно, явно се напрягаше не само да диша, но и да намери подходящите думи. — … страст.
— Влюбих се, нали разбираш? — продължи, усилието пролича на лицето й. — В Никос — тя примигна, като че ли се мъчеше да фокусира погледа си върху него, седнал на леглото до нея. В замъглените й очи личеше толкова искрена и дълбока любов, че Рейчъл се извърна като от силна светлина. — Какво по-грешно можех да направя? Той работеше при нас, нали разбираш… Впрочем ти знаеш. Онова, което не знаеш, е, че още тогава станахме любовници — синкавите й устни се разтегнаха в опит да се усмихне. — Бях влюбена, да… но всяка вечер плачех, ненавиждах се, че постъпвам така със съпруга си — за миг затвори очи и си позволи лукса да поеме по-дълбоко дъх.
— Мамо, няма нужда да…
— Не, има — настоя Силви. — Моля те, послушай, преди да е станало твърде късно — замълча, погледна към вратата, която зееше отворена в далечния край на обширната спалня, като че ли очакваше Роуз да се появи всеки миг, макар че бяха минали само петнайсет минути, откакто Рейчъл се обади на сина й.
Роуз. Защо майка й очакваше Роуз с такова нетърпение?
Слънцето струеше през прозорците като вода в бледосиня ваза и оживяваше стаята. Обюсоновият килим до леглото беше изтънял, но си беше все така прекрасен. Леглото с гравираните гирлянди и розетки, където като дете играеше с часове. Същото легло, в което…
Наистина? Тук? В тази стая… с Никос?
— Слушам те, мамо — макар и да не бе в състояние да приеме всичко, Рейчъл бе болезнено запленена от разказа на майка си. Но тя само стисна ръката й още по-силно и с палец я погали.
— Роуз идва ли? Каза ли, че ще дойде?
— Да, мамо. Сигурна съм, че вече е тръгнала за насам — Рейчъл говореше тихо и успокоително, но й идеше да се разкрещи: Каква връзка има Роуз с всичко това?
Силви като че се отпусна и потъна още по-дълбоко на трона си от възглавници. Изглеждаше толкова крехка, свита като изсъхнал лист. На Рейчъл й идеше да я грабне на ръце и да я отнесе в най-близката болница. Усещаше как сърцето й тревожно пулсира. Мамо, моля те, не умирай! — викаше тя наум.
— И тогава… да… бях бременна. След толкова години забременях — възрастната жена затвори очи, думите й започнаха да се сливат, като че ли потъваше в дрямка. Но обърканият й разказ продължаваше да се прокрадва през устните й като вятър, който свири през незатворен прозорец. — С Джералд ходихме при какви ли не специалисти, правихме най-различни изследвания. Така и не откриха нищо… но въпреки всичко, колкото и да се молех да греша, дълбоко в сърцето си знаех, че бебето не беше от него. Все пак имаше някаква възможност и това ме държеше — отвори очи и хвърли извинителен поглед към Никос, който я потупа утешително по рамото. — Извинявай, скъпи. Но това е истината. Бях такава свита мишка, боях се от собствената си сянка. Представи си какво би направил Джералд, ако разбереше истината!
Рейчъл се изуми, когато забеляза, че Никос плаче. Сълзи се стичаха по здравото му, обрулено от ветровете лице като стопен сняг от планински склон. Той дори не ги бършеше. Виждала ли го бе някога да плаче? Никога, осъзна и изпита дълбока привързаност към човека, бил не само верен приятел на майка й, но и втори баща и дядо на Айрис. Твърд като стълб, около когото се въртеше колелото на семейството.
Тя забеляза усилията му да овладее чувствата си, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. За миг Рейчъл забрави собственото си страдание, сърцето й се сви, когато Никос се наведе над Силви, взе лицето й в големите си, загрубели от работа ръце тъй внимателно, сякаш беше яйчена черупка, която можеше да се счупи. Целуна я нежно първо по едната, после по другата страна.
— Не те обвинявам — каза й успокоително. — Постъпила си така, както е трябвало.
Силви го погледна с благодарност и в този момент лицето й изглеждаше прозрачно, сякаш слънчевите лъчи, които я осветяваха, извираха някъде дълбоко вътре от нея.
— Скъпи Никос — прошепна, после бавно извърна глава към Рейчъл. — Заради теб мълчах, дъще. Спомняш ли си историята с пожара? Нощта, когато беше родена и болницата се запали? Стана точно така, както съм ти го разказвала. Онова, което не знаеш и не би могла да знаеш — преглътна трудно, — беше, че бебето, което спасих, грабнах на ръце и побягнах с него по стълбите, наистина беше ти, както съм ти казала, само че ти не беше моето бебе.
Сега Рейчъл гледаше майка си сякаш от голямо разстояние, сякаш стаята бе изчезнала и се виждаше само лицето на майка й, плуващо като бледо листенце в дъното на дълъг тунел. Леглото, на което бе седнала, като че се наклони и тя се хвана за едната му резбована колона, за да не загуби равновесие.
— Аз… не разбирам — усещаше как устните й се движат, но думите като че ли изрече някой друг.
Очите на майка й се спряха върху нея — огромни и блестящи.
— Моето бебе беше с по-тъмна кожа, с черна коса… като баща си — прошепна Силви. — След пожара… — трепна и притисна сърцето си с ръка. — Майка ти, истинската ти майка не успя да излезе навреме. Всички приеха, че просто ти си моето дете… В началото не исках да бъде така. Но после се замислих, дали при пожара след смъртта на майка ти… дали не бе предопределено. Струваше ми се, че Бог ме води нанякъде — една-единствена сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се спусна към слепоочието й. — Само че сега знам, че не е бил Бог.
Рейчъл се чу как пита:
— Какво стана с другото бебе? С твоето бебе? — дали сънуваше това или майка й… Не е възможно да е вярно. Или би могло?
Зад себе си чу лек шум. Извърна се бавно… и както беше замаяна, почувства как стаята се завърта като на въртележка. Олюляваща се като пияна, Рейчъл примигна. На прага стоеше висока жена, която й беше ужасно позната.
Жената пристъпи в стаята и Рейчъл видя, че това е Роуз. Буйната й черна коса бе разрошена, бузите й бяха порозовели. Вероятно бе бързала много и не е забелязала, че е закопчала шлифера си накриво.
— Роуз — прошепна Рейчъл. Тогава разбра. Обърна се към майка си и изумена я попита тихо: — Беше Роуз, нали? Бебето, което си изоставила. Истинската ти дъщеря. На двама ви с Никос.
Силви притихна и Рейчъл бе готова да се наведе, за да провери дали диша. Но очите на майка й гледаха толкова измъчено, че не можеше да не е жива. Огромни, живи, смразени от този свят, които гледаха право в очите на Рейчъл, като че ли отчаяно се опитваха да й кажат някаква истина, която не можеше просто да бъде изречена с думи. После с въздишка, като че ли това беше последната нишка, която я държеше, тя прошепна:
— Да.
Рейчъл застина. Някакви неясни спомени изникнаха в главата й като хвърлени зарове. Спомени, които въобще не бяха свързани един с друг, но сега образуваха едно мъчително съвършено цяло. Видя се като съвсем малка как плаче пред майка си, че просто не може да се нагоди. Мразеше рокличките с къдрички, които тя й купуваше, винаги се чувстваше не на място в тази огромна стара къща с нежни тъкани и стари мебели с клатещи се крака. Там беше и баща й, който понякога странно се взираше в нея, като че ли търсеше нещо — може би прилика — и не го намираше.
Също и начинът, по който майка й я гледаше. Почти тъжно, сякаш…
Тогава тя не е виждала мен — мисълта й подейства като толкова силен удар, че трябваше да се стегне, за да не рухне. — През цялото време мама се е чудела какво ли става с Роуз и е съжалявала за това, което е извършила.
Само че Роуз не е била дадена на някого. Била е изоставена. На непознати. А тя, Рейчъл, просто е била… открадната.
Чудовищността на това деяние я връхлетя като ято излитащи врани. В ушите си чу пърхане на крила, предметите наоколо придобиха черни очертания. Посред всичко това, тя усещаше туптенето на сърцето си, което отказваше да повярва онова, което умът й крещеше.
Лъжи! Всичко, което са ми казали и в което съм вярвала, е лъжа. Дори това не е моето семейство. Майка ми не е истинската ми майка.
Рейчъл изстена и зарови лице в ръцете си. Не можеше да го понесе. Всички, които обичаше и на които вярваше, като че се изплъзнаха от нея неумолимо като отдръпващ се отлив. Айрис, Брайън, майка й.
Семейството й, целият й живот не бяха нищо друго, освен изкусно изплетена заблуда…
Нисък, приглушен вик я накара да вдигне очи.
Светлината, която струеше през прозорците, осветяваше Роуз като портрет. Беше застанала на няколко крачки от леглото с четирите лъскави колони, издигащи се до тавана като вдигнати ликуващи ръце. Лицето й бе вдигнато нагоре, ръцете сплетени отпред като за молитва.
— Нямаш представа колко дълго те чаках да кажеш, че съм твоя дъщеря — думите бяха заглушени от силен стон, който като че ли подтикна Роуз да се хвърли напред и олюлявайки се да измине оставащите няколко крачки, които я разделяха от Силви.
Възрастната жена вдигна глава от възглавниците, на които беше подпряна. Лицето й, бяло като пергамент, бе изкривено от болка. Не, не беше болка. Беше облекчение. Никос, изглежда, също го бе изпитал. Разтреперан, той разтвори ръце, прегърна дъщеря си, която най-после можеше да признае напълно и без никакви извинения. Рейчъл, както беше седнала от другата страна на леглото, видя как нещо ставаше с гърлото му и как с грамадната си мазолеста ръка поглади наведения гръб на детето си.
Като насън видя как Роуз се откъсна от прегръдките на баща си и се отпусна на леглото до майка си. Усети парфюма на Роуз, която се наведе ниско, за да целуне майка си, която лежеше между тях като тъничък сборник с поезия между две големи книги. Рейчъл остана, сякаш бе невидима. Като че ли съществуваха само Силви и Роуз — майка и дъщеря с долепени една до друга бузи, подобно на ренесансова скулптура.
Роуз пое леко дъх и се разплака.
Като че ли нож прониза сърцето на Рейчъл и тя чу жената, която цял живот бе вярвала, че е нейна майка, как шепне:
— Роуз, скъпото ми момиче. Можеш ли да ми простиш?
Роуз Сантини Грифин много отдавна й беше дала прошка… На шестгодишна възраст тя беше дошла до заключението, че Бог, на когото баба й се молеше в църквата в неделя, както и всеки първи петък на месеца, слушаше само италианки със стиснати устни, облечени в черно. Също и че думата „хубава“, обикновено се отнасяше за малките момичета със сини очи и руси коси. Роуз вярваше, че причината Бог да я създаде толкова тъмна, бе, за да я накаже. Защо ли? Вероятно е била родена лоша, помисли си, нещо подобно на първородния грях, но много по-лоша.
Единствената й надежда за изкупление бе, да се учи добре в училище, да държи устата си затворена, вместо да се оплаква или дори да плаче върху възглавницата си, когато Нона я наказва. Но си представяше как Дева Мария й се появява също както и на Бернадет — като чудо, което щеше да изчисти духа й.
Само че видението, когато то се появеше, въобще не бе онова, на което Роуз се надяваше. Красивата руса жена, която дойде един ден пред училището, не беше боса и облечена с обикновена синя рокля. Носеше кожено палто, стилна шапка с воалетка, която закриваше очите й, и рубинени обици с форма на сълзи — една, от които тя най-изненадващо свали и я подаде на Роуз. Макар очите й да бяха тъжни като на Благословената Дева, тя се обърна и си тръгна, без да й каже защо бе дошла.
Тогава Роуз не си даде сметка за това, но странната дама беше нейната майка.
Сега, след повече от четирийсет години, Роуз вдигна ръка и напипа рубинената обица, която носеше като пират, докато една случайност — дали не е било просто съдба? — отново я привлече към Силви… и я остави да открие не само другата липсваща обица, но и истината за майка си.
Гледайки крехката възрастна жена, изпита едно чувство, което не можеше точно да определи. Това беше майка й, жената, която я бе родила… нейната плът и кръв. В края на краищата, нямаше значение какво бе извършила Силви или от какво е била лишена Роуз като малка. Важно беше това, че двете бяха свързани — връзка, която никаква вина или обида не бяха в състояние да прекъснат. Защо ли? Защото имаше Бог, сега Роуз го разбра дълбоко в себе си, което като дете не можеше да проумее напълно, и Той я бе послушал. Той й даде любовта, за която копнееше. А не само така, както очакваше.
Вдигна разтрепераната си ръка към страната на майка си и се изуми колко хладна беше. Но сърцето на Силви сигурно още биеше, сигурна бе, защото все още бе в състояние да чувства. Сълзите, които се стичаха по лицето й, бяха доказателство за това.
— Мамо — за пръв път Роуз се обърна към Силви, както бе копняла през целия си съзнателен живот, думата като благ мехлем премина през тялото й.
Колко лесно било — помисли си.
Силви се усмихна слабо. Лицето й беше бледо и гладко като морски бряг, измит от вълните.
— Искам… — прошепна тя, като с усилие си поемаше дъх, — всичко да се беше развило по-различно. Да можех по-рано да кажа истината — обърна блесналите си очи към Рейчъл, която седеше като статуя, гледаше право пред себе си с израза на човек, който не може да повярва как в собствения си дом е стреснат от натрапник. — Боях се. За теб, Рейчъл, мила. Как щеше да го приемеш. Но сега разбирам, че съм се бояла главно за себе си. Вече бях загубила една дъщеря. Не можех да понеса мисълта да изгубя още една.
— Не си ме загубила — Роуз избърса сълзите си. — Бях тук през всичките тези години.
Силви й направи знак да се приближи още повече и прошепна с надебелял език:
— В нощното шкафче… ключ — изчака, докато тя издърпа чекмеджето на изящното нощно шкафче. — Виждаш ли го? На сребърна верижка е до лекарството ми за сърцето. Той е от заключеното чекмедже на бюрото долу. Там има нещо, което е за теб.
— Какво…
Майка й се усмихна.
— Ще разбереш, когато го намериш.
Роуз се взря в малкото ключе в ръката си. Не можеше да си представи какво имаше в заключеното чекмедже. Някоя семейна ценна вещ? Някое бижу като рубинените обици, които Силви й беше подарила?
— Твоите синове… моите внуци… — дъхът й не й достигна и гърдите й започнаха да свирят. — Кажи им, моля те, че ги обичам. Обичам ги колкото Айрис. Напомни им, че им остава Никос. Той не може да им бъде баща, не като Макс, но им е дядо. Трябва да знаят.
— Ще им кажа.
— Има и още нещо… — гласът на Силви беше толкова тих, че тя трябваше да коленичи до нея, за да я чуе. Не знаеше още колко ще издържи, чувстваше като че ли в гърдите й нещо се пръска, раздира се на малки парченца както след смъртта на Макс. — Обичах те — прошепна Силви. — От мига, в който те поех в ръцете си. Макар и да се страхувах от онова, което щеше да се случи… какво би направил Джералд. Ти беше моя. Ако не беше онзи пожар… — затвори очи за малко, гърдите й се повдигаха и спускаха едва-едва. — Щях да те запазя. Нямаше да ми бъде лесно, но щях да намеря начин. Аз… сгреших, като постъпих така.
Зад гърба си Роуз чу някакъв звук между стон и ридание. Рейчъл. Тя се обърна и я погледна. За пръв път, откакто я познаваше — като съпруга на Брайън, после, колкото и да е невероятно, като дъщеря, която Силви е отгледала вместо нея, Роуз искрено я съжали.
Докосна ръкава на Рейчъл, но тя не помръдна. Просто си седеше с наведена глава, гърдите й бяха стегнати от неописуема мъка. Силви се взираше в Рейчъл с безпомощни, страдалчески очи на майка, на която отчаяно й се искаше да не е поставена пред такъв избор, но за пръв път не се пресегна, за да я утеши.
Какво можеше да й каже Роуз? Имала си я през всичките тези години, защо ти се свидят тези последни няколко минути. Как можеше да очаква, че Рейчъл щеше да разбере колко ценен дар е получила тя?
Обикновено състрадание накара Роуз да хване ледената ръка на Рейчъл. Предишните им противоречия, дори неотдавнашното спречкване бледнееше в сравнение с това. Рейчъл страдаше — само това имаше значение. Тя не беше виновна за избора, който Силви беше направила.
Няма да умреш — Роуз безмълвно увери Рейчъл. — Понякога на човек му се струва така… и ако някой ти каже: „Карай ден за ден“, ти ще го удариш, наистина ще го направиш, защото не си в състояние да мислиш чак толкова напред, след като не знаеш как ще преживееш и следващата минута. Но ще се справиш.
— Елате… — Силви протегна разтрепераните си ръце. — Искам да остана за малко насаме с Никос… но първо нека да ви прегърна. И двете. Моите момичета…
Никой не ги беше наричал „момичета“ от много години. Но когато Силви с пламнали очи и бледо като платно лице ги прегърна, двете се почувстваха така, сякаш наистина бяха малки момиченца… тъй като единственото, което желаеха най-много, бе утехата на майчината прегръдка. За Роуз това бе още по-сладка утеха, след като й бе отказвана, а за Рейчъл — усещане за връщане у дома, и то толкова силно, че трябваше да прегърне Силви, за да не падне. Докато лежаха с глави, притиснати към гърдите й, едната руса, другата тъмнокоса, пред слънцето мина облак и стаята потъна в сенки, но затова пък светлината, която после ги обля, беше още по-ярка.
В това сияние трите жени се прегърнаха и заплакаха.
Един стих, научен в детството й, изплува в ума на Силви както лежеше, облегната на Никос със затворени очи.
Помня, помня… къщата, в която съм роден.
Беше израсла в Бронкс, в апартамент край пътя с кухня толкова тясна, че ваната до печката служеше и за маса, когато я покриеха със сгъваема плоскост. Живееха там двете с майка си. Всяка вечер преди лягане майка й я възнаграждаваше с разкази за музея, в който работеше. Силният й акцент, като че ли драматизираше и най-обикновения анекдот. Говореше й за произведения на изкуството, оцелели през войни, кланета, наводнения, глад; за египетски вази, извадени от гробници до мумии, обвити с изгнило платно; за ценни гравюри от Ориента, докарани заедно с чай и коприна от търговците, пътуващи с дървени кораби; за портрети, рисувани сто години по-рано, които изглеждали толкова живи, та човек би помислил, че дишат.
Но дори тези разкази не можеха да стоплят Силви в зимните вечери, когато хазяинът намаляваше отоплението им до минимум, затова трябваше да се свият под завивките, за да не замръзнат. Тогава тя получаваше пристъпи от астма, а майка й седеше до нея на леглото и я разтриваше с „викс“.
Това, което помнеше най-ясно от онези нощи, беше колко се бореше не само да диша, а и да не се плаши. Лежеше заобиколена от тенджери с гореща вода, от които се издигаше призрачна пара. Острият мирис на евкалипт едва проникваше през плътната мъгла, която задръстваше дробовете й. А майка й, милата й майка, тихо й пееше. Виенски приспивни песни, които караха Силви да плаче, макар и да я успокояваха.
Сега се чувстваше по същия начин — сякаш единственото, което я пазеше да не умре, бе познатото тяло, до което лежеше, ръцете, които я прегръщаха толкова сигурно като златен обръч. Майка й вече я нямаше, но тя имаше Никос. Отвори очи и му отправи усмивка. Беше й студено, много студено. Дори Никос, който лежеше до нея, не можеше да я стопли.
В същото време се чувстваше странно безтегловна. Трънът, който бе изтеглен от сърцето й, в известен смисъл я освободи. Съжаляваше за годините, през които с мълчанието си бе причинявала болка на Роуз, и за страданието и объркването, които Рейчъл щеше да изпита през идните месеци и години. Съжаляваше и заради Айрис. Но никой не бе в състояние да й отнеме тази чудесна лекота.
Децата ми ще оцелеят — помисли си.
Роуз? Ако имаше време, Силви би я посъветвала да не смята за добродетел самотата си като вдовица — твърдостта може да се превърне в слабост.
Рейчъл? Трябва да проумее, че спасяването на света започва с подсигуряване на собствените укрепления.
Айрис я тревожеше най-много. Мисълта за внучката й мъчеше Силви. Искаше да се сбогува с нея и да помоли Айрис да не обръща гръб на семейството, което я обичаше.
Толкова малко време… толкова неизказани неща!
Отново я обзе паника. Давеща се, Силви се опитваше да се задържи на повърхността. Трябваше да се пребори с това, каза си. Да съхрани всеки миг, който й оставаше.
Тогава един глас й прошепна: Ще им липсваш, но те ще продължат живота си. Беше гласът на майка й.
Да, помисли си Силви и леко се отпусна. Сигурна бе, че дори градината й щеше да продължи да съществува без нея. Щеше да попадне в други ръце, Бог също щеше да я наглежда. Когато дойдеше зимата, клоните щяха да се оголят, но корените щяха да останат и през пролетта всичко отново щеше да разцъфне.
Помня, помня розите червени и бели…
С огромни усилия се опитваше да си поеме дъх. Не чувстваше ръцете и краката си и това вече бе блаженство. Почти не усещаше и студа, от който всичко я болеше. Скоро щеше да мине, сигурна бе. Разбра, че и това също бе блаженство.
Но преди да си отиде, имаше един последен любим, с когото искаше да се сбогува…
Силви вдигна лице към мъжа, когото познаваше почти през половината си живот, с когото прекара трийсет години на тъга и радости.
— Ще… ми… липсваш — успя да произнесе. — Никога… не съм те… питала. Вярваш ли…
Никос кимна. Сякаш някакви невидими скоби, които придържаха лицето му, се отпуснаха и грубите му черти се омекотиха.
— Вярвам в Бог — отговори той. — Ако аз съм направен по негово подобие, тогава Той е строител като мен. Раят сигурно изглежда като Ню Йорк, така си мисля, сигурно има много небостъргачи.
— Ще ти запазя място.
— До теб, надявам се — отвърна той задавено. — Само че, да има изглед.
— Както и градина.
— Разбира се.
Никос сложи ръка до лицето й, обърна го така, че брадичката й се опря до гърдите му. Не искаше да го види как плаче. През всичките години, прекарани заедно, Силви не успя само в едно отношение — не можа да го убеди, че да плачеш значи да чувстваш, а да чувстваш означава, че си силен.
Душата ми, която тогава летеше, сега така е натежала…
— Никос? — успя да изрече. — Съжаляваш ли, че така и не се оженихме?
Той замълча. Широките му гърди ритмично се повдигаха и спускаха. После заговори със своята безкомпромисна прямота:
— Ти си моята съпруга. Във всяко отношение. Едно време смятах, че има значение какво мислят хората. Вярвах, както и баща ми, че само когато жена носи пръстен на ръката си, само тогава мъжът смята, че тя е негова — въздъхна. — Но сега знам, че за да обичаш някого… не е нужен къс хартия. Както и пръстен… та той е празен в средата. Празнотата може да се изпълни само от човека, който го носи.
Силви сложи ръка върху неговата.
— Обичам те — прошепна. Тежестта върху гърдите й като че я бе облекчила само за миг и й позволи да изговори ясно думите, които той трябваше да чуе. — Ти си мой съпруг.
— Ще се грижа за нея… за нашата Роуз — обеща й.
— Грижи се и за Рейчъл — помоли го тя. — И за Айрис. Трябва да бъдеш сигурен, че тя има онова, от което се нуждае. Помагай й.
— Непременно.
Помня, помня… боровете тъмни и високи, смятах, че върховете им са близо до небето…
Стаята като че се затъмни. Но тя не се боеше. Дори докато усещанията намаляваха едно по едно, почувства, че се издига, носи се в невидимо ярко течение.
Колко е красиво! — отвори уста, за да извика. Но не можа да изрече нищо. Чу се някакъв съскащ звук като вятъра, който люлее върховете на високите дървета, като приглушения шепот на боровете. С кожата си усещаше вятъра, топлото му дихание се плъзгаше по ръцете и краката й, докато се издигаше към небето. Също както когато беше малко момиче и се люлееше на люлка, дупенцето й залепваше за тапицираната кожена седалка, веригите като че се увиваха около дланите й, оскъдните слънчеви лъчи, които проникваха през листата на дърветата, падаха върху лицето й като топли целувки.
Помня, помня, когато се люлеех и мислех, че въздухът трепти като крила на лястовица…
Слънчевата светлина сега я огряваше с цялата си сила… беше толкова ярка, като че ли я теглеше към източника си. Струваше й се, че лети, сякаш детската й мечта да полети в небето най-после се сбъдваше. Стори й се съвсем естествено.
В края на краищата, на Силви й бе съвсем лесно да тръгне. Не е трудно да умреш — би казала, ако можеше да изрече думите. — Умирането е като роза без тръни — красива, няма какво да те боде. Всъщност животът — помисли тя в последния си съзнателен миг — ни кара да страдаме…